Бевърли Бартън
Любов и омраза (15)

15.

И тази вечер Ела се прибра у дома, както бе правила през всичките дни откакто родителите й заминаха за Гълф преди почти цяла седмица. Тази вечер обаче смяташе да си спи у дома, а не в къщата на леля й и чичо й. Баща й бе проявил излишна предпазливост, настоявайки тя да не остава съвсем сама в къщата по време на отсъствието им. За да го успокои, тя най-накрая бе отстъпила и се бе съгласила с него. Винаги се бе чувствала в безопасност в голямата къща на „Фърст ийст стрийт“ и, независимо от психологическия тормоз, на който беше подложена напоследък, Ела продължаваше да се чувства сигурна и спокойна в собствения си дом. Освен това имаше пистолет и знаеше как да го използва. Беше тийнейджърка, когато баща й я научи как да си служи с огнестрелно оръжие. Пък и ловните кучета на Уеб лаеха толкова силно, че щяха да събудят и мъртвец, ако някой неканен гостенин се появеше близо до къщата им посред нощ. За да угоди на родителите си обаче, Ела всяка вечер послушно отиваше да преспи в дома на леля си Сибил и чичо си Джеф Хенри. А на сутринта се прибираше у дома, за да се изкъпе и да се облече за работа.

Днешният ден обаче се бе оказал изключително натоварен и уморителен. В момента Ела копнееше да се потопи в топлата вана, а след това да пропълзи в собственото си легло и да си отспи. Може би все пак трябваше да се обади по телефона на леля си и да я предупреди, че тази нощ няма да спи у тях. Надяваше се, че баща й няма да се разстрои кой знае колко. В края на краищата, ставаше дума само за една нощ. Пък и не беше нужно той да научава за това.

Макар че лично тя бе настояла родителите й да заминат за една седмица, Ела болезнено усещаше отсъствието им. Чувстваше се самотна без тях, но си даваше сметка, че това е твърде неестествено за една зряла тридесетгодишна жена и беше сигурен знак, че тя просто няма личен живот. В живота й имаше само работа и нищо друго.

Ела пъхна куфарчето си под мишница, преметна чантата си през рамо и пъхна ключа в ключалката. Отвори входната врата, влезе във фоайето, запали осветлението и се обърна към стълбището. И тогава забеляза огледалото с позлатена рамка, което висеше над лакирания шкаф от осемнадесети век. Цялата повърхност на старинното огледало бе напукана, а точно в средата му имаше голяма дупка, която като че ли беше причинена от твърд предмет, хвърлен право срещу огледалото. А може би и от юмрук. Голям, тежък юмрук.

Тялото на Ела изведнъж се скова от обхваналата я тревога. Кой беше счупил огледалото? И кога точно се бе случило? Налагайки си да запази спокойствие, тя отстъпи към затворената входна врата, а погледът й бавно обходи помещението. Просторното фоайе, което достигаше чак до задния край на къщата, тънеше в полумрак. Тъмна беше и трапезарията отляво, която се осветяваше единствено от слабата светлина, проникваща през прозорците на стаята. И все пак светлината на уличните лампи, подсилена от залязващите лъчи на слънцето, беше достатъчна, за да може Ела да се увери, че никой не я причаква в стаята. Освен ако натрапникът не се бе скрил зад някой от масивните мебели.

Ела насочи поглед към всекидневната и погледът й мигновено бе привлечен от камината от син италиански мрамор. Над нея висяха портретите на родителите на баща й, които сега бяха напълно обезобразени от грозните черни кръстове, които пресичаха лицата им. Ела едва успя да заглуши вика, надигнал се в гърлото й. После забеляза и преобърнатите столове, изпочупените вази и раздраните възглавници, които лежаха нахвърляни безразборно по пода. Стоеше като замръзнала, неспособна да се помръдне дори, и бавно осъзнаваше измеренията на нанесения погром. Най-накрая си даде сметка, че някой бе съсипал всекидневната им напълно.

По дяволите! Пистолетът й беше на горния етаж. В нощното й шкафче. В края на краищата, не можеше да ходи с него на работа. А колекцията на баща й от ловни пушки бе заключена в специални шкафове в кабинета му. Ами пистолета на Уеб? Онзи, който държеше в бюрото си в библиотеката? Недей да мислиш за самозащита, ако натрапникът е все още в къщата, каза си тя. Най-разумното е да се махнеш от тук колкото е възможно по-бързо.

Бягай, да те вземат дяволите, Ела, бягай! Той може би все още се намираше в къщата. Ударите на сърцето й силно отекваха в главата й. Стомахът й болезнено се сви от страх. Горчива жлъч се надигна към гърлото й. Тя се обърна и се спусна към входната врата. В момента, в който хвана бравата, тишината отвън бе разкъсана от силния и злобен лай на ловните кучета на баща й, които живееха в специална постройка в задния им двор. Ела се стресна, куфарчето се изплъзна изпод ръката й и глухо тупна върху чамовия под на фоайето.

Ела безуспешно се опитваше да натисне бравата с мократа си от пот ръка. Имаше чувството, че дланите й са омазани с грес, която не й позволява да хване здраво бравата и да я отвори. Който и да бе човекът, причинил целия този погром в дома й, той несъмнено все още се намираше наблизо. В задния двор. Кучетата го бяха видели, чули, или само подушили. Дали бягаше? Или просто се бе скрил някъде и я причакваше?

Най-накрая Ела успя да натисне бравата. Рязко отвори вратата и изхвърча навън във влажната и топла лятна привечер. Някъде далеч върху притъмнялото небе проблясваха мълнии. Ела се затича по застланата с тухли странична алея и изхвърча на улицата като не спираше да се оглежда през рамо. Какво очакваше? Да види някой демон, който я преследва? Е, никой не тичаше след нея.

Стигна до входната врата на леля си и чичо си, останала без дъх. Гърдите я боляха от напрежението, нервите й бяха опънати до скъсване. В мига, в който Сибил отвори вратата, Ела се хвърли в прегръдките й.

— Мили боже, Ела, какво се е случило?

Тя се опита да отговори, но едва смогваше да си поеме дъх.

— Къщата. Взлом. Все още е там.

— Джеф Хенри! — веднага извика Сибил.

Ела свали дамската чанта от рамото си, отвори ципа на страничния джоб и започна да рови вътре, опитвайки се открие клетъчния си телефон.

— Трябва да позвъним в полицията.

Сибил хвана Ела за раменете и лекичко я разтърси.

— Успокой се, мило момиче. Вече си в безопасност.

Ела измъкна телефона и натисна бутона за автоматично избиране. Докато слушаше свободния сигнал, тя започна постепенно да идва на себе си. Сърцето й успокои ритъма си. Тук, в безопасния и сигурен дом на леля й, тя се постара да се освободи от ужасния страх, който я бе завладял в собствената й къща.

Операторът на 911 отговори и Ела му съобщи името си и му каза за случилото се в дома й. Увериха я, че дежурната полицейска кола вече пътува към тях. Сибил извика още веднъж на съпруга си, след което прегърна Ела през раменете.

— Хайде, ела с мен в кабинета. Ще сипя и на двете ни по едно питие.

Ела кимна в знак на съгласие и позволи на леля й да я отведе в просторния, претъпкан със старинни мебели кабинет, който изглаждаше точно така както и през детските й години. Винаги бе подозирала, че чичо й Джеф Хенри бе променил много малко неща през живота си. Канапето и фотьойлите бяха покрити с тънки калъфи от бял памучен плат, а плътните завеси бяха подменени с фините прозрачни пердета, които се използваха през лятото. Пъстрите тапети и скъпият шарен килим с марката на Уилтън, бяха единствените свежи и весели петна в иначе доста мрачната и сива стая.

Странно, че дори и в състояние на панически ужас човешкото съзнание е в състояние да функционира и да отбелязва и най-незначителните подробности, помисли си Ела. Макар че в момента тя вече не се чувстваше чак толкова уплашена.

— Какви, за бога, бяха тия крясъци? — попита Джеф Хенри, след като нахлу в стаята. Облечен беше с домашен халат с атлазени ревери, пушеше лула и беше истинско въплъщение на типичния южняшки благородник. Господарят на дома. Който в момента изглеждаше доста ядосан. Изражението му обаче омекна в мига, в който забеляза Ела. — Случило ли се е нещо, скъпа? Изглеждаш ми много бледа.

— Някой е влязъл с взлом в къщата… в моята къща. — Ела насочи ръка към гърдите си. — Цялата всекидневна е обърната наопаки. А може би и останалата част от къщата. Не зная. Не успях да вляза по-навътре от антрето. И веднага побягнах навън.

— Мили боже! — Джеф Хенри се спусна към Ела и двамата със Сибил застанаха от двете й страни. — Трябва незабавно да се обадим на Франк Нелсън.

— Вече позвъних на 911 — информира го Ела.

— Да, да. Добре. Но Франк също трябва да бъде уведомен. Проникването с взлом и погромът в дома ви несъмнено са дело на онзи непрокопсаник Рийд Конуей. Той е опасен човек. Всички ние прекрасно знаем, че мястото му е зад решетките. Слава богу, че не си го заварила вътре в къщата. Никой не знае какво би могъл да ти причини.

Рийд? Чичо й мислеше, че Рийд е престъпникът? Изобщо не бе помислила за това. А и защо да го прави? Би могла да го включи в групата на заподозрените лица само ако все още продължаваше да вярва, че именно той е човекът, поставил си за цел да я измъчва и тормози.

— Не е честно да прехвърляме цялата вина върху Рийд Конуей — заяви Ела и остана изненадана, че се осмели да изкаже мнението си на глас. — Не разполагаме с никакви доказателства, свързващи го със случилото се в дома ми. Нито пък с писмата, телефонните обаждания и зелената змия в кутията с розите.

— Че кой друг би могъл да бъде? — Джеф Хенри отведе Ела до канапето. — Хайде, скъпа, поседни малко.

— Ще ти налея малко бренди. — Сибил бързо се приближи до импровизирания бар, подреден върху античната кутия за чай.

— Алкохол! Средството, с което леля ти разрешава всичките си проблеми — изръмжа недоволно Джеф Хенри и седна до Ела. — Всичките ти неприятности започнаха веднага щом онзи човек бе освободен от затвора. На времето се беше заклел да отмъсти на Уеб. А и не бива да забравяме, че е убиец, който е способен на всичко. Много добре си го спомням като тийнейджър. Беше изключително своенравен, невъзпитан и невъздържан. Помни ми думата, той е човекът, който те тормози от толкова време насам. А взломът тази вечер също е негово дело.

Сибил й подаде една кристална чаша.

— Това би трябвало да поотпусне нервите ти.

Ела пое чашата, помириса брендито, след което го поднесе към устните си. Беше меко и ароматно. И много скъпо. Чичо й Джеф Хенри купуваше само най-доброто. Често го бе чувала да повтаря, че това е стара семейна черта. Предавана от няколко поколения. Само най-доброто за членовете на семейство Карлисъл. Само че Джеф Хенри просто не могъл да получи най-добрата съпруга и се наложило да се задоволи със следващата в класацията, помисли си Ела. Брендито опари гърлото й и се разля като меко и топло одеяло в стомаха й. Джеф Хенри се изправи.

— Веднага ще се свържа с Франк. След това ще се обадя на Уеб…

Ела сграбчи ръката на чичо си.

— Не, моля те, не се обаждай на татко тази вечер. Позволи им да изкарат още една спокойна вечер в Гълф. Ще им позвъним утре и ще ги информираме за случилото се.

— Добре — съгласи се Джеф Хенри. — Няма смисъл да разстройваме Керълин. Тя и без друго ще бъде съсипана, но предполагам, че до сутринта Франк вече ще е тикнал Рийд Конуей в затвора и ще е сложил край на цялата тази лудост.

Ела кимна и хвърли един поглед към леля си. Забеляза измъченото, пропито от болка изражение, което се появи на лицето й след споменаване името на сестра й. Само жена, която обича силно, би била способна да изпитва ревност. Нима леля й, независимо от многобройните си изневери, продължаваше да е влюбена в съпруга си?

Макар чичо й Джеф Хенри да настояваше, че може и сам да се оправи с представителите на закона, Ела настоя да тръгне с него, когато полицейската кола пристигна пред дома й. Двамата униформени полицаи едва бяха влезли в антрето, когато Франк Нелсън също се появи и пое ръководството. Предупреди Ела и Джеф Хенри да стоят отвън, а той последва подчинените си вътре в къщата. Малко след това пристигна още една полицейска кола и двама униформени служители — мъж и жена, се заеха да претърсват градината и задния двор. През цялото това време хрътките на баща й лаеха като обезумели.

Дали не са попаднали на следа, запита се Ела. Не, разбира се, че не са. Кучетата бяха затворени в колибите си, които пък бяха оградени от висока ограда. А непрекъснатият им лай още повече я изнервяше. Неканени образи на Рийд Конуей проблясваха в главата й: виждаше го как бяга, преследван от полицията, представяше си как служителите на закона го настигат и го арестуват. А той през цялото време се кълне, че е невинен.

Ела тръсна глава, опитвайки се да прогони тези ужасни мисли от главата си. Не искаше Рийд Конуей да се окаже виновникът за днешния взлом в дома й. Не би могла да понесе мисълта, че именно той я е преследвал и тормозил през цялото време. Но тя също го бе заподозряла, дори и само за миг, когато миналата седмица го бе видяла да пуска някакво писмо в пощенската кутия на улицата. Само че тя така и не бе получила друго писмо. Ето, каза си Ела, от това следва, че не е Рийд, нали?

Когато Франк Нелсън най-после излезе от къщата, Сибил също се бе появила и стоеше на няколко метра от тях под високия дъб в предния двор. Облечена с черна копринена роба, която стигаше малко над коляното й, тя изглеждаше изключително съблазнителна. Франк веднага погледна към нея. Пък и кой ли мъж не би го сторил? После лекичко се изкашля.

— Добър вечер, Сибил — поздрави Франк.

Сибил му помаха с ръка, в която държеше кристална чаша. След това поднесе чашата към устните си, отпи бавно и продължи да го гледа настойчиво. Франк побърза да извърне поглед и насочи вниманието си към Ела.

— В къщата няма никой — увери я той. — Хората ми все още претърсват градината, след което ще обходят внимателно целия квартал. Боя се, че няколко от стаите на първия етаж са напълно опустошени. Това си е чист акт на безсмислен вандализъм. Ако съдим по нанесените поражения, можем да предположим, че някой е вилнял в дома ви, подтикван от безумен гняв и необуздана ярост. И още отсега мога да заявя, че това вероятно е човек, който силно мрази цялото ви семейство.

— Открийте Рийд Конуей и ще намерите човека, когото търсите — заяви Джеф Хенри.

— Ще проверим къщата за евентуални следи, оставени от престъпника, включително и за пръстови отпечатъци — увери ги Франк. — И ако Рийд Конуей…

— Ако? — Лицето на Джеф Хенри се наля с кръв. — Мили боже, човече, кой друг би извършил нещо толкова отвратително?

— Не мога да арестувам човек, без да разполагам със съответните доказателства — заяви Франк. — Макар да зная, че предвид затворническото минало на Рийд и заявената на висок глас омраза, която той изпитва към сенатор Портър, той е най-вероятният ни заподозрян.

— Струва ми се, че дори и без доказателства би могъл да го понатиснеш малко, нали, Франк?

— Мога да поговоря с него — кимна Франк. — И да разбера дали разполага с алиби за времето, в което е бил извършен този взлом. Между другото, Ела, защо къщата ви няма охранителна система?

— Охранителна система? — Ела въздъхна. — Да си призная честно, не вярвам родителите ми да са смятали, че ще им е необходима. В края на краищата, нивото на престъпност в Спринг Крийк е твърде ниско, а пък всички врати в тази къща разполагат с много масивни ключалки. Освен това, както знаеш, всички в тази къща, дори и Виола, притежават разрешително за използване на огнестрелно оръжие. — Ела погледна изпитателно Франк. — Как е проникнал в къщата?

— През страничната веранда, а след това чрез вратата на всекидневната — отвърна Франк. — Виж, Ела, ако бях на твое място, щях да преспя в дома на леля ти и чичо ти, а на сутринта щях да се свържа със застрахователната компания. Предполагам, че цялото ви имущество е застраховано при Стив Уилиамсън. Бих могъл дори да го потърся от твое име, ако желаеш.

Тя кимна утвърдително. Разбира се, че Стив Уилиамсън беше застрахователният им агент. Всички, които живееха на „Ийст фърст стрийт“, всъщност всички, които принадлежаха към техния социален кръг, ползваха услугите на един и същ лекар, зъболекар и застрахователен агент. Освен това посещаваха една от двете църкви в града — Презвитерианската или Методистката. Между приятелите на баща й имаше и няколко баптисти и последователи на Епископалната църква, но те се брояха на пръстите на едната му ръка. Дядо й по бащина линия на времето си е бил партньор в застрахователната компания „Уилиамсън и Портър“, която днес се ръководеше от Стивън Уилиамсън четвърти. Уеб бе запазил половината дял, който бе наследил от баща си, и печалбата от застрахователната компания всъщност съставляваше голяма част от годишните приходи на семейството.

— Моля те да ме информираш веднага щом заловите човека, проникнал с взлом в дома ми. — Ела се загледа в триетажната постройка, в която бяха живели три поколения с фамилията Портър.

— Непременно ще го направя — обеща й Франк. — Тази вечер ще оставя един човек, който да наблюдава къщата докато бъде поправена балконската врата на всекидневната. Освен това възнамерявам да разговарям със сенатор Портър и да го посъветвам да инсталира охранителна система в дома си.

— Да, говори с него — съгласи се Ела. — За мен вече е очевидно, че дори и тук, в Спринг Крийк, почтените граждани не са в безопасност даже и в собствените си домове.

Чичо й я прегърна през раменете и я поведе по тротоара. Ела беше толкова разстроена, че й идеше да се разкрещи срещу цялата тази несправедливост. Съвсем отскоро беше съдия, но въпреки това бе председателствала не едно и две криминални дела. Неведнъж й се бе случвало да води процес срещу утайките на местното общество, да слуша как се опитват да се оправдаят за извършените от тях престъпления — като се започне от незаконно притежание на марихуана и се стигне до сексуален тормоз над малолетни. Не би могла да твърди, че е някоя беззащитна и неинформирана наивница, която няма представа за престъпленията и злините в реалния живот. Пък дори и в един селски район като окръг Брайънт. Само че всички тези ужасни неща рядко се случваха на хора от тяхното обкръжение. В по-голямата си част родителите й и техните близки и приятели изглеждаха защитени от неволите и злините, съпътстващи живота на обикновените хора. И Ела предполагаше, че и тя, като тяхно дете, подсъзнателно също е смятала, че е напълно защитена и сигурна в дома си.

Но ти не си тяхно дете, напомни си тя. Не си тяхна биологична дъщеря. Ела не се измъчваше често от размишления за истинските си родители, не се питаше защо биологичната й майка бе предпочела да я остави за осиновяване. Някъде към осемнадесетата си година бе решила, че би могла да се опита да открие нещо повече за мъжа и жената, които я бяха създали. Керълин обаче я бе уверила, че истинските й родители са били от нашата социална прослойка.

— Баща ти разполага с цялата информация относно тяхното потекло, образование и здравословно състояние — каза й тогава Керълин. — Биологичните ти родители не са били женени и майка ти — първата ти майка — решила, че ще е най-разумно да позволи на някоя семейна двойка да те отгледа. Осиновяването беше извършено по частен път — знаехме единствено ние и тя. Милтън Лиймън се погрижи за юридическите формалности. Ние с баща ти никога не сме виждали жената… другата ти майка.

— А платихте ли й? — попита Ела, чудейки се дали истинската й майка не я бе продала.

— Ако ме питаш дали сме те купили — дали сме платили нещо на майка ти, отговорът е не.

Сибил се присъедини към Ела и Джеф Хенри, които бавно вървяха към къщата на Карлисъл. В момента, в който влязоха вътре, Джеф Хенри изгледа жена си с възмущение, макар че погледът му бе прикован върху празната чаша, която тя стискаше в ръката си.

— Предлагам ти да се качиш горе, да си вземеш една гореща вана и да се приготвиш за лягане. — Джеф Хенри се обърна към Ела. — Предполагам, че си напълно изтощена след случилото се.

— Благодаря ти, мисля, че ще направя точно това. — Тя целуна чичо си по бузата, след това се приближи до леля си и я прегърна.

Сибил обви ръце около нея.

— Толкова се радвам, че си добре, мило момиче.

Ела буквално избяга нагоре по стълбите, връхлетя в спалнята и затвори вратата след себе си, за да не чува сърдитите гласове на чичо си и леля си, които се носеха от долния етаж. Още от съвсем малка бе свикнала със скандалите между Сибил и Джеф Хенри и дори веднъж бе попитала майка си за тях.

— Вие с татко никога не се карате — каза й Ела. — А леля Сибил и чичо Джеф Хенри си викат непрекъснато. Защо?

— Баща ти и аз се обичаме и няма за какво да спорим — обясни й тогава Керълин. — За нещастие леля ти и чичо ти невинаги се отнасят добре един с друг и понякога нараняват чувствата си. И тогава избухва скандал. Ако двамата се обичаха…

Ела и досега си спомняше странния, отсъстващ поглед, появил се в очите на майка й в онзи момент. Ела винаги се бе питала защо леля й и чичо й са се оженили, щом не се обичат. Беше съвсем малка, когато се закле пред себе си, че никога няма да се омъжи за човек, когото не обича, и никога няма да се задоволи с любов, по-малка от тази, която свързваше родителите й. С годините, естествено, бе разбрала, че дори и бракът на родителите й не е съвършен. Но, независимо от всичко, те продължаваха да се обичат.

Наистина ли?

 

 

Сибил неспокойно кръстосваше из спалнята си. Големият стенен часовник, поставен на площадката на стълбището, удари единадесет часа. Тя завъртя чашата в ръката си и се вгледа в тъмнокехлибарената течност. Това беше третото й бренди за вечерта. Не, може и да беше четвъртото. Но бройката не беше от значение. Важното бе, че количеството бе достатъчно, за да притъпи болката й. Всъщност, тя вече не чувстваше почти нищо. Затова толкова й харесваше да пие. Ако Ела не беше в къщата, тя щеше да се обади на Брайли Джо и да поиска да се срещнат в мотела на „Ривър роуд“, който се намираше в далечния край на Смитсвил — най-близкото градче до Спринг Крийк. Тази вечер обаче не можеше да излезе от къщи. Не и когато племенницата й имаше нужда от нея.

Нейната племенница. Ела. Съществото, което обичаше най-много на този свят.

Сибил пресуши брендито, остави чашата на нощното шкафче и тръгна към вратата. Отвори я, завърза колана на робата с несигурните си пръсти и тръгна надолу по коридора. Леко открехна вратата на стаята на Ела. Племенницата й, свита на кълбо, спеше дълбоко, а косата й се стелеше по бледорозовата възглавница като черна коприна. Цялата стая беше окъпана в бледата сребриста светлина на лунните лъчи.

Сибил влезе на пръсти в стаята, която започнаха да наричат стаята на Ела в деня, в който Ела за пръв път преспа у тях. Тогава беше само на две годинки и по средата на нощта се промъкна в леглото на Сибил, която остана будна до сутринта, загледана в скъпоценното детенце, сгушило се до нея. Любовта й към Ела, грижите, които бе полагала за нея, докато растеше, бяха най-скъпите моменти от живота й, в които разбираше какво означава една жена да е майка.

Сибил застана в долния край на леглото и се загледа в племенницата си. Ако бе успяла да дари Джеф Хенри с дете, дали той щеше да я заобича? Никога нямаше да научи отговора на този въпрос. Защото за тях двамата не съществуваше и най-малката възможност да станат родители.

Какво ли си мислиш за мен, Ела, мило мое момиче, безмълвно попита Сибил. Че съм пияница и уличница? И ти ли се срамуваш от мен? Като Керълин. И като Джеф Хенри. Никога досега не си казвала, или намеквала по някакъв начин, че се срамуваш от мен. Не исках да те разочаровам. Наистина не исках. И глупаво вярвах, че никога няма да ти се наложи да научиш колко съм ужасна в действителност.

Сибил почувства чуждо присъствие в стаята. Извърна се и видя високата сянка, застанала на прага. Погледна Ела за последен път и тихо излезе от стаята. Промуши се внимателно край съпруга си, който безшумно затвори вратата след нея.

— Добре ли е? — попита Джеф Хенри.

— Да, спи като бебе. — Сибил с клатушкане тръгна по коридора.

Джеф Хенри я настигна и я хвана за лакътя. Тя се извърна и го погледна. Очите й плуваха в сълзи.

— Тя трябваше да е наша — шепнешком проплака Сибил.

— Да, права си. Трябваше да е наша.

Джеф Хенри придружи Сибил до стаята й, помогна й да съблече робата си и да си легне. Сибил лежеше съвсем гола в широко легло, а съпругът й стоеше само на няколко метра от нея. Тя разтвори ръце, приканвайки го в обятията си. Почти не различаваше лицето му от сълзите, които се стичаха от очите й. Премигна няколко пъти и забеляза тъгата, която струеше от него.

Джеф Хенри се наведе и я целуна по челото.

— Сега трябва да поспиш малко. — После се обърна и излезе от стаята.

Сибил се преобърна по корем, прегърна възглавницата си и зарови лице в меката тъкан. Силни ридания разтърсиха тялото й. Плака дълго преди да се изтощи напълно и да потъне в сън.