Джил Барнет
Лудетина (26)

25

Беше един от онези редки, великолепни дни, когато въздухът ухае на детелини и е син като небето. Под стрехите на замъка гукаха бели гълъби, диви гъски крякаха, летейки на ята във формата на големи черни стрели.

Беше настъпил часът, когато селяните носеха кошниците си в замъка, за да спазарят част от реколтата си срещу калай, желязо, инструменти и платове — неща, до които само феодалът имаше достъп.

Дворът гъмжеше от жените, край които подскачаха деца. Майките бяха нарамили кошници с бисерно бели репи, сладко зеле, изумруденозелен спанак и пурпурни киселици.

По моста над рова топуркаха коли, натоварени с насечени дърва и въглища. Каруци превозваха грамадни копи сено, а други бяха натоварени с каци камбала и херинга, заради които миришеше на море.

Както винаги от строежа се носеха звуци: забиваха се пирони, дялаха се камъни, ковеше се желязо за здрави порти и водопроводи, за оръжия, панти и катинари, за всичко яко, което да предпази Камроуз от врагове.

Близо до пералнята една млада слугиня простираше лененото бельо да съхне. То плющеше на топлия бриз. От фурната миришеше на топъл ръжен хляб, а хлябове от пшеница, смляна с камъни, се охлаждаха по первазите на прозорците. На тавите за печене бяха наредени стотици питки и банички с месо.

Малко преди пладне червеният фургон на Клио беше изтрополил през портите, натоварен с лековита вода. Затова сега Клио седеше на нестабилната табуретка до прозореца на пивоварната, откъдето можеше да вижда целия двор. За да минава по-бързо времето, наблюдаваше гюрултията, опряла брадичка на дланта си, докато чакаше казаните с пиво да възврат.

Старата Гладис беше сложила бурканите и стомните си до билките и лишеите на Клио. За тази партида пиво тя бе подредила съставките, както се подреждаха звездите по време на лятното слънцестоене, с твърдението, че всеки човек със зрънце мозък се досеща, че звездите и луната крият тайни и магии, които си плачат да бъдат открити.

Тобин и Туп бяха приключили с разтоварването на буретата, докато Бух бдеше над Клио. Това беше доста глупаво, при положение, че тя можеше да го надбяга, ако реши. Всичко, по-леко от сто кила, можеше, да надбяга Бух.

Звукът от разгорещени гласове я накара да извърне глава от прозореца.

— Какво става?

— Спорим дали „време“ се римува с „вре се“ — отговори Туп.

— Защо?

— Господарке, това е игра между оръженосците и пажовете. — След кратка пауза Туп побърза да добави: — Която не се играе на плажовете! — Той гордо се ухили. — Днес непрекъснато трябва да говорим в рими. — Той отново замълча и се намръщи.

Тобин заплашително пристъпи към него. Лицето на Туп грейна като огньовете на Старата Гладис.

— И в това отношение сме непримирими!

— Да — кимна Бух. — Денем, нощем, още, още. — В рими трябва да говорим, да работим, не да спорим.

— Добро момче. — Туп потупа Бух по гърба. — Не си щурче, не си вълче!

Клио почувства как й се завива свят.

— На мен играта ми се струва глупава.

— Не, господарке. — Тобин де Клеър зае привичната си горда поза. — Това е първото нещо, което един паж трябва да научи. Когато сър Мерик ме учеше да римувам, две седмици общувахме единствено така. Тези момчета ще се упражняват всеки трети ден в продължение на месец.

— Защо?

— Може да ви се струва глупаво, господарке, но упражнението е за бързина на мисълта. Сър Мерик твърди, че главата на един рицар трябва да работи бързо като меча му. Сър Роджър и много други рицари са минали през същото обучение.

Тобин поглеждаше ту Клио, ту масата, където работеше Старата Гладис. Гледа я дълго и отиде при нея. Туп огледално повтори стъпките му и едва не го настъпи по ботушите.

Старата Гладис вдигна глава и се взря в Тобин. Очевидно го отпращаше, понеже не му смигна, нито забърбори на уелски. Просто го погледна.

— Искаш ли нещо, момче?

— Аз съм на шестнайсет. Не съм момче — с отвращение възрази той.

Гладис поклати пухкавата си побеляла глава и прикова Тобин със зорките си черни очички.

— Аз съм на шейсет и девет и за толкова години съм се научила мигновено да разпознавам момчетата с мъх над устата.

— Къде е сър Роджър? — попита Тобин.

Старата Гладис се позамисли и взе да бърше кокалестите си ръце в черното наметало.

— Де да знам.

— Но графът го изпрати с теб, а той не се върна с теб.

Старата Гладис повдигна рамене.

— Последния път, когато зърнах сър Роджър с тези изнемощели очи, той тичаше с някаква руса кучка. — Пъдейки Тобин, тя се обърна към Клио. — Брат Дисмас в замъка ли е?

— Е — нетърпеливо отговори Туп, но си даде сметка, че Тобин ще го цапардоса, затова добави: — Е, как да не е. Видях го да се занимава с вечерята, не го гони потерята, риба купува, за гости струва. — Туп облекчено въздъхна и се ухили на Тобин.

— Чудя се дали този мъничък монах се е затъжил за мен — рече Гладис със зъл блясък в очите. Усмихна се лъчезарно на Клио, махна весело и най-спокойно си излезе.

Клио я видя, че тръгва към каруците с риба и поклати глава. Надяваше се на възрастта на Гладис да има нейния живец.

— Тук има нещо гнило. Това не е в стила на сър Роджър — замислено се обади Тобин. — Той никога не би престъпил заповед на графа.

— Може би дамата е била изключителна — предположи Клио и се запъти към масата.

Тобин само поклати глава.

Миг по-късно казаните закъкриха.

 

 

Клио лежеше на леглото и слушаше камбаните да бият за сутрешна молитва, а рогът на стражата възвести смяна на караула. Клио нямаше за какво да се хване, освен за тези далечни звуци. Защото не чуваше каквото й се искаше да чуе — шума от стъпките на Мерик по стълбището.

Не се беше мярнал никъде през деня. Не беше го виждала от вчера сутринта.

А днес тя беше много заета, днес много работа беше свършила. Да, няма лъжа, няма измама. Ейлът беше наполовина готов.

Всичкият този ейл само за един ден! Клио удивено поклати глава. Беше накарала Туп, Бух и Тобин да й помагат, тъй като си нямаха по-смислено занимание от това да я зяпат и да се правят на пазачи.

Те опитаха да се надминат един друг. Преди Клио не беше постигала толкова много за толкова кратко време.

Ейлът се бе варил достатъчно. Утре тя щеше да добави остатъка от специалните билки и цветя и да напълни дъбовите бъчви.

Въздъхна, набухна възглавницата и положи глава там. Времето вървеше бавно като Бух.

Затвори очи, ала сънят не я спохождаше. Въртеше се в леглото и наместваше възглавницата ту така, ту иначе. Клио почеса косматите уши на Циклопчо и се заслуша в мъркането му. Започна да брои наум агънцата на полянката, после се опита да се унесе в блянове за сватбата, ала нищо не помагаше.

Не можеше да заспи.

Една нощ в леглото с Мерик и сънят й отиде по дяволите! Ужас! Клио щракна с пръсти. Просто ей така!

Клио си помисли, че само той е виновен и се тръшна на дюшека.

Разтърка главата си. Той беше виновен и че я боли глава. Освен това каза, че няма да я оставя сама. Много странно, защо се чувстваше сама?

Отметна завивките и се загърна с една пухкава вълнена роба.

Сега студеният под бе застлан с топъл килим с чудни плетеници и шарки. Клио съвсем мъничко открехна вратата и като си представяше, че е дворцов шпионин, долепи око до пролуката.

— Да, господарке. — Сър Изамбард гледаше право в нея. Той пазеше на стража с изваден меч. Погледът му сякаш не се откъсваше от Клио и за кратко на нея й се стори, че той ще се усмихне.

Бързо се изправи и отвори вратата, опитвайки се да излъчва кралско достолепие, сякаш не е надничала през вратата като дърта селска клюкарка.

— Няма нищо, сър. Причуло ми се е нещо. Звукът ме уплаши — излъга тя.

— Всичко е наред, господарке. Графът се е погрижил за вашата пълна безопасност.

Не, графът се е погрижил за моето пълно отшелничество.

Тя сключи ръце отзад и се залюля на пръсти, като се пулеше насреща му. Нямаше какво да направи и това безкрайно я нервираше.

— Ами добре тогава, лека нощ.

— Лека нощ, господарке.

— Ох! — Клио остави вратата открехната. — Нали сте виждали графа?

— Да.

Тя изчака. Сър Изамбард не продума повече.

— Къде? — Този път Клио не си даде труд да скрие, че се дразни.

— Да изпратя ли някой да го доведе, милейди?

— Не! — тросна се тя и добави по-спокойно: — Не, не е необходимо. Просто любопитствах. Лека нощ, сър Изамбард.

— Господарке?

— Да? — Клио се спря тъкмо когато се канеше да затвори вратата.

— Даже ако замине някъде, лорд Мерик се грижи за вашата безопасност. Излишно се безпокоите, че ще ви оставим сама.

Клио кимна и затвори, след което кисело се нацупи и се облегна на вратата.

— Безопасност — измърмори тя и погледна Циклопчо, който се беше наместил върху възглавниците на леглото. — Ние сме в безопасност. Не е ли просто фантастично? В безопасност с пазачи, стражари и тъмничари.

Тя отиде при амбразурата. Качи се на една табуретка и се загледа в нощното небе. От гърдите й се откърти отегчена въздишка. Тя обори чело на студения камък.

— Ох, триста дяволи… аз съм затворница в собствения си замък.

 

 

Беше мръкнало, когато на портите на замъка ненадейно се похлопа.

Мерик не обърна внимание. Той вървеше из двора, крачеше и мислеше, опитваше се да забрави, че трябва да се побере в едно и също легло с Клио.

След много мислене реши, че ако изчака тя да заспи, ще успее по-пълноценно да игнорира факта, че е на една целувка разстояние от нея.

Хладният нощен въздух му действаше ободрително. Помагаше му да се съсредоточи и да контролира поривите си. Поривите, които го караха да се присламчи до Клио. Нарочно се беше занимавал с други неща, залъгвайки се, че в момента тя не го интересува.

Само дето образът й го преследваше.

Бам! Бам! Бам! Сега някой хлопаше по желязната портичка в крепостната стена.

Мерик се спря и тръгна към вратаря.

Човекът се беше проснал на едно буре и дълбоко спеше.

Мерик го познаваше, казваше се Фенуик и по-миналата седмица жена му беше починала при раждане. Мерик взе едно ведро, напълни го с ледена вода от кладенеца и го изля върху главата на вратаря. Човекът подскочи и се развика, давейки се и плюейки. После видя, че Мерик го е подредил така и почна да раболепничи:

— Господарю, простете ми, аз, такова…

Мерик го изгледа с презрение и сурово го скастри:

— Доведи някой да те замества. И повече не се отнасяй лекомислено към дежурството си. Ако не можеш да стоиш буден, помоли сър Изамбард да ти възложи различна работа.

Мъжът кимна.

— Следващия път няма да бъда толкова снизходителен. Ще се събудиш от острието на меча ми.

— Да, господарю, да. Няма да се повтори. Кълна се.

Портата се тресеше от удари.

— Виж кой се опитва да събори портата, по дяволите. Пазачът отвори прозорчето, позабави се и погледна Мерик.

— Това е човек, който се представя за сър Роджър Фицалан, господарю.

— Познаваш сър Роджър, човече. Ако е той, отвори му.

— Ами той не прилича на сър Роджър.

Мерик отиде до прозорчето и надзърна. В тъмното стоеше мъж само по долни гащи. Той яростно погледна Мерик с очи, което бяха твърде познати.

— Мерик, отваряй веднага, че иначе ще ти изтръгна черния дроб и ще нахраня вълците!

— Какви вълци бълнуваш, Роджър? Лейди Клио не е пяла напоследък.

— Бог да ми е на помощ, ако не отвориш вратата…

— Пусни сър Роджър — нареди Мерик на пазача, като сподави усмивката си. Дръпна се встрани, докато Фенуик махаше резето на тежката порта.

Роджър нахлу като побеснял, оглеждайки се през рамо, сякаш самият дявол го гонеше по петите.

Мерик вдигна високо факлата, за да му свети.

— Вече се чудех какво те е сполетяло. Тази вечер чух, че фургонът и смахнатата бабишкера са се завърнали.

Роджър приличаше на безумец с червените си коси, оплетени като трънаци, и провисналата си брада, факлата го заслепи и той примигна, сетне се обърна с лице към Мерик. Трепереше — дали от студа, дали от гняв, не беше ясно. Мерик върна факела на стената, разкопча вълнената си пелерина и я подхвърли на Роджър.

— Заповядай. Май ти трябва повече, отколкото на мен.

Роджър се загърна и замърмори нещо за преизподня, побъркани вещици и вълчица.

Мерик пак надзърна през прозорчето.

— Никакви вълци не виждам.

— Там някъде са. Навън. Най-голямата и зла вълчица, която съм виждал.

— Идвай. Вътре ще се стоплиш и ще хапнеш.

Докато се изкачваха по стълбището, Роджър го обвини:

— Ти си виновен. Онази друидска вещица изпрати вълчицата подире ми.

— Старата Гладис ли? — Мерик отвори вратите и влезе в залата. Спря се и огледа Роджър на светилната на факлите. Приятелят му сякаш беше тичал по целия път от Кардиган до Камроуз. През гори, блата и тресавища.

Половината жени от Англия, Рим и Ориента лелееха мечти за съвършения кавалер Роджър Фицалан. Години наред двамата приятели ходеха по турнири, кралски дворове и домове на дипломати. Там жените поглеждаха Мерик и криеха дъщерите си.

Но те на драго сърце биха дали на Роджър и дъщерите си, и самите себе си само след няколко минути в неговата компания. Нямаше случай Роджър да не успее да очарова и покори жена.

Същият този Роджър се страхуваше от Старата Гладис. И то не на шега. Действително вярваше на всички онези глупости за магии, уроки и лошо око. Гледаше го как се грее на огъня и мърмори, нагъвайки комат бял хляб. Никога не беше го виждал толкова възбуден. Даже след сражение.

— Какво й направи? — Мерик трудно удържаше смеха си.

— Аз ли? Аз само бягах.

— Тя е безобидна, побъркана бабичка.

— Безобидна ли? — Роджър го погледна. Боже, Мерик! Дъртата се опита да ме изнасили!

— Хайде бе! — Мерик много трудно потисна смеха си. Пое си дълбоко дъх и наум започна да брои на латински.

— Да. — Роджър помълча и смутено добави. — Тя ми свали дрехите.

Мерик се засмя гороломно. Ама че глупост. Все едно някаква си бабичка можеше изнасили як млад мъж, камо ли трениран рицар като Роджър.

— В името на Свети Петър, как е успяла да те съблече?

— Дъртата вещица разкъса дрехите по тялото ми.

Мерик видя напълно сериозното изражение на приятеля си и не издържа. Преви се на две и почна да вие от смях.

Миг по-късно се приземи на задника си. Още се смееше, но също така разтриваше наранената си челюст. По всичко личеше, че сър Роджър Фицалан е загубил чувството си за хумор.