Бевърли Бартън
Любов и омраза (2)

2.

Къщата на майка му не беше кой знае какво, но беше дом. А и всяка къща отвъд стените на затвора, дори и такава съборетина с две спални и една баня, беше несравнимо по-комфортна от затворническата килия. Въпреки това се измъчваше от мисълта, че майка му и сестра му бяха прекарали последните петнадесет години в този коптор. Когато беше на осемнадесет години копнееше да стане известен, да постигне нечуван успех. И една от причините за това бе желанието му да се погрижи за майка си и Реджина и да им осигури по-добър живот. Само че се бе провалил. Предал ги беше и двете и ги бе оставил да се борят сами. Ако можеше да върне времето назад, дали щеше — дали би могъл — да постъпи иначе?

Когато по-рано през деня пристигнаха в къщата, Рийд веднага забеляза, че домът им е бил ремонтиран. Боядисан беше както отвън, така и отвътре, а новата боя придаваше на постройката малко по-приличен вид. Изработените на ръка покривки за протритото канапе и столовете, както и ръчно изработените юргани, с които бяха застлани леглата, придаваха домашен уют на иначе старата и дрипава къща. Независимо от износените мебели обаче, къщата блестеше от чистота. Майка му очевидно поддържаше собствения си дом по същия начин, по който поддържаше и голямата къща на семейство Карлисъл. По дяволите! След всичките тези години тя продължаваше да слугува на онези хора, които не заслужаваха да целуват дори пръстта под краката й. Той обаче възнамеряваше да намери начин да промени това и да премести семейството си от този квартал на Спринг Крийк, в който живееха предимно бели боклуци като него. Веднага щом оправи някои стари сметки и се погрижи истината да излезе наяве, той ще си намери работа извън Стринг Крийк и ще вземе майка си и сестра си със себе си.

Чувстваше се странно потиснат, затворен между четирите стени във всекидневната на майка си. В гърдите му започна да се надига безпокойство, изпита дива потребност да излезе навън и да хукне на воля като неопитомено животно. Брайли Джо честичко улавяше погледа му и кимаше по посока на вратата — знак, че му се иска двамата час по-скоро да се махнат от тук. На Рийд обаче сърце не му даваше да сложи край на тържеството, организирано в негова чест. Майка му беше приготвила всичките му любими ястия. Над вратата между всекидневната и кухнята Реджина бе провесила украсено с жълти панделки знаменце, на което пишеше: „Добре дошъл у дома“. Освен това бе завързала няколко балона на различни места из къщата, за да подсили празничната атмосфера. Върху старата кухненска маса бе поставена ваза с красиви летни цветя, накъсани от лехите пред къщата.

— Вечерята беше превъзходна, госпожо Конуей. — Марк Лиймън се усмихна топло на Джуди и се изправи. — Благодаря ви, че ме поканихте на семейното си тържество.

— След всичко, което направи, за да помогнеш на Рийд, това е най-малкото, което бих могла да сторя за теб — отвърна Джуди. Погледна към дъщеря си и додаде: — Знаеш, че винаги си добре дошъл в този дом. Нали така, Реджина?

Реджина се усмихна срамежливо и бузите й порозовяха.

— Разбира се. Но Марк вече знае това. Той не за пръв път вечеря с нас.

Рийд не можеше да не забележи начина, по който малката му сестричка гледаше Марк Лиймън. По погледа й личеше, че за нея той е мъж, на когото държи. И обича. Макар че Реджина беше почти на двадесет и шест години, Рийд продължаваше да я възприема като малкото уплашено момиченце, което, изскубнало се от лапите на Джуниър Блалък, с писъци бе дотичало при него и се бе хвърлило в прегръдките му. Реджина често го посещаваше в затвора, но той така и не бе надникнал отвъд огромните сини очи и сладката й усмивка, не си бе дал сметка, че сестра му се е превърнала в привлекателна млада жена. Може би големите братя просто не харесваха факта, че малките им сестрички се превръщат в зрели жени, които изпитват сексуални желания и проявяват интерес към други мъже.

А Реджина бе станала истинска красавица. Момиче, след което всички мъже се обръщаха. Гъстата й златисто руса коса падаше свободно върху раменете й. Беше висока, със стройна, идеално оформена фигура. Притежаваше красотата и финеса на порцеланова статуетка. Как така Марк все още не бе разгадал сигналите, които Реджина му изпраща? Ако не беше най-големият задръстеняк на земята, той съвсем скоро щеше да си даде сметка, че момичето е готово на всичко за него.

Рийд съзнаваше, че трябва да предприеме нещо преди това да се е случило. Положението му беше ясно като бял ден. Малката му сестричка си падаше по шефа си. Бедничката, наистина ли не си даваше сметка, че се е прицелила малко нависочко? Марк принадлежеше към каймака на местната аристокрация. В края на краищата, той беше родственик на сенатор Портър. Син на негов братовчед. Той може и да завърже някоя пламенна авантюрка с Реджина, но когато реши, че му е време да се жени, ще си избере жена от собствената си черга.

Не че Марк не му харесваше. Точно обратното. Той наистина бе направил всичко възможно, за да помогне на Рийд и дори се бе съгласил да му съдейства да изровят някои неизвестни факти, свързани с убийството на Джуниър Блалък, които да му дадат основание да поднови делото и да повдигне нови обвинения. Марк бе един от шепата хора, които наистина вярваха, че Рийд не е убил втория си баща. И това при положение, че Рийд понякога се питаше дали собствената му майка наистина вярва в неговата невинност.

Рийд поднесе чашата с леден чай към устните си, отпи голяма глътка, изправи се и стисна ръката на Марк.

— Веднага щом се установя, ще ти се обадя, за да задействаме нещата.

Джуди изгледа Рийд с любопитство, но не го попита нищо. Не и тогава. Когато Реджина тръгна заедно с Марк към входната врата Рийд се наведе към майка си и прошепна в ухото й:

— Трябва да сложиш край на това преди Марк да си е дал сметка колко лесно би могъл да я има.

Джуди му изшътка да замълчи, след това се изправи и на свой ред попита:

— А вие двамата с Марк какво точно сте намислили?

Рийд я прегърна през раменете.

— Не се притеснявай заради мен. Обещавам ти, че няма да се забърквам в неприятности.

Джуди го изгледа яростно. Очевидно се съмняваше в думите му. Но пък защо искаше от нея да му се довери? През целия си живот й бе обещавал да стои далеч от проблемите, но всеки път бе нарушавал дадените обещания.

Рийд изпитателно се вгледа в майка си. Как бе възможно една петдесетгодишна жена, живяла толкова труден и изпълнен с лишения живот, да изглежда все така красива и привлекателна? Забеляза няколко бели кичура в естествено русата й чуплива коса, която бе подстригана на нивото на брадичката й и падаше меко около миловидното й лице. Все още беше стройна, с дълги и изящни крака и вероятно бе само с четири-пет килограма по-тежка от Реджина.

— Ей, Рийд, искаш ли да тръгваме вече? — Брайли Джо бутна назад кухненския стол и се изправи в целия си ръст от сто осемдесет и три сантиметра.

Рийд погледна братовчед си и се ухили.

— Да, разбира се. След няколко минути.

— Купонът вече тече, приятелче. А домът и близките ти пак ще са си тук утре сутринта.

— Ще излизате ли тази вечер? — попита Джуди. В гласа й се долавяше загриженост, а на лицето й се изписа явно неодобрение.

— Искам само да помогна на момчето да се позабавлява, лельо Джуди. — Брайли я дари с неотразимата си усмивка, разтопила не едно женско сърце. — Ще пийнем по малко, ще се посмеем и това е.

Брайли Джо стовари огромната си ръка върху рамото на Рийд. Ноктите му бяха черни от машинното масло, насъбрало се под тях. Брайли Джо беше собственик и главен механик на „Сервиза на Конуей“. Сервиза, в който Рийд щеше да започне работа още на следващия ден, тъй като никой друг в града не би го наел. Той обаче бе твърдо решен да се издържа сам. Не желаеше да се превръща във финансово бреме за майка си и сестра си, пък било то и само за няколко седмици.

— Можеш да си запазиш тази усмивка за някой, който не те познава толкова добре колкото мен — заяви Джуди и сърдито изгледа племенника си. После снижи глас, за да е сигурна, че я чуват единствено Рийд и Брайли Джо. — Рийд вече не е момче. И няма нужда от моето позволение, за да излезе и да пиянства заедно с теб. Ти обаче знаеш не по-зле от мен, че той ще наруши условията по предсрочното си освобождаване, ако бъде заловен да пие в някой бар.

— Това няма да се случи — увери я Брайли Джо. — Баровете са пълни с бивши затворници и на никой не му пука, най-малко пък на ченгетата.

— Мамо, ние няма… — понечи да обясни Рийд.

— Остани поне докато сестра ти се върне, за да й пожелаеш лека нощ. — Джуди кимна по посока на входната врата, която се виждаше от кухнята.

Марк разроши косата на Реджина. Държеше се с нея като с дете.

— Защо утре не си останеш у дома, за да прекараш известно време с Рийд? Смятай го за платен отпуск.

— О, Марк, толкова си мил. С удоволствие бих си останала, но…

— Тя ще се яви на работа точно в девет часа — отсече Джуди, която излезе от кухнята и, подпряла ръце на кръста си, застана по средата на всекидневната. — Това семейство не приема подаяния. Беше много любезно от твоя страна да го предложиш, но Реджина ще се яви на работа и ще изработи осемте часа, за които й плащаш.

По дяволите, мамо, едва не изкрещя Рийд. Не можеш ли поне веднъж да забравиш за гордостта си? Един ден платен отпуск, отпуснат на трудолюбив и ценен служител едва ли може да бъде наречен подаяние. Джуди Конуей обаче бе особено чувствителна на тема благотворителност. Беше горда жена — прекалено горда, за да приеме каквото и да било безплатно. Дори и когато децата й вечер си лягаха гладни, тя пак отказваше да приеме финансова помощ от правителството. И докато другите деца хапваха топла храна в училище, Джуди отказа безплатните обяди за Рийд и Реджина. Вместо това всеки ден им приготвяше сандвичи с фъстъчено масло и сладко и все някак си успяваше да събере достатъчно пари, за да им купи половин литър мляко. От тогава насам Рийд не можеше да понася фъстъчено масло. Кредото на Джуди от онова време беше: „Все някак ще се оправим“. И очевидно си бе останало същото и до ден-днешен.

— Не исках да ви обидя — смотолеви Марк и заби поглед в земята, очевидно смутен от начина, по който Джуди бе реагирала на приятелското му предложение. — Оставям на Реджина да реши дали да дойде или не. — Марк отвори вратата, но преди да излезе вдигна глава, кимна на Рийд и рече: — Още веднъж благодаря за гостоприемството, госпожо Конуей.

Когато Марк излезе на верандата, Реджина се затича след него. Заговори толкова високо, че всички вътре в къщата съвсем ясно чуха думите й.

— Марк, съжалявам заради държането на мама. Но ти трябва да разбереш, че тя…

— Няма нищо — увери я Марк. — Може и да не разбирам напълно майка ти, но истински й се възхищавам. Тя е чудесна жена. А ти, ако все пак решиш да си вземеш свободен ден…

— По-добре да не го правя. Не искам да разстройвам мама. Освен това Рийд вече си е у дома и двамата с него ще имаме достатъчно време, за да си поприказваме. О, Марк, просто не зная как да ти благодаря за всичко, което направи за него…

Почувствал се като воайор, Рийд прегърна майка си през кръста.

— Предлагам двамата с Брайли Джо да ти помогнем да измиеш съдовете, преди да излезем.

Тя кимна, хвърли един поглед към отворената врата, а след това тръгна към кухнята. Брайли Джо вече бе отворил задната врата и нетърпеливо очакваше братовчед си.

Джуди се обърна към Рийд.

— Марк е чудесен млад мъж. Освен това е много добър адвокат. Реджина е истинска късметлийка, че работи за него. Пред нея се открива светло бъдеще. Да, зная, че си мисли, че е влюбена в него, а пък той няма и най-малка представа за чувствата й. Но нито за миг не съм си помисляла, че Марк би се възползвал от нея.

— Мили боже, мамо, ама ти шегуваш ли се? Та той е мъж, за бога! А тя е красива жена, която си е изгубила ума по него.

— Ако Марк постепенно си даде сметка за чувствата, които Реджина изпитва към него, той би могъл изведнъж да открие, че и той не е безразличен към нея. А след това току-виж й предложил да се омъжи за него. Не мисля, че това е чак толкова невъзможно.

— Така, както бащата на Реджина ти предложи да се омъжиш за него ли? — В мига, в който думите се откъснаха от устата му, му се прииска да не ги бе казвал.

През всичките тези години, последвали появата на Реджина на този свят, те нито веднъж не бяха разговаряли за обстоятелствата около нейното раждане. По онова време той бе едва седемгодишен, но знаеше, че майка му не е омъжена. Децата в училище подмятаха злобни забележки за Джуди и той честичко се прибираше у дома с разбит нос, след като бе защитил честта на майка си.

Джуди посегна и му залепи звучна плесница. Никога до този момент не му бе посягала. Но и никога преди не бе имала толкова основателна причина да го удари.

— Мамо… Господи, съжалявам. Не исках…

— Защо вече не тръгвате с Брайли Джо? Махайте се! Веднага! — Джуди започна да събира мръсните чинии от масата и да ги трупа върху кухненския плот.

— Хайде, братовчеде. — Брайли Джо му посочи с глава пътя за бягство.

— Нямах никакво право да ти говоря по този начин. — Рийд протегна ръка към рамото на майка си. — Причината е, че не искам Реджина да страда.

— Хайде, тръгвайте вече. Желая ти приятно прекарване — тихо промълви Джуди с натежал от емоции глас. — Ще оставя лампата на задната веранда да свети. — Избърса ръцете си в една кърпа и се обърна с лице към Рийд. Очите й бяха сухи. Всичките сълзи сякаш бяха заседнали в гърлото й. Той познаваше майка си. Знаеше, че е силна и твърда като стомана. — Имаш ключ за входната врата, нали?

— Да, имам ключ. — Наведе се и я целуна по бузата. — Ще се обадя на Реджина, преди да тръгнем.

Докато се сбогуваше със сестра си, Рийд чу, че Брайли Джо вече форсира двигателя на пикапа. Той махна с ръка за последно и излезе през задната врата. Е, бе похапнал от вкусните манджи на майка си, което означаваше, че му остава да се погрижи за още две неща от дневния си ред — няколко бутилки студена бира и жена, готова да сподели леглото му.

Когато Рийд се качи в пикапа, Брайли Джо рязко даде газ, гумите изсвистяха и колата се понесе по чакълената алея към пътя, който водеше към града.

— По дяволите, човече, вече бях започнал да си мисля, че никога няма да се измъкнем от там. — Брайли Джо натисна педала на газта и старият пикап полетя по пътя. — След петнадесет години без секс сигурно умираш да задушиш някоя мацка.

Рийд се разсмя и гласът му се смеси с топлия летен ветрец, който нахлуваше през отворените прозорци на пикапа. Такъв си беше Брайли Джо. Винаги схващаше същността на нещата. Рийд отново се разсмя. Този път по-силно. По дяволите, толкова хубаво беше отново да е на свобода.

 

 

Ела стоеше пред вратата на спалнята на майка си. Никога не бе влизала в убежището на Керълин без преди това да почука и да помоли за разрешение. От най-ранно детство я бяха научили да уважава правото на възрастните на уединение. Като малко момиченце се чувстваше особено привилегирована в случаите, в които й позволяваха да занесе част от играчките си в стаята на майка й и да си поиграе с тях тихичко на пода. Керълин често й четеше, а когато стана по-голяма, започнаха да обядват заедно. Само те двете.

Виола винаги беше някъде наблизо. И тогава, и сега. Ако не стоеше в стаята заедно с тях, тя обикновено се въртеше зад вратата, свързваща двете стаи. Ела, естествено, разбираше, че медицинската сестра на майка й трябва винаги да е близо до нея. Виола бе започнала работа в семейството преди осиновяването на Ела, така че тя бе свикнала с присъствието й в този дом. Понякога Ела изпитваше чувство на вина заради желанието си да запази майка си само за себе си. Желание, което се изостряше всеки път, щом си дадеше сметка за силната зависимост на майка й от Виола. Гръбнакът на Керълин е бил сериозно увреден след ужасен инцидент по време на езда, в резултат на което тя бе останала напълно неподвижна от кръста надолу. И ако мускулите на краката й все още не бяха атрофирали напълно, това се дължеше на ежедневните физически упражнения, провеждани от всеотдайната Виола.

Тази вечер леля Сибил бе разстроила майка й. Не се случваше за пръв път и сигурно нямаше да е за последен. Независимо че силно обичаше майка си, чувствата на Ела си оставаха раздвоени. Вярно, че и тя не одобряваше пиенето на леля си, нито пък жестокостта, с която понякога се отнасяше към чичо й Джеф Хенри. Ела обаче обичаше по-малката сестра на майка си, която открито я обожаваше и подкрепяше. Леля й беше човекът, който й купи първия сутиен. Пак тя й обясни за месечния цикъл на жените. При нея отиваше Ела всеки път, когато искаше да научи нещо повече за живота. Понякога й се струваше, че има две майки, които изпълняват съвършено различни роли в живота й. Керълин беше моралният център на нейното съществуване. Тя я учеше на добри маниери, даваше й съвети как да се държи като истинска дама. Но Сибил беше тази, която си играеше с нея в пръстта, люлееше я на люлката в задния двор и я учеше да шофира.

След всяка семейна вечеря, завършваща по този начин, Ела се качваше при майка си, за да я успокои. Това беше нейно задължение. А баща й — когато си беше в града — имаше друго задължение — да помогне на чичо Джеф Хенри да контролира Сибил. Ела за кой ли път се зачуди как е възможно двете сестри, които на външен вид си приличаха като близначки, да бъдат толкова различни като характер и светоусещане.

Вдигна ръка и почука. Виола отвори вратата и я погледна безизразно.

— Очаква те — информира я Виола. — Аз й облякох нощницата и й помогнах да си легне. Не зная защо продължава да се примирява с това положение. Семейство или не…

— Защо вече не си легнеш, Виола? Аз ще остана при майка докато татко се върне.

Медицинската сестра на майка й изсумтя.

— Много добре, госпожице Ела. Но ако имаш нужда от мен…

— Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Виола се приближи до леглото на Керълин, оправи възглавниците около нея и я попита дали има нужда от нещо. Ела наблюдаваше всеотдайните грижи и вниманието, с които Виола обграждаше майка й, и мислено се обвиняваше за неприязънта, която изпитва към тази жена. Виола Мъл приличаше на огромен картоф. Имаше тънки крака и пълно тяло. Посивялата й коса бе подстригана късо, а острият прав бретон правеше главата й да изглежда също толкова топчеста, колкото и тялото й.

— Ела, скъпа, ти ли си? — В гласа на Керълин се прокрадваха нотки на слабост и тя създаваше впечатление за изключително изнурен и сломен човек.

— Да, майко.

— Ела и поседни при мен. — Керълин потупа леглото до себе си. — Хайде да си поговорим докато баща ти се прибере.

Облечена с бледожълта атлазена пижама, Керълин седеше с изправен гръб по средата на масивното махагоново легло с балдахин, цялото обвито с изящна бяла дантела. Снежнобелите чаршафи, поръбени с дантела по краищата, допълваха бялата пухена завивка, която лежеше сгъната в долния край на леглото. Три пухени бели възглавници подпираха слабичкото тяло на Керълин.

Ела влезе в блестящата бяла баня и взе от там сребърната четка, гребена и огледалото, които принадлежаха на майка й. След това седна на леглото, сложи сребърните предмети в скута си и се премести по-близо до Керълин. Разресването на косата на майка й се бе превърнало в техен ритуал през годините и Ела обожаваше чувството на близост, породено от този простичък начин на общуване. Тя бавно свали фибите, които придържаха косата на Керълин, прибрана в кок на тила й. Когато махна и последната фиба, блестящата черна коса на майка й се разпиля по гърба й. Беше дълга и стигаше почти до кръста й. Само няколко сиви кичура проблясваха на светлината на лампата.

Ела започна да я разресва. Движенията й бяха бавни и предпазливи. Опитваше се да не дърпа прекалено силно, защото не желаеше да причини на Керълин дори и моментен дискомфорт. Загледана в лицето на майка си, Ела за кой ли път се възхити от нейната красота — от бялата и гладка като алабастър кожа, от меката като коприна черна коса, от изумителните сребристосиви очи. Колко пъти през годините Ела си бе мечтала тази жена да беше нейната биологична майка. Тогава може би самата тя щеше да е по-красива. Макар че хората често й казваха, че прилича и на двамата си родители, Ела никога не би могла да повярва, че по външен вид се приближава поне малко до зашеметяваща красивата Керълин. Вярно, че косата й имаше същия цвят, но това изчерпваше цялата прилика помежду им. Керълин беше слаба и дребничка, притежаваше класическа хубост, женственост и дълбоко вроден аристократизъм.

Ела въздъхна и продължи да разресва косата на майка си. Когато свърши със задачата — сто разресвания, тя вдигна огледалото пред лицето на Керълин, за да й покаже резултата от усилията си.

— Чудесно, миличка. Благодаря ти. — Керълин се наведе и целуна бузата на Ела. — Ти си толкова добра дъщеря. След като се омъжиш за Дан, присъствието ти в този дом ще ми липсва.

Ела се напрегна. С ужас бе очаквала този разговор. Когато беше малко момиченце, родителите й избираха децата, с които й бе позволено да си играе. Продължиха да го правят и по-късно и често избираха момчетата, с които й разрешаваха да излиза като тийнейджърка. Тя добре си даваше сметка, че родителите на Дан Гилмор принадлежат към каймака на обществото в Спринг Крийк — бяха от хората със стари пари. Техните предци се бяха заселили в града още преди Гражданската война между Севера и Юга. Малко след като разводът на Дан стана факт миналата година, Керълин побърза да телефонира на майката на Дан, настоявайки, че трябва да направят нужното, за да съберат децата си.

— Майко… аз… аз не мисля, че двамата с Дан ще се оженим.

— Нима този негодник изобщо не говори за брак?

— Напротив, неколкократно ми е намеквал, че иска да се оженим, но… аз не го обичам.

Керълин изразително вдигна вежди, нацупи устни и въздъхна.

— Разбирам. Има ли някой друг?

— Не, няма друг.

— Дан е много изгодна партия, както знаеш. Ако го изпуснеш, някоя друга късметлийка ще му надене пръстена по това време догодина. Майка му ми каза, че той иска да се ожени отново. Синът му има нужда от майка, а един мъж с неговото положение несъмнено се нуждае от подходяща съпруга.

— А аз подходяща ли съм?

— Разбира се, че си. — Керълин се засмя. — Имаш всички необходими качества. Ти си умна, очарователна и жънеш успехи навсякъде. Освен това си дъщеря на Уеб Портър. А също и моя.

През целия й живот майка й нито веднъж не й бе казвала, че е красива. Ела знаеше, че не е красавица, но не трябва ли майките да послъгват пред малките си момиченца и да уверяват дори и най-грозните патенца, че са най-големите хубавици на света? Керълин неведнъж й бе повтаряла, че е интелигентна, умна, очарователна, лоялна, всеотдайна и мила, но никога не бе споменавала думата хубост.

— Не искам да се женя за когото и да било, само защото той ме намира за подходяща.

Керълин взе ръцете на Ела в своите и ги отпусна в скута си върху безупречно белите чаршафи.

— Хората се женят по най-различни причини. Сигурна съм, че Дан те обича. И защо не? Но, Ела, мило мое дете, ти си вече на тридесет години, а никога досега не си била особено популярна сред мъжете. Не искам да се залъгваш, че някъде те очаква рицар на бял кон, който ще се появи неочаквано и ще ти завърти главата.

— Но татко е направил точно това, нали? Завъртял ти е главата и ти си се влюбила в него?

Усмивката на Керълин леко помръкна.

— Да, разбира се, че беше така. Но любов като тази между Уеб и мен не се среща всеки ден. Нашата връзка е много специална и не е за всеки. Аз, естествено, бих искала и ти да срещнеш мъж като баща си, но…

— Но момичета като мен не могат да се надяват да се омъжат за красавци като татко, нали?

— Елинор Грейс Портър! Как можа да го кажеш! — Керълин обаче не успя да задържи строгото изражение, изписало се на лицето й, и в следващия миг тихичко се разсмя. — Уеб е истински красавец, нали?

Ела прегърна майка си.

— Да, така е.

— И на какво толкова се смеят моите момичета? — Уеб стоеше на вратата, а на лицето му грееше широка усмивка.

— Хайде да не му казваме — предложи Керълин. — И без това егото му е по-голямо от целия щат Тексас.

— Говорим си женски работи — обясни Ела. — Нищо, което да те касае.

Ела целуна майка си, прибра сребърните гребени от леглото и ги подреди върху нощното шкафче. На излизане от стаята поспря за миг при баща си.

Той я прегърна през раменете и я изведе в коридора.

— Лека нощ, принцесо.

Ела го целуна по бузата.

— Леля Сибил добре ли е?

Усмивката му помръкна.

— Сибил е най-лошият си враг. Постоянно е нещастна и се опитва да вгорчи живота на всички около нея.

— Мисля си, че сигурно е ужасно мъчително за една жена да бъде омъжена за човек, който е влюбен в друга.

Уеб ласкаво я потупа по носа.

— Ти, млада госпожице, си прекалено умна и това не е добре за теб.

— Майка иска да се омъжа за Дан.

— А ти какво искаш?

— Аз искам да изпитам любов като тази, която свързва теб и майка. Истинска, дълбока и всеотдайна.

— Щом искаш истинска любов, не се омъжвай за Дан Гилмор.

— Сериозно ли го казваш, татко? Дори и ако…

Той сложи пръст върху устните й.

— Почакай докато срещнеш истинската любов. Любов, която ще те кара да си повтаряш, че не би могла да живееш без този човек и че искаш да останеш с него до края на живота си.

Ела прегърна Уеб и с все сила се притисна към него.

— Обичам те, татко!

— И аз те обичам, принцесо.

 

 

Рийд Конуей се бе върнал в Спринг Крийк. Освободен условно. Лошото момче отново си беше у дома и със сигурност щеше да предизвика нови неприятности. Големи неприятности. Беше от хората, които не се отказват и сега щеше да направи и невъзможното, за да докаже невинността си. А това не трябваше да се случва — нито сега, нито когато и да било. Сигурно имаше някакъв начин да го върнат там, където му е мястото — зад решетките. Трябваше да го сторят, преди да е започнал да задава въпроси. Преди да е започнал да се рови в миналото. Ако не успее да изпълни условията по предсрочното си освобождаване, ако отново бъде заловен в престъпление, пък било то и някакво дребно нарушение на закона, Рийд щеше отново да се върне в „Доналдсън“. Мисли! Мисли! Налага се да направиш така, че Рийд да допусне поредната фатална грешка. Трябва да е нещо сериозно, което да доведе до отмяна на условното му освобождаване. Той не трябва да остава дълго в Спринг Крийк. Не можем да допуснем да изрови от миналото отдавна погребаните ни тайни.