Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (63)

Глава шестдесет и втора

Сам Карпентър беше сам на езерото.

Свечеряваше се и той, макар да бе тук от сутринта, не изпитваше никакво желание да се прибере.

Не беше уловил нищо, но затова пък се наслаждаваше на нежния плисък на вълничките и на приспивното полюшване на лодката.

Отново беше у дома. И езерото, и земята наоколо бяха все същите. Рибите долу, под лодката, го познаваха. Усещаше го по начина, по който кръжаха около нея и пощипваха стръвта. В посрещането, което му бяха устроили, а и в самото езеро имаше нещо вечно, неизменно.

За втори път в живота си Сам се завръщаше тук, загубвайки щастието, което се беше опитал да намери в онзи, външния свят. Първият път се бе върнал огорчен, разбирайки, че бракът му се беше оказал пълна илюзия.

А този път си дойде още по-жестоко наранен. Защото знаеше, че сърцето му завинаги ще остане там, където е Франси.

Никога не беше чувствал такава пустота в душата си. И такава умора. Искаше му се веднъж завинаги да се скрие тук и никога повече да не се хвърля в неравна битка със света.

Но водата под него му нашепваше, че с него все още не е свършено. Щеше да живее някак… Имаше да научи още безброй неща и да се сблъска с още много предизвикателства.

И в това отношение раната, нанесена му от Франси, бе сама по себе си благороден стимул. Защото преживяното си струваше. Да отдадеш сърцето си на жена като Франси, бе наистина толкова рядка възможност, че дори и да загубеше, човек в крайна сметка нямаше защо да съжалява. Припомни си как преди около четири години съдбата бе спряла погледа му върху обявата във вестника, гласяща „КомпюТел Инк — компютърни консултации“, и го беше отвела в сумрачното магазинче на 40-а улица, където седящата зад бюрото Франси вдигна очи към него в момента, в който бутна паянтовата врата. Каква невероятна обстановка за най-знаменателната среща в живота му! Споменът за това го накара да се усмихне.

Продължаваше да си мисли за онова време, когато нещо изведнъж го накара да се изправи. Беше скриптенето на ключ на потапящо се във водата гребло.

Озърна се и видя насочваща се към него лодка. Поради все още голямото разстояние и припадащия мрак му бе трудно да различи човека в нея.

Но когато лодката приближи, Сам позна Франси. Беше с джинси и карирана вълнена риза, а на главата си бе нахлупила прекалено голяма за нея рибарска шапка.

Сам не вярваше на очите си. Видението накара дъха му да секне, изсмуквайки смелостта му до капка. Единственото, което можеше да направи, бе да седи и да гледа как все повече приближава.

Франси загреба за последен път и като вдигна греблото, придърпа лодката му към нейната. После се хвана за планшира, усмихна се и попита:

— Тук ли кълве най-много?

Сам я гледаше през ненадейно бликналите в очите му сълзи. Никога не му се беше струвала толкова красива. Усмивката й ясно показваше защо е тук.

— Още не кълве — промълви той, — но не губя надежда. Има време.

— Разбира се, че има — отвърна Франси. — Пред нас е всичкото време на този свят. Нали така? Добрият рибар знае, че най-важно е да умееш да чакаш.

Сам кимна. Тежките лодки се полюшваха едно до друга, придържани единствено от нейната ръка, но нямаше течение, което да ги раздели.

Той се наведе, хвана я здраво за ръката и попита:

— Ще се качиш ли на борда?

— Вече се качих, капитане.