Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (42)

Глава четиридесет и първа

През следващите седмици никой не отвори дума за Дейна.

Колкото до Сам, той все пак намери време да се поразмисли за случилото се и за това, което то означаваше за Франси.

Знаеше, че навремето Франси и Дейна са били не само съквартирантки, но и близки приятелки. Стотици пъти му се бе случвало да влезе в „КомпюТел“ или в склада и да ги завари да работят заедно, свързани от мълчалива, почти сестринска близост.

И ето че изведнъж Дейна вече я нямаше.

Но Франси не се промени. Остана все същата спокойна и непреклонна млада жена, появила се неизвестно откъде в деня, в който предприеха кампанията за финансирането на „Моли“. И тогава, в този първи ден, Сам разбра, че тя е преодоляла някаква невидима бариера, принудила я да се преобрази в името на целта, която си бе поставила.

Ала тази Франси, която виждаше напоследък, почти го плашеше, защото му се струваше неестествено вглъбена в себе си и някак тайнствена. Сегашната Франси нямаше нищо общо с онази, другата, която бе срещнал и опознал преди две години и половина. Макар и очевидно наранена, младата жена, която тогава покани в „Автомат“, му се стори, общо взето, нормално същество в добро здраве, уязвимо и мило. И когато се съгласи да й помогне да създадат „КомпюТел“, той ясно си беше дал сметка, че помага в един труден момент не само на нея, но и на себе си.

След като се сприятелиха, Сам почувства как постепенно започва да се приближава както до терзаещата душата й невидима рана, така и до тайната на неистовия й устрем напред. Не смяташе, че това е някаква пречка в отношенията им, защото знаеше, че двамата с неговия 9292 й помагат да постигне целта си. Приятелството му явно не влизаше в разрез с личния й живот.

И тогава дойде неговото наказание.

Още първата нощ, когато крехкото и деликатно привличане, което изпитваха един към друг, ги тласна към леглото и те прекрачиха забранената линия, ставайки любовници, съдбата изведнъж реши най-сетне да му предостави фаталния шанс да надникне в съзнанието й и да разбере какво става в неговите дълбини.

„Джак…“

Произнесената в просъница дума сякаш отвори вратата към кошмар, който оттогава нито за миг не го изоставяше. Хилядократно се бе измъчвал от мисълта, че макар й да му се беше отдала — капнала от умора и несъзнаваща какво прави — тя всъщност през цялото време бе мислила за другия.

Тази едничка дума му причини неописуемо страдание. Оттогава стотици пъти бе наблюдавал спящата Франси, опитвайки се с маниакална упоритост да прозре в сънищата й, ала онова име повече не се изплъзна от устата й.

Но и веднъж му бе предостатъчно.

Запита се дали всъщност не се възползва от случайността и лъже не само Франси, но и себе си, позволявайки си да спи с нея, след като дълбоко в сърцето си тя обича друг. Размишлява много върху отношенията си с нея. Знаеше, че тя му се доверява и разчита на него не само по отношение на приятелството му, но и на неговата работа.

Но откликваше ли и сърцето й на желанието на тялото, когато се любеше с него?

Задаваше си този въпрос всеки път, когато Франси оставаше при него. Така неимоверната болка и най-голямото удоволствие, което бе изпитвал в живота си, се сливаха в амалгама, от която буквално му се завиваше свят.

Когато се любеха, изпитваше усещането, че скача от края на земята. Тялото й беше толкова напрегнато от продължителната, изтощителна работа, че когато най-сетне се отпуснеше, му напомняше гръмотевична буря, разразила се, след като цял ден облаците са се сгъстявали. Възприемаше голотата на плътта й като чудо — сияйно призрачна и съблазнителна в полумрака, докато нозете й галеха неговите, а малките й твърди гърди се притискаха в неговите.

Любеше се с трогателна непринуденост, със свити колене, които докосваха бедрата му, и обгърнала раменете му с ръце, докато с въздишка го приемаше в себе си. Но макар да бяха топли и нежни, в ласките й неизменно се долавяше онова странно вътрешно напрежение, което винаги я съпътстваше в работата. Напрежение, което като че ли едновременно го смазваше и подминаваше, сякаш не бе предназначено за него.

Налудничавото чувство, че е колкото близо, толкова и далеч от това невероятно сложно създание, всеки път връщаше Сам към отронилото се от устните й име.

Още в деня на запознанството им Сам разбра, че корпорацията „Магнъс“ дълбоко я е наранила. Знаеше, че Джак Магнъс е оставил върху нея незаличим отпечатък, който бе смътно свързан с борбата й срещу компанията. И когато октоподът „Магнъс“ заведе дело срещу „КомпюТел“, сякаш й хвърлиха фаталната ръкавица в живота й. Нямаше да си позволи отдих, нямаше да се помири, докато не приключеше последната си битка с победа, която според Сам щеше да бъде за нея по-скоро отмъщение, отколкото удовлетворение.

И днес, както и преди две години, тя все така не желаеше да говори за „Магнъс Индъстрис“. Бе вперила поглед единствено в „Моли“ и в бъдещето, сякаш миналото изобщо не съществуваше.

Мълчеше като гроб и понякога Сам изпитваше странното усещане, че в „Моли“, а и в целия проект, върху който работеха, има нещо, което тя не му казва. Това, разбира се, беше невъзможно, тъй като Сам познаваше не само всяка платка и елемент на новия компютър, но и всеки етап от операцията. И все пак това усещане не го напускаше. Като че ли непознавайки достатъчно добре Франси, не можеше да прозре и какви са плановете и намеренията й.

Нещо повече — мълчанието на Франси правеше още по-болезнено наказанието, което изтърпяваше заради това, че си бе позволил да влезе в интимни отношения с нея, без да има доказателство, че ласките й са израз на обич.

Това беше наистина жестоко наказание и болката от него се изостряше все повече с всяка изминала работна седмица и с всяка тяхна омайваща го среща, защото той изпитваше все по-голяма нужда от Франси и вече не можеше да си представи живота без нея.

„Джак…“ Името тегнеше над живота на Сам като зловещ талисман и опорочаваше всеки миг на близост с Франси. Като че ли империята Магнъс и издънката й Джак Магнъс бяха паяжина, която безпощадно я впримчваше и я откъсваше все повече и повече от него. Затова и Сам често си задаваше въпроса дали всъщност не е просто малко колелце в една машина, захранвана от омразата на Франси към човек, който бе обсебил много по-голяма част от нея, отколкото Сам някога би могъл да притежава, и чиято абсолютна власт над Франси се потвърждаваше от самата ожесточеност на съпротивата й.

Не му беше особено приятна мисълта, че е просто пионка в гнева и омразата й към един мъж, когото тя може би е обичала и вероятно продължаваше да обича.

От друга страна, чувстваше, че тази нейна настървена борба и образът на непреклонната жена, в която се беше превърнала, не са й присъщи. Това като че ли бяха черти, характерни за друг, за чужд човек, наложени й по погрешка от съдбата и стечението на обстоятелствата.

Всеки път, щом погледнеше днешната Франси, той продължаваше да вижда в нея доброто момиче, в което се беше влюбил в „Автомат“ — напрегнато и енергично, вярно, но безспорно създадено по-скоро за щастие, отколкото за главозамайващи успехи. И зад този образ неизменно смътно долавяше чертите на неотдавнашното невинно дете, на умното и палаво момиче, отдадено на семейството си и жадно да опознае света. Момиче, преживяло смъртта на майка си и постъпило в колеж, за да се посвети на една безоблачна кариера.

Именно тази Франси носеше в сърцето си Сам. „Невъзможно е тя да не съществува“, мислеше си той. Усетил бе присъствието й и в това нямаше никакво съмнение, особено след като толкова пъти я бе държал в обятията си, чувствайки невинността и добротата й всеки път, когато му се отдаваше.

Но сега в личността на Франси това хлапашко видение се бе сляло с нещо изключително опасно. Когато се любеха, на него му се струваше, че държи в прегръдките си две жени. Едната — мила и доверчива, с която той копнееше да прекара остатъка от живота си, а другата — безпощаден кръстоносец, чиято маниакална устременост бе насочена към цел, намираща се далече извън него.

Трябваше да разбере коя от двете бе истинската!

Взе това решение след уволнението на Дейна. Щеше да изчака завършването на „Моли“ и направо да попита Франси къде е неговото място в живота й. И тогава, довела за добро или за зло докрай своята мъчителна битка, тя вече щеше да бъде в състояние да каже кого обича и какво смята да прави с живота си.

Да, Сам щеше да изчака дотогава. Но нито секунда повече. Беше прекалено горд човек, за да продължи да се посвещава така всеотдайно на една жена, която не му принадлежеше изцяло. Въпреки любовта си към Франси той не би могъл да го понесе.

Време беше да получи отговор на въпроса коя е тя, макар че колкото го желаеше, толкова и се страхуваше от него.