Бевърли Бартън
Любов и омраза (1)

1.

От петнадесет години очакваше този ден и нищо, ама абсолютно нищо, не би могло да помрачи радостта му. Нито заядливите прощални думи, подхвърлени му от охраната. Нито ситният дъжд. Нито пък страхът, сграбчил стомаха му с гигантския си юмрук. Ако допуснеше грешка и по някакъв начин нарушеше правилата им, те щяха отново да го върнат в „Доналдсън“. Налагаше се да играе по свирката им, да бъде изключително внимателен и предпазлив и в никакъв случай да не допуска да бъде заловен докато върши нещо непозволено или пък незаконно. Каквото и да става обаче, той беше твърдо решен да докаже някои неща на определени хора у дома, започвайки с Уеб Портър — мъжа, когото държеше отговорен за съсипания си и опропастен живот.

През времето, прекарано на топло, бе успял да докаже, че може да стане затворник за пример, да се промени напълно и да се превърне в човек, преизпълнен с разкаяние за миналите си грехове. Ако не беше оплескал нещата толкова много през първите няколко години от пребиваването си зад решетките, отдавна вече да е на свобода. Но на осемнадесет години той беше просто един глупав хлапак, отровен от гняв и омраза. Гневът и омразата продължаваха да тлеят в душата му, но с годините се бе научил да се владее и да ги контролира. Беше разбрал, че насочени в правилната посока, силните емоции можеха да заработят в негова полза.

Когато най-сетне поумня и помъдря, той осъзна, че е готов да направи всичко, за да бъде освободен условно. Единствено копнежът му за свобода му помогна да запази разсъдъка си и да оцелее въпреки непоносимите условия в затвора.

Сега щеше да се прибере у дома и да заживее спокойно. Ден за ден. Няма да създава неприятности. Няма да се заяжда и да ядосва хората. Поне не веднага. Чакал беше цели петнадесет години. Нищо нямаше да му стане, ако почака още мъничко. Каквото и да се случеше обаче, той възнамеряваше да си върне живота, който му бяха отнели толкова брутално. Без значение какво щеше да му коства това и кого щеше да нарани и оскърби. На осемнадесетгодишна възраст бе попаднал в затвора, след като бе признат за виновен в убийство. Той, който само месеци преди ареста си беше истинска звезда в леката атлетика, решен да покори света и да си осигури бляскаво бъдеще. Сега вече бе изплатил дълга си пред обществото, излежал бе присъдата, наложена му след като бе обвинен, че е прерязал гърлото на противния си втори баща. И вече бе свободен. Свободен да се прибере у дома. Свободен да открие истината. Свободен да направи необходимото виновните да си платят скъпо и прескъпо за престъплението, в което го бяха обвинили.

Но всичко по реда си. Рийд Конуей се усмихна широко и напусна затвора „Доналдсън“ с гордо вдигната глава и изправени рамене. С нетърпение очакваше да се прибере у дома в Спринг Крийк и да се натъпче до насита с пърженото пиле и сока от праскови, приготвени от майка му. Очакваше да се види с братовчед си Брайли Джо, за да изпият по няколко леденостудени бири и да се позабавляват както правеха като тийнейджъри. Освен това нямаше търпение да си легне с жена. Без значение коя. В този момент всяка една щеше да му свърши работа.

 

 

— Иска ми се да не валеше толкова силно. — Джуди Конуей изтри малка част от запотеното предно стъкло на колата. — Така ми се щеше днешният ден да е съвършен. Слънцето трябваше да грее ярко в деня, в който Рийд най-сетне се прибира у дома.

— Не се притеснявай заради времето, мамо — отвърна Реджина, пресегна се и стисна ръката на майка си. — Рийд няма дори да го забележи. Малко дъждец не е в състояние да съсипе този толкова радостен ден. Всички ние го чакахме толкова дълго да се прибере у дома при нас.

Джуди стисна ръката на Реджина.

— Сигурно ще му бъде ужасно трудно. Та той беше още момче, когато го тикнаха в това отвратително място. Порасна и възмъжа зад стените на затвора. И сега не мога да не се питам дали ще може да се приспособи към живота на свобода.

— Не бъди такава песимистка…

— Опитвам се просто да бъда реалистка. — Джуди зърна силуетите на двама мъже, които се приближаваха към колата. Сърцето й ускори ритъма си. По-нисичкият от двамата, вдигнал високо черния си чадър, едва успяваше да върви редом с по-високия мъж, който почти подтичваше. — Те са! Погледни, миличка. Марк води Рийд със себе си.

Бащата на Марк Лиймън, Милтън Лиймън, на времето беше адвокат на Рийд, а когато преди пет години се спомина, неговият син, току-що завършил юридическия факултет, пое кантората и клиентите му в Спринг Крийк. Три години по-късно, когато той реши, че малката кантора има нужда от секретарка, Реджина започна работа при него.

Джуди сграбчи дръжката и рязко отвори вратата на колата. Реджина, която седеше на задната седалка, незабавно я последва. Двете изскочиха от линкълна и застанаха една до друга. Реджина разпери пъстър чадър над главата на майка си, но Джуди просто не можеше да стои на едно място, вперила поглед в сина си, който се приближаваше към нея. Тя излезе изпод чадъра и без да обръща внимание на проливния дъжд се затича към Рийд. Той ускори крачка и двамата, майка и син, мокри до кости от дъжда, се срещнаха на банкета на пътя. На лицето на Джуди изгря широка усмивка. От очите й потекоха сълзи и се смесиха с дъждовните капки, които се стичаха по бузите й.

— Рийд! — Тя обви ръце около първородния си син — детето от първия й съпруг, загинал в кървавата война на другия край на света само няколко седмици преди раждането на Рийд преди почти тридесет и три години.

Той я прегърна със силните си ръце, стисна я в мечешката си прегръдка и двамата се притиснаха един към друг. Най-накрая Рийд сложи ръце на раменете на майка си и се вгледа в лицето й. Тя отвърна на погледа му, загледана в красивите черти, които синът й бе наследил от Джими Конуей. Рийд беше истински син на баща си — наследил бе външния вид, таланта и темперамента му. Имаше същата широка уста с щедри и пълни устни. „Благодаря ти, Господи — безмълвно се помоли тя. Благодаря ти, че ми позволи отново да видя усмивката на сина си.“

— Прибирам се с теб у дома, мамо — развълнувано промълви Рийд, но Джуди беше сигурна, че той няма да заплаче. Нито от радост, нито пък от мъка. Не го бе виждала да плаче от времето, когато беше съвсем малко момче. Синът й беше невероятно смел и силен мъж, който притежаваше изключително самообладание.

От съвсем ранно детство той бе поел ролята на мъжа в малкото им семейство. А когато тя направи ужасната грешка да се омъжи за Джуниър Блалък, Рийд се превърна и в неин защитник. Бруталната жестокост на покойния й съпруг принуди Рийд да порасне прекалено бързо и, макар и още момче, да поеме на плещите си тежко и мъчително бреме. Джуди винеше себе си за случилото се. И нямаше да си прости докато е жива.

— Рийд? — Реджина постави ръка върху рамото на брат си.

Рийд сграбчи ръката на майка си и се извърна към Реджина.

— Здрасти, хлапенце! Как я караш?

— Всички вие можете да си поговорите на път за вкъщи — намеси се Марк Лиймън, който се опитваше да държи големия черен чадър над главите на майката и сина. — В случай че не сте забелязали, държа да ви кажа, че продължава да вали.

Рийд се разсмя. Звукът отекна в сърцето на Джуди и изпълни душата й с радост.

— Марк има право — подкрепи го Реджина. — Дори и с чадърите ще се измокрим до кости, ако продължаваме да стоим на дъжда.

— Ти седни на предната седалка с Марк — разпореди се Джуди. — Искам Рийд само за себе си докато пътуваме към дома.

Само след няколко секунди те се настаниха в черния линкълн на Марк, оставиха зад гърбовете си затвора „Доналдсън“ в Бесъмър, Алабама, и поеха към къщи. Към Спринг Крийк, който се намираше в северната част на щата, Реджина се извърна на мястото си, за да може да вземе участие в разговора, който се водеше на задната седалка.

— Няма да повярваш колко работа свърши мама през изминалата седмица, докато се подготвяше за завръщането ти у дома — рече тя и спря поглед върху брат си. — Откакто Марк ни каза, че ще те освободят условно, двете се заехме да приготвим стая специално за теб, а мама ти купи малко нови дрехи и…

— Не му казвай всичко. Нека да го изненадаме с нещо — прекъсна я Джуди.

— Мамо, нали ти казах да не си отваряш толкова работа. — Рийд здраво стискаше ръката на Джуди в своята. — Ще ми се след време да заживея самостоятелно, а Брайли Джо вече ми обеща да ме пусне да се настаня в стаята над гаража. Зная, че във вашата къща има само две спални.

— За теб освободихме малката стаичка, от която се излиза на задната веранда — каза му Джуди. — Преди я използвах за склад, в който държах и шевната си машина. Дори и да решиш да се преместиш след време, искам да имаш своя собствена стая докато живееш при мен.

— Предложих й аз да се преместя в малката стаичка — обади се Реджина, — но мама изобщо не пожела да ме чуе. Заяви ми, че последното нещо, което би искал, е да ме лишиш от собствената ми спалня.

— И е била напълно права — увери я Рийд. — Не бих искал завръщането ми у дома да създаде проблеми за теб или пък за мама.

Сигурно е обаче, че моето завръщане у дома непременно ще създаде доста неприятности на някои други хора. Неизречената закана отекна толкова ясно в главата на Джуди, сякаш думите на Рийд наистина бяха произнесени на висок глас. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че независимо от всички обещания и уверения, които бе изрекъл пред членовете на комисията по предсрочното освобождаване, синът й не бе забравил миналото и не бе простил на хората, станали причина срещу него да бъде повдигнато обвинението в убийство на Джуниър. Рано или късно Рийд щеше да кръстоса шпага с Уеб Портър, а когато това станеше, целият ад щеше отново да се отприщи над главите им. Джуди просто не смееше да помисли за последиците от един такъв сблъсък. Не смееше да си представи какво би могло да се случи с Рийд. А също и с Уеб.

 

 

Уеб Портър стана от леглото, взе дрехите си от стола и се запъти към банята.

— Тръгваш ли си вече, захарче? — попита Сиера.

Той се поспря, погледна пред рамо и се усмихна на червенокосата жена, която се бе излегнала напълно гола върху черните атлазени чаршафи по средата на леглото от ковано желязо.

— Съжалявам, но тази вечер организираме малка семейна вечеря, а аз имам поне час и половина път до Спринг Крийк.

Сиера въздъхна и се нацупи глезено. Уеб се засмя, след което влезе в банята, закачи дрехите си на закачалката, закована на вратата, завъртя крановете на душа и остави топлата вода да тече. Докато насапунисваше слабините си, той си припомни насладата, която току-що бе изпитал с любовницата си от Хънтсвил. На петдесет и осем години не беше такъв жребец като на младини, но въпреки това изпитваше потребност от редовен секс. През живота си бе имал няколко любовници, като някои от тях бе поддържал в продължение на години. В момента имаше само две. Едната беше тук, в Хънтсвил, на по-малко от два часа път от дома, но достатъчно далеч, за да могат похожденията му да останат незабелязани. Запознал се бе със Сиера по време на един митинг по време на първата му предизборна кампания за сенатор. Разведена и без деца, малко над четиридесетте, тя беше жена, която не желаеше друг съпруг. Сиера се оказа независима жена, която дори не очакваше никаква финансова издръжка от негова страна. Виждаха се от време на време — всеки път, когато той се връщаше в Алабама.

Втората му любовница беше съвсем друга работа. Беше купил на Чери кола и апартамент. Когато беше във Вашингтон я посещаваше редовно — два пъти седмично, а тя му даваше всичко, което той си пожелаеше. Беше млада — по-млада от собствената му дъщеря. Освен това беше много забавна и палава. И понякога ужасно го изморяваше и го караше да се чувства стар. Ако момичето не беше такава страхотна майсторка на свирките, той отдавна вече да я е разкарал и да я е заменил с някоя по-възрастна особа. С повече мозък и класа. Като Сиера.

Уеб се облече набързо, но отдели малко време, за да се убеди, че вратовръзката му не е завързана накриво и че косата му е грижливо сресана. Изпитваше особена гордост от гъстата си, леко прошарена коса.

Когато излезе от банята, Сиера, загърнала се в къса роба от черна коприна, го посрещна с отворени обятия.

— Дай ми една целувчица за довиждане — подкани го тя.

Уеб обви ръце около талията й, а след това плъзна длани надолу към задника й. Тя се разсмя. Той покри устните й със своите, а когато тя въздъхна от удоволствие, побърза да пъхне език в устата й. Веднага след това обаче прекрати страстната целувка, потупа я по задника и кимна по посока на вратата.

— Изпрати ме — предложи Уеб.

Сиера преплете пръсти с неговите и двамата тръгнаха надолу по коридора, минаха през кухнята и излязоха през задната врата. Той винаги паркираше колата си в нейния гараж и неизменно влизаше и излизаше през вратата към кухнята.

— Дали ще можеш да наминеш отново идната седмица? — попита Сиера, плъзна ръка по предницата на ризата му и поспря за малко върху токата на колана му.

— Не съм сигурен дали все още ще съм в Алабама — отвърна той. — След няколко дни ще съм наясно с програмата си и веднага ще ти позвъня.

— Направи го. И ако се окаже, че съм свободна, двамата ще си направим наша си програма.

Уеб кимна, влезе в гаража, качи се в своя мерцедес и я изчака да му отвори вратата. Взе слънчевите си очила от мястото им на сенника и ги сложи на очите си. Хвърли един бърз и изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане и се усмихна на собственото си отражение.

— Би трябвало да изпитваш чувство на вина, разгонено копеле такова! — изрече на глас той. — Какво ще стане, ако Ела случайно разбере за многобройните ти похождения? Какво ще си помисли дъщеря ти за теб тогава?

От мига, в който двамата с Керълин я осиновиха, Ела се превърна в радостта на живота му. Тогава дъщеря му беше само на два месеца. Той я погледна и мигновено се влюби в нея. През целия си живот не бе обичал друг човек така, както обичаше своето малко момиченце. Ела също го боготвореше и той дълбоко се надяваше тя никога да не промени отношението си. Не си позволяваше любовни авантюри в техния град не само защото искаше да спести на съпругата си грозните клюки, но и защото държеше да скрие от дъщеря си истината за не особено щастливия брак на родителите й.

Когато вратата на гаража се отвори, Уеб махна с ръка на Сиера, включи на задна и изкара колата на алеята. Погледна часовника си и изпъшка. Едва щеше да успее да се прибере у дома навреме, да се изкъпе, избръсне и преоблече преди малката семейна вечеря, която Керълин организираше тази вечер. Щеше да му се наложи да измисли някакво извинение за това забавяне в Хънтсвил. Дори и да не прозвучи особено убедително, всичко щеше да бъде наред, защото Керълин никога не подлагаше на съмнение неговите обяснения. Предполагаше, че тя се досеща за истината, но предпочита да си затвори очите и да се престори, че бракът им наистина е съвършен. А Ела искрено вярваше, че това е точно така. Че родителите й са преизпълнени с обожание един към друг. Поддържаха тази лъжа от години и вината за това беше колкото на Керълин, толкова и негова. Трябваше да сложи край на този брак още преди години. Сега обаче вече бе твърде късно. Един евентуален развод щеше да съсипе кариерата му на политик и да разбие сърцето на Ела. Не би се осмелил да рискува нито политическото си бъдеще, нито щастието на дъщеря си. Защото Ела и кариерата му бяха единствените важни неща в живота му.

 

 

Както обикновено организираната от Керълин Портър вечеря пожъна огромен успех. Вкусните ястия, приготвени от Беси, и завладяващото излъчване на Керълин превръщаха всяко събитие в дома на семейство Портър в истински празник. Дори закъснението на Уеб като че ли ни най-малко не разстрои съпругата му. Ела не преставаше да се изумява от разбирателството и сърдечността, които господстваха във взаимоотношенията на родителите й. Завиждаше им за неувяхващата им любов. Надяваше се, че един ден и тя ще срещне мъжа, на когото да се врече във вярност за цял живот. Беше жена и не можеше да не забележи любовта, която бликваше в очите на майка й всеки път щом баща й влезеше в стаята при нея. А и не можеше да си представи, че на света има друг мъж, който да е толкова внимателен към съпругата си.

Когато Дан се присегна и взе ръката й в своята, Ела мигновено се напрегна. Срещнала обаче изпълнения му с обожание поглед, тя все пак успя да го дари с мила усмивка. Излизаше с Дан Гилмор вече почти цяла година. Техни приятели и познати започваха да сключват облози и да се питат кога двамата най-сетне ще узаконят връзката си. Ела харесваше Дан и се забавляваше в негово присъствие, но просто не можеше да си представи, че би могла да прекара с него остатъка от живота си. Всъщност, не можеше дори да си представи, че би могла да се люби с него. Дан я желаеше и неведнъж й бе давал да разбере, че е напълно готов за сексуално обвързване. Ела го отблъскваше вече месеци наред, но започваше да си мисли дали Дан ще я чака още дълго.

— Не ми се искаше да съсипя прекрасната вечеря, която ни бе сервирана и затова не повдигнах въпроса докато се хранехме — изведнъж заяви Джеф Хенри Карлисъл, — но става дума за проблем, който непременно трябва да обсъдим.

Ела погледна към чичо си — дребничък и енергичен мъж с огромни сини очи и ангелско лице. Оредяващата му тъмнокестенява коса и грижливо оформеният мустак бяха започнали да посребряват. Макар че съпругът на леля Сибил от време на време се държеше като надут глупак, Ела го обичаше от сърце и си затваряше очите пред многобройните му недостатъци. През целия си живот го бе възприемала като свой втори баща. Докато растеше прекарваше в дома на чичо Джеф и леля Сибил точно толкова време, колкото и в собствения си дом. И двамата я боготворяха и тя дълбоко съжаляваше, че нямат собствени деца.

— За какво точно става дума, братко? — попита Керълин.

Джеф Хенри видимо потрепери, но Керълин сякаш нищо не забеляза. Ела не можеше да си обясни как така майка й като че изобщо не си даваше сметка, че нейният зет ненавижда обръщението братко, което тя неизменно използваше в разговорите с него. Дори и слепец би забелязал, че Джеф Хенри е безумно запленен от снаха си. На шестнадесет години Ела бе осъзнала, че чичо й е влюбен в майка й — факт, който според нея беше истинска трагедия както за него, така и за леля й Сибил.

— Става дума за това, че Рийд Конуей днес е бил освободен от затвора — информира ги Джеф Хенри.

Всичката кръв сякаш се отцеди от лицето на Керълин. Ела понечи да се изправи и да отиде при майка си, но преди да успее да помръдне, баща й, който седеше на тапицирания с брокат фотьойл, поставен точно до инвалидния стол на Керълин, се присегна и стисна ръката на съпругата си.

— Добре ли си, мила моя? — попита Уеб.

— Да, нищо ми няма. — Керълин поднесе ръката на Уеб към устните си, целуна я нежно и я задържа в своята. — Бях информирана, че предстои условното му освобождаване, но просто бях забравила, че го пускат точно днес. Сигурна съм, че Джуди е много щастлива да посрещне сина си у дома след всичките тези години.

— Тя, естествено, е на седмото небе от щастие — кимна Джеф Хенри. — Аз обаче никак не съм доволен от факта, че един осъден убиец ще заживее редом с нас в мирното ни малко градче. Мисля си, че властите трябваше да заключат този непрокопсаник до живот и да хвърлят надалеч ключа от килията му. Ето кое не е наред в тази страна. Убийците излизат на свобода. Престъпността нараства. Ако аз бях начело на държавата, щях…

— Престани, ако обичаш! — В гласа на Сибил Карлисъл се прокраднаха по-остри нотки. — Всички прекрасно знаем какво би сторил, ако беше Господ Бог. Със сигурност щеше да ни върнеш в средата на деветнадесети век. Щеше да възстановиш робството, да узакониш побоищата над съпругите и…

— Сибил, трябва ли да бъдеш толкова груба? — Сребристосивите очи на Керълин гневно се спряха върху сестра й.

— Никога не съм вдигал ръка срещу теб — заяви Джеф Хенри и лицето му пламна от възмущение. — А Господ ми е свидетел, че съм имал достатъчно основания да го сторя.

— Сега не му е нито времето, нито мястото вие двамата да демонстрирате различията във възгледите си. — Уеб съвсем леко повиши глас, предупреждавайки роднините си само с възприетия от него тон.

— Ти, разбира си, си напълно прав — съгласи се Джеф Хенри. — Моля да ни извините. — Погледът му се спря върху Керълин.

— Аз обаче, за разлика от вас, с нетърпение очаквам завръщането на лошото момче. — Сибил се засмя и прокара ръка през късата си, тъмна коса. — Ако си спомням правилно, Рийд Конрой беше един дяволски красив негодник. И също толкова секси. А след петнадесет години, прекарани на топло, той несъмнено е подвластен на хормоните си и с нетърпение очаква да си легне с първата изпречила се на пътя му жена.

— Сибил! — Мекият и обикновено изключително нежен глас на Керълин натежа от силно неодобрение. — Наложително ли е да бъдеш толкова вулгарна? Особено пък в присъствието на Ела?

— Мили боже, Ела е на тридесет години — възкликна Сибил. — Ако до този момент все още не знае за птичките и пчеличките, значи й е крайно време да се образова по въпроса.

— Ти май изпи твърде много вино по време на вечерята. — Джеф Хенри се надигна от канапето, протегна ръка по посока на жена си и я изгледа сурово. — Време е да си ходим. Струва ми се, че тази вечер злоупотребихме с гостоприемството на нашите домакини.

Сибил се разсмя — разпуснат, глуповат смях, който беше красноречиво доказателство, че тя наистина е пияна. Вдигна поглед към съпруга си и му подаде ръката си. Той нежно й помогна да се изправи и след цяла тирада многословни извинения, я изведе от всекидневната във фоайето.

— Може би трябва да помогнеш на Джеф Хенри — рече Керълин и погледна съпруга си.

Уеб кимна.

— Извинявай, че вечерта завърши по толкова неприятен начин, Дан. Сигурен съм, че си даваш сметка, че Сибил невинаги е толкова неприятна. Тя е прекрасна жена, но просто не носи на пиене.

И това ако не е опит да се замаже положението, помисли си Ела. Баща й наистина беше ненадминат политик, способен да извърти нещата и да поправи всеки гаф. Само дето не можеше да си обясни защо му е да си прави труда да защитава леля Сибил. В края на краищата, Дан беше роден и отрасъл в Спринг Крийк. И не може да не е чувал ширещите се из градчето клюки за Сибил Уокър Карлисъл и нейната склонност да злоупотребява с мъжете и алкохола. Колкото и да обичаше леля си, Ела не можеше да си затваря очите пред нейните слабости. Свидетел бе как майка й неведнъж бе оставала ужасно засрамена от недискретните подвизи на Сибил. Ако двете сестри не си приличаха като две капки вода, никой никога не би повярвал, че изтънчената и високоморална Керълин е свързана по някакъв начин с непокорната и разпусната Сибил.

— Във всяко семейство има различия в мненията — дипломатично отбеляза Дан.

— Благодарен съм, че проявяваш такова разбиране — увери го Уеб. — А сега май трябва да отида да проверя дали Джеф Хенри не се нуждае от помощта ми. — Уеб се извини и последва роднините си.

Дан се изправи и насочи вниманието си към Керълин.

— Госпожо Портър, вечерята беше прекрасна както винаги. Благодаря ви за поканата.

— Би трябвало да ни гостуваш по-често, Дан — усмихна се Керълин. — Както знаеш, ние всички много те обичаме.

— Аз също много ви обичам — погледна я искрено Дан.

О, майко, моля те, не говори от мое име. Не създавай у Дан впечатлението, че чувствата ми към него са по-силни отколкото са в действителност. Зная, че много би се радвала той да ти стане зет, но не е честно да искаш за мен брак, който няма да е толкова щастлив, колкото е вашият с татко.

— Ще ме изпратиш ли, скъпа? — Дан протегна ръка към Ела.

— Разбира се. — Пренебрегнала протегнатата ръка, тя се изправи без негова помощ.

Докато вървяха към фоайето Ела чу, че майка й позвъни на медицинската си сестра, Виола. Когато стигнаха до входната врата, която Уеб в бързината беше оставил отворена, Дан привлече Ела към себе си. Тя се подчини, защото не знаеше как би могла да се отдръпне, без да нарани чувствата му. Той беше мил и приятен мъж и тя го харесваше, но просто не го обичаше.

Устните му потърсиха нейните и тя се остави на настроението на мига. Целувката му беше лека и нежна. Ако можеше да се влюби в Дан, със сигурност щеше да направи майка си много щастлива. Отвърна на ласките му, опиянена от топлината на прегръдката и от искрената любов, която бе вложена в целувката му. Дан леко повдигна главата й и се взря в очите й.

— Вечеря и кино в петък вечер? — попита я той.

— Ами… да. Разбира се. Много бих искала да видя новия филм с Мег Райън.

— Приятни сънища — пожела й Дан. — И сънувай мен.

Ела се усмихна. По средата на алеята Дан се обърна и й махна с ръка. Тя продължи да се усмихва. След това затвори вратата и въздъхна.

Беше на тридесет години и не можеше да се каже, че е някоя ослепителна красавица. Нито пък, че цяла тумба подходящи мъже се редят на опашка за ръката й. Защо тогава не е във възторг от ухажването на Дан, който очевидно се стремеше към сериозна връзка и обвързване с нея?

Защото нищо в душата й не трепваше в негово присъствие. Защото искаше целувките с любимия мъж да бъдат нещо повече от приятни. Защото не изпитваше никакво вълнение при мисълта, че би могла да се люби с Дан.

Изречените от леля й Сибил думи изведнъж отекнаха в мислите й: „Рийд Конуей беше един дяволски красив негодник. И също толкова секси. А след петнадесет години, прекарани на топло, той несъмнено е подвластен на хормоните си и с нетърпение очаква да си легне с първата изпречила се на пътя му жена“. Бузите на Ела пламнаха от вълнение. Тя си спомняше Рийд Конуей. Като тийнейджъри се движеха в различни компании, но тя беше почти на шестнадесет, когато го тикнаха в затвора. А и всеки, познавал някога Рийд, не би могъл да го забрави до края на живота си.

Що се отнася до Ела, тя имаше наистина основателна причина да си спомня добре сина на икономката на леля й и чичо й. Докато растяха, двамата с Рийд едва ли бяха разменили и две думи помежду си. От време на време Ела се сблъскваше с него при посещенията си в дома на семейство Карлисъл, но той обикновено не й обръщаше никакво внимание. При тези техни срещи Ела го поздравяваше учтиво, а след това се опитваше да забрави за присъствието му. Често обаче се улавяше, че наблюдава лошото момче на града, което на седемнадесетгодишна възраст вече си бе спечелило репутацията на първокласен атлет и непокорен пакостник. И тъй като двамата почти не се познаваха, Ела посрещна с неописуема изненада писмото, което получи от Рийд само няколко месеца след като той попадна в затвора.

„Ще си мисля за теб докато съм затворен тук. Ще мечтая за теб. Ще си спомням големите ти кафяви очи, които ме следваха навсякъде и ме наблюдаваха толкова жадно. Ти вероятно си мислиш, че не съм забелязал как ме зяпаш, но аз виждах всеки твой поглед. И разбирах какво си мислиш… какво искаш. А аз, миличка, съм точно човекът, който може да ти даде всичко онова, за което копнееш. Когато изляза от тук, непременно ще те потърся. А дотогава ще си мисля за теб докато се самозадоволявам зад решетките.“

И макар че родителите й взеха и унищожиха това първо писмо, а също и другото, пристигнало малко след него, Ела никога не забрави думите, които Рийд й бе изпратил. Дори и след като баща й й обясни, че Рийд е написал тези писма, защото мрази Уеб и е готов на всичко, за да го измъчва и тормози, Ела не успя да изтрие от съзнанието си неговите груби, но едновременно с това невероятно еротични послания.

И ето че днес Рийд Конуей е бил освободен условно. Дали наистина щеше да я потърси и да спази обещанието, което й бе дал преди толкова много години? Стегни се, Ела, сърдито си помисли тя. Рийд ти написа онези писма, за да изтормози баща ти, а не от интерес към теб. Няма за какво да се тревожиш толкова. Той няма да те обезпокои. Вероятно дори не си и спомня вече за теб.