Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (45)

Глава четиридесет и четвърта

Ню Йорк, 19 януари 1960 г.

Скот Монтийгъл седеше на полираната махагонова маса срещу Антон Магнъс.

Намираха се в кабинета на Магнъс в дома му на Парк Авеню. Току-що бяха привършили по-скоро скования, но преминал, общо взето, поносимо обяд с Джули и с майка й. След това жените се бяха оттеглили в салона на долния етаж, а Антон беше поканил Скот тук, за да проведат най-важния разговор в живота и на двамата.

Джули доста се бе колебала, преди да позволи на Скот да се срещне с Антон Магнъс. От една страна се гордееше, че може да блесне с него пред родителите си, но от друга, мисълта да допусне каквато и да било форма на близост между баща си и мъжа, когато обичаше, я изпълваше с безпокойство и отвращение.

Страхът от Антон Магнъс се бе превърнал в дотолкова неделима част от нея, колкото и необходимостта да диша. И никак не й се искаше Скот да попадне в орбитата на неговото притегляне.

Омразата към собственото й семейство беше толкова силна, че се опита да убеди Скот чисто и просто да я изчака в Лондон. И след като вече беше приела неизбежната си раздяла с наследството, единственото, което можеше да направи, бе да им изпрати най-учтива покана за сватбата. А тяхна работа си беше дали ще дойдат, или не.

Подобен ход несъмнено би улеснил изключително много Джули. Но Скот бе старомоден и настояваше да поиска официално ръката й от стария. Това беше напълно в духа на възпитанието на безброй поколения Монтийгълови. Въпреки своя крах, фамилията все така държеше на традицията.

Но позамислеше ли се, на Джули й ставаше приятно при мисълта, че Скот е решил да се изправи с открито лице пред баща й. И тя се гордееше със смелостта му. Антон Магнъс несъмнено предвиждаше за нея далеч по-изгодна партия и в никакъв случай нямаше да одобри бедняк като Скот. При положение обаче, че Скот изобщо не се интересуваше от богатството на Магнъсови, това наистина нямаше никакво значение. И Джули изпитваше неприкрито злорадство при едничката мисъл за конфузното положение, в което щеше да изпадне баща й, след като установи, че пренебрегват желанията му и неговото могъщество.

Освен това осъзнаваше, че на фона на почтеността на Скот и на любовта му към нея съпротивата на баща й би изглеждала направо смешна. Скот притежаваше властен, измамливо благ характер и това го правеше достоен противник на Антон Магнъс. А и беше имунизиран срещу коронното Магнъсово оръжие — финансовата заплаха.

Щяла да се омъжи за него независимо от всичко, бе заявила тя на Скот. Нищо не било в състояние да я спре. „Ще бъда твоя дотогава — увери го тя, — докато ме искаш.“

Макар че за нея положението беше особено неприятно, двамата нищо не губеха. Струваше й се, че ще извърши престъпление, ако въведе Скот, макар и за съвсем кратко време, в света на Антон Магнъс.

По време на вечерята, докато родителите й разпитваха Скот за потеклото му и за неговия живот, Джули се чувстваше доста потисната.

— Всичко е толкова неочаквано, наистина! — току повтаряше майка й, която, приятно разтревожена, след като явно бе харесала Скот, знаеше, че бедността му никак няма да се понрави на съпруга й.

Държането й бе неясна смесица от поведението на лекомислена сватовница и подплашен заек.

Скот отвърна на безпокойното й оживление с любезност, в която вече се долавяше топлотата на любящия зет. Засипваше я с комплименти, проявяваше неподправен интерес към живота й и дори откри, че двамата имат обща слабост — рисуването с водни бои.

— Ще отидем заедно в Хайд Парк — обеща й той. — Веднага щом дойдете в Лондон.

— О, не! Ще отидем в нашия Сентрал Парк! — побърза да го покани на свой ред майка й и хвърли изкосо към съпруга си поглед, в който се долавяше страх.

По време на вечерята Антон Магнъс почти не проговори. Очевидно щеше да каже тежката си дума по-късно. Когато сервираха кафето и коняка, майката и дъщерята останаха на долния етаж, а Скот последва Антон Магнъс в тъмния, облицован с орехова ламперия кабинет, който гледаше към моравата зад къщата.

Обстановката беше смайващо аскетична. Освен семейните снимки на библиотеката, единственото нещо, свидетелстващо за величието на неговия обитател, бе снимката на президента с автограф.

Скот направи комплимент на Антон Магнъс за чудесната къща, така както го бе правил и на жена му. Тонът му беше вежлив, почтителен, но същевременно и малко хладен.

Настанилият се зад бюрото си Магнъс беше възприел онова добре познато както на приятелите му, така и на неговите врагове в бизнеса благо бащинско поведение. И сега изпитателно наблюдаваше Скот.

— Ще възразите ли, ако ви задам един въпрос, господин Монтийгъл? — попита той.

— Не, естествено — усмихна се Скот. — Моля.

— Как се чувствахте, когато баща ви загуби парите си?

Скот се замисли за миг и на свой ред попита:

— Искате да кажете, когато се самоуби?

Загледан във виещия се към тавана дим на пурата си, Магнъс помълча, сетне кимна:

— Така да бъде. Та как се чувствахте, когато се самоуби?

Скот стана сериозен.

— Тъжен — отвърна той. — Тъжен и ядосан. Тъжен, защото го загубих, и ядосан поради факта, че човек може да посегне на живота си заради нещо толкова незначително като парите.

Скот остана доволен от отговора си. Пренебрежителното му отношение към парите датираше от деня, в който научи за смъртта на баща си.

Магнъс изглеждаше заинтригуван.

— Не държите на парите, така ли? — изви вежди той.

— Не особено, господине — поклати глава Скот. — Щастието не се купува с пари.

Магнъс впи очи в неговите и процеди:

— Светът е пълен с милиони хора, които живеят в крайна нищета и ще ви кажат, че е излишно да им говорите за щастие, за правда или за истина, след като не могат да сложат едно прилично ядене на масата си. За тях парите означават много. Както и за моите предшественици, бих добавил.

Скот кимна замислено. Разбра накъде бие старецът.

— Тези хора умират от глад — отбеляза той. — Те са жертви на неправдата и безразличието. Но дори и да имат достатъчно пари, за да се хранят нормално и да бъдат здрави, пак ще бъдат принудени да дирят щастие или удовлетворение като нас, имащите по-голям късмет. И тогава парите няма да им помогнат. Вярно е, че човек не може да живее съвсем без пари, както не може да живее и без здраве. Но смисълът на живота не е нито в здравето, нито в парите.

Сега беше ред на Антон Магнъс да признае, че Скот има право. Избраникът на Джулиет бе явно интелигентен.

— Как бихте се почувствали, ако Джулиет бъде принудена да се откаже от наследство, за да се омъжи за вас? — попита той.

— Облекчен — отвърна Скот. — Признавам ви най-искрено — не бих искал тези пари да стоят между нас. Уверен съм, че мога да се грижа за Джули и да й осигуря хубав живот със собствени сили. Повече не ми е необходимо, на нея също. И двамата предпочитаме да използвате тези пари по по-ефикасен начин.

— Нали не се страхувате да изразявате свободно мнението си? — вдигна вежда Магнъс.

Скот се усмихна и отвърна:

— Мнението ми е съвсем просто и ясно. Обичам дъщеря ви и искам да изживея живота си с нея.

Сега беше ред на Антон Магнъс да изкриви устни в усмивка.

— Нима за вас любовта е толкова важна? — попита той.

Скот го погледна учудено.

— Но, разбира се! Мен ако питате, няма нищо по-важно от нея.

Последва мълчание. Магнъс гледаше встрани. Лицето му за миг прие замислено изражение, което също толкова бързо изчезна. Сетне се обърна към Скот.

— Кое е най-лошото нещо, което би могло да ви се случи на този свят?

— Да загубя Джули — отвърна Скот без колебание.

— Толкова много ли държите на нея?

— Да, господине.

— Какво знаете за нея? — попита Магнъс.

— Всичко, което трябва да знам.

— Значи ви е известно, че е водила доста бурен живот?

— Да, господине.

— И това не ви притеснява?

— Защо да ме притеснява?

Скот срещна погледа на стареца и се почувства малко неловко. От бащинското добродушие в очите му вече нямаше и помен. Бяха непроницаеми и празни като очите на хищник. В тях нямаше място за пламъчето на грижовността, на чисто човешката слабост и уязвимост.

Някакво смътно инстинктивно чувство му подсказа, че между Джули и баща й се е случило нещо ужасно. Разбра, че разривът в отношенията им до известна степен се дължи именно на бурната й младост. И тази единствена вечер, прекарана със семейството й, ясно свидетелстваше за това.

Сега беше моментът да я спаси от Антон Магнъс. Скот бе дошъл именно с тази цел и нямаше намерение да се отказва. Чувстваше колко опасен е Антон Магнъс. Ала бе и уверен, че любовта му към Джули можеше да се справи с всичко онова, което се криеше зад черните очи на баща й.

Настъпи мълчание. Антон като че ли изучаваше младия мъж. Скот срещна смразяващия му поглед, без да мигне.

Най-сетне Магнъс заговори:

— Много държа на Джулиет. Смятам, че в известен смисъл тя ми е най-скъпата от трите ми деца и се чувствам особено отговорен за нея, господин Монтийгъл. Животът й досега не беше много лек. И затова искам отсега нататък той да бъде спокоен и щастлив.

— Значи искаме едно и също нещо — усмихна се Скот самоуверено.

Последва нова дълга пауза. Пронизващият Скот поглед беше хипнотизиращ и изключително напрегнат.

Магнъс изведнъж се усмихна, отблъсна рязко стола си назад и протегна ръка през бюрото.

— Добре дошли в нашето семейство — отсече той. — Мисля, че от вас ще излезе чудесен зет и прекрасен съпруг на Джули.

Двамата си стиснаха ръце и се отправиха към вратата.

— Кога смятате да се ожените? — попита Магнъс.

— През юни.

— В края на май ми предстои една дребна операция — каза Магнъс. — Нищо особено — стара болка в гърба, но няколко седмици ще бъда на легло. Дали не бихте могли да отложите сватбата с около месец? Ще ми бъде много мъчно, ако я пропусна.

— Не виждам защо не — отвърна Скот. — Ще поговоря с Джули. Уверен съм, че няма да има нищо против.

— Дано не ви обременя много — продължи Магнъс, — а колкото до парите, мисля, че няма да се съобразя с желанието ви. С дъщеря ми съм свързан изключително дълбоко и искам тя да живее спокойно. Не бих желал да я разграничавам от останалите, лишавайки я от наследство. Държа да чувства, че е част от нашето семейство и което е най-важното, че я нося в сърцето си.

— Решението е ваше — отвърна Скот. — Разбирате, надявам се, че желанието ни да живеем без ничия помощ не е израз на неуважение. Просто така предпочитаме.

Макар че не го бе споделил с Джули, беше очаквал този момент. Винаги можеха да внесат парите на Магнъс в попечителски фонд на името на децата си. Скот нямаше да ги пипне. Беше сигурен, че и Джули ще направи същото.

Не можеше обаче да не признае, че Антон Магнъс умее да преговаря. Беше поставил отново въпроса за парите на масата за преговори точно тогава, когато двамата с Джули се бяха опитали завинаги да го заличат от съзнанието си. Освен това успя да накара Скот да отложат сватбата, макар и само с месец.

Скот си спомни предупрежденията на Джули. Антон Магнъс бе наистина играч, и то от най-опасните.

В крайна сметка, обаче, бе дал съгласието си да се оженят. И причината за това се дължеше най-вероятно на факта, че Скот бе неуязвим за оръжията, с които досега лесно бе сплашвал другите младежи. А може би и защото виждаше колко силна е любовта му към Джули и чувстваше, че Скот е добра партия за нея.

Така или иначе, беше се предал.

И когато тръгнаха към вратата, за да съобщят добрата новина на дамите, Скот реши, че се е справил добре.

Антон Магнъс не се оказа толкова опасен, колкото се говореше.