Бевърли Бартън
Любов и омраза (6)

6.

Ела, която очакваше Хедър да й се обади, вдигна телефонната слушалка на третото позвъняване.

— Ало?

Мълчание. Пълна тишина. Ела стисна слушалката по-силно и попита:

— Ало? Има ли някой там?

Дишане. Дълбоко, тежко дишане. Чувствени въздишки. Също като при двете телефонни обаждания, които беше получила предишния ден.

— Ако имате да ми казвате нещо, кажете го. В противен случай, не ми звънете отново! — Ела затръшна слушалката. Вдигна ръка и забеляза, че тя леко трепери. Престани! Сви ръцете си в юмруци и ги подпря върху бюрото.

Телефонните обаждания не могат да те наранят, напомни си тя. Който и да е човекът от другата страна на линията, той само се опитва да те разстрои и уплаши. Авторът на този телефонен тормоз всъщност не бе направил нищо, което да й даде основание за страха, постепенно обсебващ душата й. Откакто преди три дни бе получила онова писмо, тя не бе преставала да спори сама със себе си относно евентуалното участие на Рийд Конуей в случващото се напоследък. Той ли беше авторът на писмото и на последвалите телефонни обаждания или не? Той, естествено, беше най-очевидният заподозрян, но това, само по себе си, не беше достатъчно. Но пък ако не беше Рийд, кой я тормози тогава? Беше прегледала внимателно целия си архив, проучила бе всеки съдебен случай, който бе председателствала след избирането й за съдия. Може би някой недоволен престъпник я преследваше заради несправедливата си присъда? Само че никой от осъдените от нея мъже и жени не я бе заплашвал по някакъв начин, нито пък бе коментирал доколко е справедлива наложената му от нея присъда.

Леко почукване на вратата я изтръгна от мислите й.

— Да? — Ударите на сърцето й отекнаха силно в главата й. Къде беше Кели? Защо не я предупреждаваше, че има посетител?

Вратата се открехна едва-едва. Рой Моузес надникна в кабинета и й се усмихна.

— Добро утро, госпожице Ела.

Тя въздъхна с облекчение.

— Добро утро, Рой. — Погледна часовника си и осъзна, че все още няма осем часа. А Кели идваше на работа чак в осем и половина.

— Метях коридора отвън и видях нещо да лежи пред вратата ти. — Рой вдигна дебелата си ръка и й показа един бял плик. — На него е написано твоето име.

Ела рязко си пое дъх и се опита да овладее безпокойството, което я заля като приливна вълна. Господи, не позволявай това да е друго писмо от него!

— Дай ми го, ако обичаш. — Тя се изправи и се приближи до вратата.

— Тази сутрин изглеждаш много красива. — Рой й подаде плика.

— Благодаря ти. — Ела се усмихна насила, след което сграбчи плика. Забеляза, че, както и при първото писмо, името й беше напечатено. Стомахът й нервно се сви.

— Желая ти приятен ден. — Рой се изниза през вратата.

— На теб също — извика след него Ела.

В мига, в който той затвори вратата, тя грабна ножа за отваряне на писма и разряза пощенския плик. Налагайки си да запази спокойствие, извади отвътре обикновения бял лист без редове. Разгъна го, като не преставаше да се моли да се окаже не това, от което се боеше.

„Сещаш ли се за мен? Защото аз не съм преставал да мисля за теб. Главата ми е пълна с лоши и порочни мисли. Мисли, които ще те накарат да подмокриш гащичките си.“

Ела спря да чете. От него беше! Поредното писмо, изпълнено със сексуални намеци. Грубо, заплашително любовно писмо. Същото като онова, което бе получила преди три дни. И като онези двете, изпратени й от Рийд преди петнадесет години.

На това трябваше да се сложи край. Не можеше повече да се прави, че нищо не се е случило. Три анонимни телефонни обаждания и две заплашителни писма. Беше сметнала, че ще се справи с положението, без да въвлича никой друг, но очевидно се бе излъгала.

Ела вдигна телефонната слушалка, избра познатия номер и зачака.

— Домът на семейство Портър — изрече икономката, когато най-после вдигна телефона.

— Беси, обажда се Ела. Баща ми там ли е?

— Да, мадам. В библиотеката е.

— Бих искала да разговарям с него, ако обичаш.

— Разбира се.

 

 

В момента, в който влезе в „При Калахан“, Ела видя баща си, седнал на бара. Вдигна ръка и му махна. Той се усмихна и й махна в отговор, а след това й даде знак да се присъедини към него. Ела си запробива път през тълпата от посетители, които чакаха в коридора. Най-накрая стигна до бара. Уеб мигновено я притегли към себе си и я прегърна.

— Не мога да се сетя за нищо по-приятно от поканата ти да обядваме заедно — заяви Уеб и й намигна. — Освен, може би, поканата за сватбата ти.

— Стига, татко!

— Знаеш, че майка ти много харесва Дан. Непрекъснато ме тормози да ти напомня, че от него би излязъл страхотен съпруг и баща. — Уеб помилва ръката й, след което я хвана за китката. — Седни. Масата ни скоро ще бъде готова. Какво да ти поръчам?

— Минерална вода „Перие“ с лимон. — Седна на високия стол до баща си. — Благодаря ти, че прие поканата ми веднага. Надявам се, че майка не възразява срещу отсъствието ти от дома. Зная, че тя се радва искрено на всеки ден, който прекарваш заедно с нея.

Усмивката на Уеб помръкна.

— Давам си сметка, че майка ти смята, че я пренебрегвам, но…

— Тя разбира колко си зает и колко важна е кариерата ти за теб.

— Животът на майка ти никак не е бил лесен. И двамата се опитахме да се справим по най-добрия начин с удара, който съдбата ни нанесе. — Уеб поднесе чашата с бърбън към устните си, изпи последните няколко капки, след което си поръча още едно питие и помоли бармана да сервира минералната вода на Ела. — Не бива да се безпокоиш за майка си. Аз й казах, че си ме поканила на обяд и тя буквално засия. Сигурно знаеш, че майка ти те обожава.

Ела въздъхна.

— Да, разбира се, че зная. — Имаше моменти, в които поведението на Керълин доказваше без капка съмнение, че тя наистина обожава единственото си дете. Понякога обаче Ела като че ли долавяше и някаква завист от страна на майка си. Даваше си сметка, че Керълин често се чувства изключена от многобройните дейности, които Ела и баща й споделяха. Като например тенис, голф или пък плуване. Стаеното недоволство, което майка й понякога изпитваше, направо разбиваше сърцето на Ела и засилваше решимостта й да се държи като любяща и предана дъщеря. Нищо не желаеше повече от това майка й отново да започне да ходи. Още от най-ранно детство това беше най-съкровената й мечта.

— И така, на какво дължа тази чест? — попита Уеб. — Зная, че често обядваш сама в кабинета си и се питам защо днес си решила да посветиш част от свободното си време на стария си баща.

Барманът постави бутилката с минерална вода пред Ела и сервира на Уеб втората му чаша бърбън.

Ела отпи глътка от питието си.

— Преди да ти кажа каквото и да било, искам да ми обещаеш, че няма да допуснеш гневът да вземе превес над здравия ти разум и няма да изхвърчиш от тук обезумял от ярост.

Уеб я изгледа с любопитство.

— Е, със сигурност успя да ме заинтригуваш, принцесо. Не мога дори да предположа какво би могла да ми кажеш, за да предизвикаш у мен подобна реакция.

Салонната управителка се приближи до тях.

— Масата ви е готова, сенатор Портър.

Само след няколко минути двамата бяха настанени на най-хубавата маса в ресторанта. Уеб поръча обяд и за двама им, както правеше още на времето, когато Ела беше малко момиченце. Тя не възрази, макар че й се прииска да му напомни, че вече не е на шест, а на тридесет години. Едно от нещата, които обичаше у баща си, беше фактът, че той никога не се променяше. Той беше нейна опора, подкрепа, приятел и герой. Откакто се помнеше боготвореше земята, по която стъпваше Уеб Портър.

— Обещавам да не се поддавам на гнева, така че можеш съвсем спокойно да споделиш с мен тревогите си. Става дума за Сибил, нали? Ако е така, надявам се да успеем да спестим на майка ти лошите новини. Знаеш, че тя ужасно се разстройва от подвизите на сестра си.

— Не, татко, не става дума за леля Сибил. — Ела сложи чантата си на масата, отвори я и извади отвътре двата бели плика, намачкани от толкова подмятане из ръцете й. — Първото от тези писма получих преди три дни, а другото пристигна тази сутрин. Освен това имах три анонимни телефонни обаждания, по време на които човекът от другата страна на линията само дишаше тежко, без да говори. — Тя подаде писмата на баща си.

Уеб извади първото писмо от плика и го прочете бавно и съсредоточено. Лицето му потъмня от гняв, но той не каза нито дума. После прочете и второто писмо. Дишането му се учести.

— Щом си получила първото писмо още преди три дни, защо не си ми казала веднага? — Уеб прибра писмата във вътрешния джоб на сакото си.

— Помислих си… ами надявах се, че няма да последват други.

— Предполагам, че си наясно кой е авторът им, нали? — Потупа с ръка джоба, в който бе скрил писмата. — Само че той жестоко се лъже, ако си мисли, че може безнаказано да тормози дъщеря ми. — Гласът на Уеб се усилваше с всяка изречена дума. — Ще го тикна обратно в затвора. Там, където му е мястото.

— Татко, не можеш да си сто процента сигурен кой е…

— Разбира се, че е Рийд Конуей. Кой друг би могъл да бъде?

Посетителите настанени на съседните маси извърнаха глави и се загледаха в Уеб. Ела се присегна през масата и сложи ръка върху големия юмрук на баща си.

— Успокой се. Хората започнаха да ни зяпат.

Уеб се огледа и забеляза любопитно извърнатите към него лица. Усмихна се с фалшивата усмивка на обигран политик, кимна на няколко познати, след което отпусна юмрук и стисна ръката на Ела.

— Ако този мъж си позволи да се приближи до теб, ще го убия! — закани се Уеб. Говореше тихо, но думите му прозвучаха като смъртоносна заплаха.

— Страхувах се, че ще реагираш точно по този начин. Ето защо се колебаех дали да те информирам.

Сервитьорката застана до масата им. Уеб пусна ръката на Ела и се усмихна на жената, която държеше препълнената табла само с едната си ръка.

— Моля, повикайте ме веднага, ако имате нужда от още нещо, сенатор Портър.

— Да, непременно ще го направя.

В мига, в който сервитьорката сервира храната им и се отдалечи, за да вземе поръчката от съседната маса, Уеб взе ножа и се зае да разреже дебелата пържола. Капки кръв избиха по полуопеченото месо.

— Остави всичко на мен — заяви той. — Щом излезем от тук, отивам право при Франк Нелсън. Обещавам ти, че Рийд Конуей няма да те обезпокои отново.

Ела погледна филето в чинията си.

— Не разполагаш с никакви доказателства, че точно Рийд е изпратил въпросните писма. А какво може да направи Франк без доказателства?

— Ами би могъл поне да изследва писмата за пръстови отпечатъци. А междувременно би могъл да стресне онова момче до смърт. И да му даде да разбере, че нямаме намерение да толерираме подобно поведение от негова страна.

— Татко, по първото писмо сигурно ще има отпечатъци от пръстите на Рийд — неохотно рече Ела. Макар че никак не й се искаше да обяснява как отпечатъците на Рийд са се озовали върху плика, тя просто нямаше друг избор. Налагаше се да каже на баща си цялата истина. Не можеше да си премълчи и да допусне един невинен мъж да бъде обвинен за нещо, което може и да не е извършил.

— И откъде знаеш? — сви вежди Уеб. Изгледа я изпитателно, присвил тъмните си очи.

— В деня, в който получих писмото, отидох да говоря с Рийд.

— Какво си направила?

— Говори по-тихо. Хората отново започнаха да ни зяпат.

— Майната им на хората! Нека си зяпат! — Уеб остави ножа и вилицата си в чинията. — Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че…

— Рийд се закле, че не е той. Увери ме, че не е автор на писмото. И колкото и странно да ти се струва това, аз му повярвах.

— Виж какво, малката, стой настрана от Рийд Конуей и приятелчетата му. Чуваш ли? Мислех те за по-разумна. Не си ли даваш сметка, че той толкова силно желае да ми отмъсти, че изобщо няма да се поколебае да те нарани?

— Разбира се, че зная за случилото се преди толкова години и съм наясно с факта, че се е заклел да ти отмъсти…

— Обещай ми, че никога повече няма да се доближаваш до този мъж.

— Но, татко…

— Обещай ми, по дяволите!

— Аз… обещавам.

 

 

Ела сигурно вече е получила и второто писмо. И това, несъмнено, е причината, поради която обядва заедно с баща си в „При Калахан“. Веднага бе изтичала за помощ при татенцето. Ела беше толкова предсказуема. Нейното манипулиране се оказа лесно като детска игра. А следващата спирка на Уеб със сигурност щеше да бъде в кабинета на Франк Нелсън.

В стаята отекна смях. Самодоволен смях. Мисълта за тревогите и притесненията на Уеб беше толкова приятна. Крайно време беше сенаторът да започне да плаща за миналите си грехове. И да страда. А нищо не би го уплашило така, както страхът за живота на скъпоценната му дъщеря.

Всъщност Ела не я заплашваше никаква опасност. Не и в този момент. Не още. Но човек трябваше да прави каквото е нужно, за да оцелее. За да защити себе си. И да постигне малкото си, но толкова сладко отмъщение.

Кратка разходка до компютъра в другия край на стаята. Няколко кликвания с мишката и текстообработващата програма беше готова за работа. Само още едно писъмце като предишните. А след това щеше да настъпи моментът за увеличаване на залозите и предприемане на по-сериозни действия, които да изплашат още повече дъщеричката на сенатора.

 

 

— Искам да отидеш веднага до сервиза на братовчед му и да го предупредиш да стои далеч от семейството ми. И най-вече от дъщеря ми.

Франк Нелсън наблюдаваше Уеб Портър, старият приятел на баща му, който нервно кръстосваше из кабинета му. Никога преди не го беше виждал толкова разстроен. В думите му се прокрадваше някакво отчаяние — нещо, абсолютно нетипично за Портър. Но когато ставаше дума за Ела, Уеб заприличваше на всеки друг баща. С тази само разлика, че той беше от бащите, които притежаваха значителна власт и влияние.

— Докато не успеем да докажем по безспорен начин, че именно той е човекът, който тормози Ела, единственото, което мога да направя, е да му отправя неофициално предупреждение — обясни Франк.

— Разбира се, че е той.

— Съгласен съм. Вероятно е той, но без доказателства…

— Това момче беше пълен боклук преди петнадесет години, а сега е още по-безнадежден случай. — Уеб прокара пръсти през посребрената си коса. — Майка му изобщо не заслужава проблемите, които й създава постоянно.

— Да, сър. Съгласен съм. Джуди Конуей е добра жена. Господ знае, че е преживяла не малко през годините.

Уеб се поизкашля.

— Да. Ами, както знаеш, Джуди е почти член на семейството. Та тя почти през целия си живот е работила за Джеф Хенри и Сибил.

Франк потупа с пръсти пликовете, които лежаха на бюрото му.

— Уеб, остави тези писма при мен, а аз по-късно през деня ще намина към сервиза и ще поговоря с Рийд.

— Благодаря, Франк. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

 

 

Джуди се сбогува с Керълин Портър и тихо се отдалечи, оставяйки Виола да повдигне сакатата жена на ръце и да я отнесе до леглото й. Джуди затвори вратата след себе си. Изпитваше към Керълин съжаление, примесено с не малко завист — чувства, които почти всички жители на града споделяха. Бедничката живееше като инвалид вече повече от тридесет години. Джуди посещаваше дома на семейство Портър само ако това е абсолютно наложително. Твърде силна беше враждата между двете семейства. От време на време обаче, както се случи и днес, Джеф Хенри настояваше тя да се отбие при Керълин и да й занесе от домашно приготвения хляб, който госпожа Портър много обичаше. Джуди пристигна в дома с намерението да остави хляба в кухнята при Беси, но се оказа, че икономката е излязла на пазар и Виола бе тази, която отвори вратата след позвъняването й. Керълин се поинтересува кой е посетителят им, след което настоя Джуди да се качи за малко при нея.

— Толкова рядко излизам от тази къща — оплака се тя. — Особено пък в тези горещини. И затова с такава радост посрещам всеки посетител в дома си. Седни при мен да си побъбрим малко.

Керълин беше съпруга на Уеб Портър и този факт, сам по себе си, беше достатъчен, за да накара Джуди да се чувства неловко в нейно присъствие. Въпреки това остана при нея цели двадесет минути. Керълин се държа очарователно. Както винаги. Жената беше истинска дама. Но както и при всяка друга тяхна среща, Джуди веднага долови напрежението, стаено под дружелюбното излъчване на съпругата на Уеб.

Джуди тръгна надолу по задното стълбище и на пътя й се изпречи Уеб. Сърцето й изведнъж се качи в гърлото. Така се бе надявала, че няма да го срещне. Какво да му каже сега? Как да се държи?

— Джуди?

— Здравей, Уеб.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Джеф Хенри ме изпрати да донеса малко домашен хляб на Керълин. Спомена, че тя много го обичала.

Уеб се спря неподвижно на мястото си. Джуди продължи да слиза надолу по стълбите. Когато минаваше край него той протегна ръка, но веднага след това я отпусна надолу без дори да я докосне.

— Бих искал да поговоря с теб — рече й той.

— Не смятам, че имаме какво да си кажем.

— Моля те, отдели ми няколко минути от времето си.

Джуди си наложи да го погледне право в очите, но, забелязала молбата в погледа му, веднага съжали за решението си. Не му позволявай да те размекне, помисли си тя. Уеб Портър знае как да очарова една жена. Този мъж обаче е враг на сина ти и ти не бива да забравяш това нито за миг.

— И за какво искаш да си говорим? — попита тя.

— Ще слезеш ли долу заедно с мен? Бихме могли да поговорим в кабинета ми.

— Можем да разговаряме и в кухнята. Тя ми е по на път.

— Щом така предпочиташ.

— Точно така.

Той я последва по задното стълбище към кухнята. Тя се поспря на вратата.

— За какво става въпрос?

— Откакто Рийд е на свобода Ела е получила три анонимни телефонни обаждания и две цинични, заплашителни писма.

Джуди ахна.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че според теб Рийд е провел тези обаждания и е написал писмата?

— Да, точно така смятам.

— Допускаш грешка. Ужасна при това. Също като грешката, която допусна преди петнадесет години, когато обвини Рийд, че е прерязал гърлото на Джуниър.

— Ти си майка на Рийд. И е напълно естествено да го защитаваш.

— А ти си човекът, който го обвини в убийство. И е напълно естествено да го подозираш. Но аз ти казвам, че единственото, което Рийд иска в момента, е да му бъде даден втори шанс. Той не би направил нищо, което да застраши условното му освобождаване.

— Надявам се да си права. И въпреки това смятам, че трябва да го предупредиш да стои далеч от Ела.

— Да стои далеч от… Да не би да твърдиш, че Рийд е притеснявал Ела?

— Двамата са се срещнали и Ела е много разстроена.

— Какво искаш да кажеш с това, че са се срещали!

— След като получила първото писмо, Ела отишла да говори с Рийд.

— А, сега разбирам. — Джуди вирна брадичка и гневно изгледа Уеб. — Щом толкова се боиш, че Рийд би могъл да стори нещо на Ела, то тогава може би трябва да предупредиш дъщеря си да стои далеч от моя син.

Джуди бързо излезе от кухнята и остави Уеб Портър да стои неподвижно със зяпнала от изумление уста. Тихо затвори вратата след себе си, след това тичешком слезе от задната веранда и хукна по застланата с тухли алея. Главата й пулсираше от болка. Сърцето й биеше като обезумяло. Дяволите да го вземат проклетия Уеб Портър! Да се провали в ада дано!

Изминаха няколко минути преди Уеб най-сетне да се помръдне от мястото си. Не бе имал намерение да я разстройва, но трябваше да се досети, че ще е напълно безсмислено да я моли да разговаря с Рийд, за да го предупреди да стои далеч от Ела. По време на процеса Джуди беше най-твърдият и непоколебим защитник на Рийд и каквито и добри чувства да бяха съществували между Уеб и нея преди това, те бяха унищожени безвъзвратно, след като Рийд бе обвинен и осъден за убийството на Джуниър.

Никога нямаше да забрави нощта, в която тя дойде при него, умолявайки го да накара полицията да потърси на друго място убиеца на мъртвия й съпруг.

— Някой друг е убил Джуниър — каза му тогава тя. — Кълна ти се, че Рийд не му е прерязал гърлото. Вярно, че го преби почти до смърт, но не се е върнал по-късно, за да се възползва от факта, че е в безсъзнание и да го убие.

Уеб искаше да й помогне. Много повече отколкото би могла да предположи. Но как би могъл, след като всички доказателства убедително сочеха, че убиецът е Рийд. Уеб бе презирал Джуниър Блалък не по-малко от самия Рийд. Никога не бе могъл да проумее какво толкова бе видяла Джуди в онзи бял боклук и пияница. Даваше си сметка какви трудности е трябвало да преодолява, опитвайки се да отглежда съвсем сама двете си деца, но бракът й с Джуниър не само че не й бе помогнал по никакъв начин, ами значително бе увеличил проблемите й. Вярно, че на времето Джуниър беше хубавец и дори притежаваше определен грубоват чар. Само че това по никакъв начин не променяше факта, че Джуниър беше отвратително влечуго, което пребиваше съпругата си и тормозеше малкото й момиченце. Уеб потрепери, представяйки се как противното копеле е докосвало сладката малка Реджина. Ако по онова време Уеб по някакъв начин бе разбрал, че Джуниър се е опитал да изнасили Реджина, просто не знаеше какво щеше да му стори. Не, нямаше да го убиеш, обади се някакво заядливо вътрешно гласче.

— Напротив, щях да го убия — изрече на глас Уеб.

Вътрешният интерком иззвъня.

— Уеб? Ако си там, скъпи, и ме чуваш, би ли бил така добър да се качиш горе? Не съм те виждала цял ден.

Уеб окаменя на мястото си. Имаше време, отдавна отминало време, когато се преизпълваше с любов, когато чуеше гласа на Керълин — ласкав, зноен, типично южняшки. Но това беше преди цяла вечност. А сега същият този глас го дразнеше неописуемо, вбесяваше го до смърт. Имаше моменти, в които не можеше да понесе дори мисълта, че трябва да стои в една стая с нея. Тази жена се бе впила в него като пиявица. Постоянно се оплакваше, хленчеше и не спираше да предявява огромните си претенции.

Беше я обичал някога, но и това беше преди цяла вечност. Сега я съжаляваше. Продължаваше да е женен за нея от чувство за приличие и дълг. Керълин знаеше това, но като че ли изобщо не се притесняваше от причините, които го задържаха при нея. Единственото, което имаше значение, бе да остане до края на живота си госпожа Уеб Портър. Твърдеше, че го обича и това сигурно беше така, макар че и любовта й беше изкривена и неестествена като нея самата.

И двамата обичаха Ела — единственото добро нещо в съвместния им живот. Той обаче живееше в непрекъснат страх, че истината за произхода на Ела би могла един ден да излезе наяве. Непрекъснато се питаше как ли ще реагира Керълин ако научи истината за тяхното осиновено дете. Дали щеше да намрази дъщеря им, ако разбере кои са истинските й родители? Въпроси, които го измъчваха напразно, защото не виждаше причина, поради която Керълин би могла някога да узнае истината. А също и Ела. Що се отнасяше до Уеб, изобщо не й трябваше да знае кои са биологичните й родители. Осиновяването бе частно — цялата процедура бе извършена от семейния адвокат на фамилията Портър Милтън Лиймън, братовчед на Уеб. За негов късмет през всичките тези години Ела нито веднъж не бе попитала кои са истинските й родители.

— Уеб? Уеб? — Керълин не спираше да го вика.

Прегърбил рамене, той излезе от кухнята и тръгна нагоре по задното стълбище. Стигна до затворената врата на Керълин, поколеба се за миг, а след това почука. Виола му отвори и му хвърли изпълнен с гняв поглед. На лицето й бе застинало изражението на сержант от армията. Беше твърда като стомана, проклета и неотстъпчива. На моменти можеше да бъде изключително неприятна и дори непоносима, но никой не можеше да й отрече всеотдайността, с която се грижеше за Керълин. Уеб просто не можеше да си представи какво щяха да правят без тази жена през изминалите тридесет и една години.

— Моля, заповядайте, господин Портър. — Виола се отмести, за да му стори път. — Госпожа Керълин с нетърпение очаква да ви види.

Виола мина край него, оставяйки го сам със съпругата си. Керълин седеше подпряна в леглото, заобиколена от безброй възглавници. Все още беше красива жена. А той полагаше неимоверни усилия, за да се държи като любящ и предан съпруг. Понякога дори споделяше леглото й. Парализата на Керълин обаче не й позволяваше да се наслади докрай на секса, така че интимните им моменти на близост не носеха удовлетворение на никой от двамата. Ако я обичаше, всичко щеше да бъде по-различно. Той обаче не я обичаше. И това продължаваше вече повече от тридесет години. Ако някога се осмелеше да признае тази истина пред някой страничен човек, той неминуемо щеше да стигне до извода, че липсата на любов се дължи на състоянието на съпругата му. И щеше да сбърка.

— Любими, ето те и теб. Защо се забави толкова? Виола те е чула да разговаряш с Джуди Конуей на стълбището. Тя тръгна ли си вече?

— Да, тръгна си.

— Толкова приятна жена!

— Да.

Керълин потупа леглото до себе си.

— Ела, поседни до мене.

Уеб прекоси стаята и се настани на самия край на леглото.

— Как мина денят ти?

— Както повечето ми дни напоследък. Ами твоят? Добре ли мина обядът с Ела?

Как да отговори на този въпрос честно, без да споменава за противните писма, които Ела бе получила? Истината само щеше да я разстрои.

— Времето прекарано с нашата дъщеря винаги минава приятно.

— Двамата с теб имаме всички основания да се гордеем с нея, нали?

— Да, така е. Успяхме да я възпитаме много добре. А ти се оказа прекрасна майка.

— Благодаря ти, Уеб. Добре е да зная, че има и области, в които не съм се провалила напълно.

— Керълин, моля те…

— Да, разбира се, не е нужно да съсипваме едно толкова приятно посещение с неприятни теми на разговор.

— По-късно ще се присъединиш ли към нас на вечеря? — попита Уеб.

— Да, разбира се… ако ще си бъдеш у дома. Нямаш някакви други планове, нали?

— Не.

— Уеб?

— Ммм?

— За какво разговаряхте двамата с Джуди?

Уеб забеляза нотките на ревност, промъкнали се в гласа й. През първите години на брака им Керълин проявяваше патологична ревност — качество, което го докарваше до лудост. В онези години съпругата му нямаше никакво основание за ревност. Тогава Уеб й беше верен. Дори и след всичките тези години Керълин продължаваше да изпитва силна ревност, но с времето се бе научила да контролира емоциите си и да прикрива истинските си чувства. Уеб знаеше, че тя го подозира в изневяра, но тази тема беше табу в разговорите им.

— Попитах я за Рийд — отвърна Уеб.

— А, да, разбира се. За какво друго бихте могли да си говорите вие двамата, ако не за сина й? Предполагам, че той продължава да те мрази все така силно?

— Да, предполагам, че ме мрази.

— Да се надяваме, че няма да изпълни заплахите, които отправи преди петнадесет години. — Керълин се присегна и погали ръката на Уеб. Той неохотно прие нежното докосване. — Не мога да понеса мисълта, че нещо би могло да се случи с теб. Или с Ела. Ти и дъщеря ни сте целият ми живот. Знаеш това, нали?

— Да, Керълин, зная. — Наведе се и целуна меката й буза. — Няма от какво да се безпокоиш, скъпа. Ще се погрижа за Рийд Конуей. Той никога повече няма да бъде заплаха за мен или за Ела.

— Какво ще направиш ако той…

Уеб допря пръст върху леко разтворените й устни.

— Шшт, замълчи. Не се тревожи. Можеш да бъдеш сигурна, че ще направя всичко, което е необходимо, за да не позволя на Рийд да обърка живота ни.