Ана Годбърсън
Клюки (17)

Петнайсета глава

„Не е никаква изненада — тъй като тя бе изключително популярна като дебютантка — колко оживени са понеделниците при новата госпожа Скунмейкър. Винаги можеш да разчиташ, че при нея ще видиш всички важни личности…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, понеделник, 18 декември 1899 г.

Втората госпожа Скунмейкър беше известна не само с понеделниците си, но и с колекцията си мебели Луи XIV, част нейни, част на покойната госпожа Скунмейкър. Изабел бе известна и с миниатюрите си, и с чертите на лицето си, изящни, прелестни, и разбира се, с умението си да забавлява гостите. Лидия Вриуолд и Грейс Вандербилт — представителки на същото поколение, поради което споделяха интересите на домакинята — се бяха настанили на малко канапе, тапицирано с тюркоазно синя коприна, и обсъждаха тоалетите, които тази пролет щяха да си купят в Париж; Джейм де Форд, по-малкият брат на Изабел, бе застанал до един от високите прозорци с изглед към Пето Авеню и слушаше художника Лиспънард Брадли да обяснява надълго и нашироко за голите портрети. (Втората госпожа Скунмейкър бе известна с това, че е допуснала един-двама художници в обкръжението си.) Пенелопи Хейс — безупречно облечена в пепелнорозова копринена рокля, от съвсем скоро с бретон, който покриваше високото й бяло чело — влезе в хола с изящни мебели, сред известните личности.

— Пенелопи, мила, изглеждаш великолепно — отбеляза Изабел, преплете ръка с тази на гостенката и я поведе по килима покрай лъскави столове, мраморни статуи и неколцина маловажни лица, настанили се удобно, за да си приказват.

Пенелопи беше наясно, че е точно така, но все пак сведе поглед и благодари скромно. Огледа се с надеждата да зърне Хенри.

— Горкичкият Хенри — продължи Изабел, очевидно усетила посоката, в която бяха поели мислите на гостенката. — Баща му е страшно сърдит след проявата му в операта. Толкова глупаво! Но и ти, и аз, и всички останали бяхме отчаяно зажаднели нещо да се случи.

— Да, наистина исках нещо да се случи, макар да не помня проявата, за която намекваш — отвърна Пенелопи и се опита да внесе приятелска нотка в срамежливия си тон. Стисна малката мека длан на домакинята в своята и се наведе към нея. — Много ли се ядоса господин Скунмейкър?

— Много. Какви крясъци само се разнесоха, когато горкичкият Хенри се прибра. — Изабел сниши глас, докато пристъпваха като две кралици към подноса с чая.

Неколцина от гостите бяха забелязали новопристигналата, но Хенри, излегнал се на шезлонг, сам, в ъгъла, беше в лошо настроение, вторачил се в тавана. Не беше забелязал Пенелопи и тя усети в гърдите й да се надига ярост.

— Ужасно се страхува да не би Хенри да направи нещо, което да представи семейството в лоша светлина, особено сега, след като отзивите за кампанията му за кмет са толкова добри — продължи Изабел. — Истината е, че по-голямата част от поддръжниците симпатизират на Хенри, задето е изгубил Елизабет… така че господин Скунмейкър няма как да не се възползва от факта.

— Разбира се, трябва. — Бяха спрели пред масата с чая и подбраните петифури. Пенелопи си позволи директно да погледне към Хенри, ала той не й обърна и капчица внимание. Както обикновено, беше облечен в черно сако и панталон, а около очите му — красиви по почти женски начин — се бяха образували пурпурни кръгове.

Изабел наля чай и за двете и внимателно огледа приятелката си. Перна златиста къдрица настрани от челото си и сниши глас.

— В интерес на истината Скунмейкър беше спокоен, в сравнение с обичайните си яростни изблици. Според мен Хенри се е нацупил, защото не може да приеме смъртта на Елизабет. — Дамите взеха чашите и пристъпиха към столовете до прозореца, където щяха да са щедро облени от следобедната светлина; Пенелопи и Изабел много държаха да изберат подходящо място. — Да ти призная, когато се изгуби съпругът, ударът не е чак толкова тежък, защото мъжът е имал възможността да живее известно време с нея. Затова пък, когато изгуби годеница, все едно са му поднесли ястието, а той не е успял да хапне нищичко, преди да…

Пенелопи кимаше с разбиране, макар да бе абсолютно сигурна, че Елизабет не беше ястието, което Хенри си беше поръчал.

Изабел въздъхна, лапна половин петифура и извърна очи към тавана.

— По всичко личи, че Хенри е помъдрял, откакто изгуби годеницата си — заяви тактично, но напълно неискрено Пенелопи и погледна над ръба на чашата си, за да се увери, че обектът на разговора все още не я забелязва.

— И на мен така ми се струва, макар Скунмейкър съвсем да не е на същото мнение. — Изабел се приведе напред и отпусна ръка върху пръстите на Пенелопи. — Ужасен е, че тъгата на Хенри след нещастието може да се стопи.

— Доста грозно звучи. — Пенелопи знаеше, че ако иска да затвърди новия си образ, трябва да каже подобно нещо, макар в мига, в който думите излязоха от устата й, да се запита дали е разумно да критикува бъдещия си свекър и семейството му. Не беше никак лесно да се сприятели с госпожица Добродетелност.

— Разбира се, че е грозно. Та нали с Елизабет бяхте първи приятелки. — Изабел лапна остатъка от петифурата и преглътна. — Жалко и за Елизабет, и за семейството й. За тях щеше да е страхотно, ако се беше омъжила за Хенри. Чу ли слуховете за положението им?

Пенелопи мрачно кимна, като полагаше огромно старание да прикрие усмивката си. Почти беше забравила за посещението си в жалкия дом на семейство Холанд, но сега си го припомни с удоволствие. Няма нищо по-лошо от това, прислугата да се обърне срещу господарите.

— Да, щеше да е чудесно, ако Елизабет беше станала госпожа Скунмейкър. От нея щеше да излезе изключителна съпруга. — Изабел въздъхна, остави празната чиния на масичката с мраморен плот с изящно резбован крак и се обърна към Пенелопи. По бузите й изби моминска руменина и закачливи искрици изместиха загрижеността в очите й. — Нали разправят, че животът на една дама започва едва когато се омъжи. Нямах представа, че е самата истина, докато не се омъжих.

— Така ли? — отвърна Пенелопи и очите й заблестяха по същия начин. От край време й беше малко мъчно за Изабел: смяташе я за забавно момиче, обградена от ухажори като дебютантка — включително и брата на Пенелопи, Грейсън — а се омъжи за скучен дъртак без чувство за хумор. Остана доволна, че госпожа Уилям Скунмейкър не е задушена от брачния живот, както си беше представяла. — Много се страхувам, че бракът означава да се съобразявам единствено с желанията на съпруга си, което изобщо не е приятно.

— О, не, мила, съвсем не е така. След като се омъжиш, никой няма да те подозира в нищо. — Изабел намигна многозначително, замълча, отпусна ръце в скута си и внимателно загледа Пенелопи. Гостенката усети, че в момента я преценяват по начина, по който сама беше свикнала да измерва хората. Сякаш Изабел можеше да проникне в душата й.

— Ще ти призная… както вече ти казах, винаги съм смятала, че от Елизабет щеше да излезе чудесна госпожа Хенри Скунмейкър… но в никакъв случай нямаше да е първият ми избор за снаха.

Пенелопи не се сдържа и се усмихна широко, щом чу прекрасните думи. Извърна се, за да не проличи колко е радостна, и отпусна пръсти на лъскавата ръкохватка на стола.

— А каква снаха предпочиташ?

— Ами… — Изабел се понамести на стола. — Която не е… чак толкова добродетелна. Елизабет щеше непрекъснато да проверява чаршафите и да ме укорява, задето съм се държала дръпнато с някоя дърта досадница — нали така?

Пенелопи кимна, може би прекалено бързо.

— Не е хубаво да се говори лошо за мъртвите — продължи домакинята, — но някоя… която прилича повече на теб, щеше да е чудесно попълнение в семейство Скунмейкър и много щях да се радвам.

Двете останаха загледани една в друга и по лицата им проблесна разбиране.

— Кажи ми как е брат ти. Как само ни липсва в Ню Йорк.

— А, Грейсън ли? — Пенелопи се усмихна и побърза да разкаже на домакинята всичко за по-големия си брат, който управляваше семейния бизнес в чужбина, задача, с която и тя можеше да се справи не по-зле. Двете дами продължиха интересния си разговор — дългите им копринени рокли се бяха разстлали по килима. Прекъсна ги появата на иконома, който обяви пристигането на Теди Кътинг. Изабел и Пенелопи вдигнаха погледи и останаха загледани в него, докато той отиваше към Хенри и зашепна нещо поверително на ухото му, без дори да седне.

— Колко невъзпитано от страна на господин Кътинг, че не поздрави първо теб — прошепна Пенелопи.

— Напълно съм съгласна — отвърна Изабел, макар да не бе никак обидена, — въпреки че този дом е и на Хенри.

Междувременно Хенри се беше изправил. Очевидно двамата се бяха разбрали за нещо.

— А, господин Кътинг — извика Изабел. Всички в стаята се вторачиха към тях, но домакинята не им обърна никакво внимание. Отново беше стиснала ръката на Пенелопи, сякаш да покаже, че прави всичко това заради приятелката си. — Нали няма да си тръгнете, преди да ни поздравите?

Вниманието на гостите вече бе съсредоточено към двата стола край прозореца; Пенелопи се приведе напред, за да може следобедното слънце да подчертае красотата й от най-добрия ъгъл. Забеляза, че изпълненият с неудобство Теди остана на място и поизпъна сакото си. Мигът се проточи и Теди погледна към Хенри, все едно очакваше да му подскаже как да постъпи. Само че Хенри — Пенелопи едва сдържа яда си и задушаващото я разочарование — затвори очи с досада и се насочи към резбованата дъбова врата.

Пенелопи дори не погледна Теди, когато пристъпи към домакинята, за да й целуне ръка.

— Извинете, че не дойдох веднага при вас, госпожо Скунмейкър — рече той. Сивите му очи издаваха искреност.

Ако Пенелопи не бе удивена от липсата на интерес от страна на Хенри, сигурно щеше да забележи как погледът на Изабел се разнежи в присъствието на досадника Теди и да се запита дали думите й, че омъжените жени се забавляват повече, не се отнасяха за него. В момента Пенелопи се интересуваше единствено от причината за необяснимото безразличие на Хенри.

— Госпожице Хейс — продължи Теди, — удоволствие е да ви видя.

— Здравей, Теди — отвърна Пенелопи и протегна ръка, за да усети устните му през ръкавицата. — Накъде тръгна приятелят ти?

— А, Хенри ли? Ще има надбягване в парка и се съгласи да дойде. Отиде да даде инструкции в конюшнята.

Пенелопи едва успя да си надене усмивка, докато Теди разменяше обичайните любезности с госпожа Скунмейкър. Сетне той излезе и надеждата на младата жена да се види с Хенри този следобед угасна.

— Хенри наистина е смазан от смъртта на Елизабет — обясни Изабел и отново стисна ръката на Пенелопи. — Скръбта се отразява доста зле на маниерите му.

Пенелопи не се беше замисляла за необичайното поведение на Хенри след смъртта на Елизабет, но сега се зачуди дали мъката му не е истинска. Изабел, ако можеше да съди по гласа и намигванията й, се превръщаше в неин съюзник. Затвори очи и си припомни Елизабет, спокойна и решителна, докато й излагаше плана, благодарение на който щеше да се махне от Ню Йорк и Хенри. Дотогава не бе и подозирала, че госпожица Холанд е способна на подобно нещо, и това бе най-малката изненада, която й поднесе онзи ден. Наложи й се да попълни доста празноти от представата си за света, затова предположи, че дори сега, в края на декември, докато седеше в хола на семейство Скунмейкър, все още имаше неща, за които грешеше.

— Не се тревожи — заяви Изабел. — Ще го накараме да прогледне и да разбере, че макар Елизабет да беше очарователна, има и други дами, които са по-подходящи за него.

Пенелопи кимна и й се усмихна заговорнически. Вече нямаше абсолютно нищо против меланхолията, обхванала Хенри, да се дължи на смъртта на Елизабет, защото сега най-сетне щеше да осъзнае, че най-подходящото момиче за него е Пенелопи, а тя щеше да му помогне.