Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (26)

Глава двадесет и пета

През първите няколко седмици съвместната работа на Франси и Сам Карпентър се оказа не по-резултатна, отколкото по времето, когато беше сама.

Освен че все така не се появяваха клиенти, застрашително намаляваха и парите за рекламите, превъзнасящи „КомпюТел“ като преуспяваща фирма-пионер. Идеята за компютъризация беше толкова нова, че бизнесмените се отнасяха към нея с огромно подозрение. На компютрите се гледаше като на струващи стотици милиони долари „електронни мозъци“ и по-скоро застрашаващи обществото чудовища от научната фантастика, отколкото като на полезни машини, имащи за задача да улеснят всекидневната човешка дейност.

Франси и Сам правеха всичко, което беше по силите им, за да привлекат клиенти. Агитираха всевъзможни предприятия из цялата метрополия. Пускаха в хиляди пощенски кутии листовки, които рекламираха уникалните и при това напълно достъпни услуги на „КомпюТел“. Посвещаваха часове на изготвянето на убедителни оферти, призвани да вземат връх над подозрението на средния бизнесмен към компютрите. Създадоха график и докато единият дежуреше в офиса, другият изтъркваше подметките си, опитвайки се да се пребори с безразличието на града към тяхната дейност.

Но безрезултатно. Изглежда, „КомпюТел“ щеше да се окаже мъртвородено. Идеята явно прекалено много бе изпреварила времето си, за да оцелее в настоящия момент.

И точно тогава настъпи преломът.

 

 

Един понеделник, някъде към средата на март, Сам нахълта в кантората със сияещо лице. Под мишница носеше брой на „Ню Йорк Таймс“.

— Я погледни! — възкликна той.

Разгърна вестника и показа на Франси публикувания на цяла страница материал, който, както Франси веднага разбра, се оказа рекламата на верига дрогерии, известни като „Дискаунт Дръгс“. Страницата беше буквално претъпкана с данни за предлаганите през седмицата стоки на ниски цени, като се започне от домакинските уреди и играчките и се стигне до продаваните без рецепта лекарства, а в съседство с огромни букви се рекламираше и продажбата на намалени цени на лекарствените препарати по лекарско предписание.

— Че какво толкова необичайно има тук? — учуди се Франси. — „Дискаунт Дръгс“ са широко известни. Самата аз купувам козметиката си от тях.

— Показвам ти го по две причини — заяви Сам. — Първо: помисли само какви проблеми с номенклатурата трябва да има верига като „Дискаунт Дръгс“. Само в района на метрополията разполагат с петдесет магазина и във всеки от тях се продават хиляди стоки, а да не говорим за списъка на лекарствата. Можеш ли да си представиш по-добър клиент, чийто бизнес буквално да плаче за компютъризация?

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Франси. — Тъкмо работа за нас. Ако успеем да си осигурим нещо подобно, ще направим наистина страхотен удар.

Сам продължаваше да се усмихва.

— Е? Казвай сега втората причина — подкани го Франси.

— Вече налапаха въдицата — отвърна той. — През уикенда се видях със Сол Сапърстейн. Отидох при него просто така, наслуки. Оказа се учудващо леснодостъпен. Много приятен и изключително земен човек. Заварих го в събота в един от манхатънските им филиали. Мисля, че успях да събудя интереса му. Но трябва да направим нещо, за да наклоним везните в наша полза.

— Какво?

— Това вече ти ще кажеш! — ухили се Сам.

 

 

Сол Сапърстейн работеше във фармацевтичния бизнес от трийсет години, като през почти половината от тях се бе задържал на върха.

Беше осигурил образование в колеж и на тримата си синове и бе успял да омъжи дъщеря си в една от най-заможните еврейски фамилии в града. Освен това беше пръснал цяло състояние в грижи не само за собственото си многобройно домочадие, но и за семейството на жена си, като допреди четири години — тогава майка му почина — плащаше и сметките в частната клиника, където бяха настанени родителите му.

Сол беше добър и предан съпруг, макар и да бе под чехъл повече от допустимото. Жена му лично водеше сметките на цялата верига „Дискаунт Дръгс“ и работеше наравно с него в стремежа да запазят нейната конкурентоспособност.

Казваше се Ирен. Беше дребна и пъргава жена, на младини красавица, която на средна възраст, прощавайки се бавно, но завинаги с хубостта си, бе станала особено педантична по отношение на външния си вид. Самата тя използваше голяма част от средствата за разкрасяване, които веригата предлагаше. Всъщност благодарение именно на изключително богатата си козметична гама „Дискаунт Дръгс“ изпреварваше с една крачка основния си конкурент — манхатънската верига „Потамкин фармасис“, която през последните десет години неудържимо се разрастваше и вече догонваше „Дискаунт Дръгс“.

Сол знаеше, че дължи всичко на Ирен. Тя беше не само негова „половинка“, но и негов съдружник. В същото време обаче бе строга и взискателна съпруга, която безмилостно го товареше с работа, в резултат на което сега той беше просто един уморен човек. Истинската война, която беше водил, за да създаде „Дискаунт Дръгс“ от нищо, бе взела най-доброто от него, а последвалата я нова битка, за да се задържи на крачка пред „Потамкин фармасис“ и амбициозния й собственик, Фил Потамкин, го беше довършила.

Да, Сол беше уморен човек, който се нуждаеше от почивка.

Сам Карпентър бе разбрал всичко това още при първата си краткотрайна среща с него, защото по природа Сол се оказа от онези хора, които обичат да се оплакват.

— Я погледнете — бе казал той, обхождайки с жест огромното помещение на аптеката в центъра на града, където беше приел Сам. — Пред очите ви е персонал от трийсет души и стока за милиони долари. Междувременно наемът се вдига от месец на месец, а зад всеки ъгъл дебнат крадци. Как да не откачи човек в такава лудница?

Сам се възползва от случая, за да запознае Сол Сапърстейн с достойнствата на „КомпюТел“.

— Можете да компютъризирате не само номенклатурата, но и счетоводството — поясни той. — Направите ли го, ще имате под ръка цялата информация по поръчките и доставките. Отчетността ще ви отнема едва половината от времето, което й отделяте сега, а продавачите ще могат да насочат цялото си вниманието към клиентите, вместо постоянно да съставят описи. Най-хубавото е, че ще можете да свържете в една система режийните разноски и разходите за всички ваши филиали. И всеки момент ще бъдете наясно как се пласира даден продукт във всеки един от тях. А това ще улесни изключително много повторните заявки по асортимента.

— Колко горе-долу ще ми струва? — поинтересува се пресметливият Сапърстейн.

И в този миг Сам бе осенен от вдъхновение.

— Ще трябва да обсъдите въпроса с колежката ми Франсис — отвърна той. — Тя е по тази част.

— А кога мога да я видя тази Франси? — попита Сол.

— Когато поискате — увери го Сам. — Наша първа гордост е, че сме винаги на линия. И точно на това дължим успехите си.

— Добре — реши се Сол Сапърстейн. — Кажи му да намине да се видим идния четвъртък следобед. Така де, нищо няма да загубя, ако чуя офертите ви.

Сам пресметна шансовете наум и реши да не казва на Сол, че е сбъркал пола на съдружничката му.

Една изненада в повече щеше да бъде добре дошла.

Сол Сапърстейн направо щеше да падне, когато в уречения ден и час в кабинета му влезе красива, лъчезарно усмихната млада жена в светъл строг костюм и му се представи като Франсис Болинджър, облъхвайки го с уханието на изискан парфюм.

— Не разбирам — заекна той. — Искате да кажете, че вие сте Франсис?

— Наричайте ме Франси — каза тя, подавайки му ръка. — Така ме наричат всичките ми приятели.

— Ама аз… О, да! Но, разбира се! Разбира се, Франси — едва успя да смотолеви той. — Заповядайте в кабинета ми и ми разкажете за „КомпюТел“.

Сол Сапърстейн бе готов на драго сърце да се остави да бъде прелъстен от изключителната красота на младата жена, но се оказа напълно неподготвен за изненадата от най-изгодните цени, за които беше чувал в живота си.

Услугите, които „КомпюТел“ предлагаше на „Дискаунт Дръгс“, бяха наистина нещо нечувана и му гарантираха намаляване на режийните разходи с 20 процента още през първата година. Нещо повече, щяха да му излязат безбожно евтино — едно съвсем незначително перо за Сол Сапърстейн, както го увери Франси, привеждайки в подкрепа на доводите си диаграми, факти и цифри.

Сол Сапърстейн остана като гръмнат. Но въпреки това не се решаваше с лека ръка да повери такава огромна част от бизнеса си на някакъв си компютър. Подобно на мнозина, той също изпитваше ужас от „електронните мозъци“. И през ум не му минаваше, че компютрите, макар и несравнимо по-ефикасни, в действителност представляват най-обикновени изчислителни машини. Смяташе ги за непонятни технически уроди, чието предназначение е да мислят вместо хората и да правят всичко на своя глава.

Ала Франси разсея заблужденията му, като същевременно го очарова както с извънредно любезните си, но напълно земни обноски, така и със смайващата си информираност за собствените му проблеми. След като прекара един час в компанията й, Сол почти се влюби в нея и поне наполовина се убеди, че от главоболията в бизнеса може да го избави единствено „КомпюТел“.

Но наполовина не означаваше напълно. Сол Сапърстейн беше предпазлив човек.

— Не мога сам да поема такъв голям риск — заяви той. — Нека първо да поговоря с Ирен. При нас тя се занимава със сметките. И ако реши, че си заслужава, ще опитаме.

Ето че Франси се бе изправила пред скритото, но неизбежно препятствие. Сол Сапърстейн никога не вземаше сериозни решения, без да се допита до жена си.

И сега всичко зависеше от Ирен.

За нещастие тя бе заминала за една седмица при болната си майка в Маями. Уговориха се да вечерят заедно след нейното завръщане, за да може Франси да я запознае с предложението си.

Франси използва времето изключително ползотворно. Изготви не само подробен машинописен вариант на офертата си, отговарящ на нуждите на „Дискаунт Дръгс“, но направи и тайно проучване, за което не спомена нито дума на Сам.

 

 

На 27 март Ирен Сапърстейн се завърна от Флорида. Два дни по-късно Сол я заведе на вечеря с Франси и Сам в един тих ресторант в центъра на града, недалеч от магазина на „Дискаунт Дръгс“, в който двамата със Сам се бяха запознали.

Четиримата обсъждаха офертата на „КомпюТел“ някъде около час. Дребничката, придирчива Ирен, чиито сини очи свидетелстваха за жив, остър ум, изпитателно наблюдаваше Франси и Сам. Беше любезна и се отнасяше към тях с необходимото уважение, но ни най-малко не се колебаеше да задава неудобни въпроси. Какво ще стане, ако системата даде дефект? Какви ще бъдат последиците, ако поради прекъсване на тока или някакво природно бедствие компютъризираните данни се изгубят? Какви гаранции би могла да даде „КомпюТел“ по отношение на компенсирането на загубите на „Дискаунт Дръгс“ при едни или други обстоятелства?

Франси бе поразена от Ирен Сапърстейн и веднага разбра защо тя играе такава важна роля в бизнеса на съпруга си. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждаваше, че уважението, което изпитва към Ирен, е взаимно.

В края на вечерята Ирен дръпна Франси настрана и й направи комплимент както за външния й вид, така и за работата й.

— Приятно е да срещнеш млада жена, която си разбира от работата и отстоява мястото си в този мъжки свят — заяви тя. — Между другото, ще ви бъде ли неприятно, ако попитам какъв парфюм използвате?

— Ни най-малко — усмихна се Франси. — „Le Bonheur“. Купих го от ваш магазин. При най-близкия от конкурентите ви щях да платя два долара и половина повече, а така ги спестих.

— Два долара и шейсет и един цента — поправи я Ирен. — А основният ни конкурент е „Потамкин фармасис“ на Фил Потамкин. И ще може да се мери с нас само при условие, че първо мине през трупа ми.

Франси кимна възторжено в знак на съгласие и добави, че купува от „Дискаунт Дръгс“ не само парфюма си, но и гримовете.

Двамата със Сам си тръгнаха, изпълнени с надеждата, че резултатът от тази вечеря ще бъде и първата поръчка за „КомпюТел“.

— И двамата те харесаха — отбеляза Сам. — Сол бе вече на наша страна, но докато не видях как те гледа, все още бях на тръни заради Ирен. Мисля, че ти пробуди майчинския й инстинкт. Работата ни е в кърпа вързана, Франси.

Франси само се усмихна.

„Времето ще покаже“, помисли си тя.

 

 

И след три дни дойде лошата новина.

Сам затвори телефона и сервира неприятната изненада на Франси.

— Обади се Сол Сапърстейн. Каза, че съжалява, но не можели да поемат риска. Конкуренцията била прекалено голяма, за да се довери на нещо, което в случай на авария можело да затрие всичките му данни. Съжалявам, Франси. Изглежда, че държи повече на традицията, отколкото предполагах.

Франси просто кимна.

Знаеше много добре защо „Дискаунт Дръгс“ бяха отказали да приемат услугите на „КомпюТел“.

Заради Ирен Сапърстейн.

Още в мига, когато се зърнаха, нейната женска интуиция й подсказала, че Ирен е болезнено ревнива жена със силно развито чувство за собственост; жена, която зад майчинската си и сърдечна външност се разяжда от съмнения защо съпругът й проявява такъв ентусиазъм към проекта, предложен от това младо и красиво момиче. Професионализмът на Франси беше изумил пресметливата съпруга, но не дотолкова, че да разсее страха й от шарещите очи на съпруга й.

Може би, каза си Франси, Сам щеше да успее да сключи сделката, ако тя самата не се беше намесила в нея.

От друга страна, обаче Сам едва ли би събудил интереса на Сол Сапърстейн. За тази цел бяха необходими младостта и красотата на Франси.

Така Франси получи и първия си урок за това как се постига успех в бизнеса. Оръжието, пожънало в началото успех, накрая можеше да провали цялата сделка. За да постигне успех с „Дискаунт Дръгс“, един ловък бизнесмен трябваше да намери начин да спечели едновременно и Сол, и Ирен. А точно това тя и Сам не успяха да сторят.

Но лошата новина не разстрои Франси. В действителност тя разполагаше с още един коз. След горчивия опит с „Магнъс Индъстрис“ острият й комбинативен ум щракаше още повече и сега тя наистина беше готова да посрещне всяко предизвикателство.

— Горе главата — усмихна се тя на Сам. — Все нещичко ще се появи. Сигурна съм.

 

 

Сам едва ли разбираше, че твърденията на Франси, която го убеждаваше, че скоро и на тяхната улица ще изгрее слънце, в никакъв случай не са израз на безпочвен оптимизъм.

По-малко и от седмица след провала на сделката със Сапърстейн Франси буквално връхлетя в кантората и постави на бюрото пред опечаления Сам някакъв документ.

— Изненада! — извика тя.

Сам погледна документа. Беше шестмесечен договор между „КомпюТел“ и веригата „Потамкин фармасис“, който включваше не само манхатънските й филиали, но и магазините й в целия град.

И при това беше подписан както от Филип Потамкин, президент на веригата, така и от Франси.

— Удари един подпис до моя — подкани го тя и мушна една писалка в ръката му.

Сам не можеше да повярва на очите си.

— Това да не е някаква шега? — смотолеви той.

— Никаква шега! — отсече Франси. — Фил ни кани на обяд в „Сарди“, за да полеем сделката. Ужасно държи да се запознаете. Говорих му много за теб.

Като в някакъв сън Сам подписа договора, след което придружи Франси до прочутия ресторант на 44-та улица, където тя го представи на Филип Потамкин — висок, загорял мъж на около шейсет години.

— Драго ми е да се запознаем, Сам — усмихна се лъчезарно господин Потамкин. — Госпожицата ми разказа всичко за теб и за твоя компютър 9292. Ще излъжа, ако кажа, че не се опъвах, но тя ме убеди, че ако компютъризирате веригата ми, ще ми помогнете да догоня Сол и Ирен. Вече петнайсет години се мъча да се изравня с „Дискаунт Дръгс“ и се кълна, че ще достигна оборота им, дори и да се наложи да се изкатеря на „Емпайър Стейт билдинг“.

Сам откъсна за миг очи от Филип Потамкин и погледна Франси. Истината проблесна някъде в съзнанието му, но се наложи да изчака края на изключително сърдечния обяд, за да разбере какво точно се бе случило.

И веднага щом останаха насаме, той й зададе въпроса, който цял ден напираше в устата му.

— Как го направи?

— Чисто и просто имам делови усет — усмихна тя. — Всеки умен бизнесмен опознава първо конкуренцията. Години наред „Дискаунт Дръгс“ се бори със зъби и нокти да остане на крачка пред „Потамкин фармасис“. Хрумна ми, че след като Сол и Ирен не искат да ни използват, за да запазят водещото си място, то може би Фил Потамкин ще се съгласи да поеме риска, за да ги догони. Посетих го миналата седмица, запознах го с цените ни и — щастието ми се усмихна!

Сам поклати глава, не вярвайки на ушите си.

— Знаех, че си умна, но виж, чак толкова… — отбеляза той. — Да не искаш да кажеш, че докато подработвахме Сапърстейнови, планът е бил вече в главата ти?

Франси се задоволи да свие рамене.

— Е, поздравявам те! — възкликна Сам и сърдечно я прегърна. — Страхотен покерджия се извъди, няма що!

— Благодаря ти за комплимента — засмя тя. — Искаш ли да знаеш коя беше печелившата ми карта?

Сам я погледна недоверчиво.

— Предавам се. Казвай.

Франси го погледна в очите и изрече:

— Фил Потамкин няма жена. Вдовец е.

Сам вдигна вежда. И в същия миг разбра не само каква решаваща роля е изиграла Ирен Сапърстейн за провалянето на шансовете на „КомпюТел“ пред „Дискаунт Дръгс“, но и колко далновидна е била Франси.

— Трябва да внимавам с теб — промърмори той. — По-хитра си, отколкото предполагах.

Вместо отговор Франси само се усмихна. Погледът й преливаше от приятелски чувства и дяволито тържество, но далеч зад тях прозираше нещо много по-сложно, което изпълни Сам едновременно с възхищение и безпокойство.

В лицето на Франсис Болинджър той бе намерил жена, с която несъмнено трябваше да се съобразява.