Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (30)

Глава двадесет и девета

16 септември 1957 г.

Джули Магнъс бе обещала да се държи прилично.

Партито се организираше в старинен мезонет на Пето Авеню от братовчедите на майка й в чест на сестра им Юнис Чайлдс, която бавно си отиваше от някаква болест на нервите и сега празнуваше петдесетия си рожден ден. Семейството й и лекарите смятаха, че той ще й бъде последният.

Джули харесваше Юнис. Като дете често ходеше в имението на Чайлдс на Хилтън Хед Айлънд, където я водеха да види алигаторите, висящия мъх и морските птици. Двете с Юнис водеха дълги задушевни разговори, докато кръстосваха просторните плажове и търсеха заровени в пясъка морски таралежи. Обстановката беше тропическа и много романтична. Юнис и съпругът й Джеф се бяха превърнали в истински местни жители и прекарваха дълги часове в игра на карти и редене на пъзъл на верандата на причудливия си стар дом.

Тези посещения бяха преустановени, когато преди десетина години Джеф почина от сърдечен удар, а Юнис се затвори в себе си и престана да приема гости. Въпреки всичко продължи да й пише редовно и Джули все така с нежност си спомняше Хилтън Хед, защото времето, прекарано с Джеф и Юнис, беше един вид бягство от собствения й дом.

Затова тя поздрави Юнис, която изобщо не изглеждаше болна, ако се изключеше присъствието на компаньонката, следяща да не би внезапно да й прилошее, и двете прекараха един час в приятен разговор, след което Джули я остави. Юнис бе както винаги дружелюбна и весела, макар че не можеше да прикрие тревогата в очите си, докато гледаше Джули. Подобно на всички останали, тя също бе чула слуховете, носещи се за бурния живот, който водеше, и знаеше, че поне някои от тях отговарят на истината.

Джули се канеше да си тръгне, когато сред гостите зърна познато лице, което не беше виждала почти двайсет години.

Казваше се Скот Монтийгъл. Беше издънка на прочутата навремето филаделфийска фамилия Монтийгъл, изчезнала от сцената, след като по време на Депресията бащата загуби всичко и се хвърли от един прозорец на Броуд Стрийт.

Като малка Джули се бе запознала със Скот — тогава го наричаха Скоти — по време на семейни гостувания и се беше влюбила в него от пръв поглед. Той бе чувствително, деликатно момче и Джули бе очарована от плахото му ухажване. По време на тези срещи се бяха сближили, после, когато майка му и сестрите му го прибраха в родния му дом в Англия, известно време си писаха, след което загубиха връзка. Джули все още си спомняше случая, когато двамата със Скоти бяха останали сами на огромната морава по време на едно градинско увеселение в провинциалното имение на роднини на Монтийгълови и се бяха скрили в сянката на голям кестен, за да се целуват и прегръщат като големите. Всъщност инициаторът беше тя — още тогава силно надраснала възрастта си. Той беше запленен от крехката й лъчезарна красота и всичко изглеждаше наистина ужасно романтично. И затова Джули не го забрави.

Днес, на партито в чест на Юнис, тя отначало не го позна. Беше изминало твърде много време от последната им среща. Но колкото и странно да беше, трябваха й не повече от три минути, за да се убеди, че и Скот не е забравил приключението им. Това личеше и по погледа му, и по нежното, благоприлично отношение, което й засвидетелстваше.

Беше се превърнал във възпитан и изключително привлекателен млад мъж. В резултат на дългите години, прекарани в чужбина, говореше с английски акцент, но с всяка изминала минута Джули все по-осезателно долавяше в него присъствието на някогашното мечтателно срамежливо момченце, в което беше влюбена навремето. Нещастието, сполетяло семейството му, като че ли му се бе отразило благотворно. Изглеждаше доволен от скромното си положение — работеше като адвокат в Лондон — и беше във възхитително настроение, което я караше да се чувства добре в компанията му.

Джули откри, че й е приятно да разговаря с него и двамата продължиха да бъбрят повече от час. Споделиха си как бе протекъл животът им през изминалите години. Скот имал две сестри: по-голямата била омъжена, а по-малката следвала и й помагал финансово. Майка му работела като секретарка в Лондон и живеела в малък апартамент в предградията. Разказът му беше лаконичен, ясен и лишен от каквато и да било емоционалност, но Джули въпреки това остана очарована, защото животът му й се стори толкова нормален, толкова пълен с благородни подбуди, смелост и скромни надежди.

И докато го слушаше — колкото и странно да беше — Джули усети как отново започва да изпитва към него някогашното детинско влечение. Това я накара да се почувства неловко. Когато му разказа за себе си, скри истината за начина си на живот, защото не й се искаше да си помисли лоши неща за нея. Прииска й се да бъде момичето, което той познаваше навремето.

Това беше нещо ново за нея, защото цял живот бе държала на дръзката показност. Собствената й неловкост я накара да изпадне в някакъв непознат й досега мечтателен унес. Вниманието и уважението в очите на Скот, зад които прозираше тайният спомен за детинското им увлечение, засегнаха дълбоко душата й. И Джули не искаше да развали магията.

В края на разговора той я изненада, като изрази желание да я види отново.

— Би ли се съгласила да вечеряме заедно? Ще ми бъде приятно да си поговорим за миналото и да те опозная по-добре.

Джули не знаеше как да реагира. Скот беше приятен мъж, при това много сериозен и искрен. Разбра, че и намеренията му към нея са също сериозни. И че наистина желае да се сближат.

Объркана от неочаквания обрат на нещата, Джули се поколеба, преди да измънка „да“, но не можа да сдържи усмивката си, когато видя как очите му грейнаха. Той обеща да мине да я вземе вечерта на следващия ден.

Поиска позволение да я придружи до вкъщи и Джули прие. Сбогува се с болка с Юнис, която явно си отиваше, и това може би щеше да се окаже и последната им среща. Юнис вече бе забелязала, че тя разговаря със Скот, и уморените й очи проблясваха съзаклятнически. Това помогна на Джули да се почувства по-добре.

Вечерята със Скот Монтийгъл й беше приятна, но същевременно я и разтревожи. Дойде да я вземе с наета под наем кола, която трудно би могла да се нарече лимузина, и я отведе в симпатичен скромен ресторант в селото, където някой с нейното положение едва ли би стъпил, макар че тя няколко пъти бе организирала там запои с приятелите си.

Присъствието на Скот преобрази заведението до неузнаваемост. Бедността и Атлантика дотолкова рязко го отделяха от нейното общество, че все едно бе хукнала да бяга презглава от света, който познаваше.

Скот й разказа за живота в Англия, окачествявайки го шеговито като безбожно тъп — „футбол — метрото — БиБиСи“ — но описан от привлекателната му уста, той й се стори доста романтичен. Джули изучаваше с поглед лицето и тялото му. Имаше слаба, но спортна фигура. Макар и не идеален, беше със сигурност мъж, силен както физически, така и душевно. В отговор на проявеното от нея любопитство сподели, че играе крикет и язди, когато може да си позволи да наеме кон.

Имаше сиви очи, мека кестенява коса, преливаща в червеникави оттенъци, и чиста бяла кожа, която сияеше като полиран алабастър в мъждивото осветление на ресторанта. Гласът му я очароваше. Той събуждаше у нея далечни спомени, които бяха доста смътни, но въпреки това я трогваха. Ръцете му бяха красиво и нежни, носеше евтин стар часовник, но отговарящ, въпреки това, на минималната степен на елегантност, която е длъжен да съблюдава един адвокат.

Най-силно я порази изисканата му небрежност. Една непретенциозна бедност, която не само че не се срамува от себе си, а е едва ли не щастлива.

Скот се помъчи да научи нещо повече за нея, но срамът я караше да отбягва въпросите му, и то не особено умело. Той не настояваше. Очевидно беше чул ширещите се за нея слухове, но те като че ли ни най-малко не го интересуваха. Държеше се така, сякаш изобщо не бяха изминали двайсет години от срещата им на моравата. Беше точно толкова откровен и по хлапашки внимателен, както и тогава. Джули остана запленена от чаровния му характер и от въздействието му върху нея.

Когато я изпрати до дома и, нареди на шофьора да го изчака и я придружи до вратата. А в полумрака на вестибюла я прегърна и я целуна.

— Искаше ми се да го направя от двайсет години — прошепна той.

Джули го погледна с широко отворени от изненада очи и едва-едва се усмихна.

— Изобщо не си се променила — продължи Скот. — Когато те докосвам, когато съм с теб, все още долавям уханието на моравата в Кънектикът. Все така чувам дрънченето на сребърните прибори по масите и гласа на мама, която ни вика.

Джули затаи дъх. Тя също си спомни. Прегръщаха се, всъщност се целуваха — тя, в официална рокля, и красивото момченце с костюм и пуловер — когато през моравата долетя гласът на майка му: „Скоти! Къде ли се е дянал?“.

Споменът за този отдавна отминал следобед я разтърси. В съзнанието й изплуваха и картините от същата вечер. Прибирането й у дома, спалнята й, детинските й мисли за Скоти. Джак и Гречен, всеки в своята спалня. Мама и Татко.

Татко…

Джули бе затворила очи. И когато ги отвори, видя, че Скот я наблюдава изпитателно. После обгърна с ръце раменете й и я притисна към себе си.

Телата им се докоснаха. По кожата й плъзна пламъка на дълго потискан огън. Ръцете й понечиха колебливо да го погалят, но безволно се отпуснаха. Скот долови притеснението й и я пусна.

— Обидих ли те? — попита той.

Джули поклати глава в полумрака.

— Ни най-малко, Скот.

„Аз те обидих.“

Думите се оформиха в съзнанието й с жестока яснота, но тя не ги произнесе.

— Може ли да те видя пак? — попита той.

— Разбира се… Скоти — промълви Джули.

— Тогава ще ти се обадя. Ако разрешиш.

— Да, моля те. Когато поискаш.

Разтреперана, Джули застана насред вестибюла и го проследи с поглед, докато слезе по мраморните стъпала и се качи в колата. Махна му за сбогом, опитвайки се да прикрие объркването си. Когато той замина, едва успя да се добере до един стол и буквално рухна в него. Притвори очи. Чувстваше се замаяна, сякаш стоеше на ръба на пропаст и не смееше да погледне надолу.

След малко се качи на горния етаж, свали красивата зелена рокля, която беше облякла за срещата със Скот, и остана да седи така, само по чорапи и бельо. Изведнъж разтвори гардероба с голямото огледало, свали чорапите, сутиена и бикините и се изправи гола пред него. Зад гърба си виждаше стаята, в която живееше от малка и в която мечтите й се бяха превърнали в кошмари.

Загледа се в отражението си. Значи това бе плътта, която Скот беше държал в прегръдките си. Плътта, която не го бе отвратила.

Всички твърдяха, че Джули е красива. Млечнобелите крака и ръце, изящните глезени и китки, дългата лебедова шия и копринената коса даваха в съчетанието си онова, което светът наричаше прелестно младо момиче.

Но за Джули това бяха късове месо, мърша, леш. Тялото й предизвикваше у нея такова отвращение, каквото и видът на разлагащата се плът на прокажен.

Ала единствено тя знаеше тази истина. Както и новите дрехи на царя, ужасът, който изпитваше от самата себе си, беше невидим за останалите.

Взря се в очите си, пълни с болка и отвращение. Как ги мразеше! Ненавиждаше болката и безплодните си усилия да я удави във всевъзможните си ексцесии.

Само като си помислеше, че Скот Монтийгъл бе върнал назад часовника, бе я видял като чисто невинно момиченце и беше решил да й се обади отново — сляп за изминалите години, сляп за развалата, унижението и ужаса.

Все още я харесваше.

По тялото й премина тръпка при мисълта за отвратителното й минало и за странната, безмълвна решимост на красивия Скот Монтийгъл да върне времето назад и да измие срама й.

Имаше усещането, че се разкъсва и че ако не избяга оттук и не се отърси от тези мисли, земята ще се разтвори и ще я погълне.

Отиде в библиотеката, намери бутилката със стар бърбън и отпи голяма глътка, която изгори гърлото й. После се върна в спалнята и облече друга рокля — с дълбоко деколте и ужасно секси. Избра подходящи обувки, разпусна косата си и си сложи лек грим.

Алкохолът затопляше вътрешностите й. Слезе на пръсти по стълбите, взе палтото си и излезе.

Нощта я обгърна с пипалата на злото — отвратителни, но стари и добри нейни приятели.

Джули потрепери и излезе на улицата, за да вземе такси. Трябваше да види Джони.