Бевърли Бартън
Любов и омраза (7)

7.

Когато чу, че някаква кола спира пред сервиза, Рийд вдигна глава от двигателя на един „Понтиак гранд при“, оставен при тях за смяна на въздушния филтър. Колата се оказа „Тъндърбърд кабриолет“, модел 1957 година. Красива машина. Истинска класика. А дамата, която се измъкна иззад волана на колата, също се оказа класическа красавица. Би я познал навсякъде. Изумителното бе, че тя почти не се бе променила през изминалите петнадесет години. На колко ли години беше вече? Вероятно наближаваше петдесетте, но не изглеждаше на повече от тридесет и пет. Поне от разстояние. Беше дребничка, но тялото й притежаваше всички необходими извивки и съблазнителни атрибути. Привлекателните й крака бяха обути в червени панталони, а пищните й гърди бяха изпънали до скъсване памучната блузка на червено и бяло райе. Гъстата й черна коса бе подстригана късо, следвайки последните модни тенденции. На ушите й висяха големи четиринадесеткаратови златни халки. Когато наближи входа на сервиза, тя свали слънчевите си очила и погледна към Рийд. В следващия миг го разпозна, вдигна ръка и му махна.

— Здрасти, Рийд — поздрави Сибил Карлисъл и го дари с една от хилядаватовите си усмивки. — Добре дошъл у дома.

— Здравейте, госпожо Карлисъл.

Преди Сибил да успее да завърже някакъв разговор, Брайли Джо отвори вратата на кабинета си и излезе отвън, за да поздрави клиентката.

— Добър ден, госпожо Карлисъл. — Брайли Джо хвърли един преценяващ поглед на физическите й достойнства, започвайки от главата и спирайки чак на задника й. На лицето му се появи самодоволна усмивка, която сякаш казваше: „Пробвал съм я тази майка и преживяването си струваше“.

Тя се усмихна още по-широко и насочи цялото си внимание към Брайли Джо.

— Радвам се, че си тук. Трябва да поговоря с теб за настройките на двигателя ми.

— Заповядайте в кабинета ми, за да обсъдим проблема ви.

Брайли Джо задържа вратата отворена, а Сибил се промъкна край него и влезе в охладеното от климатика помещение. Преди да я последва, Брайли Джо се поспря, погледна през рамо и намигна на Рийд.

Рийд се разсмя и поклати глава. Мамка му, този Брайли Джо беше истинска ловна хрътка. Само че връзката му със съпругата на Джеф Хенри Карлисъл не беше измежду най-умните неща, които братовчед му бе вършил някога. Разбираше, че това е много специална тръпка, но беше убеден, че не се е родила жената на света, заради която си струва да бъде застрелян като куче. Непрекъснато се случва някой измамен съпруг да застреля любовника на жена си. А Джеф Хенри имаше толкова пари, че спокойно можеше да наеме някой да свърши мръсната работа вместо него.

Самият Рийд никога не бе харесвал Джеф Хенри. Беше твърде голям сноб. И лицемер на всичкото отгоре. Рийд не можеше да се примири с мисълта, че майка му продължава да работи като икономка на семейство Карлисъл. Беше започнала работа при тях още когато той беше съвсем малко момче. Прекрасно си спомняше колко често му се налагаше да стои сърдит и намръщен в кухнята, да не излиза на двора и да пази тишина, защото господин Джеф Хенри не обичал да бъде обезпокояван от малки деца. Съвсем скоро обаче разбра, че едно по-специално дете можеше да прави каквото си пожелае в дома на семейство Карлисъл. Малката принцеса Ела Портър. Не само че й позволяваха да си играе из всичките стаи на къщата, но и честичко се настаняваше в скута на Джеф Хенри и пиеше студена лимонада, докато Рийд надничаше иззад ъгъла. В началото бе завиждал на Ела, но по-късно, след като се роди сестра му Реджина, започна да изпитва силна неприязън към момичето. Кой знае защо си бе въобразил, че Джеф Хенри е бащата на Реджина и никак не можеше да си обясни защо той не държи Реджина в скута си, защо не й чете приказки и защо не й позволява да тича на воля из цялата му къща. Когато стана на дванадесет години обаче Рийд започна да си дава сметка, че работодателят на майка му по всяка вероятност не беше баща на сестра му. Точно по онова време, няколко дни преди майка му да се омъжи за Джуниър Блалък, той я видя да целува Уеб Портър. Случи се точно в градината на семейство Карлисъл. И макар че беше още хлапе, той вече бе започнал да прави разлика между страстна прегръдка и приятелско докосване. После чу Уеб да умолява Джуди да не се омъжва за Джуниър. Преди обаче Рийд да успее да се приближи достатъчно, за да подслуша тихия отговор на майка си, Ела дотича откъм задния двор на семейство Портър, като не спираше да вика баща си.

Когато стана тийнейджър, Рийд попита майка си кой е бащата на Реджина, но тя му отговори, че това не е негова работа. Категорично отричаше да е забременяла от Джеф Хенри или пък от Уеб Портър. Майка му сигурно бе преживяла много болезнено унижението, съпровождащо раждането на едно незаконно дете, защото, по всеобщо мнение, тя беше изключително почтена и свястна жена. На времето дори и не бе помислила за аборт, защото беше силно религиозна и вярваше, че човешкият живот започва още със зачеването.

Капки пот се стичаха от брадичката на Рийд, образуваха цели ручейчета по гърба му и мокреха мръсната тениска, с която беше облечен. Поправката на автомобили беше мръсна работа. Особено в един горещ летен ден като днешния и то в местния гараж на малко и провинциално градче като Спринг Крийк. Но макар че умираше от жега, макар че беше мръсен и уморен, Рийд се чувстваше превъзходно. Беше на свобода и само това имаше значение. За момента. Не искаше да остане на тази работа до края на живота си. Не искаше дори да остане да живее в този град. Само че не можеше да започне да крои планове за бъдещето, преди да е приключил с миналото. А това означаваше, че трябва да открие кой е истинският убиец на Джуниър Блалък. Само по този начин щеше да успее да изчисти собственото си име.

А наистина ли си готов да рискуваш, за да постигнеш целта си? Докъде си готов да стигнеш? — запита се той. Една погрешна стъпка и ще се озовеш обратно в кафеза. Само един косъм да падне от скъпоценната главица на принцеса Ела и Уеб Портър ще им поднесе топките ти на сребърен поднос.

Беше изготвил списък на евентуалните заподозрени — хора, които притежаваха основателни причини, за да желаят смъртта на Джуниър Блалък. Неговото име и това на майка му не фигурираха в него. Джеф Хенри Карлисъл и Уеб Портър обаче заемаха първите две позиции. За него те бяха главните заподозрени, макар че Марк Лиймън няколкократно се бе опитвал да го убеди, че нито един от двамата не е способен на убийство. И че не биха допуснали невинен тийнейджър да прекара половината си живот в затвора заради тях.

Рийд избърса потните си и омазнени ръце в един мръсен парцал. Чу слаб шум, който като че ли долиташе от офиса на братовчед му. Смях? Гърлен и дрезгав смях? Въображението му заработи на пълни обороти. През ума му преминаха образите на братовчед му и Сибил Карлисъл, последвани от неканени мисли за Ела. Трябваше да спре да мисли за дъщерята на сенатора. От това нямаше да излезе нищо добро. За него тя беше забранен плод.

Силен тропот изтръгна Рийд от унеса му. Нещо тежко бе паднало на пода на офиса, или пък се бе блъснало в стената. Преди три дни той бе прекарал няколко минути насаме с Ела в същата малка стаичка, в която Брайли Джо в същия този момент несъмнено получава от Сибил онова, което Рийд бе копнял да получи от Ела. Най-неочаквано се възбуди. И се прокле на глас, загдето се държи като пълен глупак.

 

 

— Май много съм ти липсвал напоследък, а? — Брайли Джо сграбчи ръцете й докато тя се опитваше да разкопчее ципа му. — Трябва да наминаваш по-честичко. Ако го правеше, сега нямаше да си толкова възбудена и нетърпелива.

— Аз пък си мислех, че ме харесваш точно такава. Възбудена и нетърпелива. — Опита се отново да свали ципа му, но той вдигна ръцете й нагоре и ги притисна към гърдите си.

— Всякак те харесвам. Знаеш това. — Усмихна се лукаво и на бузите му заиграха две малки трапчинки. — Само че ми се струва, че някой път можем да прекараме повече от тридесет минути заедно. Току-виж се оказало много забавно. Ти как смяташ?

Тя го изгледа с блеснали от гняв очи. Майната му на този! Защо все бръщолеви нещо? Не беше дошла тук, за да си говорят. Той не можеше да не знае, че идва при него поради една-единствена причина. Не искаше от него любов, романтика или приятелство. От този неандерталец, целият омазан с грес и масло, искаше точно това, което бе искала и от многото други, далеч по-незадоволителни мъже, които бе използвала през годините. Искаше едно бързо чукане, за да се освободи от натрупаното сексуално напрежение. Искаше още нейният любящ съпруг да научи, че е изчукала поредния расов бял боклук в този град.

— Смятам, че настъпи моментът за повече действия и по-малко приказки — сопна се Сибил. — Ако останем тук прекалено дълго, Рийд ще започне да се чуди какво става. — Не й се нравеше самодоволното изражение, изписало се върху лицето на Брайли Джо. Не й харесваше колебливата усмивка, появила се на устните му. — Дявол да те вземе, той знае за нас, нали? Ти си му казал!

— Рийд умее да си държи устата затворена.

— Дано да е така. — През всичките тези години Сибил се бе старала да запази многобройните си авантюри в тайна, опитвайки се да избегне евентуален публичен скандал. Хората не спираха да я одумват и да обсъждат морала й, но всичките им приказки за нейните съпружески изневери бяха просто непотвърдени слухове и догадки. Само членовете на собственото й семейство знаеха, че е уличница. Изтънчената й и благочестива сестра, Керълин. Нейният не толкова благочестив и почтен зет, Уеб. И, разбира се, собственият й любим съпруг. Джеф Хенри бе започнал да я презира. Но омразата определено бе за предпочитане пред безразличието. Сега поне изпитваше някакви чувства към нея. Имаше време, когато тя отчаяно копнееше за любовта му, но с годините бе осъзнала, че съпругът й може да обича една-единствена жена. И тази жена не беше тя! Още от най-ранно детство Джеф Хенри боготвореше дори земята, по която стъпваше Керълин. А тя разби сърцето му, когато се омъжи за Уеб. След като разбра, че бракът им със сигурност ще просъществува, той помоли Сибил да се омъжи за него. И тя, глупачката, се съгласи. След по-малко от шест месеца осъзна, че не е нищо повече от заместител на любимата жена. А Джеф Хенри бързо научи, че съпругата му не е пълно копие на по-голямата си сестра.

Брайли Джо плъзна грубите си ръце по гърба й и Сибил изведнъж си припомни къде се намира и с кого. Притисна се силно към него и се отърка във възбудения му член. Тялото й запулсира от желание. Вече почти цяла година не беше правила секс със съпруга си. Изборът беше негов, не неин. Те двамата наистина се презираха, но това не би трябвало да им пречи да задоволяват половия си нагон в брачното си ложе. Тя беше готова да се люби с него. Джеф Хенри обаче не беше съгласен. Сибил започваше да се пита дали съпругът й не получава удовлетворение само когато седи край леглото на Керълин и й чете романтична любовна поезия.

Ако съпругът й я обичаше, ако споделяше леглото й, ако не беше влюбен в сестра й, тя нямаше да търси утеха другаде. Преди години наивно бе вярвала, че ако започне да се чука безразборно с мъжете в града, ще накара Джеф Хенри да я забележи, да промени чувствата си към нея. Е, той наистина забеляза. Само че продължи да не дава пет пари за нея.

— Ако продължаваш да се заиграваш с боклуците от града, някой ден ще си навлечеш много сериозни неприятности — предупреди я Джеф Хенри. — Ако не прихванеш някоя отвратителна болест, то някоя от отрепките, с които спиш, рано или късно ще те пребие до смърт.

Оказа се прав. И побоят се случи по-скоро рано, отколкото късно. Преди петнадесет години завъртя любов с отвратителния Джуниър Блалък, който я насини от бой и я пусна да си ходи, обляна в кръв. Болното копеле обичаше да причинява болка на другите. Сибил и до днес не разбираше защо Джуди се омъжи за него и как издържа толкова години под един покрив с този звяр. Вярно, че беше доста добър в леглото, но се държеше прекалено грубо дори и за нестандартния вкус на Сибил. Джеф Хенри едва се владееше, когато пристигна в спешното отделение през онази нощ. И до ден-днешен не й беше ясно на кого бе ядосан повече — на Джуниър или на нея. Но независимо от раздиращия го гняв, съпругът й не отиде да разговаря с Джуниър, за да го предупреди да стои настрана от нея. Тази работа свърши съпругът на сестра й, добрият стар Уеб. Той винаги се бе държал изключително любезно с нея. Двамата се разбираха добре. По някакъв странен начин те двамата си приличаха. И двамата бяха обвързани в нещастни, лишени от любов бракове. Освен това споделяха една тъмна тайна, която би могла да промени живота на всички тях, ако някога излезеше наяве.

Брайли Джо вдигна нагоре блузката й, след това взе гърдите й в ръце, повдигна ги така, сякаш се опитваше да ги претегли и сведе устни към едно от щръкналите зърна. По цялото й тяло се разля вълна на наслада, силен трепет разлюля гърдите й, за да достигне чак до дълбините на женската й същност. Обхвана я сладостна нега, мускулите й омекнаха и тя почувства влагата, разляла се между краката й.

Брайли Джо пъхна ръка между бедрата й, погали венериния й хълм, зарови пръсти в плътта й през тънката тъкан на панталона и бикините й.

— Искам да те чуя да ми повтаряш колко много искаш да те изчукам.

Тя го сграбчи за задника.

— Ти ще ме чукаш ли или цял ден ще си приказваш?

Този път най-сетне успя да го накара да млъкне. Само с едно бързо движение смъкна надолу панталона и гащичките й, след което разчисти с ръка част от повърхността на бюрото. Купища хартии и списания се посипаха безразборно върху бетонния под. Без да сваля поглед от лицето й, Брайли Джо я повдигна върху бюрото, разтвори краката й и разкопча ципа на дънките си. Възбуденият му пенис изскочи навън. Голям. Твърд. Напълно готов за нея. Сибил облиза устни.

— Ти си истинска кучка, госпожо. Но ти си го знаеш, нали? — Брайли Джо рязко проникна в нея.

Сибил прехапа долната си устна, за да не извика от удоволствието да го чувства дълбоко в себе си. Толкова отчаяно се нуждаеше от това. Изпитваше отчаяна нужда от мъж.

— Господи, сладурче, толкова си топла и влажна! — Брайли Джо се задвижи в плавен и равномерен ритъм. Зачервеното му лице се обля в пот. Ноздрите му се разшириха от вълнение.

Бяха се вкопчили един в друг като диви животни. Необуздани. Груби. Ръмжащи от удоволствие. Сибил първа достигна до върха. Силният оргазъм като че ли разтърси всеки нерв в тялото й. Притисна устни към неговите и викът й бе заглушен от свирепата му целувка. Но когато свърши само няколко секунди по-късно, Брайли Джо отметна глава назад и от гърлото му се отрони дълбоко стенание, което отекна в малкото помещение. Сибил се опита да се отдръпне от него, но той я задържа и остана вътре в нея в очакване да отшумят и последните вълни на изживяния оргазъм. Покри лицето й с целувки, а после сведе глава към шията й.

— Беше наистина страхотно — прошепна в ухото й той. — Повече от страхотно. — Погали я по бузата с опакото на ръката си.

Пусни ме, помисли си тя. Не се опитвай да бъдеш мил и романтичен. Не това искам от теб. И ти го знаеш, по дяволите. Колко пъти трябва да ти повтарям, че сексът е единственото, което ме интересува?

Сибил се отдръпна, принуждавайки го да се отдели от нея. Брайли Джо не възрази. Само отстъпи назад, за да й направи място да се изправи. Макар да се опитваше да не го гледа докато се смъкваше от бюрото и оправяше дрехите си, Сибил все пак го зърна за миг с периферното си зрение. Пенисът му висеше омекнал и влажен, но въпреки това, дори и в това състояние беше повече от внушителен. По някое време на съвкуплението им тя очевидно бе успяла да разкопчее ризата му и сега косматите му гърди блестяха, покрити със ситни капчици пот. Беше мускулест, загорял и космат като маймуна. И независимо от това колко старателно миеше ръцете си, под ноктите му винаги имаше машинно масло или грес. Откъдето и да го погледнеше човек, Брайли Джо беше пълна противоположност на нейния бледолик, чистоплътен и аристократичен съпруг.

По дяволите, трябва да се маха от тук, преди да си е поискала още едно чукане. Не смееше да остава прекалено дълго. Току-виж хората започнали да се питат какво прави Сибил Карлисъл в „Сервиза на Конуей“. В края на краищата, каквито и проблеми да имаше колата й, те едва ли биха изисквали от нея да разговаря със собственика на сервиза по цял час, че и повече. Може би изобщо не трябваше да идва тук. До този момент се бяха любили в служебния му офис само веднъж. Тогава се бе ядосала на Джеф Хенри и бе решила, че има нужда от малко нежност и любов. Обикновено се срещаше с любовниците си в изолирани и отдалечени места, където никой не би могъл да ги разпознае. Понякога обаче си позволяваше по някой и друг риск. В моменти като днешния, част от нея сякаш искаше целият град да научи какво точно прави с Брайли Джо върху очуканото бюро в мърлявия му офис.

Сибил се избърса с бикините си, след което ги смачка на топка и ги хвърли в кошчето за боклук. Бързо вдигна панталона и оправи памучната си блузка.

— Трябва да тръгвам.

— Кога ще те видя отново? — попита Брайли Джо.

— Аз ще те потърся, сладурче.

Изпрати му въздушна целувка, отвори вратата и тръгна право към колата си. Рийд Конуей се изправи и се загледа след нея. Сибил чувстваше погледа му, прикован върху гърба й. Запита се дали Брайли Джо би имал нещо против да си я подели с братовчед си? Рийд беше малко младичък за нея, но след като направи наум някои бързи изчисления, тя установи, че той е вече почти на тридесет и три. С петнадесет години по-млад от нея. И на кого му пука? Рийд обаче беше син на Джуди, а тя не желаеше да разстройва Джуди по никакъв начин. Бедната жена бе изстрадала достатъчно през живота си. Рийд представляваше сладко изкушение, но тя щеше да го остави на мира. Заради Джуди. Освен това един мъжкар като Брайли Джо й беше повече от достатъчен.

Веднага щом седна в колата си Сибил отвори дамската си чанта и извади отвътре малко огледалце. Потръпна, когато зърна отражението си. Свирепите целувки на Брайли Джо бяха изтрили по-голямата част от грима й, а неуморните му пръсти бяха съсипали прическата й. Изглеждаше точно като жена, която току-що е правила секс.

Сибил се усмихна. От гърлото й се отрони тъжен кикот. Сега щеше да се прибере у дома, но дали Джеф Хенри щеше изобщо да я забележи? И ако все пак го стореше, дали щеше да се притесни от факта, че е била с друг мъж? Отново?

 

 

Рийд затвори капака на двигателя на оставения за ремонт гранд при, измъкна парцал от задния си джоб и се зае да бърше ръцете си. Хвърли един поглед на затворената врата на офиса, а след това извърна глава и се загледа след Сибил Карлисъл, която тъкмо излизаше със своя Т-бърд на улицата. Тази жена наистина ли възнамеряваше да се прибере при съпруга си в този вид? Човек трябва да е сляп или пък пълен глупак, за да не разбере какви ги е вършила.

Рийд изведнъж се напрегна. Една полицейска кола отби от главния път и спря на паркинга на сервиза. Не се страхувай от най-лошото, помисли си той. В края на краищата Брайли Джо беше подписал договор с общината, който му даваше право да ремонтира всички държавни превозни средства. Мъжът, който слезе от колата беше висок и слаб, с кестенява коса и старателно поддържани червеникавокафяви брада и мустаци. Беше чистичък и изтупан като току-що излязъл от кутия. Обувките, униформата и шапката му бяха безупречни. Не изглеждаше дори изпотен въпреки лятната южняшка жега. На пръв поглед изглеждаше приблизително на възрастта на Рийд. Или малко по-голям. Погледите им се срещнаха. Полицаят вдигна ръка и даде знак на Рийд да се приближи към него. Рийд въздъхна. Този очевидно бе дошъл тук заради него.

Когато се приближи достатъчно, че да види лицето му отблизо, Рийд веднага го разпозна. Франк Нелсън. Докато учеха в гимназията двамата поддържаха помежду си отношения на приятелско съперничество. На времето Франк беше капитан на баскетболния отбор, а баща му беше шериф на окръга. Рийд бе чул, че Франк е станал началник на местния полицейски участък. Което означаваше, че едва ли идваше чак до тук само за да поздрави стария си съученик със завръщането му у дома. Не, готов бе да заложи и последния си цент, че някой бе насъскал началника на полицията срещу него. Но кой? И защо?

Ами познай от три пъти, но можеш да си сигурен, че първите два не важат. Уеб Портър е единственият човек в този град, който само с едно щракване с пръсти можеше да накара местните служители на закона да заиграят веднага по свирката му.

— Как я караш, Рийд? — попита Франк, когато Рийд се спря на няколко метра от него.

Рийд напъха мръсния оранжев парцал в задния джоб на дънките си. Забеляза, че челото на Франк е осеяно със ситни капчици пот. Значи копелето все пак се потеше.

— До преди малко я карах добре.

Франк извади една старателно изгладена бяла кърпичка от джоба на панталоните си, разгъна я и избърса влажното си чело.

— Да си писал някакви писма напоследък?

— Не. Нищо подобно не съм правил. — Ето за какво било това посещенийце. Госпожица Ела се бе обърнала за помощ към закона. Очевидно я бе преценил неправилно. Беше решил, че ще го остави на мира. Но пък в края на краищата не му се случваше за пръв път да сгреши по отношение на даден човек. И вероятно нямаше да е и последен.

— Съдия Портър е получила две доста противни писма, които са пристигнали, след като ти беше освободен от затвора „Доналдсън“. И двете много напомнят на онези, които на времето й изпрати от затвора. Странно съвпадение, не мислиш ли?

— Да. Наистина доста странно. Но въпреки това е съвпадение. Нищо повече.

Не губи самообладание, повтаряше си Рийд. Не казвай и не прави нищо, което би настроило служителите на закона срещу теб. Не би искал да нарушиш условията по предсрочното си освобождаване, нали?

— Значи, твърдиш, че не си писал тези писма и не си се обаждал по телефона на съдията? — Франк избърса потния си врат с бялата си кърпичка.

— Когато съдия Портър получи първото писмо и дойде тук, за да го размаха под носа ми, аз й казах, че не съм го писал аз. Сега повтарям същото и пред теб.

— Е, много ми се иска да ти повярвам, Рийд, но…

— Разполагаш ли с някакви доказателства, че аз съм написал писмата? Или пък че съм се обаждал по телефона?

— А? Всъщност, не, но сенатор Портър…

Рийд изсумтя презрително.

— Значи сенатор Портър те изпрати тук, за да ме сплашиш, нали? Сега се върни при сенатора и му кажи, че не се плаша толкова лесно.

— На твое място не бих се заяждал с Уеб Портър. Ако продължиш да тероризираш дъщеря му, той ще изтръгне сърцето ти с голи ръце и ще нахрани с него мишеловите.

— Ако съм искал да тероризирам дъщеря му, изобщо нямаше да си губя времето с писането на писма.

— По дяволите, Рийд, тази твоя голяма уста отново ще ти докара неприятности. — Франк сви слабите си рамена и от гърдите му се изтръгна продължителна, натежала от неодобрение въздишка. — Ако наистина те е грижа какво ще стане с теб, стой далеч от Ела Портър.

— Ще взема съвета ти под внимание.

— Считай се за предупреден.

Рийд се ухили. Винаги бе успявал да сплаши мъжете, с които общуваше. Даваше си сметка за това, макар да не беше сигурен каква е причината. Може би страхът им се дължеше на високия му ръст. Малко над метър и деветдесет, той беше най-високият мъжкар по тези места. Но пък, от друга страна, ръстът може би беше без значение. Хората се плашеха по-скоро от неговата самоувереност и нафуканото му безразличие към нещата, които го заобикаляха. През годините, прекарани в затвора, бе успявал да сплаши с поглед доста противни копелета, с които Франк Нелсън изобщо не можеше да се сравнява.

Франк пръв отмести поглед, обърна се рязко и се запъти към полицейската кола. Тъкмо тръгваше от паркинга, когато Брайли Джо излезе от сградата и се приближи до Рийд.

— Какво прави той тук?

— Искаше да ми даде няколко съвета.

— За какво?

— За това какви неприятности ще си докарам, ако не спра да се занимавам с Ела Портър.

Очите на Брайли Джо се разшириха. Той сръга Рийд с лакът в ребрата.

— Нямах представа, че се занимаваш с нея.

— Не се занимавам — увери го Рийд. — Все още.