Бевърли Бартън
Любов и омраза (5)

5.

Рийд издърпа Ела в сградата на сервиза. Тя не спря да протестира през цялото време и да се опитва да се пребори с него и да се освободи от силните му ръце. Къде й беше акълът, когато й хрумна да дойде тук и да се конфронтира с него по този начин? Та този мъж беше осъден убиец!

— Пуснете ме веднага или горчиво ще съжалявате.

Той обаче не й обърна никакво внимание. Дяволите да го вземат! Замъкна я в някаква стая без прозорци, в която имаше само две неща — евтин въртящ се стол и старо метално бюро, отрупано цялото с книги, списания и вестници. В бетонната стена бе издълбана дупка и в нея бе поместен малък климатик, който бръмчеше оглушително. Брайли Джо рязко скочи от стола. Очите му се разшириха от изумление, а долната му устна буквално увисна.

— Налага се да използваме кабинета ти за няколко минути — заяви Рийд.

Брайли Джо затвори уста и ги изгледа изпитателно. Понечи да се усмихне, но усмивката му угасна в мига, в който разпозна Ела.

— Предполагам, че знаеш коя е, нали?

— Да, зная коя е.

— Да не би да си си изгубил ума, че си позволяваш да се отнасяш така с дъщерята на Уеб Портър?

— Ако не ме пусне веднага, ще накарам полицаите да го арестуват — обади се Ела.

— Хайде, братовчеде, пусни я. Винаги можеш да си намериш друга жена. Сигурен съм, че не искаш да се върнеш обратно в затвора заради един нищо и никакъв женски задник.

— Нищо и никакъв женски… Как се осмеляваш! — Ела яростно изгледа Брайли Джо. Нима този негодник си мислеше, че Рийд я довлече в тази стая за малко цуни-гуни? Сърцето й биеше толкова силно, че тя се боеше, че току-виж изхвръкнало от гърдите й. Куп неканени мисли нахлуха в главата й. Опита се отново да протестира срещу това неандерталско отношение, но преди да успее да отвори уста, Рийд я принуди да седне на стола, освободен току-що от Брайли Джо. Тя ахна на глас, когато задникът й болезнено се стовари върху твърдата седалка, затоплена от тялото на Брайли Джо.

— Затвори вратата на излизане. — Рийд многозначително изгледа братовчед си, който се подчини незабавно и тихо затвори вратата след себе си.

— Не зная какво се надявате да постигнете с тази малка сценка, господин Конуей, но дано да си е струвало, защото, уверявам ви, днешното ви отношение ще ви струва много скъпо. — Ела говореше с авторитетния си глас на съдия, който използваше в съдебната зала.

Рийд се подпря на ръба на бюрото, протегна ръка и завъртя стола, така че двамата изведнъж се оказаха точно един срещу друг. Постави ръце върху страничните облегалки на стола, наведе се напред и лицето му се озова толкова близо до нейното, че тя почувства топлия му дъх върху лицето си. Стресната от тази близост, Ела премигна няколко пъти, опитвайки се да възстанови самообладанието си.

— Наистина си пораснала, госпожице Ела. И си станала много по-красива. — Погледът му се плъзна по лицето и продължи надолу по шията й, поспря за миг върху гърдите й, а след това се върна по обратния път докато очите им се срещнаха. — Наистина си красива.

— Това да не е втората точка от плана ви? Смятате да ме тормозите сексуално с надеждата, че ще принудите баща ми да се изправи срещу вас? — Беше твърдо решена да не му позволи да разбере колко много я плаши близостта му и затова нито за миг не отклони поглед от лицето му. Той беше едър мъж, силен, властен и безспорно, много опасен.

— Струва ми се, че ме разбра напълно погрешно — възрази той и се ухили. — Освен това, ако ще си говорим за сексуален тормоз, струва ми се, че ти си тази, която ме преследва.

— Аз? — Искаше й се да го зашлеви и да изтрие тая самодоволна усмивка от лицето му. Сви ръце в юмруци и без да иска смачка белия плик, който продължаваше да стиска. Винаги се бе гордяла със своето благоразумие и самообладание. Този мъж обаче успяваше да я вбеси с такава лекота, че тя изпита истински шок, осъзнала колко ирационално реагира на провокациите му.

— Да, ти. Аз бях на работното си място и като всеки примерен гражданин си вършех работата съвсем съзнателно, когато ти се появи изневиделица и започна да ме обвиняваш в неща, които не съм извършил. Предполагам, че това би могло да бъде наречено тормоз.

— Да не би да отричате, че вие сте ми изпратили това? — Вдигна писмото, което продължаваше да стиска в юмрук, и го размаха пред лицето му, като едва не го плесна по носа.

Той надникна над ръба на писмото, което тя държеше само на сантиметър от носа му.

— Вулгарното и заплашително писмо? Да, отричам. Не зная за него нищо повече от това, което ти вече ми каза.

След това отново прикова поглед върху нея. Невероятните му сини очи сякаш я хипнотизираха. Не можеше да не се запита колко ли много други жени са били запленени и омагьосани от студенината, която струеше от очите на Рийд Конуей. Преглътна мъчително. Стегни се, Елинор Портър. Той е само един мъж. Като всички останали. И той си обува панталоните като всеки друг мъж на този свят. Да бе, сигурно! Не можеше да се заблуждава повече. Рийд може и да си обуваше панталоните като всички останали мъже, но това беше единствената прилика. Той не беше като другите. Нито когато беше на осемнадесет години, нито сега. Малко преди да убие втория си баща, той, звездата на футболния отбор, беше спечелил стипендия за университета на Алабама. Славеше се с репутацията на лошо момче, след което тичаха както неопитни момиченца, така и зрели жени. Никой не знаеше колко женски сърца беше разбил в целия окръг Брайънт. Момичетата го преследваха, а родителите им го смятаха за най-голямото зло в живота си. Спомняше си дори циничната забележка, подхвърлена от чичо й Джеф Хенри, която съвсем случайно бе достигнала до ушите й преди толкова много години.

— Това момче притежава самочувствието на истински мъж, защото на футболното игрище е по-голям и по-добър от всички останали. А пък дамите, кой знае защо, си мислят, че онова, което има между краката си, също е по-голямо и по-добро.

В ушите й все още отекваше циничният смях на чичо й и баща й, които, всеки по свой собствен начин, изразяваха своето неодобрение, но също и завистта си към едно момче, родено на неподходящия бряг на реката, но орисано да се превърне във футболна звезда от най-голяма величина.

А ето че сега пак беше различен от останалите, защото беше осъден убиец, излежал петнадесет години в затвора. Как му се бяха отразили всичките тези години? Беше изгубил всичко — както свободата си, така и надеждата за блестящо бъдеще, което да му донесе пари и слава. А това несъмнено го бе изпълнило с горчивина и озлобление. Беше се заклел, че ще си отмъсти. На баща й. Но освен това се бе заклел и в още нещо.

Беше се заклел, че е невинен.

Само че това не беше възможно. На времето му бяха осигурили справедлив процес и той бе обявен за виновен от съдебните заседатели. Не само баща й, но и всички останали в този град знаеха, че е виновен. Не би могъл да е невинен. Всички събрани доказателства го уличаваха в убийството на втория си баща. Ножът, с който бе прерязано гърлото на Джуниър Блалък, принадлежеше на Рийд. По дръжката му бяха намерени единствено негови отпечатъци.

— Ако не сте вие човекът, изпратил ми това писмо, кой е тогава? — попита Ела. — Кой друг би имал причина да ми изпрати нещо подобно? Това писмо много напомня по съдържание на онези две, които ми написахте…

— Тогава не трябваше да ти пиша онези писма.

Ела свали ръката, в която продължаваше да стиска намачкания плик. Не знаеше дали тя се бе преместила по-близо, или Рийд се бе приближил още малко, но изведнъж установи, че носовете им едва не се докосват. Главата й сякаш олекна, зави й се свят и тя премигна няколко пъти, опитвайки се да се овладее, след което отклони очи и погледна през рамото му към мръсната бяла стена зад него.

— Когато ме тикнаха в „Доналдсън“ бях направо обезумял от гняв — заговори той. Гласът му беше тих, равен и невероятно спокоен. — Гневях се на всичко и на всички. Раздирах се от омраза към баща ти и написах писмата само защото исках да го ядосам. Но допуснах глупава грешка, за която съжалявах дълго след това.

Гласът му звучеше толкова искрено, че тя почти му повярва. Мили боже, така й се искаше да му повярва! Искаше й се да протегне ръка и да погали наболата брада по лицето му, да го увери, че изобщо не се съмнява, че той се разкайва за миналите си грехове. С все сила стисна юмруци, за да е сигурна, че няма да направи някоя глупост и няма да позволи на обърканите си чувства да я въвлекат в сериозни неприятности. Когато беше малко момиченце нейните спонтанни и емоционални реакции силно тревожеха и разстройваха майка й. Ето защо, за да достави удоволствие на Керълин, Ела се бе научила да контролира тези черти от характера си.

— Бих искала да ви повярвам — изрече Ела, доволна, че гласът й прозвуча твърдо и уверено, макар че вътрешно цялата трепереше като лист. — Само че съвпадението ми изглежда твърде очевидно — само ден след вашето освобождаване от затвора аз получавам писмо, което поразително напомня на другите две, които ми изпратихте преди петнадесет години.

— Може пък да не е съвпадение — предположи Рийд. Свали ръцете си от облегалките на стола и се изправи в целия си внушителен ръст.

Ела вдигна глава и го изгледа изпитателно.

— Какво намеквате?

— Със сигурност зная, че не съм ти написал това писмо, но всички косвени улики сочат към мен. Може би човекът, отговорен за написването му, е искал да изглежда точно така, за да повярваш, че аз съм авторът на писмото.

— Но защо?

— За да ме вкара в неприятности.

Ела се изправи, но веднага осъзна, че е допуснала грешка. Рийд не се отмести от пътя й и тя се озова само на няколко сантиметра от него. Почувства топлината на тялото му, долови мириса на потта му, чу го рязко да си поема дъх, когато кракът му неволно докосна нейния. Всъщност, дали наистина беше неволно?

— Защо… защо някой би искал да ви създава проблеми?

— Ако бъда въвлечен в поредния скандал, току-виж отново съм се озовал в затвора. — Рийд ли пристъпи по-близо до нея, или тя се наведе към него? Каквато и да бе причината, двамата вече стояха плътно един до друг. — Човекът, убил Джуниър Блалък, който е да е той, не желае да ме вижда на свобода. Не може да допусне да се мотая наоколо, да се ровя в миналото и да се опитвам да открия истината.

За част от секундата Ела си помисли, че ще я целуне. Замръзна на мястото си. Не можеше нито да се помръдне, нито да си поеме дъх. Не искаш той да те целуне, нали? Изведнъж си даде сметка, че иска точно това. Силният шок, предизвикан от това прозрение, изведнъж задейства инстинктите й за самосъхранение. Да, Рийд Конуей наистина я привличаше по начин, по който никой друг мъж не бе успял до момента. Може би чувството за надвиснала опасност, което постоянно витаеше около него, и неоспоримият му мачизъм събуждаха в душата й някакви първични инстинкти и потребности. Тя обаче беше интелигентна и предпазлива жена, която не би допуснала да се ръководи от най-низшите си и примитивни желания и копнежи.

Ела понечи да заобиколи Рийд и тялото й леко докосна неговото, докато се промъкваше край него. Той не направи опит да я спре. Вместо това я последва до вратата, наведе се, сграбчи бравата и отвори. Силната му загоряла ръка беше само на няколко сантиметра от талията й. Ела веднага си даде сметка какви заключения би си направил един случаен наблюдател, ако ги види, застанали толкова близо един до друг. Представи си какво ще си помислят хората, ако я зърнат така — едва ли не в прегръдките на Рийд Конуей.

— Този път ще ви оправдая поради липса на доказателства — каза му тя. — Щом твърдите, че не сте написал това писмо — погледна към плика, който продължаваше да стиска в ръката си — ще ви повярвам. Но ако получа още едно подобно писание, можете да сте сигурен, че няма да го отмина толкова лесно. Ясно ли се изразявам, господин Конуей?

Той се ухили. Дяволите да я вземат!

— Да, госпожице Ела, изразяваш се съвършено ясно. Само че в момента говориш не с когото трябва.

Гъста червенина плъзна нагоре по шията и лицето й.

— Просто стойте далеч от мен… и от семейството ми.

— С най-голямо удоволствие.

Ела буквално побягна от него. Забързаните й стъпки отекваха шумно по бетонния под на сервиза. Не намали крачка докато не стигна до колата си. След това, задъхана от разкъсващата я несигурност и изострените й сетива, тя се поспря за миг, за да се овладее и едва след това се настани зад волана на колата. Подтиквана от острото си желание да избяга и час по-скоро да се отдалечи от Рийд Конуей, тя завъртя ключа за запалването и двигателят изръмжа. Гумите на ягуара силно изпищяха, когато колата излезе от паркинга и зави нагоре по улицата. Когато най-сетне се осмели да погледне в огледалото за обратно виждане, Ела видя ухиления Рийд Конуей да стои на вратата и да й маха с ръка за довиждане.

— Ето на това, мой човек, му викам страхотно парче — заяви Брайли Джо, когато се приближи до Рийд. — Класата си личи отдалеч.

— Да, тя наистина е жена с класа. — Рийд тръсна глава и се разсмя. — Но се бои до смърт от мен. И не мисля, че страхът й се дължи единствено на факта, че съм осъден убиец, излежал дълга присъда в затвора.

— Да не би да смяташ, че съдийката си пада по теб, а, братовчеде?

— Смятам, че се бои от мен. Това е всичко.

— Да, но не ти ли се иска да разбереш какво изпитва момче като нас, когато го прави с някоя от тяхната черга?

— Не мисля, че имам големи шансове за това. — Рийд сви рамене. — Жените като госпожица Ела са твърде изискани за мъже като теб и мен.

— Ето тук вече грешиш — присмехулно го увери Брайли Джо.

Рийд погледна към братовчед си и забеляза самодоволната гримаса, изписана на лицето му.

— Недей да сравняваш Ела с леля й.

— Някои изискани дами с аристократично потекло много обичат да си цапат ръчичките с момчета като нас. — Брайли Джо стисна рамото на Рийд. — Ти може и да си мислиш, че тя е различна от леля си, но кой знае? Току-виж на съдия Портър много й се приискало да се овъргаля в леглото с бившия затворник.

 

 

Изпълнителна и загрижена за родителите си както винаги, Ела се обади по телефона и помоли Беси да предаде на майка й, че ще се прибере у дома малко по-късно от обикновено. Вече половин час шофираше безцелно из града и не спираше да се пита какво по дяволите се бе случило между нея и Рийд Конуей. Беше се отбила в сервиза, за да го обвини в написването на писмото, което бе получила, а си тръгна от там разтреперана и почти убедена, че не той е изпратил въпросното писмо.

Ти си идиотка, наруга се тя и зави наляво по улица „Талула“. Имаше нужда да поговори с някого за случилото се, да сподели противоречивите чувства, които разкъсваха душата й. Със сигурност не можеше да се прибере у дома и да признае на майка си, че изведнъж е започнала да изпитва силно привличане към Рийд Конуей. Керълин щеше да получи сърдечен пристъп само при мисълта, че Ела би могла да размени няколко думи с този мъж. А ако се опиташе да спомене името на Рийд пред баща си, той сигурно веднага щеше да грабне оръжие и да тръгне да го преследва из града. Не, в случая Ела имаше нужда от подкрепата и разбирането на истински приятел.

Паркира ягуара на алеята пред реставрираната викторианска къща на улица „Талула“, номер 508. Най-добрата приятелка на Ела от детските години, Хедър Маршал, наскоро се бе върнала в Спринг Крийк след петгодишно отсъствие и двете веднага бяха възобновили старото си приятелство. През петте години, в които Хедър живееше в Мобайл, те често разговаряха по телефона и си ходеха на гости два пъти в годината. Когато Хедър се омъжи за Ланс Сингълтън, Ела беше шаферка на сватбата й. След това прекара цяла нощ до болничното легло на Хедър след спонтанния аборт на приятелката й. И пак тя й предложи безрезервната си и пълна подкрепа по време на грозния й развод преди десет месеца.

Ела застана на застланата с тухли алея, от двете страни, на която растяха пъстри цветя. Къщата принадлежеше на бабата на Хедър, но през изминалите десет години, последвали смъртта на възрастната дама, бе започнала бавно да се руши и запада. Хедър похарчи едно малко състояние, за да ремонтира сградата и сега фасадата гордо грееше с оригиналните викториански цветове — розово, кремаво и зелено.

Хедър твърдеше, че работата по къщата й бе помогнала да съхрани разсъдъка си след развода. За щастие бе наследила достатъчно пари и за момента не й се налагаше да работи. Което беше добре дошло за нея, защото Хедър определено предпочиташе да си мързелува у дома.

Ела позвъни на входния звънец. Мислеше си за това колко различни са двете с Хедър — както сега, така и в миналото. Дори и като деца те изобщо не си приличаха както по външен вид, така и по темперамент. Ела изчака малко, но никой не й отвори. Позвъни отново. Пак никакъв отговор. Сигурна беше, че Хедър си е у дома, защото черният й корвет бе паркиран на алеята. Ела позвъни още веднъж, след което се отказа и слезе от верандата. Реши да опита на задната врата. Заобиколи къщата и тъкмо отваряше портичката, която водеше към оградения заден двор, когато чу плискането на вода. Ама разбира се. Как можа да не се сети, че Хедър по това време обикновено е в басейна.

Ела прекоси вътрешния двор и стигна до басейна точно когато Хедър излезе от водата. Високото й гъвкаво тяло бе облечено в оскъдни бикини. Както при всяка тяхна среща, така й сега Ела завидя на приятелката си за нейната почти момчешка фигура. Колкото и много да ядеше — а тя винаги бе имала завиден апетит — Хедър винаги си оставаше слаба като вейка. Когато обаче сподели тези свои мисли с нея, Хедър побърза да я информира, че с гърди като нейните Ела просто не би трябвало да завижда на когото и да било.

— Ей, приятелко, какво правиш тук? — Хедър протегна ръка към голямата бяла хавлия, преметната върху плетения шезлонг на няколко метра от нея. Взе я и започна да попива водата от дългите си ръце и крака, осеяни с безброй лунички. На слънцето проблясваха четирите златни халки, които висяха от ушите на Хедър, и двата златни пръстена, поставени на пръстите на краката й. Върху загорелия й задник бе татуирано голямо червено сърце.

— Имам нужда от добра приятелка, която да ме увери, че не съм си изгубила акъла напълно. — Ела разтърка чело с върховете на пръстите си, опитвайки се безуспешно да облекчи главоболието, връхлетяло я веднага щом си тръгна от „Сервиза на Конуей“.

Хедър захвърли мократа хавлия върху плочките, с които бе застлан вътрешният двор, и навлече една късичка и абсолютно прозрачна розова роба.

— Неизменно разумната и хладнокръвна съдия Елинор Портър смята, че може да си е изгубила ума? Аз съм шокирана! Сядай — Хедър й посочи един плетен шезлонг вляво от нея — и сподели с леля Хедър всичко, което те мъчи.

Ела седна, въздъхна и затвори очи.

— Това, което ще ти кажа, не бива да стига до ушите на когото и да било.

Хедър се пльосна на съседния шезлонг.

— О, боже, започва да става интересно. Кажи ми, моля ти се, че във всичко това има замесен мъж.

Ела рязко отвори очи и уплашено се вгледа в приятелката си. Може би идеята не беше чак толкова добра. Сигурна бе, че Хедър ще изпита огромно удоволствие от признанието на Ела. В края на краищата Хедър винаги е била по-дивата и необузданата от двете. Непрекъснато излизаше с лоши момчета и дори се омъжи за едно от тях. От друга страна, разумната Ела излизаше само с подходящи мъже, избрани и одобрени от собствената й майка.

— Мили боже, наистина има замесен мъж. — Хедър се извъртя на шезлонга и се обърна с лице към Ела. — И със сигурност не става дума за Дан Гилмор. Този тип е тъп като галош.

— Не, не става дума за Дан. — Ела се поколеба. Сърцето й ускори ритъма си. — Става дума за Рийд Конуей.

— Рийд Конуей? — Хедър зяпна от изумление. — Рийд Конуей, който бе осъден и пратен в затвора заради убийството на втория си баща?

Ела кимна.

Хедър седна на самия край на шезлонга и се наведе към Ела.

— По думите ти съдя, че си се виждала с него след освобождаването му вчера? Хайде — Хедър щракна с пръсти, подканяйки я да побърза — признай си! Как стана така, че попадна на Рийд и…

— Не съм попаднала на него — прекъсна я Ела. — Просто отидох до Сервиза на Конуей, за да се видя с него. — Отвори дамската си чанта, извади пощенския плик, измъкна писмото отвътре и го подаде на Хедър. — Днес след обяд намерих това на бюрото в кабинета ми.

Хедър взе писмото, прегледа го набързо, след което изсвири продължително.

— Хмм… Това със сигурност те е подсетило за онези две писма, които Рийд ти бе изпратил преди петнадесет години. Значи смяташ, че той го е написал?

— Така си помислих в началото.

— И си отишла да се видиш с Рийд заради това писмо? — Хедър прибра листа обратно в плика и го подаде на Ела. — Защо просто не се обади на Франк Нелсън? От шефа на полицията се очаква да се занимава с подобни проверки и разследвания. Не мога да повярвам, че наистина си отишла да се срещнеш лично с Рийд. На твое място не бих се осмелила да го обвиня така директно.

— Не исках нашите да научат. Татко щеше да побеснее от гняв, а майка щеше да се разстрои ужасно. Затова реших, че ако се справя с проблема сама…

— И какво ти каза Рийд? Имай милост, Ела, кажи ми как реагира той?

— Отрече да е писал писмото.

— Естествено, че ще отрече. Не си си мислила, че ще вземе да си признае, нали?

Ела въздъхна.

— След като разговарях с Рийд, не съм толкова сигурна, че точно той е написал писмото.

— Аха!

— И какво означава това?

— Означава, че между теб и Рийд се е случило още нещо. Нещо повече от конфронтация върху произхода на това писмо.

Ела кимна. Нервно сплете пръсти и разтърка с палец дланта на другата си ръка.

— Не мога да обясня какво се случи. Сякаш ме удари гръм. За част от секундата ми се стори, че ще ме целуне.

— Шегуваш се! — Хедър се присегна и сграбчи раменете на Ела. — А сега ти ме чуй, приятелко! Стой настрана от Рийд Конуей. Този тип носи само неприятности. И каквато и да е играта, която играе с теб, можеш да си сигурна, че тя крие много опасности. Защото той не може да не знае, че най-добрият начин да си отмъсти на баща ти е като се възползва от теб.

— Да не мислиш, че не го зная? Това обаче не променя факта, че аз… откликнах на излъчването му. Исках да ме целуне. В действителност, много се надявах, че ще ме целуне.

— Мамка му!

 

 

Рийд позвъни на звънеца, а след това започна да блъска по вратата. Откакто Ела Портър си тръгна от сервиза, той просто не успяваше да овладее обхваналата го възбуда. Което означаваше, че е непоправим глупак. Докато седяха в кабинета на Брайли Джо, той едва се бе въздържал да не я просне върху бюрото, да смъкне гащичките й, да разтвори краката й и да проникне дълбоко в тялото й. А когато тя се взря в него с огромните си кафяви очи, му се наложи да впрегне цялата си воля и самообладание, за да не я целуне. И, освен ако не се заблуждаваше дълбоко, тя със сигурност щеше да му позволи да го стори. Да я целуне де. Не да я изчука.

Рийд почука отново. Вратата се отвори и устните на Айви Смит се разтегнаха в широка усмивка.

— Е, здравей отново, захарче! Подранил си. Току-що излязох изпод душа.

Рийд обходи с поглед тялото й. От врата до коленете. Късата шарена роба бе разтворена достатъчно, за да открие бедрата й и извивката на гърдите й. Рийд я изблъска навътре в къщата, последва я и затвори вратата с крак. После, без да пророни нито дума, сграбчи Айви, пъхна език в устата й, хвана задника й с две ръце и лекичко я повдигна. Тя веднага обви крака около кръста му, а той бързо прекоси всекидневната и влезе направо в спалнята. Хвърли я върху леглото и Айви се изхили със задоволство. Рийд разкопча ципа на дънките си и извади малко квадратно пакетче от джоба си. Тялото й се изви сладострастно и тя протегна ръцете си нагоре, когато Рийд рязко разтвори робата. Той извади възбудения си член през отворения цип и бързо нахлузи кондома. Рязко проникна в Айви, а тя изкрещя от удоволствие.

Започна да я яха като обезумял, но през цялото време държеше очите си затворени. Жената под него не беше онази, която наистина желаеше, но за момента можеше поне да се престори, че е тя. Нали?