Бевърли Бартън
Любов и омраза (9)

9.

Ела свали слънчевите си очила и ги прибра в чантата, която носеше преметната през рамо. Отвори вратата на колата, взе чашата си с кафе от специалната поставка и излезе на паркинга пред съдебната палата. Имаше запазено за паркиране място, което се намираше точно пред северния вход на старата сграда, в която вече повече от век се помещаваха всички държавни учреждения на окръг Брайънт. Спомняше си, че по време на детските й години родителите й бяха подкрепили петицията за реставрирането на сградата, строена в края на деветдесетте години на деветнадесети век и заплашена от разрушаване, за да може на нейно място да бъде издигната нова и съвременна постройка. Ела с цялото си сърце споделяше мнението на болшинството от своите съграждани — сградата на съдебната палата, издигаща се в средата на градския площад, бе институцията, която вдъхваше живот на Спринг Крийк и то във време, когато толкова много други малки градчета загиваха бавно и мъчително, победени от огромните търговски центрове и съвременните преимущества на по-големите градове.

След като се изкачи по страничното стълбище, Ела влезе в дългия коридор, който водеше към асансьорите. Обикновено се качваше по стълбите, но тази сутрин се бе събудила с ужасно главоболие и вече закъсняваше за работа. Нетърпимото главоболие я забави сутринта. А също и почти безсънната нощ, която бе прекарала след снощната конфронтация с Рийд Конуей в собствената й градина. Беше се опитала да изтласка от мислите си спомена за уплашилата я до смърт среща, но колкото повече се стараеше да не мисли за Рийд, толкова по-трудно й се струваше да го прогони от главата си.

Ела натисна бутона на асансьора. Когато вратите се отвориха пред нея, тя влезе, преизпълнена с благодарност за възможността да остане за малко насаме, преди да се изправи пред предизвикателствата на новия ден. Днес й предстоеше избор на съдебни заседатели в започващия процес срещу жена, обвинена в опит за убийство. Делото вече бе отлагано веднъж, тъй като подсъдимата се бе опитала да посегне на живота си. Предстоящият процес несъмнено щеше да се окаже в центъра на медийното внимание поради естеството на самото обвинение. Пред съда беше изправена жена, наела човек да убие съпруга й. На всичкото отгоре подсъдимата беше жена с високо обществено положение, а съпругът й — известен и преуспяващ лекар. Делото бе прехвърлено в съдебната зала на Ела от друг окръг.

Вратите на асансьора се отвориха и тя слезе на нейния етаж. Погледна надолу по коридора и забеляза, че вратата на кабинета й е отворена. Веднага тръгна нататък. Сърцето й леко ускори ритъма си, но Ела се опита да убеди сама себе си, че не бива да прави прибързани заключения. Съществуваха безброй обяснения за отворената врата. Може би Кели бе пристигнала по-рано сутринта — възможност, която обаче не беше особено вероятна.

В момента, в който застана на прага, Ела видя Рой Моузес да стърчи в средата на кабинета й и въздъхна от облекчение. Облекчението й обаче се изпари в мига, в който забеляза белия пощенски плик, който Рой стискаше в ръка.

— Добро утро, госпожице Ела. — Рой я дари с топлата си усмивка.

— Някакъв проблем ли има тук? — попита тя. — От отдела по поддръжката ли те изпратиха в кабинета ми?

— Не, мадам. Но Кели вчера ме помоли да донеса един топ хартия и нова касетка за принтера ви. — Погледът на Рой се спря върху нещата, които вече бе оставил върху бюрото й.

— Благодаря ти. — Ела изгледа плика в ръката на Рой. — Какво е това, което държиш? — попита го тя, след като заобиколи бюрото и остави чашата с кафе отгоре му.

Рой й подаде писмото.

— О, да, направо щях да забравя. Когато влязох, го намерих на пода. Както предишния път. Името ви е написано върху плика.

Ела се поколеба. Опасяваше се, че в този невинен наглед плик ще намери поредното вулгарно и заплашително любовно писмо. И ако страховете й се окажат основателни, нямаше да й остане нищо друго, освен да предприеме някакви мерки по въпроса. А последното нещо, което й се искаше в момента, бе да въвлече Рийд Конуей по някакъв начин в живота си. Част от нея искаше да му повярва, че не е написал предишните две писма и не се е обаждал, дишайки тежко в телефонната слушалка.

— Не го ли искате? — попита Рой и размаха писмото пред лицето й. — За вас е. Вашето име е написано отгоре. — Остави го на бюрото и й посочи напечатаните букви. — Виждате ли? — Прочете й двете думи: — Ела Портър.

Ела рязко измъкна плика от ръцете му, но забелязала изненадата проблеснала в добрите му очи си наложи да го погледне и да се усмихне.

— Извинявай, Рой, не исках да съм толкова груба. Само че тази сутрин малко позакъснях. Освен това ме боли глава, а и още не съм си изпила кафето и…

— Искате ли да ви донеса един аспирин?

— О, не, благодаря ти. Ценя предложението ти, но аз си нося аспирин в чантата.

— Ако имате нужда от нещо, госпожице Ела, само се обадете долу и попитайте за мен. Знаете, че съм готов на всичко за вас.

Ела остави писмото до чашата с кафе, протегна ръка и потупа Рой по рамото.

— Зная. И съм ти много благодарна. А сега по-добре се връщай долу преди господин Хибет да е тръгнал да те търси.

Рой се запъти към вратата, но преди да излезе се спря и я погледна.

— Надявам се, че главоболието ви ще мине.

В мига, в който Рой излезе от кабинета, Ела се отпусна във въртящия се стол, поднесе чашата към устните си и отпи глътка гъсто черно кафе. Предполагаше, че главоболието й неминуемо ще се засили, ако съдържанието на писмото се окажеше такова, каквото предполагаше.

Взе ножа за отваряне на писма, разряза плика и извади отвътре обикновен бял лист хартия. Разгъна го и прочете съобщението.

„Не можеш да избягаш от мен. Аз съм част от теб така, както ти си част от мен. Може да си повтаряш, че не желаеш онова, което мога да ти дам, но това е чиста самозаблуда. Ти искаш…“

Ела ахна, изумена от наглостта на посланието. На това трябваше да се сложи край! Не можеше да продължава да чете тези отвратителни писания и да позволява на въображението си да се вихри на воля. Макар получените писма да я отвращаваха дълбоко, Ела не можеше да спре да мисли за Рийд и да си представя как прави с нея всичките онези неща, описани толкова натуралистично в писмата. Презираше сама себе си заради сексуалната възбуда, в която изпадаше. Мразеше се, загдето позволяваше на този въображаем любовник да приеме образа на Рийд.

Прибра писмото в плика и го тикна в дамската си чанта. След това отвори органайзера си и потърси вътре телефонния номер на Марк Лиймън. Избра го и зачака. Реджина Конуей вдигна от другата страна. Ела се поколеба.

— Да, Реджина, обажда се съдия Портър. Бих искала да разговарям с Марк, ако е възможно.

— Един момент, съдия Портър.

Ела отпи още една глътка кафе докато чакаше Марк да се обади.

— Ела?

— Да.

— Каква приятна изненада… Не сме се чували от цяла вечност. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Да, можеш да обядваш с мен днес.

— С удоволствие, но все пак бих искал да знам има ли някаква специална причина за тази покана.

— Искам да разговарям с теб за Рийд Конуей. — Ела замълча в очакване на някакъв отговор, но когато Марк не каза нищо, тя продължи: — Сигурна съм, че Рийд вече ти е казал, че след неговото освобождаване от затвора започнах да получавам едни доста неприятни любовни писма, а също и анонимни телефонни обаждания. Тази сутрин получих поредното, трето писмо.

— Рийд наистина ми спомена за това. И ме увери, че не знае абсолютно нищо по този въпрос. Не е автор нито на писмата, нито на телефонните обаждания. А аз му вярвам, Ела. Ако познаваше Рийд толкова добре, колкото го познавам аз, ти също щеше да му повярваш.

— Хайде да обядваме в „При Калахан“. В дванадесет часа. Ще ти дам възможност да ме убедиш, че Рийд е невинен.

 

 

Реджина стоеше до отворената врата и се взираше в Марк Лиймън, който бавно затвори телефона. Беше чула неговите реплики и бе разбрала, че Ела Портър му бе позвънила във връзка с Рийд. Може би беше получила още едно от онези писма или пък поредното анонимно телефонно обаждане? Дали съдия Портър щеше да се опита да повдигне обвинения срещу Рийд и да го прати обратно в затвора? Майка й щеше да бъде съсипана, ако Рийд по някакъв начин нарушеше условията по предсрочното си освобождаване. Искаше й се да можеше да вярва в невинността на брат си с дълбоката увереност и непоколебимост на майка си и се мразеше, защото дълбоко в сърцето си изпитваше съмнения по въпроса.

С времето бе приела убийството на Джуниър Блалък и бе започнала да вярва с цялото си сърце, че независимо от гнева, с който бе преизпълнен през онази ужасна нощ, Рийд не бе прерязал гърлото на Джуниър. Но щом Рийд не беше убил Джуниър, кой го беше сторил тогава? Понякога Реджина се питаше дали не го бе направила самата тя, а ужасеното й съзнание бе погребало навеки спомена за грозното й деяние? На времето мечтаеше Джуниър да умре. И го мразеше достатъчно силно, за да го убие.

Не мисли за онази нощ! Мили боже, не искаше да си спомня. Реджина се обърна и се отдалечи по посока на бюрото си. Краката й изведнъж омекнаха, отново я завладяха спомените за онази нощ: киселият, пропит с алкохол дъх на Джуниър, лигавите му целувки, грубият език, който проникна дълбоко в устата й; допирът на загрубелите му, мръсни ръце, които я опипваха навсякъде; отвратителните, ужасни неща, които й наприказва и се опита да й направи. Тя лежеше под него с разкъсани дрехи, наранено и насинено тяло и се взираше с ужас в щръкналия му пенис, когато Рийд с все сила го издърпа от нея и го преби почти до смърт.

Рийд я беше спасил. През последвалите дни изобщо не й пукаше дали брат й наистина бе заклал Джуниър. Изпитваше единствено огромно облекчение и се радваше, че вторият й баща е мъртъв. Виновен или невинен, Рийд бе заплатил за това престъпление с петнадесет години от живота си. Тя и майка й обаче също не се отърваха безнаказано. Целият град научи за случилото се през онази нощ. Всички долни и отвратителни подробности от личния им живот излязоха наяве по време на процеса. И до ден-днешен често долавяше съжалението в очите на хората, които я оглеждаха изпитателно и тихичко шушукаха зад гърба й. Не можеше да се примири с факта, че в целия град я знаят като момичето, което едва не е било изнасилено от втория си баща. Негодник, който е бил убит от брата на същото това момиче. Едва след многото години терапия, заплатени от работодателката на майка й, Сибил Карлисъл, Реджина се почувства що-годе годна за нормален живот. Спечели стипендия за колеж и започна работа като секретарка на Марк, докато се обучаваше за юридически помощник. И през всичките тези години, последвали убийството на Джуниър, тя нито веднъж не излезе с мъж. Дори и на най-невинна среща.

Реджина обаче копнееше да бъде поканена на среща, да обича и да бъде обичана. Искаше да се омъжи и да има деца. Години наред бе вярвала, че тези неща не са за нея, но това беше преди да си даде сметка, съвсем скоро при това, че е силно влюбена в шефа си. Марк Лиймън беше добър човек. Мил, грижовен и високо ценен както от приятелите, така и от враговете си. Но независимо колко много го обичаше, Реджина не можеше да не си дава сметка, че Марк не е от нейната черга. Тя беше дъщеря на домашна икономка. А Марк беше син на адвокат, внук на адвокат и братовчед на американски сенатор. Освен това гледаше на нея само като на своя помощница и приятелка.

— Реджина?

Тя подскочи и извика от изненада, когато чу гласа на Марк. Той стоеше пред бюрото й и загрижено се взираше в нея.

— Извинявай, не исках да те стресна.

— Няма нищо — увери го тя. — Мислите ми бяха на светлинни години от тук. Имаш ли нужда от нещо?

— Откакто Кара е в болнични, аз май прекалено много те товаря и с нейните задължения на секретарка, нали?

Марк й се усмихна и стомахът й се преобърна. Тя обожаваше начина, по който той се усмихваше, по който се смееше и разговаряше. Ако трябваше да бъде напълно откровена, Реджина трябваше да си признае, че обича всичко у Марк.

— Знаеш, че нямам нищо против.

— Ти си незаменима. Не зная какво бих правил без теб. — Марк погледна ръчния си часовник. — След петнадесет минути трябва да бъда в съда. Ако не бързах толкова, щях да се погрижа за това лично, но…

— Само кажи какво трябва да се направи и аз с удоволствие ще го свърша.

— Позвъни на Хедър и й кажи, че се налага да отменя днешната ни среща за обяд. С нея ще се видим утре.

— Разбира се.

— Днес ще обядвам с Ела — информира я Марк.

— Без да искам подслушах част от разговора ви — призна Реджина. — Тя иска да разговаря с теб за Рийд, нали?

— Получила е още едно писмо.

— Ти не вярваш, че Рийд й изпраща тези писма, нали?

— Не, не мисля, че е той. — Марк сви рамене. — Но положението му не е никак розово. Макар че никой за момента не разполага с някакви конкретни доказателства, които да го уличават по някакъв начин. Надявам се да успея да убедя Ела, че някой се опитва да натопи Рийд. Точно както постъпи и преди петнадесет години.

— Истинският убиец?

— Така смятам. Някой в този град не желае Рийд да се разхожда наоколо като свободен човек. Някой много се страхува, че той ще открие истината и ще разобличи истинския убиец на Джуниър.

— Това означава, че Рийд го грози сериозна опасност, нали?

— Да, така е. Но същото се отнася и за Ела, ако този човек я тормози с едничката цел да вкара Рийд обратно в затвора.

— Убедена съм, че ти си единственият човек, който би могъл да убеди съдия Портър в невинността на Рийд. Ти си най-добрият адвокат в целия щат.

Марк се ухили.

— Само че твоето мнение не се брои, защото си твърде предубедена. В края на краищата, аз съм ти шеф, нали така?

— Шеф или не, мнението ми не подлежи на промяна.

Той отново погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам веднага, ако искам да стигна навреме. — Стиснал куфарчето си в ръка, Марк се запъти към вратата. После спря и погледна през рамо. — Обади се в цветарския магазин и поръчай да изпратят някакви цветя на Хедър. И картичка с искрените ми извинения.

Реджина кимна и се усмихна насила. Марк отвърна на усмивката й и бързо излезе от кабинета. Хедър Маршал! Червенокосата парясница, която, веднага щом се върна в града, размъти главите на всички ергени в Спринг Крийк. Реджина обаче никога не бе смятала, че Хедър е от жените, които Марк би харесал. Той беше изключително сериозен, работлив и даже скучен, според стандартите на повечето жени, докато Хедър беше твърде лекомислена, повърхностна и малко дива. Може би противоположностите наистина се привличаха. Защото в рамките на последните две седмици това беше третата им среща за обяд.

Реджина въздъхна. Защо Марк не можеше да я погледне и да види в нея желаната и подходяща за него жена? Тя знаеше, че е красива. Освен това хората смятаха, че е много приятно и симпатично момиче. Дали Марк, подобно на повечето хора в този град не я възприемаше просто като нещастното бедно създание, нападнато навремето от Джуниър Блалък? Дали за него тя не бе само дъщерята на една бедна икономка и сестрата на осъден убиец?

 

 

— Много се радвам, че се чувстваш достатъчно добре, за да обядваме тук, в задния двор. — Джеф Хенри впи поглед в Керълин, без изобщо да го е грижа, че както тя, така и Виола, можеха да видят любовта, която струеше от очите му. Чувствата му към сестрата на съпругата му не бяха тайна за никого. Най-малко пък за самата Керълин. Преди тридесет и четири години той я бе помолил да се омъжи за него. Пламенното му предложение бе изречено само няколко седмици преди това на Уеб. След това я бе умолявал да не се омъжва за Уеб. Тя обаче винаги бе обичала красивия негодник и независимо от многобройните му изневери, остана с него през всичките тези години.

— Днешният ден е прекрасен, нали? — Керълин въздъхна доволно и огледа красивата градина. — Сигурно знаеш с какво нетърпение очаквам нашите обеди всеки понеделник и четвъртък! Уеб толкова рядко си е у дома, а Ела, откакто стана съдия, е постоянно заета. — Керълин протегна ръката си през масата. — Не зная какво щях да правя, ако не беше ти, братко.

Той се присегна и стисна ръката й в своята. Нейната малка, елегантна и мека ръка. Ръка на истинска дама. Погали я, а палецът му докосна върховете на идеално оформения й маникюр. Големият пръстен с диамант, подарен й от Уеб, и широката венчална халка красяха безименния пръст на лявата й ръка и проблясваха на яркото следобедно слънце.

— Никога няма да ти се наложи да живееш без мен, любима. И аз, също като теб, очаквам нашите обеди с огромно нетърпение.

Виола, която седеше на няколко метра от тях, стиснала плетката в скута си, леко се прокашля.

— Ако смятате, че няма да имате нужда от мен за известно време, бих могла да отида при Беси в кухнята и да хапна нещо за обяд.

Керълин махна с ръка.

— Ама, разбира се, че можеш да отидеш да обядваш. Не се безпокой за мен. Аз ще бъда тук с моя скъп приятел.

Нейният скъп приятел. Ето какъв беше той за нея. И такъв щеше да си остане завинаги. Но това му беше достатъчно. Просто да седи до нея. Да чува гласа и смеха й. Да чувства ръката й в своята. Да я гледа — толкова красива, почти недокосната от времето. Все така прекрасна както беше и на двадесет години.

— Заведи ме в беседката и ми почети малко. — Керълин погледна към книгата с дебели корици, която лежеше на масата, точно до салфетката на Джеф Хенри. — Ветрецът днес е толкова приятен. Доста по-хладен от вчера. Боя се обаче, че по-късно ще завали.

— Донесох ти моя екземпляр на „Брулени хълмове“. Зная, че това е една от любимите ти книги. — Той помести стола си назад, изправи се, взе книгата и заобиколи масата. — Ще ти чета, но настоявам да спра веднага щом се измориш. Или щом завали дъждът. Защото не бихме искали да се измокриш и да настинеш, нали?

Сложи книгата в скута й, отдръпна инвалидния стол от масата и започна да го бута през двора към пътеката, която водеше към беседката. Когато стигнаха, той вдигна Керълин от стола, пренесе я вътре и я настани на плетения шезлонг. Тя отпусна глава назад и затвори очи. След това му подаде книгата. Той я взе, седна на люлката и отвори на първа страница.

— Уеб днес ли трябва да се върне? — попита Джеф Хенри.

Клепачите на Керълин потрепнаха. Тя въздъхна.

— Вчера ми се обади по телефона, за да ме информира, че ще остане в Бирмингам и утре. Така ми се иска най-после да се прибере у дома.

— Той много ти липсва, когато не е до теб, нали? — Защо се измъчваше по този начин? Защо му трябваше да говори с Керълин точно за съпруга й? Може би защото Уеб Портър беше реалност. Неразривна част от живота й. Част, която той не би могъл да пренебрегне. А щом бракът с Уеб правеше Керълин щастлива, то тогава той също искаше Уеб да остане завинаги заедно с нея.

— Да, разбира се, че ми липсва. Но освен това смятам, че той трябва да си е по-често у дома, за да държи Ела под око.

— Безпокоиш се, че Рийд Конуей вече е на свобода, нали? Сигурен съм, че той не е чак такъв глупак, че… — Познаваше Керълин твърде добре и веднага забеляза загрижеността, изписала се на лицето й. Беше се случило нещо. Нещо, което тя не бе споделила с него. Остави книгата на люлката, наведе се напред и улови погледа й. — Кажи ми защо си толкова разтревожена.

— Не искам Уеб или Ела да разберат, че зная.

— Какво знаеш? — Джеф Хенри осъзна, че Керълин по някакъв начин бе научила за проклетите писма и телефонните разговори, които Ела получаваше. Но кой би могъл да й каже? Виола, кой друг! Жената беше безусловно предана на Керълин и беше единственият човек, който би посмял да наруши разпорежданията на Уеб и да сподели тревожните новини с нея.

— Зная за писмата и за телефонните обаждания — призна Керълин. — Рийд Конуей тероризира Ела и по всичко личи, че никой не е в състояние да направи нещо по въпроса и да го спре. Просто защото не разполагаме с доказателства. Безпокоя се обаче, че онзи тип няма да спре до тук и ще нарани Ела физически. Аз… аз… — Керълин се задъха, неспособна да продължи. Една самотна сълза се отрони от ъгълчето на дясното й око. Тя я избърса с върховете на пръстите си.

Джеф Хенри скочи от люлката, отпусна се на колене до Керълин и хвана лицето й в ръцете й.

— Скъпа моя, какво има? Да не се е случило и още нещо?

— Видях го. В петък вечерта Рийд Конуей беше тук в беседката заедно с Ела.

— Не! Този човек стигна твърде далеч! Да си позволи да проникне без разрешение в частна собственост! Надявам се, че Ела веднага се е обадила в полицията, нали? — Джеф Хенри отдръпна длани от лицето на Керълин, сложи ги върху раменете й и ласкаво помилва ръцете й, опитвайки се да я успокои.

— Нито се обади в полицията, нито пък спомена за инцидента пред мен — отвърна Керълин. — Не зная какво става, но ако не ги познавах и двамата, ако не знаех какво е действителното положение, сигурно щях да си помисля, че двамата са любовници и се срещат тайно през нощта.

— Мили боже, не говориш сериозно, нали? — Джеф Хенри поклати глава. Отказваше да повярва, че тяхната сладка Ела би могла да има нещо общо с онзи бандит Конуей. — Ела не би се забъркала никога с мъж като него.

— Сигурна съм, че имаш право. Струва ми се, че Рийд я плаши, но се боя, че се притеснява повече от онова, което Уеб би могъл да причини на Рийд, отколкото от нещата, които онзи негодник би могъл да стори на нея самата. Мисля, че и аз самата изпитвам същите страхове. Но, Джеф Хенри… — Керълин сграбчи ръката му, стисна я нервно и я поднесе към гърдите си. — Толкова се боя от онова, което Рийд Конуей би могъл да предприеме, за да си отмъсти на Уеб. Мястото на този тип е в затвора. Той е заплаха за всички, които обичам.

— Стига, стига, скъпо мое сърце! — Джеф Хенри с любов я потупа по рамото. — Не бива да се разстройваш по този начин. Когато Уеб се върне, непременно ще поговоря с него. Ще измислим начин да контролираме Рийд. Дори и ако това означава да се стигне до отмяна на условното му освобождаване и връщането му затвора.

Керълин въздъхна дълбоко и погледна Джеф Хенри с такава искрена благодарност, че той едва се сдържа да не я целуне. Копнееше да притисне устните си към нейните, да я вземе в ръцете си и да й признае своята вечна и неувяхваща любов.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Керълин стисна ръката му, наведе се напред и нежно го целуна по бузата.