Джил Барнет
Лудетина (40)

39

Близо седмица се опитваха да проникнат в Камроуз. Напразно. Стените издържаха на атаките им. Загиваха войници, а отвътре нямаха вест. Нищо.

Дейвид Груфид не щеше да преговаря.

Само след два дена другите патрули се присъединиха към Мерик, а до Едуард и съседните владетели бяха изпратени призиви за помощ. По всичко личеше, че няколко крепости са под обсада.

Последните няколко часа Мерик си блъска главата над какви ли не стратегии. Никоя не изглеждаше обещаваща. Беше късно, малко оставаше до утринната молитва. Оръженосецът му донесе храна и го остави сам, каквото беше желанието му. Мерик се обърна и погледна подноса. Калаено канче и купичка с яхния. Той пренебрегна храната и избра канчето.

Завладя го ужас.

Беше пълно с ейл.

В гърлото му се надигна горчилка; той се наведе и повърна. Избърса устата си, изправи се и застина. Ръцете му безжизнено увиснаха. С тях той можеше да върти меч, боздуган и брадва, ала не можеше да стори нищо, за да си върне съпругата.

Сякаш бяха източили живеца му.

Дишането му стана болезнено. Въздухът свистеше в гърдите му. Емоциите така бясно бушуваха в него, че той едва се сдържаше да не извика.

Почти завладян от отчаянието, Мерик излезе от шатрата. Взря се в Камроуз, крепостта, която бе направил силна и солидна, недостъпна.

Гордостта на неговия крал.

Разрухата на неговото сърце.

Иронията го зашемети, проряза като меч сърцето му. Ужасната истина беше, че той не е в състояние да проникне в Камроуз и да спаси съпругата си. Стените, които беше укрепил заради нейната безопасност, сега ги разделяха.

Зърна мъждукаща светлинка в далечната кула и бе привлечен от нея като пеперуда от пламък. Тръгна по полето, покрай спящите войници, през калта и червеникавата жарава, останала от лагерните огньове. Не изпускаше от очи странната светлинка, която не изглеждаше по-близо, независимо че доста повървя.

Стори му се, че зърна сянка на прозореца. Мрачно форма на фона на златистата светлина.

Дали бе неговото въображение? Нямаше представа.

Той си пожела да е тя, надяваше се, че е тя, че ходи там, както той ходи тук, че крачи пред прозореца и го чака.

Знак, само знак да му даде, че е жива и здрава. Терзаеха го съмнения и безпомощност, зловещото чувство за загуба и болката от неизвестността. Умът е жестоко нещо, погажда ти номера. В един миг сънуваш, че държиш любимата си.

Вкусваш я, вдъхваш уханието й, чуваш гласа й, усещаш докосването й. Будиш се, облян в студена пот, защото страшно ти се иска това да не е сън, а реалност. После зърваш реалността.

Тя е там; хем далечна, хем тъй близо. Безпомощна. А ти си тук. Безсилен.

Най-сетне светлинката угасна и кулата заприлича на грамадната черна сянка на нещо призрачно.

Мерик затвори очи, завладян от емоции. Пораженчески отпусна глава.

Тъй като нищо не му оставаше, падна на колене в калта, обори чело над сплетени ръце и отправи към бога молитва да я зърне пак.

Нея, Клио. Молеше се за жената, която за него означаваше повече от въздуха, повече от спасението на душата му.

На следващата нощ доведоха при него отчето. Брат Дисмас плачеше и стенеше. Щом зърна Мерик, падна на колене и се разрида. Забръщолеви, че го изпращат при Червения лъв. Трябвало да му предаде подарък от Дейвид Груфид.

В ръцете си стискаше подгизнала от кръв рокля.

Мерик се втренчи в роклята.

Познаваше я. Това беше грозният жълт парцал, който Клио си беше навлякла през онзи първи ден в замъка. Мерик дълго гледа окървавения плат, чувствайки, че е в лапите на кошмар.

Кръвта. Червена, попила в дрехата на жена му. Част от него вярваше, че животът не е адът, който изглежда, и го обнадеждаваше, че Клио е дала роклята на някоя прислужница… на някого… на когото и да е.

— Тя е мъртва, господарю — зарида брат Дисмас. — Тя е мъртва.

— Коя?

— Видях я как падна. Прекатури се по стълбището като сламена кукла. А после беше страшно. Лежеше цялата в кърви. — Той разклати роклята. — Загубила е бебето. При толкова кръв е загубила бебето.

— Бебе? — Мерик го сграбчи за качулката и го накара да застане на крака. — Коя? Проклетнико! Коя е мъртва? — Така го разтърси, че отчето най-накрая престана да реве и се опули насреща му, сякаш не го виждаше.

— Коя? — повтори Мерик.

— Съжалявам, господарю, вашата съпруга. Кълна се в Светия кръст, че това беше лейди Клио.