Джил Барнет
Лудетина (3)

2

Англия, 1275 година

Мерик дьо Бокур съзря родината си с очи, по-стари и по-умни от очите на своята младост. Всичко бе ярко и наситено с живот. Дърветата в Ерънделския лес бяха толкова дебели и мрачни, че закриваха слънцето.

Синкава мъгла се надигаше от влажната земя като изтляващ пушек от стар лагер. Влагата по кожата и дрехите му бе добре дошла, защото не беше собствената му пот, а хладната роса на Англия.

Нямаше я безбрежната пясъчна шир. Нямаше ги сухите, горещи ветрове. Нямаше го жестокото слънце с лъчи, които можеха да изпепелят човек, както изпепеляваха земята.

Въздухът миришеше на мъх, лишеи, зеленина. Бе влажен и хладък, и някак чужд.

Зад него, в далечината, изведнъж се дочу потракването на конска сбруя, омекотеното топуркане на копита по прогизналата земя. Той бързо се огледа през рамо, обърна се и впери поглед надолу към откритите пасища.

Пришпори коня. Яздеше устремно, приведен над жребеца, окуражавайки го да препуска. Вятърът отметна черната коса от лицето му и изду тежкото му наметало. Мерик вдъхна хладното ухание на зеленина и плодородна почва, сякаш бе намерил оазис сред пустинята. Простите неща му бяха липсвали най-силно.

Беше свикнал да препуска, познато му бе усещането за могъщата плът на коня, звуците от чаткащите копита, възбудата в сърцето му.

Зад него топуркаха други копита. Преследваха го.

Ослуша се, бе само един ездач.

Съвсем леко бодване с шпорите — и конят му се втурна напред като вихър. Прескочиха един нисък каменен зид и рязко завиха наляво, прекосиха някаква могилка и се спуснаха в долината. Прешляпаха едно поточе и изпердашиха по едно дървено мостче, после полетяха надолу по друг баир, сякаш ги гонеха пустинните ветрове.

Препущайки към горичката в далечината, Мерик чувстваше преследвача си също толкова близо. Даде рязко надясно и заобиколи дърветата.

Наляво забеляза една поляна, отново зави рязко и отиде там. С едно плавно движение извади меча си и скочи на земята. Приведе се леко и стисна дръжката с две ръце.

Готов.

Извън поляната не долитаха никакви звуци.

Като ли, че ездачът не бе го последвал.

Мерик остана в тази неподвижна поза, буден за всеки звук, вкус, миризма. За капчиците роса по листата. За уханието на влажния въздух.

За женската миризма на парфюми и помади.

Иззад него се чу един нищо и никакъв звук — хриптенето на човек, запъхтян от ездата. Мерик се изправи и се обърна.

— Покажи се, Роджър. Още вониш на сладникавия парфюм на Елизабет дьо Клер. — Заби меч в земята и се подпря на него, сетне небрежно кръстоса краката си, обути в кожени ботуши. Шпорите му издрънчаха. Мерик положи свободната си ръка на хълбока и зачака.

Ухилен до немай-къде, Роджър Фицалан бавно се показа иззад гигантския бряст.

— Хубавата Елизабет има далеч по-сладки благинки от парфюма си, друже мой.

Мерик се изправи и прибра меча си.

— Още не съм срещал жена, която да ми се стори „сладка“.

— Само защото не отделяш много-много време на жените.

— Само защото, след като ти свършиш с тях, за мен не остават никакви.

— Ще ти пусна няколко. — Роджър изтупа някаква въображаема прашинка от туниката върху бронята си. — Да не говорим, че за разлика от теб аз намирам жените по-интригуващи от войната.

— Бойното поле не е място за една жена.

— От много отдавна те познавам, Мерик. Ти предпочиташ битките на полето. Аз, от друга страна, предпочитам битките в леглото.

Без да му обръща внимание, Мерик се обърна и изсвири остро. Арабският му жребец остави сочната трева и дойде при него.

Роджър се пресегна да погали загладената муцуна.

— Не е за вярване, че в онзи прокълнат ад, който уж бил Обетована земя, се раждат такива разкошни коне.

Мерик чувстваше, че това е изключителен жребец. По същия начин беше усетил, че и първият му боен кон Еъриз ще бъде изключителен. Тази по-малка и по-бърза порода се явяваше дар от един водач на Марионитите. Мерик си ценеше конете и ги уважаваше. Ценеше ги безумно много.

Погледна слънцето и се завъртя на седлото.

— Закъсняваш.

— Елизабет се зарадва да ме види. — Роджър отиде до жребеца си, който бе завързан зад едно дърво, и го изведе на поляната. — Не се сетих, че ще бързаш.

— Имам да се годявам, а един замък се нуждае от нов господар.

— Великият Червен лъв възнамерява да уседне и да се превърне в дебел лорд, който тренира само слугите си. Защо ли ми звучи невероятно?

— Не се размотавай. Да тръгваме.

— Аха. — Роджър кимна многозначително. — Твоята годеница те чака.

Мерик не му обърна внимание.

— И те чака ли, чака…

— Яхай коня, Роджър.

По вида на Роджър личеше, че е доволен от шегата си. Мерик седеше на седлото и го чакаше да престане да се хили.

Когато Роджър продължи да се усмихва, Мерик пришпори коня си. Докато напусне поляната, Роджър вече яздеше редом с него. След няколкоминутно мълчание Мерик проговори:

— Туй е то женската орисия. Да чака мъжа.

Роджър първо изсумтя, после се разсмя гръмогласно, сякаш вече не можеше да се сдържа.

— Първата ви среща ще бъде адски интересна. Няма да я пропусна дори заради сладката Елизабет.

Мерик обичаше братски Роджър, но имаше моменти, в които — пак братски — му идеше да го ступа здраво. Сега например.

За щастие на хубавия, благороден Роджъров нос Мерик дочу как войниците му се спускат по баира: потракването на сбруите, скърцането на кожените седла, мъжкия смях, пиперливите закачки. Той излезе от дърветата и с вдигната ръка им даде знак да се придвижват на запад.

Яздейки редом, Мерик и Роджър се заприказваха за коне и отминали сражения. Бяха яздили по този начин години наред и единият дължеше живота си на другия. Въпреки разликата в поведението и характера двамата си оставаха най-близки приятели.

Сега върху лицето на Роджър се бе настанило самодоволно изражение. Нямаше капчица съмнение, че прелестната Елизабет дьо Клер е виновницата за това.

Понякога Мерик му завиждаше. Роджър можеше да се нагоди към каквото и да е положение, да се разбира добре с непознати. На Мерик това не му се отдаваше лесно. Той беше свикнал да поема отговорност. Той беше главатар и воин. Където и да отидеха, Роджър елегантно се смесваше с обстановката, а Мерик нахлуваше с гръм.

Известно време яздеха мълчаливо, после Мерик си призна:

— Приключих с кръстоносните походи, пустините и Ориента. Едуард иска границите на държавата да са защитени. А аз искам малко спокойствие.

Роджър се облегна с една ръка на седлото и се ухили нагло, сякаш намекваше, че знае къде-къде повече от Мерик.

— Дощяло ти се е спокойствие, затова ли се жениш и укрепваш твърдина край уелските мочурища?

Мерик изръмжа някакъв отговор. Роджър го изгледа накриво.

— Нито едното, нито другото ще ти донесе спокойствие.

— Лейди Клио ще бъде покорна. Най-вероятно ще се наложи да я измъкна насила от манастира, за да легна с нея. Шест години е прекарала в молитви.

— Да, с две години повече от обещаното.

Двамата пак се умълчаха.

— Какво си чувал за нея? — заговори по някое време Роджър. — Хубава ли е?

— Хич не ме е еня дали е хубава. — Мерик усети как приятелят му се облещи.

— Ами ако има конска физиономия или може да се напъха в ризницата ти, защото е бая едричка? — Роджър се изпъна на седлото. — Ами ако се нуждае спешно от бръснач?

Мерик се обърна.

— Тогава ще я науча да се бръсне.

Роджър се засмя.

— Сериозно, какво си чувал за нея? Руса ли е, или кестенява?

Мерик си нямаше понятие как изглежда годеницата му. Знаеше само, че е повереница на Хенри, бащата на Едуард.

— Не съм се интересувал. Тя върви в комплект с Камроуз и е благородническа дъщеря. Друго не ми трябва да зная.

Роджър подсвирна. С крайчеца на окото си Мерик го видя да клати глава. След малко приятелят му наново подхвана:

— Елизабет има черна коса. Черна като беззвездна нощ… Черна като излъскан оникс. Черна като най-дълбокия океан… Като…

— Като гнева ми, ако не спреш с тия дрънканици.

Роджър само се засмя отново — лош навик, който понякога дразнеше Мерик. Както сега.

— Ще се изненадаш колко много искаш от брака, приятелю.

— Ясно ми е какво искам. Искам душевен покой и тих живот. — Мерик се огледа и забеляза туфи ярък пирен на един склон. — Косата на лейди Клио може да е лилава, все ми е тая.

— Лилава коса. Интересно. Чудя се какво би казала църквата по въпроса.

— От къде на къде църквата ще се интересува какъв цвят е косата на жена ми?

— Такава е най-новата папска прокламация. Докато бях в Рим, само за това слушах.

— Без съмнение си слушал само за това, понеже по цял ден си се умилквал на дамите.

— Единствено нощите.

— Да, а през малкото си дни там сигурно си отбивал предизвикателствата на цяла върволица рогоносци.

— Малкото ми дни ли? — Роджър го изгледа насмешливо. — Да не би да ти е изхвърчало от ума колко време ме нямаше?

— Не ми е изхвърчало. Такава тишина беше. Никой не ми досаждаше с въпроси за бъдещата ми жена.

— Охо, затъжил си се за мен — отвърна Роджър, без да се трогва.

— Давай за папската прокламация, или каквото там беше.

— Църквата обяви новата си философия по отношение на женската коса.

Мерик се потърси. Опитите на църквата да контролира човешкия живот отдавна го объркваха. Струваше му се, че тези духовници ще си уплътнят по-добре времето, ако се молят за душата на хората, вместо непрекъснато да им се бъркат.

— Тия нямат ли си с какво да се занимават?

— Вероятно не — сви рамене Роджър.

— И какво сега? Що за божествено знание ги е осенило, че да го втълпят на нас, бедните обречени души?

— Явно русата коса е на почит в Италия, също както в Ориента. На такава почит, че благородните дами по цял ден си я изсветляват на слънце. Някои носят пробити шапки и си мажат косата с лимонов сок и пикня. Църквата обясни, че такива практики увреждали мозъка и застрашавали душите им.

Личеше си, че на Роджър му е адски смешно.

— Лейди Клио с неизвестния цвят на косата може да има застрашена душа или по-лошо — увреден мозък, ако си е киснала главата в клозета.

Даже Мерик се разсмя на последното.

— Не ти ли е чудно за кого си тръгнал да се жениш, приятелю?

Мерик го погледна.

— За жена. Приемам, че тя ще се държи като такава.

Само че Роджър не го слушаше. Той се беше умислил, погледът му се рееше.

— Клио — полекичка издума и пак се умълча. Сякаш бе вкусил името.

Мерик се намръщи. Май не му харесваше, че Роджър толкова се занимава с неговата годеница.

— Убеден съм, Мерик, че Клио звучи като името на хубавица със светлоруса коса.

Мерик нищо не каза.

— Нищо ли няма да кажеш? — погледна го Роджър.

— Не мисля за косата й.

— А трябва. Би могла да е като египетската царица — с коса, черна като грях. Или пък… — в гласа на Роджър прозвъннаха весели нотки — с брада, черна като грях. Представям си как нощем се бръснете един друг.

— Още една тъпа шегичка и ще видиш ти бръснач.

— Хайде бе, Мерик, просто ми е хубаво да съм на родна почва. Разведрява ми се настроението.

— То кога ли не ти е ведро.

— Именно. Това е големият ми плюс. Иначе щяха да ни пращат да си обираме крушите, щом ти почнеш да раздаваш команди.

— Някои хора са родени водачи.

Роджър се разсмя презглава.

— А други — натърти Мерик — са родени да тормозят всяка жена, която се изпречи на пътя им, докато не я прелъстят.

— Не всяка, приятелю. Само тези с пълен комплект зъби.

— Което изключва децата и бабите.

— Прабабите — прихна Роджър.

Тогава и Мерик се засмя. Харесваха му тези весели пререкания. Олекваше му на душата. Пришпори жребеца си по една пътечка, обрамчена с папрати, прещип и чепати дъбове, която ставаше все по-стръмна. Спря се на билото и пред него се ширна една толкова тучна долина, че от цвета направо го заболяха очите.

Мерик се изправи на стремето и толкова дълго гледа земята, че хоризонтът се замъгли и той вече виждаше само образите в ума си.

Безкрайно различно беше от последния път, когато се завърна в родината. Преди години. Време, когато Мерик бе млад. Въпреки че той дори тогава не се считаше за млад. Гледайки назад, си даваше сметка, че е бил зелен юноша. Годините му бяха преподали добър урок и той знаеше точно кога свършва младостта: щом спреш да жадуваш да си по-възрастен.

Ала някога той е бил млад. Беше в началото на зимата, когато дърветата нямат листа и здрачът залива всичко с пурпура си.

Земята бе вледенена, а пътеката, където някога бе преживял произшествие със стършели, бе обрасла с тръни. Мокрите листа се бяха слегнали и гниеха под наветите преспи от първия сняг, а всичко от земята до небето изглеждаше сиво и безлюдно.

Беше се завърнал в Англия след престой във Франция, където бе печелил турнир след турнир, събирайки достатъчно злато и коне, за да плати на воините си. Точно там животът му бе поел по различен път. Сприятелили се бяха с принц Едуард и дружбата им издържа на вероломства и турнири, политически машинации и кръстоносни походи. Дружба, отвела го далеч от дома.

Бащата на Едуард — крал Хенри, изпитваше единствено презрение към съюза на своя наследник с Дьо Бокур, фамилия, опетнена от безчестието. Двата знатни рода не се обичаха много, което се дължеше на факта, че преди повече от сто години някакъв Дьо Бокур глупаво застанал на страната на не когото трябва.

Но дори кралското презрение не можа да накърни дружбата между Едуард и Мерик; това бе връзка между двама силни, независими мъже, изградена на взаимно уважение и доверие.

Тази връзка промени живота му. Макар че за дълги периоди го отведе по далечни земи, Мерик вече не трябваше да търси с какво да се издължи на войниците си.

Яздеше хубав ат, мечът се опираше в бедрото му, скоро щеше да се ожени и също като Роджър и повечето си войници беше у дома.

За момента това му стигаше. Не знаеше какво ще го споходи в бъдещето. Рано беше да си блъска главата с бъдещето.

Имаше конете, меча, земята и титлата си, както и най-ценната си придобивка от бойното поле — крепостта Камроуз. Чакаше го бъдеще, изпълнено с мир и ведрина, чакаше го и една жена — неговата жена.