Бевърли Бартън
Любов и омраза (16)

16.

Рийд стовари голямата чанта на пода, изправи се и огледа внимателно стаята. Нищо особено, естествено, но поне му осигуряваше покрив над главата. Майка му се бе опитала да го убеди да не се изнася, но той бе настоял, че трябва да го направи, защото според него, това е най-доброто решение за всички тях. Имаше чувството, че се задушава в дома на майка си. Нито един мъж на неговата възраст не би трябвало да живее заедно с майка си. Докато беше там, постоянно му се налагаше да я информира кога смята да се прибере, да обяснява къде и с кого е бил. А това по никакъв начин не се връзваше с представата му за свободата.

Извади дяволски късмет, че стаята над „Сервиза на Конуей“ се оказа празна. Имаше и някаква баня с душ, от който течеше само студена вода. Но за момента и студеният душ му стигаше. Времето беше горещо, а на Рийд му беше още по-горещо. Постоянно беше превъзбуден и напрегнат заради Ела Портър. Иди, че го разбери! Преди да настъпи зимата обаче ще трябва да си монтира нов електрически бойлер. А до тогава се надяваше да успее да вкара госпожица Ела в леглото си или поне да изнамери някакъв начин да я прогони от мислите си.

Последните четири часа бе посветил на новата си квартира, опитвайки се да я направи годна за живеене. Беше измел и измил пода, забърсал праха и проветрил стаята, а след това бе излъскал до блясък тоалетната, мивката и кабината на душа. Единственият прозорец в стаята беше на задната стена и гледаше към тясната уличка, която минаваше между сервиза и задната стена на местния театър. Стори му се, че времето леко се позахлажда. Старият вентилатор монтиран на тавана — истинска реликва от отминалите години — протяжно скърцаше и дрънчеше, но все пак раздвижваше по малко влажния и топъл въздух.

Бе помолил майка си за завивки, с които застла старото желязно легло. Чистите чаршафи изглеждаха примамливо хладни и подканящи. Беше уморен до смърт, след като цял ден бе блъскал в сервиза, а след това се бе захванал с почистването на новия си дом. Тази стая го устройваше прекрасно. Живееше над мястото, на което работеше, и тъй като и без друго не разполагаше със собствена кола, така щеше да си спести дългото ходене пеш всяка сутрин и вечер.

Рийд съблече мръсната си риза и я хвърли в пластмасовия кош за пране, който си бе купил заедно с още цял куп дреболии от местния магазин за един долар през обедната си почивка. Никога не си бил толкова смирен, помисли си той и се запъти към тясната баня. Бе излязъл от затвора едва преди няколко седмици и все още не можеше да свикне с новото, опияняващо чувство на свобода. В определен смисъл Рийд като че ли се страхуваше да не разклати лодката на ежедневието си прекалено силно. Боеше се да не обърка нещо и да не насочи вниманието на властите към себе си. От друга страна обаче, имаше чувството, че нещата се движат прекалено бавно. Всеки изминал ден предоставяше на истинския убиец на Джуниър Блалък още една възможност да намери начин и да тикне Рийд обратно в затвора. А и разрешаването на едно убийство с петнадесетгодишна давност не беше лесна работа. Особено пък в градче като Спринг Крийк, където всички жители вярваха, че е виновен, а полицията така и не си бе направила труда да потърси и други заподозрени. Бащата на Марк, а по-късно и самият Марк, се опитваха безуспешно да издействат преразглеждане на случая. Последното обжалване на Рийд, което се гледа през миналата година, също не доведе до положителен резултат.

Безброй пъти бе прехвърлял в главата си имената на възможните заподозрени, но всички те разполагаха с алиби за времето на убийството. От друга страна, като се имаше предвид огромния брой хора, които ненавиждаха и презираха Джуниър, можеше да се окаже, че някой от тях просто се е възползвал от възможността и е прерязал гърлото на изпадналия в несвяст пияница. Рийд бе изключил от списъка имената на майка си и сестра си. Макар че и двете разполагаха както с мотив, така и с възможност да извършат убийството, нито една от тях не би позволила той да отиде в затвора за престъпление, което не е извършил. Реджина обаче като че ли си спомняше само отделни епизоди от онази ужасна нощ. Беше ли възможно точно тя да е грабнала ножа на Рийд, да е заклала нападателя си, а след това да е блокирала спомена дълбоко в паметта си? Рийд нямаше отговор на този въпрос, но знаеше, че ще отнесе тази тайна в гроба, ако разбереше, че Реджина е действителният убиец.

Само че в неговия списък фигурираха далеч по-правдоподобни имена. Имена на хора с власт, които лесно можеха да се възползват от влиянието си и да принудят органите на закона да престанат да се ровят и да разследват извършеното убийство. Първото място в този списък заемаше името на Уеб Портър. Ако не беше отнел живота на Джуниър поради някакви свои лични основания, той вероятно го бе сторил, за да защити семейството си. А Рийд подозираше, че Джуниър се бе опитал да изнудва повече хора от фамилиите Портър и Карлисъл. Съществуваха десетки възможни сценарии. И той не беше съвсем сигурен как точно трябва да подходи към разплитането на този здрав възел от лъжи и грижливо пазени тайни.

Рийд тъкмо влезе в тясната баня и разкопча ципа на дънките си, когато някой започна да чука силно и настоятелно по входната врата. Кой по дяволите беше? Погледна стария будилник, който бе взел от дома на майка си. Единадесет и половина вечерта! Кой беше този, който с все сила блъскаше по вратата му по това време?

Рийд закопча дънките си, прекоси стаята и извика:

— Стига блъска, идвам. — Доближи се до вратата и попита: — Кой е?

— Полицай Нелсън. Отвори, Рийд. Трябва да поговорим.

Рийд рязко отвори вратата. Франк Нелсън изглеждаше уморен и раздърпан. Очевидно бе преживял тежък ден, а ето че и нощта се оказваше не по-лека.

— Не виждам за какво бихме могли да си говорим точно ние двамата. — Рийд подпря двете си ръце на рамката на вратата, приведе се леко напред и гневно се вгледа в началника на полицията.

— Къде беше тази вечер, да кажем между седем и осем и половина?

— Нанасях се тук — отвърна Рийд. — Защо? На теб какво ти влиза в работата?

— Имаше ли някой с теб? — продължи да разпитва Франк. — Може ли някой да потвърди версията ти?

Отвратително чувство за deja vu^[1] обхвана Рийд и се разля по тялото му като бавно действаща отрова.

— Да не би да ме обвиняваш в някакво престъпление?

— Не. Само проверявам алибито на неколцина евентуални заподозрени. Тези, които имат мотив да създават проблеми и да вредят на членовете на семейство Портър.

— А, разбирам. И, естествено, първото име, което ти дойде на ум беше моето. — Рийд се ухили. Помисли си, че ще е по-добре, ако обърне цялата работа на смях. Гневните изблици със сигурност щяха да му навредят повече. — И какво точно се е случило този път? Госпожица Ела е получила поредното гнусно писъмце? Или още едно анонимно обаждане по телефона?

— Някой е влязъл с взлом в къщата на семейство Портър и е съсипал няколко безценни антики, мебели и произведения на изкуството.

— Ела била ли е там? Пострадала ли е? — Обхвана го ирационален страх. И едно необяснимо желание да я защити и предпази. Желание, което Рийд просто не можеше да контролира. Ако някой си позволеше да нарани Ела по някакъв начин, Рийд щеше да го намери и да го унищожи.

— Ела е добре. Прибрала се е у дома и намерила къщата вандалски опустошена — информира сухо Франк. — Предполагаме, че престъпникът си е тръгнал малко преди Ела да се върне.

— Изобщо не съм се приближавал до дома на семейство Портър. — Рийд свали ръце от рамката на вратата, пъхна палци под колана на дънките си и огледа Франк от главата до петите. — И няма начин да разполагаш с улики в подкрепа на противното.

— Не съм казвал, че разполагам с някакви улики. — Бузите на Франк, целите осеяни с лунички, пламнаха от смущение.

— Виж, започна да ми писва вече от теб. Всеки път щом се случи нещо с Ела Портър, ти веднага заставаш на вратата ми и започваш да ме притесняваш. Смятам да се обърна към адвоката си и да поискам от него да повдигне обвинение в психологически тормоз срещу шефа на полицията в Спринг Крийк.

Франк колебливо пристъпи напред и върховете на лъснатите му до блясък обувки опряха в прага.

— А сега ти ме чуй, нафукано копеле такова. Ако разбера, че се опитваш да навредиш по някакъв начин на семейство Портър, ще те закопчея и ще те тикна обратно в затвора „Доналдсън“. Но това при положение, че ми бъде предоставена подобна възможност. Защото Уеб Портър току-виж те пипнал преди мен. А тогава, каквото и да ти стори, ще бъде оправдан като баща, защитавал живота и сигурността на дъщеря си.

Рийд прикова блесналия си от ярост поглед върху Франк Нелсън, но не каза нищо. Кипналият в гърдите му гняв го изгаряше като нажежена лава, която заплашваше да прелее и да помете всичко по пътя си. Веднъж вече бе преживял един подобен сблъсък със закона и законът бе победил. По онова време беше избухлив и непокорен глупак, но вече не беше такъв. Едно нещо бе научил със сигурност през петнадесетте години в затвора. Търпение.

— Стой далеч от Ела Портър — предупреди го Нелсън, обърна се и тръгна по дървеното стълбище, което се спускаше по задната стена на сервиза.

Рийд затръшна вратата и изпсува на глас. Нима Ела отново бе насъскала полицията срещу него? Нима разчиташе, че заплахите на полицейския началник ще го държат далеч от нея?

— Съжалявам, миличка — високо заяви той. — Само че аз не се плаша толкова лесно.

 

 

Всичко бе протекло точно по план: взломът в дома на семейство Портър; опустошението, нанесено на няколко от стаите; пристигането на Ела точно в подходящия момент. Тя несъмнено бе силно уплашена. Ако не и ужасена. Не съществуваха доказателства, които да уличат извършителя, но Рийд Конуей неминуемо щеше да бъде главния заподозрян. А това беше поредният гвоздей в ковчега му. И поредната крачка по обратния му път към затвора.

Твърде много неща бяха заложени на карта, ако истината някога излезеше наяве. Не можеше да позволи това да се случи. Нямаше значение каква цена ще плати и колко хора ще пострадат, но трябваше да стори необходимото, за да защити себе си. Щеше да е жалко, ако се наложи да нарани и хора, които обича. Но когато един човек е страдал толкова силно и в продължение на толкова много години, за него става все по-лесно да не изпитва жал и състрадание към околните.

След цял един живот, посветен на стремежа към победа, вече нямаше място за компромиси. Всичко или нищо! Това бе мотото на осмисления и пълноценен човешки живот. Джуниър Блалък бе платил най-високата цена заради глупостта си да се опълчи срещу противник, който го превъзхожда във всяко едно отношение. А ето че сега Рийд Конуей ще трябва да научи същия урок.

 

 

Единственото заседание в списъка за тази сутрин бе едно изслушване за определяне на присъдата на наскоро осъдена убийца, чийто процес бе приключил за рекордно кратко време. След като разгледа всички уличаващи я доказателства, Ела без колебание наложи най-тежката възможна присъда.

И тъй като част от сутринта й се оказа свободна, Ела намери време да поговори със Стив Уилиамсън за застраховката на къщата и да прочете доклада, изпратен й от Франк Нелсън. Макар че застраховката щеше да покрие всички щети, Ела съзнаваше, че всичките пари на света не можеха да възстановят унищожените антикварни ценности. И, като капак на всичко, резултатът от полицейското разследване се оказа една голяма нула. Единствените отпечатъци, които бяха намерени, принадлежаха на членовете на семейство Портър. Нито в къщата, нито извън нея, бяха намерени някакви улики, които да насочат полицията към самоличността на извършителя. И нито един от съседите в квартала не бе видял или чул нещо подозрително през въпросната вечер. Положението се усложняваше допълнително — поне според Ела — и от факта, че Франк отново бе обвинил Рийд. И сега инстинктите й й подсказваха, че беше само въпрос на време преди да се окаже изправена срещу справедливия гняв на Рийд. Защото той сигурно щеше да реши, че тя е насъскала Франк срещу него.

— Не вярвам, че Рийд Конуей ще посмее да те обезпокои отново — увери я Франк по време на разговора им тази сутрин. — Той прекрасно знае, че не бива да нарушава условията по предсрочното си освобождаване.

Ами ако Рийд не е човекът, когото търсим? Едва се бе сдържала да зададе на глас този въпрос. Нито Франк Нелсън, нито баща й бяха готови да погледнат отвъд очевидното и да потърсят и друг заподозрян. Ами ако нещо подобно се бе случило и преди петнадесет години? Може би и тогава всички единодушно са заключили, че Рийд е виновен и са приключили случая, без да проведат истинско и задълбочено разследване?

Може би Рийд е виновен. Може би аз се заблуждавам, а всички останали имат право. Възможно е той да е убил Джуниър Блалък. Както е възможно пак той да е човекът, който ме тормози и преследва напоследък.

Телефонът иззвъня. Ела подскочи. След преживяното през изминалата нощ се чувстваше като истинска развалина.

— Съдия Портър.

— Ела, добре ли си?

Ела мълчаливо изпъшка.

— Да, татко, добре съм.

— Току-що разговарях по телефона с Джеф Хенри — информира я Уеб. — Защо, по дяволите, не ни позвънихте още снощи? Чакай само да се срещна с Франк Нелсън. Ще му дам да се разбере.

— Татко, престани да крещиш и да заплашваш хората. Франк не ти се обади, защото аз го помолих да не го прави. Същото се отнася и за чичо Джеф Хенри и леля Сибил. Ти и майка толкова рядко оставате сами. Не исках да съсипвам последните дни от ваканцията ви. Още повече че няма какво толкова да правите тук.

— Двамата с майка ти изобщо не сме сами. Както знаеш, Виола е тук с нас.

Ела веднага долови недоволството, прокраднало се в гласа на баща й. Нито тя, нито пък Уеб изпитваха кой знае колко добри чувства към Виола, но я търпяха заради Керълин. Майка й разчиташе на Виола и изглеждаше искрено привързана към постоянно киселата и недружелюбна жена. А Виола демонстрираше безрезервна преданост и лоялност към Керълин. Понякога Ела имаше чувството, че двете жени живеят в симбиоза и всяка се храни и съществува благодарение на другата.

— Все още не съм казал на Керълин — информира я Уеб. — Ще измисля някакво оправдание, за да я накарам да си тръгнем по-рано и ще й съобщя истината едва когато стигнем у дома. — Той изсумтя недоволно. — Знаех си аз, че не трябваше да те оставяме съвсем сама, при положение, че онзи тип се разхожда на свобода.

— Онзи тип? Предполагам, че говориш за Рийд Конуей.

— За кого друг?

— Не разполагаме с никакви доказателства, че Рийд Конуей е човекът, проникнал с взлом в дома ни.

— Нямам нужда от доказателства, защото зная, че той.

— Точно както нямаше нужда от доказателства, за да го обвиниш за убийството на втория му баща ли?

В момента, в който думите излязоха от устата й й се прииска никога да не ги бе изричала. Само че вече беше прекалено късно. Възцари се болезнена тишина. Ела чуваше развълнуваното дишане на баща си от другата страна на линията.

— Съжалявам, татко.

— Защо защитаваш този човек?

— Не го защитавам. Само подчертавам факта, че не разполагаме с никакви доказателства, че той е извършил нещо противозаконно откакто беше освободен от затвора преди няколко седмици.

— Искам да стоиш далеч от него. Чуваш ли?

— Повярвай ми, татко, нямам никакво желание да се срещам с него. Дори ще съм много доволна, ако не го видя никога повече.

 

 

Уеб крачеше по претъпкания плаж, но не забелязваше нищо около себе си. Не обръщаше внимание дори и на красавиците по бански, които обикновено привличаха погледа му. Трябваше да измисли някакво правдоподобно обяснение за намерението си да си тръгнат ден по-рано от Гълф. Щеше да се оправдае с работата си — със задълженията си на държавник. Керълин никога не обсъждаше и не подлагаше на съмнение оправданията му. Дори и най-неубедителните. Примиряваше се с много неща. Много повече, отколкото повечето жени биха изтърпели. От години беше прикована към инвалидния стол и животът й не бе никак лесен. На всичкото отгоре беше омъжена за мъж, който не я обича — факт, който сигурно я правеше още по нещастна, но тя като че ли нямаше нищо против. Керълин искаше едно-единствено нещо от Уеб — да остане негова съпруга.

— Възнамерявам да остана госпожа Уеб Портър до края на живота си — беше му заявила тя. — Ти никога не би се развел с мен, нали? Не и в състоянието, в което се намирам. Моля те, Уеб, обещай ми, че никога няма да ме изоставиш.

Така и стана. Той никога нямаше да я изостави. И как би могъл? Преди тридесет години й бе дал обещанието, което бе поискала от него, а тя в замяна се бе съгласила да си осиновят дете. Съвместният им живот се бе превърнал в поредица от компромиси. Не за такъв брак бе мечтал, но той се оказа цената, която трябваше да плати. За да има Ела. За да удовлетвори амбициите си на политик. За да успокои гузната си съвест.

Не изпитваше кой знае каква вина заради другите жени в живота си, но и до ден-днешен продължаваше да се вини за инцидента, който превърна Керълин в инвалид. В онзи ден двамата се скараха. Той я помоли за развод. Тя направо обезумя и му заяви, че никога няма да му върне свободата.

След това го прокле и заяви:

— Ако си мислиш, че ще се откажа от теб, жестоко се лъжеш, кучи сине! Ти си мой съпруг и ще си останеш такъв завинаги. Как изобщо можа да си помислиш, че ще ти позволя да ме изоставиш заради онази курва?

В този момент Уеб си даде сметка, че Керълин знае за връзката му с Джуди Конуей. Изобщо не бе възнамерявал да се влюбва в Джуди. Само че тя се оказа всичко онова, което собствената му съпруга не беше. Уеб се ожени за Керълин, подведен от красотата и изисканите й маниери. Тя изобщо не му позволи да я докосне преди първата им брачна нощ, която за него се оказа пълен провал. Стана му ясно, че младата му съпруга не обича секса. Понасяше близостта на съпруга си, но нищо повече. Не мина много време и Уеб установи, че изтънчената му жена проявява студенина не само в брачното им ложе, но и се държи като истинска кучка с всички хора, които смяташе за по-низши от нея самата. Уеб направи всичко, което беше по силите му, за да укрепи този брак, но след две ужасни години се отказа и поиска развод.

Само че съдбата се намеси и му нанесе почти смъртоносен удар. След злополуката с Керълин той веднага прекрати любовната си връзка с Джуди. Чувството за вина разяждаше душата му години наред и той отчаяно се стараеше да бъде предан и верен съпруг. Но така и не успя да прогони Джуди от мислите и сърцето си. Години по-късно двамата се срещнаха отново, за да прекарат заедно една незабравима нощ. Джуниър Блалък беше разбрал всичко за онази нощ и за детето, което Джуди беше заченала. Само един господ знаеше какво би сторила Керълин — не само на него, но и на Джуди, ако Джуниър бе успял да й каже, че Уеб е бащата на Реджина Конуей. Никой не знаеше какво би причинила Керълин и на Реджина — на детето, което той никога не призна за свое. Когато мислеше за това, Уеб винаги си задаваше въпроса дали в ада има определено специално място за мъже като него — мъже, които създаваха извънбрачни деца и не ги признаваха до края на живота си.

Уеб предполагаше, че началото на силната омраза между Рийд Конуей и него е било поставено още тогава. Дори и като съвсем малко момченце, Рийд инстинктивно бе почувствал, че Уеб носи само неприятности на майка му. Годините минаваха една след друга, а Рийд се превръщаше във все по-ревностен защитник на Джуди. Дали момчето знаеше кой е истинският баща на Реджина? Затова ли се държеше толкова враждебно и настръхваше като петле при всяка среща с Уеб?

Уеб много внимателно бе анализирал собствените си мотиви по време на процеса, в който лично той бе обвинил Рийд в убийството на Джуниър. Още тогава си даваше сметка, че ако не отстъпи и не предаде случая на помощник областния прокурор, Джуди завинаги ще прекъсне всички връзки с него. Тя така и не му прости. Но той бе искал точно това, нали? Загубата на Джуди беше неговото наказание. Но и неговото изкупление, колкото и странно да изглеждаше това.

Рийд обаче очевидно смяташе, че Уеб не е страдал достатъчно. И сега беше твърдо решен да нарани човека, когото Уеб обичаше най-много на този свят — дъщеря му Ела.

Уеб съзнаваше, че трябва да направи необходимото, за да предпази и защити хората, които обича. Точно както бе правил през целия си живот. Дори и ако това означаваше, да ги защити от самия себе си.

 

 

— Госпожице Ела? — Рой Моузес отвори вратата на кабинета й. И, както винаги, я дари с топлата си усмивка. — Донесох обяда ти. Малък сандвич с печено месо, малка порция пържени картофки и диетична сода. Правилно съм запомнил поръчката, нали?

— Да, Рой, благодаря ти. — Ела взе плика с обяда си и подаде на Рой парите, в които бе включила и щедър бакшиш. — Предпочитам днес да хапна в кабинета си и да се опитам да си почина малко.

— Чух за случилото се в къщата ти снощи — рече Рой и усмивката му помръкна. — Кой би направил нещо толкова отвратително?

— Не зная, но се надявам, че полицаите ще го хванат.

— Не е бил Рийд — увери я Рой. — Рийд не е лош човек. Не е такъв, за какъвто го мислят хората.

Ела остави плика с обяда върху бюрото си.

— Никой не обвинява Рийд.

— Рийд ми е приятел. — Усмивката се върна на лицето на Рой, по-широка от предишната. — Двамата с него поправяме един стар корвет в сервиза. Той все повтаря, че съм роден механик. И не ми се кара, както прави Брайли Джо.

— Радвам се, че си намерил толкова добър приятел в лицето на Рийд — рече Ела. Никак не й се искаше да обсъжда достойнствата на Рийд Конуей. Дори и с Рой. Не искаше никой да й напомня, че Рийд може да се окаже свестен човек.

— Желая ти приятен обяд, госпожице Ела. А аз трябва да се връщам на работа. — Рой бавно тръгна към вратата, но се спря преди да излезе. — Ако ти трябвам за нещо само кажи на Кели да ме потърси долу в сутерена.

— Да, благодаря ти, Рой.

Веднага щом той затвори вратата, Ела взе плика с обяда си от бюрото, стовари се върху канапето, изрита обувките си и въздъхна. Разполагаше с цял час спокойствие… или поне така се надяваше. Цяла сутрин се бе разправяла с полицията, със застрахователния им агент и с баща си, а това си беше предостатъчен стрес. А и независимо от неопровержимите доказателства срещу убийцата, не й беше никак лесно да издаде доживотна присъда на сутрешното заседание.

Чу, че вратата се отваря, вдигна поглед и видя Рийд Конуей, който нахлу в кабинета й. След това толкова силно затръшна вратата след себе си, че едва не я изкърти от пантите й. Ела рязко седна и спусна крака на пода. Пликът с обяда й се изтърколи върху канапето.

Лицето на Рийд, искрящите му очи и здраво стиснатите челюсти издаваха неподправения гняв, който бушуваше в душата му. Инстинктите й нашепваха да избяга от стаята. Припомни си старата максима: „Бягай или се бий“. Когато ставаше дума за Рийд обаче, тя предпочиташе да бяга. Защото беше сигурна, че никога не би могла да победи този мъж. Още повече, че щеше да се бори не само с него, но и със самата себе си.

— Защо, по дяволите, си насъскала Франк Нелсън срещу мен? — Рийд застана до вратата и едрото му и силно тяло препречи единствения й път за бягство.

— Не съм… — Ела леко се изкашля. — Не съм насъсквала Франк Нелсън срещу теб. Не е моя вината, че ти винаги се оказваш най-вероятния заподозрян.

Рийд пристъпи няколко крачки напред и я изгледа заплашително.

— Аз не те преследвам и тормозя. Не съм проникнал в дома ти и не съм изпочупил мебелите ти. Онова, което искам да постигна, е да докажа, че не съм убил Джуниър Блалък, а не да се връщам обратно в затвора. Толкова ли си тъпа, че не можеш да проумееш това?

— Не трябваше да идваш тук. — Тя се изправи, изпъна рамене и се вгледа право в студените му сини очи. — Искам да си тръгнеш.

— Наистина ли? — Той започна да се промъква към нея.

— Обърни се и напусни веднага. Ако не се подчиниш, ще бъда принудена да повикам охраната.

Рийд като че ли не чу нито една нейна дума. А дори и да я беше чул, очевидно бе решил да не обръща внимание на предупреждението й. В следващата секунда вече беше до нея. Огромен. Смущаващ. Заплашителен. Мъж, с когото хората не можеха да не се съобразяват.

— Крайно време е двамата с теб да уредим това между нас.

— Между нас няма нищо за уреждане.

— О, напротив, има. Ето това.

Преди да успее да възрази, той я хвана с едната си ръка за врата и отне дъха й с целувка, в която вложи клокочещия в гърдите му гняв и необузданото му желание да я притежава.