Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (50)

Глава четиридесет и девета

18 февруари 1960 г.

Виктория Уедърел Магнъс седеше в салона на горния етаж в дома си на Парк Авеню и наблюдаваше съпруга си и дъщеря си.

Като се изключи часът, когато се събираха за вечеря, от осем-девет години насам на тримата много рядко им се случваше да останат заедно за по-дълго време. Повечето от вечерите си Виктория прекарваше в креслото със своята плетка, докато в същото време Антон, ако не беше, разбира се, в кабинета си, седеше или с книга в ръка, или слушаше музика, или пък гледаше телевизия с изражението на човек, който искрено се забавлява.

Вечер Джули никога не ги удостояваше с присъствието си. Откакто се беше влюбила в Скот Монтийгъл, тя се бе отказала от ужасните си нощни похождения и предпочиташе да се затваря в стаята си, изключвайки както винаги родителите си от личния си живот.

Както би направила и всяка друга майка в това положение, Виктория Магнъс се беше примирила с разпадането на семейството си. Същевременно обаче се бе примирила и с нещо далеч по-страшно.

Спомняше си как през бурната си младост Гречен бе използвала цялата си интелигентност и изобретателност, за да надхитри своите родители, дирейки щастието си; спомняше си и в какво жалко, безволево същество се беше превърнала дъщеря й, когато Антон Магнъс предотврати женитбата й с момчето от Чикаго, което тя обичаше.

Помнеше и времето далеч преди това, когато Гречен от изключително живо, макар и възпълничко момиченце, се бе превърнала в затворена, вечно умислена и очевидно нещастна девойка.

Не беше забравила и как Джули от весело, жизнено бебе, а сетне и момиченце, сякаш за една-единствена нощ се бе преобразила в необуздана фурия с подчертана склонност към самоунищожение, която стремително пропадаше все по-надолу и по-надолу, докато в живота й не се появи Скот Монтийгъл.

Като че ли едничък Джак бе останал незасегнат от ужаса на тези ранни години. Може би защото беше момче. Или защото двамата с Антон чудесно се разбираха, поне на пръв поглед.

Но каквато и да беше причината, Джак бе останал интелигентен, атлетичен и напълно нормален, завършвайки с отличен успех началното училище, колежа и университета, за да постъпи след това в „Магнъс Индъстрис“, където го очакваше блестящо бъдеще.

Джак, разбира се, също си имаше проблеми. Бракът му с Белинда се бе провалил. Всъщност, както и отдавна подозираха всички в семейството, той беше обречен от самото начало. Но Антон държеше на този брак и той бе сключен.

Ала ето че сега всичко бе свършило и Джак изглеждаше щастлив и въодушевен като хлапе от годежа си с Франси Болинджър.

На Виктория Магнъс й бе неприятно, че Джак се е скарал с баща си. Но от друга страна, бе харесала Франси още от мига, в който я бе зърнала. И искрено казано, я предпочиташе пред Белинда, защото от Франси се излъчваше светлина и радост, докато у Белинда имаше нещо тревожно, което вече беше белязало и двете дъщери на Магнъс.

Преди да се сгоди за Франси, Джак, разбира се, беше напуснал корпорацията. И Антон, естествено, го бе лишил от наследство. Въпреки това напоследък се долавяха известни признаци на сдобряване. Антон най-неочаквано настоя лично да устрои сватбеното тържество. Това даде надежда на Виктория, че с времето раните ще зараснат и Антон отново ще приеме Джак в семейството с новата му съпруга.

Старият Магнъс великодушно беше благословил и женитбата на Джули и Скот Монтийгъл, нейният изпаднал, но предан рицар. Ходът му изненада всички. Антон бе изпратил и най-сърдечни поздрави на Монтийгълови в Англия и изглеждаше доволен от този съюз.

Именно затова тази вечер Джули седеше тук, пред телевизора, и сега се канеше да разтвори лежащата в скута й книга, защото програмата й бе станала досадна. По всичко личеше, че й е приятно да бъде с родителите си, след като вече знаеше, че много скоро Скот Монтийгъл ще я отведе оттук. Вече имаше свободата, за която така бе жадувала, и нямаше основание да се крие в стаята си.

Виктория погледна дъщеря си. Лицето й грееше с някакво непознато целомъдрие, с някаква нова свежест. Сякаш часовникът се бе върнал назад, заличавайки маската на жестокия цинизъм, която толкова години беше скривала прекрасните й черти. Майчиното й сърце се свиваше, когато виждаше, че след тъй дългото си отсъствие добрият дух на радостта се бе завърнал при дъщеря й.

Антон четеше „Уол Стрийт Джърнъл“, а Виктория все така наблюдаваше над плетката си своето малко семейство.

Част от нея искаше там вечер да бъде щастлива, да се радва. В края на краищата Джак скоро щеше да се ожени отново, и то за едно прекрасно момиче. Джулиет бе срещнала идеалния мъж, който я обожаваше и изобщо не се интересуваше от опетненото й минало. Струваше й се, че настъпва нова епоха, която може би щеше да върне радостта и близостта в нейното опустошено семейство. След няколко месеца две сватби щяха да заличат мъките на миналото.

Но колкото и да приличаше на Полиана^[1], Виктория Магнъс се опасяваше, че всичко е някак прекалено хубаво, за да бъде истина.

Тя познаваше Антон Магнъс от четирийсет години. За първи път беше разбрала какво представлява, когато още като млад и безскрупулен предприемач бе успял да надхитри властния й баща и да го принуди да му я даде. Никой в техния кръг не беше и допускал, че една Уедърел би могла да се омъжи за някакъв нищожен имигрант. Но благодарение на ужасяващата сила на волята си и на своята лукавост, Антон беше успял, като едва не погуби баща й.

След това първо насилие над личността й Виктория бе предпочела повече да не се интересува от делата на мъжа си. Оставяше го да прави каквото си иска и живееше под покрива му като птичка в позлатена клетка. Беше прекалено силен, за да му се противопоставя.

Но го познаваше. Годините на съвместен живот бяха отворили очите й по отношение на него и същевременно силно бяха развили интуицията й.

Знаеше, че не е човек, който ще разреши на сина си да се разведе с жената, която му бе избрал, и да се ожени за едно обикновено момиче от малко градче в Пенсилвания.

Не беше и човек, който ще позволи на Джулиет — неговата радост, любимката му — да се омъжи за един обеднял англичанин, чието намерение бе да я отведе от страната.

Нещата не стояха така, както изглеждаха на пръв поглед.

Виктория Магнъс погледна потиснатата си дъщеря, която обожаваше. Винаги я бе обичала заради смелия й дух, колкото и безразсъден да бе той. И въпреки че отлично съзнаваше, че Джули — макар и да не я мрази открито, я презира, продължаваше да я обича.

Джак можеше да се погрижи за себе си. Но Джули беше като смъртно наранена малка птичка, за която Скот Монтийгъл бе шансът да се възроди и да заживее на свобода. Свобода, която самата Виктория Магнъс бе загубила преди четирийсет години.

Виктория изтръпваше при мисълта за бъдещето.

Веднъж да изминат тези няколко месеца и Джули да се омъжи! А и Джак…

Но нищо не можеше да накара времето да побърза. То течеше с вечния си ход, позволявайки на предприемчиви хора като Антон Магнъс да вземат своя дан от другите човешки същества.

Виктория Магнъс се страхуваше. Не само защото знаеше на какво е способен Антон Магнъс, но и защото беше наясно — колкото и да се мъчеше да отрече това — със събитията, разигравали се под покрива на този дом през последните двайсет години. С това, което бе превърнало дъщерите й от весели и жизнерадостни деца в наранени, обсебени от зли демони млади жени.

Знаеше колко опасен е мъжът й.

И подозираше, че тепърва предстои да вземе последния данък от семейството си. Не смееше дори и да помисли колко страшен можеше да се окаже той.

Знаеше също, че ако у нея е останала дори капчица воля, именно сега е моментът да му се противопостави в името на децата си. Да се изправи срещу Антон Магнъс.

Но Виктория отдавна бе загубила способността да прави това.

И сега можеше просто да седи и да гледа как съдбата за пореден път се намесва в живота на семейството, което обичаше, и да се пита как би могла да го предотврати.