Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (21)

Глава двадесета

„Уолстрийт джърнъл“, 10 септември 1956 г.

„ПРОБИВ НА «МАГНЪС» В КОМПЮТЪРНАТА ТЕХНОЛОГИЯ

Говорители на управление «Европейски филиали» на «Магнъс Индъстрис» съобщиха за влизането в действие за първи път в историята на бизнеса на компютърна мрежа, свързваща европейските филиали на корпорацията, при създаването на която са използвани по непознат досега начин свръхмодерни технологии. Съобщението бе направено вчера на пресконференция от Робърт А. Бак, вицепрезидент, отговарящ за международните комуникационни системи. Според него специалисти на «Магнъс» в компютърната област не само тук, но в Париж, Лондон и Лозана са използвали модифициран вариант на компютър IBM 650 с разработени от компютърния отдел на корпорацията програми, за да свържат маркетинга, номенклатурата и бюджетните разходи на европейските филиали, преодолявайки езиковите и валутните бариери. «Благодарение на европейската операция очакваме през следващите три тримесечия да увеличим продуктивността най-малко с 20 процента, като не е изключено това увеличение да бъде далеч по-голямо» — отбеляза г-н Бак. — Смяташе, че програмистите на «Магнъс» постигнаха успех, който бележи началото на нова епоха и който ще окаже огромно влияние върху световния бизнес.“

Франси седеше сама в апартамента си и се взираше с невиждащи очи в статията на „Джърнъл“.

Направи й впечатление, че никъде не се споменава името на Джак Магнъс. Каква ирония, и то именно след като Джак бе движещият лост на всичко това. Както впрочем тя самата.

Собственият й свят бушуваше около нея, изкристализирайки във форми, за които не бе и сънувала. Всички правила се бяха променили. Рухнаха представите й за самата нея, за миналото, за бъдещето, за целта в живота и на тяхно място се появи нещо ново и безкрайно болезнено, наподобяващо пукнато огледало, за което безформеното отражение е единственият образ на истината.

А същината на тази истина бе предателството.

До статията на „Джърнъл“ Франси беше поставила изрязаното от „Таймс“ съобщение за женитбата на Джак и Белинда Девъро. Публикувано бе преди около седмица, но беше минало доста време, преди тя да направи копие от него в библиотеката.

Беше кратко. Включваше снимки на младоженците, справка за прочутите им семейства и, разбира се, няколко хвалебствени слова за блестящата кариера на Джак в „Магнъс Индъстрис“. Не се споменаваше нито дума за това, че доста отдавна са били сгодени неофициално. Така че и познаващите ги отблизо едва ли биха могли да прозрат истината, която се криеше зад тази тъй дълго отлагана сватба.

А известна ли беше тази истина на Франси?

С тази мисъл в главата тя стана, отиде до етажерката, взе книгата, в която бе съхранила писмото на Джак, и извади омачкания лист. Прилоша й от самия факт, че го държеше в ръка, но си наложи да го прочете отново.

Почти веднага намери реда, който търсеше.

„… Нищо не е така, както изглежда на пръв поглед…“

Франси дълго размишлява над него, след което го съпостави със съобщението в „Джърнъл“, после с обявлението за сватбата в „Таймс“ и със снимките на Джак и Белинда, сякаш това бяха елементи на теорема, която можеше да реши единствено в случай, че ги свърже в едно.

Докато гледаше лицето на Джак Магнъс — „Таймс“ беше използвал снимката, публикувана в справочника на „Магнъс“, Франси откри, че приликата между него и баща му е наистина поразителна. Запита се как не бе го забелязала досега. Нещо в погледа на черните им очи обединяваше баща и син много повече, отколкото сходството в чертите им. В края на краищата те бяха една кръв и една плът.

Докато Франси разглеждаше снимките, а погледът й се вледеняваше, също както сърцето й, тя дочу ехото от гласа му в Париж, когато я беше заклел да пази в тайна както връзката им, така и намерението им да се оженят.

„Нека да запазим в тайна плановете си“, бе казал той.

Франси се усмихна на собствената си наивност. Почти библейското откровение — „Нищо не е така, както изглежда на пръв поглед“ — беше изпипано до съвършенство, за да я накаже не само заради глупостта й, но и за да заплати възможно най-скъпо за своя срам.

Сега вече разбираше защо Джак я бе накарал да не споменава никому за връзката им. Разбираше защо няма нито пръстен, нито какъвто и да било друг знак, свидетелстващ за това, че той наистина е искал да сключи брак. В действителност Джак изобщо не бе имал намерение да се ожени за нея.

Но какво е целял тогава?

„Искам да приключиш работата си по системата, преди да обявим плановете си.“

За първи път, откакто беше срещнала Джак, логичният разум на Франси пренебрегна красивото му лице и се съсредоточи върху действията му и последиците от тях. Сега всичко й стана ясно. Достатъчно бе човек да познава крайните резултати от връзката й с Джак, за да си даде сметка за подбудите му. Благодарение на тайната в програмирането, до която Франси се беше домогнала с толкова труд, сега „Магнъс Индъстрис“ разполагаше със свръхмодерна компютърна система.

А Джак се беше оженил за Белинда.

Следователно целта му е била Франси да завърши системата, преди той да се ожени за Белинда. Искал е да се наслаждава на тялото на Франси и на страстната й любов колкото се може по-дълго, преди да настъпи фаталният миг, в който ще я предаде.

Ето какъв беше неизбежният, почти математически извод, който можеше да се извлече от събитията, коствали й работата и разбили сърцето й.

И всичко това беше дело на Джак.

В отношенията си с Джак Магнъс тя бе проявила заслепението на дете. Да, но вече не беше дете.

 

 

От завръщането й бяха изминали две седмици. През цялото това време не бе яла почти нищо, нито пък беше спала, като предпочиташе нощно време да пресява ли пресява ужасните факти, отнасящи се до самата нея, до Джак и до „Магнъс Индъстрис“.

Поради защитения си живот досега на нея и през ум не й бе минавало, че е възможно да съществува такова зло, с каквото се бе сблъскала. Ала то й помогна да прогледне. И сега с всяка изминала секунда чувстваше, че я обзема съвършено непознато й до този миг просветление.

Знаеше, че е длъжна на всяка цена да преодолее този етап от живота си и да продължи нататък. Знаеше, че е по-силна от моментното отчаяние, което я беше обзело. Животът бе пред нея. А най-важното беше в никакъв случай да не допуска случилото се между нея и Джак да я погуби. Трябваше да оцелее.

Видя всичко толкова ясно, сякаш се наблюдаваше отстрани.

Но видя и нещо друго, неизмеримо по-чудовищно и по-неотложно.

Не можеше да продължи да живее, преди да унищожи онова, което Джак й бе причинил. Завладявайки сърцето й, за да може после да го разбие, той бе посял в нея своето семе.

И това семе трябваше да се изтръгне, за да може да продължи да живее.

 

 

На 20 септември Марша Бонър, която все още работеше като секретарка в ръководеното от Реймънд Уилбър управление „Местни продукти“, чу в телефонната слушалка познат глас.

— Марша, обажда се Франси.

— Франси! Каква изненада… Искам да кажа, много се радвам, че се обаждаш. — Марша се постара, доколкото й е възможно, да прикрие смущението в гласа си. — Как си?

Оттатък последва пауза.

— Марша — изрече Франси с леден, равен тон, — веднъж ми каза, че ако имам нужда от нещо в Ню Йорк, мога да се обърна към теб. Спомняш ли си?

— Но, Франси, разбира се.

Много отдавна, когато Франси беше новачка както в Ню Йорк, така и в „Магнъс Индъстрис“, Марша й бе предложила да й помогне в опознаването на големия град. Но сега, когато стремителният възход и също тъй светкавичният крах на Франси в „Магнъс“ бяха вече свършен факт, тя наистина се изненада, че й се обажда.

— На драго сърце, стига да мога — каза тя. — За мен ще бъде удоволствие.

Двете жени отново замълчаха. Когато най-сетне Франси проговори, гласът й прозвуча глухо и Марша започна да се досеща за причината, накарала я да й се обади.

— Няма да бъде удоволствие за нито една от нас — каза Франси. — Може ли да се видим у вас тази вечер? Да кажем, около осем?

— Разбира се, Франси — избъбри притеснено Марша. — Само че дотогава спокойно, нали?

— Не се тревожи — отвърна Франси. — До довечера, в осем.

 

 

Десет дни след телефонния разговор с Марша Бонър, Франси влезе в кабинета на д-р Юджийн Брант — интерниста, при когото си бе правила обичайния преглед преди година и половина. Младият, приятен на вид лекар я посрещна топло, припомняйки си своето безнадеждно увлечение по нея след първото й посещение. Но когато видя погледа й, усмивката му изчезна и той си даде сметка колко много е отслабнала.

— Всичко наред ли е? — попита предпазливо. — Някакви проблеми със здравето?

— Просто искам да ме прегледате — отвърна Франси с безизразен глас.

Само след няколко минути лекарят установи какво е направила Франси със себе си и разбра защо тази иначе тъй здрава млада жена е дошла отново в кабинета му.

— Какво се е случило? — попита той загрижено.

Погледът й го изуми. Това бе най-студеният поглед, който бе виждал в живота си. Доктор Брант познаваше Франси като изключително сърдечна и просто не можеше да повярва на очите си. Сякаш изведнъж се бе превърнала в друг човек.

— Злополука — едва чуто прошепна Франси.

Отказа да отговоря на каквито и да било други въпроси. Доктор Брант я прегледа основно и с облекчение установи, че абортът е бил направен компетентно и не са налице признаци на инфекция. Препрати я при един гинеколог, който имаше кабинет в същата сграда, и й нареди да почива десет дни на легло, след което да дойде на контролен преглед.

Франси изпълни най-прилежно всички негови предписания и когато отново го посети, той отчете, че възстановяването й протича добре. Поведението й обаче все още го безпокоеше. От нея се излъчваше почти нечовешко спокойствие. Така пребледняла, Франси му се стори невероятно красива, но същевременно и обсебена от някакви неведоми сили, омагьосана, сякаш бе преживяла нещо неописуемо зловещо.

Лекарят нямаше откъде да знае, че жена като Франси, възпитана с вярата, че абортът е непростим грях, е оцеляла предишната седмица благодарение единствено на това, че е насочила насъбраната в душата си ненавист към всичко, причинено на тялото и на нероденото дете в утробата й. Изживяното премеждие я беше променило така, както и тя самата не бе допускала, че е възможно. Даваше си сметка, че завинаги е загубила доверчивата си наивна същност. Не знаеше, а и нямаше откъде да узнае какво представлява заместилата я нова личност. Можеше само да се надява, че бъдещето ще й покаже каква точно трябва да бъде, за да оцелее.

А тя възнамеряваше да оцелее. Имаше работа, която трябваше да довърши.

Нежененият млад лекар почти се влюби във Франси още в мига, когато преди година и половина тя прекрачи прага на кабинета му. Сега увлечението му се бе засилило още повече, но в същото време изпитваше и известен страх от нея. Напрежението, което издаваха прозрачните й зелени очи, го безпокоеше. То като че ли предупреждаваше, че Франси е способна както да обича силно, така и безмерно да мрази.

Лекарят реши да не споделя с никого факта, че е направила незаконен аборт. Изпитваше едва ли не ужас при появата й на контролните прегледи. И искрено се радваше, че знае много малко за нея.

Накрая я обяви за напълно здрава; Франси му благодари любезно, стисна ръката му и повече не се появи. През самотните си нощи у дома той продължи да мечтае за нея, ала сега мечтите му по красотата й бяха примесени както със състрадание заради преживяното от нея, така и със страхопочитание пред хладнокръвната решимост, изместила предишния й весел и сърдечен характер.

 

 

През следващите седмици Франси се стараеше да си обръща колкото се може повече внимание. Хранеше се редовно, вземаше витамини, а при възможност и спортуваше. Правеше дълги разходки из Манхатън, по време на които се наслаждаваше на полъха на есенния вятър и се възползваше от всеки слънчев лъч.

После се обади на баща си. Каза му, че са я върнали от Париж, тъй като получила сериозна инфекция, но вече била на път да оздравее. Докато се възстановяла, парижката компютърна операция щяла да се ръководи от друг. Сподели също, че за нея това било идеална възможност да прескочи да се видят и той с радост се съгласи.

Мак Болинджър я посрещна на гарата. Дори и да забеляза колко много се е променила за тези няколко месеца, той успя да прикрие изненадата си. Отведе я у дома, настани я в някогашната й стая, която заради нея бе запазил непокътната, и й помогна да приготви вечеря.

Цели десет дни се радваха на близостта, с която навремето беше белязан съвместният им живот. Пазаруваха заедно, Франси му позакърпи това-онова, пътуваха из околността, разминавайки се с керваните на менонитите^[1], които бавно се точеха по междуселските пътища. Дърветата на Пенсилвания грееха в шарената си премяна, а въздухът бе пропит с острите ухания на есента, сезонът на смъртта и невидимото обновление. Гъсти редици борове и брези ограждаха пасищата, подобно на безмълвни стражи.

Вечер сядаха на верандата, люлееха се на люлката и обсъждаха новостите, които не бяха успели да споделят през последните месеци.

В сегашното си състояние на Франси й бе трудно да излъже баща си. И въпреки това всяка нейна дума за пребиваването й в „Магнъс Индъстрис“ беше лъжа. Измислицата, която му беше казала, когато за първи път скри истината за перипетиите около назначението си в „Магнъс“, сега като че ли беше приела невероятни размери. Тя надълго и нашироко му описа безметежната си работа в Париж, приятелите си във Франция и в другите европейски страни и ненадейното си заболяване, заради което, преди да се прибере у дома, се бе наложило да постъпи във френска болница. Разказа му за успеха на компютърния си проект и неизвестно как, но съумя да го убеди, че след гостуването си при него многообещаващата й кариера в „Магнъс“ ще продължи.

Фабрикуването на толкова много лъжи я изтощаваше и през първите няколко дни изглеждаше, че вместо да укрепва, докато сновеше из къщи и готвеше на баща си, силите я напускат.

Ала постепенно започна да се чувства по-добре.

Мак Болинджър нямаше откъде да знае, че този прилив на енергия се дължи на зараждащите се в изобретателния й мозък нови идеи.

Франси започваше да крои планове.

Стремително развилите се събития, които през последната година я бяха извадили от равновесие, бяха зад гърба й. Сега можеше спокойно да направи равносметка както на белезите от получените рани, така и на собствената си издръжливост. И в ума й вече се оформяха планове за решителни действия.

След десет дни Франси напусна Мак Болинджър под предлог, че трябва да се върне на работа в Ню Йорк. Не забрави да го уведоми, че служебният й телефон вече е друг и че ще трябва да изчака първо тя да му се обади. Домашният й адрес оставаше, разбира се, същият.

Натъжена от раздялата с баща си, но в същото време и радостна, че се отскубва от лъжите, с които се бе видяла принудена да го засипва, Франси се завърна в Манхатън.

Веднага се зае да следи обявите за работа. Купи си нови дрехи и в желанието си да напълнее и да изглежда здрава ядеше колкото се може повече. Междувременно подаде молба за работа в няколко големи компании.

Повечето от фирмите, към които се беше обърнала, одобриха кандидатурата й, но тя не прие.

Даде си ясна сметка, че предразсъдъците по отношение на жените, които бяха неделима част от политиката на „Магнъс“, се намираха на въоръжение и в останалите големи компании. Лесно можеше да намери работа, в която и да било от тях, но длъжността и заплатата й щяха да бъдат далеч по-незначителни от тези на всеки новак от мъжки пол. И отново щеше да й се наложи да води бавна и мъчителна борба за повишение и признание, което би означавало да започне все едно отначало.

Този извод накара Франси да обмисли още по-задълбочено бъдещите си стъпки. Подобен бавен процес нямаше място в програмата, която си бе начертала.

Трябваше да измисли друг начин.

Един ветровит ноемврийски ден — два месеца след като бе загубила детето си и два месеца и половина след тъй променилата живота й измяна — Франси уверено прекрачи прага на Търговската палата на Манхатън. Носеше строг костюм, а умело сресаната й коса блестеше като буйна грива на бледата светлина в кабинета.

— Бих искала да разбера как мога да открия собствена фирма в Манхатън — обърна се тя към чиновника.

— Добре — кимна той. — Сега ще ви дам няколко информационни брошури.

Тя се усмихна и пое материалите. Чиновникът бе прекалено омаян от красотата й, за да проумее, че докато му благодареше, Франси всъщност дори не го виждаше.

Тя виждаше лицето на Джак Магнъс.

А зад него, подобно на първоначалния образ върху падимпсест^[2], надничаше лицето на Антон Магнъс.