Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (43)

Глава четиридесет и втора

15 декември 1959 г.

Джули Магнъс лежеше в обятията на Скот Монтийгъл.

Бяха в малката спалня на семейния им дом в Съри. Къщата бе собственост на семейството от пет поколения насам. Първоначално принадлежала на пазача на голямото имение на прадедите на Скот и тя единствено бе оцеляла, когато семейството му се беше разорило по време на Депресията.

Откакто бе завършил право, Скот беше поел грижата за майка си и за сестрите си и се опитваше да закърпи финансовото положение на семейството. Успял бе да настани майка си в приятен апартамент в Лондон в близост до роднините й. Помагаше на по-малката си сестра, като заплащаше образованието й, а по-голямата лично бе оженил.

Спестявайки всяко пени от адвокатската си заплата, Скот беше успял да купи парче земя, недалеч от някогашното фамилно имение. Бе наел и човек, който да я обработва — дружелюбен младеж на име Нед Темплър, който живееше там със семейството си. Двамата бързо се сприятелиха и сега работеха здраво, за да произведат достатъчно картофи и захарно цвекло, та да превърнат малката ферма в печелившо предприятие.

С изключение на къщата, реликва от далечното минало, тази ферма бе всичко, което Монтийгълови притежаваха. Апартаментът на Скот в Лондон, както и този на майка му, бяха взети под наем. Мойра живееше с още три момичета в Блумзбъри, близо до университета, в който следваше.

Монтийгълови бяха на светлинни години далеч от разкоша, на който се бяха радвали навремето, но макар и финансово притеснени, те представляваха напълно платежоспособни буржоа. А и Скот хранеше надежди за подобряване на сегашното им положение. Той беше способен и трудолюбив адвокат и познанията му в областта на корпоративното и международното право му печелеха все по-голям авторитет в кантората. И ако нещата се развиваха добре и занапред, можеше да се надява след време да стане пълноправен съдружник в нея.

Но Скот не допускаше работата да обсеби напълно живота му. Отнасяше се с чувство за хумор към материалните си затруднения и изпълняваше с достойнство ролята си на глава на семейството, чийто основен финансов източник беше той. Често се шегуваше пред Джули по повод на работата си и тя имаше чувството, че е доволен от непретенциозния си начин на живот и че с лекота се е отърсил от бремето на богатството, донесло толкова малко щастие на поколението на баща му.

Това негово отношение, в което прозираше едновременно здрав разум и безметежен непукизъм към превратностите на съдбата, очароваше Джули. Скот беше независим човек и играеше с живота открито — нещо, което на нея й беше напълно чуждо, защото бе израсла в един затворен свят, където богатството и общественото положение на семейството й действаха също толкова гибелно, колкото и нечовешката власт на баща й.

Още с пристигането й в Лондон Скот я представи на семейството си — на майка си, уморена, но привлекателна жена около шейсетте, зависеща сякаш от Скот дори по отношение на усмивките си, което обаче не й попречи да я приеме радушно; на по-голямата си сестра Луси, омъжена за борсов агент и току-що родила второто си дете; и на Мойра — умна и красива студентка, на която Джули от пръв поглед допадна.

Мойра беше интелектуалка до мозъка на костите — специализираше история и международни отношения и имаше леви феминистки убеждения, заради които често влизаше в конфликт с брат си.

„Толкова си закостенял, Скот! — възкликваше понякога тя. — Кога най-сетне ще прозреш истината за английските жени? Докато те не получат правата си, права няма да получи нито една онеправдана прослойка!“

Скот се усмихваше, защото обожаваше сестра си дори тогава, когато го подлагаше на най-ожесточена критика.

„Не че не съм съгласен с теб — отвръщаше той. — Просто смятам, че не е необходимо човек така да се вживява в политиката. Трябва да приемаме света с всичките му недостатъци. Не съм против промените, но това не означава, че трябва да седим със скръстени ръце, докато настъпят. Трябва да живеем днес и да се грижим един за друг колкото се може по-добре.“

„Точно това имам предвид! — заявяваше тържествуващо красивата Мойра с искрящи на фона на кестенявата й коса очи. — Да се грижим един за друг! Не можем да пренебрегваме тази морална отговорност, Скоти, докато светът стане по-добър. Трябва да го направим такъв сега, защото от чакане никой не е прокопсал. Не съм ли права, Джули? — обръщаше се тя към Джули с усмивка. — Помогни ми да му влея малко ум в главата!“

Джули тактично се измъкваше с отговор, който устройваше и двете страни. Не можеше да каже на Мойра колко е удивена от факта, че изобщо се интересуват от мнението й, и колко им е благодарна, че я приобщават към дружеските спорове в щастливото си семейство. За нея тези хора бяха наистина най-големите щастливци, защото въпреки обстоятелствата бяха запазили благородството си и се обичаха. Дори нещо повече — приемаха и нея.

Скот я разведе из Лондон. Тя се опита да скрие от него, че е виждала всичко това, и то неведнъж, по време на семейните им пътувания. Което й се удаде лесно, защото Лондон на Скот беше Лондон на шумния пазар „Портобело“, на Кенсингтънските градини и на скромните чайни в Сохо, докато Лондон, който Магнъсови бяха посещавали, беше Лондон на „Сотби“, „Савил Роу“, „Кларидж“ и „Уимбълдън“.

Скоти показа Лондон на обикновените работници — разрушен, мъчително възстановяващ се от войната град, но белязан с непреклонната гордост на една древна нация, чиито традиции бяха по-силни от всякога.

— Страната ни е като нас, Монтийгълови каза той. — Загуби империята и блясъка си, но се утешава с вековните си традиции.

Джули никога не беше изпитвала такова пълно удоволствие. Всеки тих миг, прекаран със Скот и семейството му, бе за нея като Коледно утро, изпълнен с безгрижна зимна свежест, която я ободряваше и укрепваше. Лепкавата лондонска мъгла не беше в състояние да помрачи настроението й. Искаше да види всичко с очите на Скот.

След като разгледаха града, Скот я разведе из околностите на Съри. Държеше я за ръка, докато се разхождаха по ливадите, където бе играл като момче. Минаха с кола през красиви селца като Шийър и Фрайдей Стрийт, след което й показа старото семейно гробище в Абинджър Комън, където Монтийгълови имаха гробници, датиращи от шестнайсети век.

— Върнахме се към корените си, както виждаш — отбеляза той. — Може би голямото богатство е било просто неподходящо за нас. Изглежда, съдбата ни е предопределила нещо друго. Приятно ми е да си мисля така.

На Джули тази мисъл също й допадаше. С всеки прекаран с него миг тя все по-ясно осъзнаваше колко затворен и отвратителен е нюйоркският свят на семейството й и колко възхитително земни са другите възможности, които животът предлагаше.

Седмица след пристигането на Джули в Англия Скот й показа къщата. Тя беше малка и уютна, с печка за въглища, две малки спални, дневна с голямо каменно огнище и кресла с издута до пръсване тапицерия. По стените висяха стари портрети и пейзажи, рисувани на младини от бащата на Скот. И когато печката разпръсна приятната си топлина в студените стаи, къщата стана още по-уютна.

Скот й показа къде е сервиза за чай и с гордост я наблюдаваше, докато тя го приготвяше.

— Дали да не обядваме тук? — подхвърли той и гласът му прозвуча нерешително.

Джули разбра какво има предвид и през ум не й мина да му откаже.

Преди обяд предприеха дълга разходка из околностите, а после разпалиха старото огнище. До слуха им отвън долиташе воят на вятъра, плясъкът на птичи криле, суетнята на полските мишки и Джули се притисна още по-силно към Скот под юргана.

Усети как той нежно я целуна по челото, докато пръстите му се ровеха в косата й. В тялото й се прокрадна греховна топлина. Само преди няколко месеца това усещане би я накарало така да се засрами от себе си, че да си забрани да го изпитва, за да не би да зарази и Скот с порочността си. Но сега тук, до него, в родината му, познавайки вече семейството му и уверена, че я приемат, вече можеше да се опита да направи невъзможното — да загърби миналото си и да се осмели да бъде такава, каквато бе всъщност. При тази мисъл я обзе страх, но това беше приятен, пречистващ страх.

И когато ръката му колебливо се плъзна към гърдите й, Джули сама я насочи към техните втвърдили се зърна. В ласките му имаше нещо искрено и честно й не след дълго тя усети болезнения трепет на възбудата.

Знаеше, че и той е възбуден. Разбра го по целувките му, по настойчивостта на милувките му.

Осъзна, че са пред прага на последното си откритие един за друг и неволно се ужаси.

Отдръпна се, колкото да го погледне в очите, и го погали по бузата, позволявайки му да види болката й.

— Джули… — каза той нежно. — Какво има? Не си ли сигурна?

Тя тъжно се усмихна и промълви:

— В теб, да. Но не мога да не се запитам дали същото важи и за мен. Не искам да те загубя.

Скот я прегърна и затвори очите и с целувки.

— Ти си красиво момиче — прошепна. — Ти си един прекрасен и честен човек. И аз те обичам. Цял живот съм мечтал за теб и ето че те намерих. Няма да ти позволя да си отидеш!

Джули потръпна в обятията му. Никога не беше очаквала, че ще чуе такива думи. Сториха й се като врата към друг свят.

Скот я целуна бавно и нежно. И незнайно откъде извади малка кутийка.

— Отвори я — каза.

Джули се подчини и видя възхитителен златен пръстен с гранат.

— Беше на баба ми — поясни той. — С него се е омъжила за дядо ми. Отдавна е в семейството ни, но е толкова стар, че никой не знае как е попаднал тук. Във всеки случай е било много преди Монтийгълови да забогатеят. И сега, когато вече сме съвсем нормални хора, той ни е останал просто като връзка с миналото. Държа отсега нататък да го носиш ти. — Замълча и добави: — Искам да се омъжиш за мен, Джули.

Тя погледна пръстена, после се взря в очите му. Беше искрен. Нямаше никакво съмнение, че я обича. И така, както този пръстен го свързваше с намиращото се извън пределите на спомените му минало, самият Скот се бе превърнал в нейната връзка с времето отпреди нейния позор, когато все още беше чиста. Той я познаваше оттогава и днес й предлагаше завръщане към собствената й, загубена някога същност. За един ужасен миг мислите й отново я увлякоха в бездната на миналото и безнадеждността, която толкова дълго време бе нейният едничък свят. Скот Монтийгъл й хвърляше спасителното въже — единственото, което можеше да й помогне да се измъкне от мръсотията, преди тя да я погълне. И едва ли щеше да го направи отново. Съдбата й предоставяше възможност да се спаси.

Джули се усмихна. Разкъсващият душата й нож като че ли за първи път беше изваден.

— Да, Скоти — промълви тя. — Ще се омъжа за теб.

Сложи пръстена на ръката си и отново го погледна в очите.

После, докато Скот я наблюдаваше, свали блузата си, махна сутиена и придърпа ръцете му към гърдите си. Стъписан пред сияйната красота на тялото й, той я обгърна с поглед, в който се четеше възхищение. Наведе се и я целуна.

Любиха се на стария диван пред пращящия огън. Скот беше внимателен и нежен, дори прекалено нежен, като едва ли си даваше сметка колко ценно е за нея уважението, което й засвидетелстваше. Джули му отдаваше тялото си със същото благоговение, с което бе приела и пръстена.

Когато всичко свърши, тя го притисна в обятията си и прошепна в ухото му:

— Никога не ме напускай! Обещаваш ли?

— Обещавам! — промълви той. — Докато смъртта ни раздели!

Джули се опита да убеди Скот да избягат. Знаеше, че женитбата им е изправена пред непреодолими препятствия. Беше сигурна, че баща й никога няма да одобри брака им, защото Монтийгълови нямаха нито пари, нито положение и бяха семейство, белязано с позорната дамга на бедността. А и Скот Монтийгъл не кроеше никакви планове, за да забогатее или да възроди предишното величие на фамилията си. Единственото, което искаше, бе да води най-обикновен живот, и то с Джули.

Скот се противопостави на настояването й да се оженят тайно още сега. Не искаше да обиди майка си с нейните старомодни разбирания за благоприличие. Нещо повече — държеше на всяка цена да въведе Джули в семейството си официално, както повеляваше традицията. Всички я бяха харесали от пръв поглед и искаха да я посрещнат с подобаваща церемониалност.

Скот обяви годежа им по време на семейно парти в апартамента на майка си. Насрочиха сватбата за юни. Предвиждаше се тя да премине като скромно тържество, на което щяха да присъстват най-близките приятели на Скот и многобройните му роднини. Но Монтийгълови не знаеха, че Джули не е съобщила за годежа си на своето семейство. Искаше й се колкото се може по-дълго да се наслаждава на новото си независимо бъдеще преди да уведоми за него Магнъсови. И затова им изпрати просто телеграма, че ще остане в Лондон още десетина дни.

Но имаше нещо, което незабавно обсъди със Скот, и това беше въпросът за наследството й.

— Баща ми ще ме лиши от наследство в момента, в който научи за нашия брак — поясни тя. — Той вече има планове за мен, така както имаше за сестра ми и за Джак. Не обича да му се противопоставят. Трябва да го разбереш, Скоти! От деня, в който научи за нас, аз оставам на улицата. А и не бих приела парите му дори и да ми ги предлага. Надявам се, че ще се примириш с този факт.

За нейна изненада Скот бе очарован от новината.

— Олекна ми! — възкликна той. — Възнамерявам сам да ти осигуря всичко, от което имаш нужда. Отвикнал съм да боравя с големи суми, а и ще ти призная, че не ми е по сърце. Тъкмо се чудех как да те убедя да продължиш да живееш като бедна англичанка, а не като нюйоркска милионерка.

— О, ако знаеш колко те обичам! — извика Джули и го прегърна.

Скот се усмихна, когато тя го целуна, и добави:

— Никога досега не бях попадал на жена, която ми благодари, че съм я разделил с богатството й. Според мен това е добър знак за началото на съвместния ни живот.

За първи път Джули Магнъс се почувства пълновластен господар на съдбата си. Скот се изправяше като крепостна стена между нея и обсебилите душата й зли демони. Вече чувстваше как Монтийгълови се сплотяват около нея като нейното ново семейство, за да я защитят от миналото й. А и какво ли можеше да направи Антон Магнъс, за да я спре, след като се беше отказала от парите му?

„Всичко ще се нареди — мислеше си Джули. — Просто няма как да не се нареди!“ В своята безпределна мъдрост Бог не можеше да е отредил повече от полагащата се мъка на две най-обикновени човешки създания. Скот вече беше изстрадал своята, тя също. И сега заедно щяха да бъдат щастливи.

Всичко трябваше да се нареди.

Вечерта на тържеството, по случай годежа им в апартамента на госпожа Монтийгъл Джули почувства, че сърцето й ще се пръсне, ако не сподели с някого радостната вест. За съжаление тя нямаше приятели. Можеше да се довери единствено на човек, който щеше да запази тайната от родителите й.

Сети се за Гречен. Между двете сестри съществуваше връзка, позволила им години наред да пазят много тайни една за друга. И Джули беше убедена, че Гречен няма да каже на никого.

Обади й се по телефона. Предвид петчасовата разлика във времето, в Ню Йорк беше следобед. Гречен беше у дома си сама с бебето и искрено се зарадва на обаждането на сестра си. А и изпадна в истински възторг, когато научи защо й се обажда.

— О, мила, толкова се радвам за теб! — възкликна тя. — Кога е сватбата?

— През юни — отвърна Джули с преливащ от щастие глас. — Надявам се, че ще дойдеш, Греч.

— Първа ще довтасам! Но слушай, Джули, и тук имаме новини. Просто няма да повярваш!

— И какви са те? — попита Джули.

— Става дума за Джак. Разведоха се с Белинда. Дойде ни като гръм от ясно небе. Пазеха го в тайна само допреди няколко дни и отначало никой не повярва.

Джули онемя. Бе смятала, че достатъчно добре познава брат си и че той никога не би предприел подобна стъпка.

— Момчето явно не е страхопъзльо, признавам — отбеляза тя, връщайки се неволно към грубоватия език, който използваше у дома. — Не предполагах, че му стиска.

— Но има и още нещо — прекъсна я Гречен. — Дръж се да не паднеш! Пак ще се жени!

— Пак!?… — възкликна Джули. — Толкова скоро? Не мога да повярвам!

— А и за нищо на света няма да се досетиш за кого! — засмя се Гречен.