Джил Барнет
Лудетина (36)

35

Времето бързо отминаваше. Скоро алените макове, които в ранна пролет никнеха по стърнищата, бяха заменени от кучешко грозде през лятото и от богородички с яркожълти тичинки през септември.

В деня преди Архангелова задушница Клио забеляза, че листата на черешите край източния път са станали кафеникави по краищата. В последния пазарен ден селяните бяха видели отлитането на ято диви лебеди. Още веднъж годишните времена се сменяха. Променяше се и животът в крепостта.

Широкият воден ров и каменния мост бяха довършени. Между замъка и рова имаше две крепостни стени, всяка с две огромни железни решетки и множество дупки за стрелците. Мерик беше доволен.

Старите каменни и дървени стени бяха ремонтирани, а парапетите бяха укрепени така, че да защитават стражите.

Повечето ремонти бяха завършени или на завършване. Зидарите и дърводелците бяха започнали да разширяват замъка чрез добавянето на ново крило от източната страна, където щеше да има спални с комини и други стаи, които да приютят многобройните гости на Камроуз.

По границите беше тихо, но се носеха слухове за проблеми на север, близо до Рудлан, а също за няколко произшествия на юг, към Раднор. Мерик ходеше до крайбрежието, за да пази доставките от строителни материали: камък и хоросан, желязо и дъбова дървесина, които идваха с кораб от Англия и се разтоварваха в Кардиф.

Имаше моменти, когато Клио вървеше из замъка и не можеше да повярва, че това е същото място, което уелсците бяха разграбили. Като в дните на нейното детство, когато Камроуз беше в зенита си, по прясно белосаните стени бяха окачени пищни чуждестранни гоблени, а каменните подове бяха застлани с дебели турски или арабски килими. Сватбените дарове бяха разпределени из целия замък на специални места: месингов кафез с гургулици в една ниша в дневната; урна с основа от венецианско стъкло близо до новия прозорец с безценните стъкла във форма на ромбове, през които августовското небе трептеше като мараня.

Грубите стари мебели, легла, маси, скамейки и готварски съдини бяха раздадени на слугите и селяните. Бакърени тенджери и грамадни котли бяха наредени по кухненските рафтове. В пекарнята имаше нови фурни от желязо, а седемте наскоро поставени шиша разполагаха с механически колелца, управлявани от водни тежести, и на тях дори говежди бут много лесно се обръщаше.

Брат Дисмас се завърна от поклонение до Рим. Той се изживяваше като нов мъченик и се беше осведомил за последните новости в суеверията и папските прокламации.

Той отказваше всякакви ястия с орехи, защото, както е известно, вещерските сборища ставали под черни орехови дървета. Преди две седмици започна да се облича в синьо, понеже вещиците не обичали синьо — цвета на небето (и на рая).

Докато монахът го нямаше, клетият сър Роджър бе станал прицел за майтапите на Старата Гладис. Не беше изминала и седмица от заминаването на Дисмас, а вече всеки в крепостта можеше да се похвали с история или шега как тя преследвала сър Роджър Фицалан и му натрапвала прелестите си.

Една вечер, точно преди да замине с Мерик, той се появи с нова синя риза, богато украсена с бродерия. След малко Старата Гладис с пухкавата коса и намигащото око влезе в голямата зала, облечена в роба, синя като ясното небе. Тя седна до Роджър.

Ала днес Клио се събуди от дългите лъчи на късното слънце, падащи през новия западен прозорец, който Мерик беше поръчал да изградят в спалнята им. Седна на леглото, отметна назад дългата си коса и се начумери. Колко ли беше часът?

Погледна живачния часовник, подарък по случай имения й ден от кралица Елеонора, поставен върху дървена масичка с ониксов плот. Присви очи към стрелките, защото от силната светлина пред погледа й се мержелееше.

Бе късно, преваляше пладне. Клио потърка очи с ръка. Половин ден е дрямала.

Какво ми става?

През последните две седмици се успиваше до все по-късно, нищо че си лягаше преди вечерня.

Клио понечи да стане, но стаята заплува пред очите й. Тя поклати глава и се отпусна на леглото, докато замаяността й не премина.

Вратата на стаята се отвори и затвори, ала Клио не погледна кой е; просто си лежеше, преметнала ръка над очите си. Стъпките по пода бяха леки, не като тези на Мерик. Дулси е, помисли си, но тогава чу тихия звук от изливаща се вода. Повдигна ръка и се озърна.

Беше нейната прислужница.

Клио пое дълбоко дъх и се изправи на лакти. Дулси я измери с навъсен поглед. Сякаш бе тежък грях да спиш до късно.

Като не й обръщаше внимание, Клио изви гръб, протегна високо юмруци и отново се прозя. След като се поразкърши, призна:

— Страшно съм уморена.

— Не знам защо, при положение че цял ден се излежавате — тросна се Дулси. Явно тъгуваше по онзи трубадур, който беше пял на сватбата.

— Да. — Клио уморено въздъхна. — Може би е, защото Мерик го няма. Спя по-добре, когато той е тук.

— Спите по-малко, когато той е тук — изтъкна сурово Дулси. Прислужничката имаше право. Те никога не спяха повече от два часа между любовните ласки.

Затова Клио бе както обнадеждена, така и несигурна. Страхуваше се от прекалено вълнение. Може би желанието й да зачене се беше сбъднало. Ала сърцето й трудно щеше да понесе поредното разочарование. Боеше се твърде силно да поиска дете.

След като мълчанието се проточи, тя попита Дулси:

— Как мислиш, дали не съм трудна? Най-сетне? — Отчаяно искаше да роди на Мерик дете. Бебе, което да носи частица от тях двамата, символ на тяхната любов.

През изминалите шест месеца от венчалния ден, тя се молеше, ала молитвите й биваха попарени с новата луна, когато тялото й показваше, че не е заченало.

— Няма как да сте трудна. Наскоро ви мина цикълът.

— Да. — В такъв случай какво не беше наред? Защо бе толкова натежала, отмаляла? Клио въздъхна скръбно — за пореден път — изми се, облече се и реши, че трябва по някакъв начин да се разсее от мъката си.

Докато слънцето залезе, Клио привърши нова партида ейл. Този път й трябваше повече време, защото в пивоварната работеха само тя и Старата Гладис. От ранна пролет Туп и Бух прекарваха повечето си дни под надзора на оръженосците и другите рицари. Клио още се опитваше да изнамери тайния ейл на пиктите, засега без особен успех. Веднъж реши, че е улучила рецептата, когато всички, отпили от бирата, почнаха да кихат.

Дори Мерик. Но после установи, че един от кухненските чираци е разсипал от скъпоценния чер пипер в бирените канчета, но се уплашил да си признае.

За днешната партида Старата Гладис беше наредила казаните под формата на пръстен, подобно на вълшебните пръстени и свещените камъни по западните баири. Сетне беше подредила билките и другите съставки според целебните им свойства и това дали цъфтят на слънчева или лунна светлина.

Камбаните за вечеря шумно забиха и Клио надигна глава. Пак беше задрямала. Намръщи се и се огледа.

Старата Гладис седеше на върбовия стол и плетеше кошнички за билки от блатна тръстика.

— Колко съм спала?

— Колкото си имала нужда. — Гладис сви рамене. Клио вече за трети път задрямваше така.

— Де да знаех какво ми е!

— Нима не знаеш? — Старата Гладис отметна глава и се разсмя. — Женена си за бик за разплод, а не знаеш какво ти е? — Тя разтърси побелялата си коса. — Глупаво момиче.

— Цикълът ми наскоро отмина. Не може да съм в положение.

— Някои жени имат цикъл всяка луна до раждането на бебето.

— Нима?

Старицата кимна.

— Тогава как да разбера дали съм трудна?

Гладис дълго се взира в нея.

— Изправи се.

Клио се изправи. Старата Гладис също стана и я обиколи три пъти, като търкаше брадичката си и гледаше корема на Клио. Костеливият й пръст боцна едното зърно.

— Ох! — Клио стисна гърдата си. — Защо го направи?

— Гърдата чувствителна ли е? И много нежна?

Клио кимна.

— И през цялото време спиш?

— Да.

— Изплюй се в дланта ми.

— Защо?

— Не питай, а изпълнявай. Клио изпълни.

Възрастната жена разтри длани и се избърса в парче плат, което извади от кожена торбичка, висяща на робата й. Отиде до казаните с пиво, които се охлаждаха, и размаха парчето плат над въглищата, докато тананикаше някаква уелска песен.

Платът се подпали, Гладис се завъртя и го метна в другия край на помещението.

— По-чевръсто! — Тя размаха ръце. — Изгаси огъня с левия си крак.

Клио изтича и стъпка парчето с левия си крак. Гладис клекна и дълго се взира в пепелта, после погледна Клио.

— Стисни другата си гърда. Клио стисна и потрепери.

— Тя също ли те наболява?

— Да.

Гладис се изправи.

— В плоския си корем ти носиш бебе, което трябва да се роди по Великден.

Клио се замоли наистина да чува тези думи, да не сънува.

— Истина ли?

— Да.

Клио не помръдна: хем се боеше да повярва, хем се боеше да не повярва.

— От къде на къде реши, че не си трудна?

Клио се взря в набръчканото лице на старицата.

— Може би фактът, че не бях гасила огън с левия си крак?

Старата Гладис се закикоти като разпрана.

— Не си лековерна като някои други.

— Моля ти се, кажи ми истината. Трябва да я знам.

Гладис я погледна прямо и честно.

— Ти ще имаш дете.

— Дулси каза, че е невъзможно да съм трудна — промърмори Клио.

— Аха, Дулси. Е, тя ли няма да знае, нали се кълне наляво и надясно, че ушите ти ще окапят от целувка по пълнолуние.

Сега и Клио се засмя. Напоследък Дулси много се беше сдушила с брат Дисмас.

— Седем сина и три дъщери съм родила — с голяма гордост рече Старата Гладис. — Цикълът ми нито веднъж не е спирал.

— Ти имаш деца?

Старата Гладис се усмихна и хитро й смигна.

— Сър Роджър не знае какво изпуска.

И бурно прихна.

 

 

Мерик и войските му се движеха с фургони по стръмния път, който пресичаше Тафската долина. Беше късно, а тази вечер луната не изгря. Мерик беше уморен и объркан. Вместо да язди по тези тъмни баири му се искаше да си е вкъщи в леглото с жената, която не беше виждал прекалено отдавна.

Роджър го настигна с коня си.

— Колелото поправено ли е?

— Да. Само дето товарът се изсипа.

Мерик спря коня си и се намръщи.

— Кой глупак е надзиравал товаренето на каменохвъргачката? Ще му извия врата, че да видя дали друг път ще си остави ръцете в работата.

Роджър дълго го гледа.

— Глупак ли?

— Да — грубо отсече Мерик.

— Стоя до него.

— Какви ги дрънкаш?

— Ти надзираваше товаренето. Както си спомням, точните ти думи бяха: „Ако не им вися на главата, проклетите глупаци нищо няма да свършат като хората.“

Мерик не продума. Затапиха го. Ясно си спомни, че беше точно така.

— Уморен съм — унило констатира накрая.

— Утре ще си бъдеш у дома, а вдругиден, да се надяваме, ще престанеш да раздаваш заповеди за щяло и нещяло и да разпердушинваш всеки, който се осмели да те попита нещо.

— Трябва да се прибера в Камроуз.

— Повярвай ми, Мерик, всички ние искаме да се прибереш в Камроуз. — Роджър още известно язди редом с него.

Никой не проговори, нямаше какво да се каже. Просто трябваше да яздят. След още един ден щяха да се приберат в крепостта.

Някъде отзад неочаквано се разнесе чаткане на копита. И Роджър, и Мерик дръпнаха юздите и обърнаха конете. Сър Изамбард бясно препускаше към тях. Мечът му бе изваден. Викаше Мерик.

След миг във въздуха полетя стрела и улучи стария рицар право във врата. Той изгъргори. Конят му се изправи на задните си крака и сър Изамбард падна.

— Разпръснете се! — кресна Мерик и внезапно иззад скалите заприиждаха уелсци.

Това беше капан.