Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (19)

Глава осемнадесета

Париж, 2 септември 1956 г.

Оставаха два дни до официалното пускане в действие на системата на Франси.

Втората проба на интерфейса премина изключително успешно. Всички елементи на основната програма функционираха безупречно, потвърждавайки триумфа на Франси над математическите и логическите проблеми, с които се бе сблъскала. Беше време да се осъществи операцията, която щеше да постави началото на нова ера на ефикасна и икономически изгодна комуникационна координация между европейските филиали на „Магнъс“.

Франси просто не бе в състояние да работи от вълнение. През последната седмица почти не беше спала. За сметка на това прекарваше часове в уточняване на безброй подробности от програмата или в телефонни разговори с операторите на „Магнъс“, които щяха да работят със системата след пускането й в действие, а когато не мислеше за програмата, съзнанието й бе изцяло заето с Джак.

Очакваше всеки момент да й се обади, за да й каже кога ще дойде в Париж. Знаеше, че желанието му е преди всичко да се задейства системата, а след това и да я отвлече от парижкия филиал на кратко сватбено пътешествие из гръцките острови. Бягството им щеше да се пази в пълна тайна. До завръщането им никой не трябваше да знае, че са се оженили.

Да, такова бе желанието на Джак. Според него това бе не само най-безопасното, но и най-романтичното разрешение на въпроса. То щеше да му позволи да предотврати каквито и да било възражения на баща му по повод сватбата и същевременно да им предостави пълна свобода и уединение.

— Не искам да се женя за теб в църквата „Свети Вартоломей“ в Ню Йорк — заяви той. — И то сред куп родрини и величия от висшето общество, които си въобразяват, че бракът ни е тяхна работа. Не ми се ще да започваме така съвместния си живот.

Джак държеше женитбата му с Франси да е неговото окончателно и безвъзвратно бягство от света на Магнъсови. Франси нямаше нищо против, защото знаеше колко му е необходимо веднъж завинаги да си извоюва пълна независимост от семейството и баща си. А и тя не искаше да го дели с никого.

И ето че идваше краят на тъй дългото им очакване. Мечтата й, как таи мечтата на Джак скоро щеше да се сбъдне.

Беше потънала в работа, когато й донесоха телеграма от Ню Йорк. Тя гласеше:

„НЕЗАБАВНО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЦЕНТРАЛАТА НА «МАГНЪС» В НЮ ЙОРК СТОП ПРЕУСТАНОВЕТЕ ВСИЧКИ РАБОТИ ПО ОПЕРАЦИЯТА ДО ПРОВЕЖДАНЕТО НА ДОПЪЛНИТЕЛНИ КОНСУЛТАЦИИ СТОП“

Беше подписана от Самфорд Юъл, първи вицепрезидент, отговарящ за вътрешноведомствените отношения и както всички знаеха, главен административен съветник и дясна ръка на Антон Магнъс в Борда на директорите.

Франси се опита да се обади в корпорацията, за да обясни на господин Юъл, че моментът е крайно неподходящ да напуска Париж, но секретарката му я уведоми, че той отсъства и че е наредил незабавно да се завърне в Ню Йорк. Озадачена, Франси направи опит да се свърже с Джак, но не можа да открие и него. Затова си купи билет за първия полет, приготви малка чанта с багаж, помоли Ролан да предаде на програмистите и операторите да замразят системата, докато не им се обади от Ню Йорк, и замина.

Пътуването бе дълго и изморително, още повече че Франси цяла тръпнеше от безпокойство и се питаше какво толкова се е случило в Ню Йорк. Възможно е, мислеше си тя, на високо равнище да са взели някакво решение за Европа, което да има отношение към срока за осъществяването на проекта. И не бе изключено в последния момент Бордът да е сметнал за необходимо да поиска от нея отчет преди окончателното въвеждане в действие на системата й.

Пристигна замаяна и изтощена в пет следобед и веднага се обади в централата на „Магнъс“. Всички отдели бяха вече затворени. Изпуснала ги беше за минута.

Прибра се в апартамента си в Уест Сайд. Под влияние на продължителното пътуване и часовата разлика той й се стори някак необичаен. Не беше влизала в него от осем месеца и сега й изглеждаше чужд и зловещ.

Опита да се свърже с Джак в дома му, но там никой не вдигна слушалката. Отскочи до близката бакалия да си купи малко продукти, сложи ги в хладилника и взе горещ душ. Приготви си набързо вечеря и набра повторно номера на Джак. Отново никакъв отговор.

Седна пред телевизора в дневната. Потърси някоя развлекателна програма, но всички й се сториха странни и сюрреалистични. Едва тогава осъзна, че причината е в шока, дължащ се на резкия преход от една култура към друга. Снощи се намираше в очарователен апартамент на левия бряг на Сена в Париж, наслаждаваше се на леещата се от радиото Моцартова музика и слушаше прогнозата за времето и новините от света на политиката, поднасяни от любезния глас на френския говорител.

А ето че сега гледаше как Лусил Бол и Дези Арнас играят някаква комедия пред превиващата се от смях публика в студиото.

Това вече й дойде много. Изключи телевизора, легна и угаси всички лампи.

Ню Йорк бушуваше около нея с рева на сирените, клаксоните и грохота на гумите, безкрайно далеч от тишината и спокойствието на улица „Шерш-Миди“. Франси се чувстваше някак не на място, сама и объркана.

Ах, ако Джак беше тук! Той щеше да й обясни всичко. Щеше да я успокои, да уталожи изопнатите й до скъсване нерви.

Да я притисне в обятията си… След още две безрезултатни позвънявания в дома му Франси се отказа. Силите окончателно я напуснаха. Затвори очи и заспа, измъчвана от кошмари.

Рано на следващата сутрин отиде в седалището на „Магнъс“.

Показа пропуска си на охраната, но за нейно огромно удивление я помолиха да почака. След малко от асансьора излезе съвършено непознат човек, който протегна ръка и каза:

— Хауард Олдрич. Аз представлявам корпорацията, госпожице Болинджър. Налага се да си поговорим, преди да се видите с когото и да било. Заповядайте в кабинета ми.

Отведе я в празна стая на партера в непосредствена близост до кабината на охраната. Покани я да седне на груб дървен стол.

Изражението му беше сериозно.

— Госпожице Болинджър — подхвана той, — ще говоря без заобикалки. Считано от този момент, „Магнъс Индъстрис“ прекъсва договора си с вас. Тук съм, за да ви помогна да приемете тази промяна по-леко и да се погрижа нещата да минат колкото се може по-гладко. Повярвайте ми, поведението ви при напускането на тази сграда днес може да има огромно значение за вашето бъдеще.

На лицето на Франси се изписа недоумение. Просто не бе в състояние да осмисли думите му.

Мъжът извади някакъв лист.

— Четете — подкани я той. — Това е препоръка, подписана от вицепрезидента по кадровите въпроси.

Франси взе листа и опита да се съсредоточи върху текста.

„На вниманието на заинтересованите!

Настоящата се дава на Франсис Болинджър в уверение на това, че от 25 юни 1955 г. до 3 септември 1956 г. същата е била на работа в «Магнъс Индъстрис». През споменатия период госпожица Болинджър се справяше отлично с възложените й задачи. Проявяваше се като неуморим и всеотдаен работник, служейки на интересите на корпорацията със завидна енергия и ефикасност.

Ние горещо препоръчваме госпожица Болинджър като достойна за всяка работа, за която се кандидатира, и при необходимост сме готови да потвърдим настоящата препоръка.“

Франси беше прекалено объркана от това, което ставаше, за да си даде сметка, че в блестящата препоръка не се споменава и дума нито за компютрите, нито за специалния проект, който бе разработила за корпорацията.

Вдигна очи към мъжа.

— Нищо не разбирам — промълви тя. — След като имат толкова добро мнение за мен, защо ме уволняват?

В гласа й нямаше и помен от сарказъм. Беше наистина изумена.

Той се усмихна.

— Никой не е в състояние да предвиди реакциите на една огромна корпорация. Би могло да се каже, че просто не влизате в плановете им.

Франси се сети за Париж.

— Но аз изоставих изключително важна операция в Европа! — възкликна тя, потискайки напиращите в нея чувства. — Утре привеждаме в действие една наистина грандиозна система. Отложих пуска й заради идването си, а това е особено деликатен момент. Не съм сигурна, че хората там биха се справили, ако възникне някакъв проблем.

Съзряла хладнокръвната усмивка на непознатия — вече бе забравила името му — тя постепенно започна да осъзнава положението, в което беше изпаднала.

— Има кой да се погрижи за това — каза той. — Излишно е да се безпокоите.

— Е — въздъхна Франси, — тогава може би ще трябва да си прибера нещата от кабинета.

Той поклати глава.

— Това вече е направено. Всичко е опаковано и ще бъде доставено в дома ви или там, където пожелаете.

Франси го погледна в очите и пребледня още повече.

— Имам много служебни и лични вещи в Париж… — започна тя.

— В момента ги събират — прекъсна я мъжът и в черните му очи проблесна зле прикрито злорадство. — Ще ви бъдат изпратени. Апартаментът в Париж ще остане на разположение на корпорацията. В допълнение съм длъжен да ви уведомя, че пропускът ви е невалиден както за парижкия и другите европейски филиали, така и за тук. Това, разбира се, няма нищо общо с вашата честност, а е най-обикновена предпазна мярка.

Франси разбра. Отсега нататък тя беше „персона нон грата“ в „Магнъс“. Не можеше нито да се върне в компютърния център в Париж, нито да се изкачи по тези стълби. До кабинета на Джак например…

— Добре — кимна тя, вкопчвайки се в мисълта за Джак, докато се взираше в бездушните очи на непознатия пред себе си.

Искаше да се махне оттук колкото се може по-бързо. Джак сигурно знаеше каква е причината за всичко това. Трябваше незабавно да говори с него.

Непознатият я придружи до вратата, отвори я и тя се озова на тротоара на Шесто Авеню.

Франси бе толкова стъписана, че и през ум не й мина да се сбогува. Беше повикана от Европа, за да я уволнят светкавично и в буквалния смисъл на думата да я изхвърлят на улицата.

Спря едно такси и даде домашния си адрес на шофьора.

Още с влизането вдигна слушалката на телефона. Набра номера на „Магнъс Индъстрис“ и помоли телефонистката да я свърже с Джак Магнъс.

Чу се изщракване, след което последваха няколко позвънявания.

— Кабинетът на господин Магнъс.

— Здравейте, аз… Там ли е господин Магнъс? — попита Франси.

— За кого да съобщя?

— Франсис Болинджър.

Последва пауза, странно многозначителна.

— Госпожице Болинджър — каза секретарката, вече с по-хладен тон, — опасявам се, че няма да можете да говорите с господин Магнъс.

— Много е важно! — настоя припряно Франси. — Най-ненадейно ми наредиха да се върна от Европа. Става дума за новата компютърна система, която разработихме под ръководството на Джак… на господин Магнъс. Наистина е наложително да говоря веднага с него.

— За съжаление не мога да ви помогна, госпожице Болинджър. Вижте… господин Магнъс е в чужбина и няма как да се свържем с него.

Ръката на Франси, която стискаше слушалката, се разтрепери.

— Наистина е много важно! — повтори тя. — Бихте ли ми дали някакъв адрес, на който мога да го открия?

— Не, не мога да направя това — отвърна секретарката. — Той не отговаря на никакви обаждания. — Последва кратка пауза, след което тя добави: — Ако трябва да бъда искрена, господин Магнъс е на сватбено пътешествие.

Кръвта на Франси се смръзна във вените.

Секретарката продължаваше да говори, но тя не разбра нито дума. След малко просто затвори телефона.

Обърна се и погледна през прозореца към улицата. Всичко й се стори чуждо, враждебно. Сякаш никога не беше живяла тук. Събитията в „Магнъс“ се бяха развили прекалено бързо, за да свикне с този град.

Беше попаднала в друг свят.

Нямаше представа колко време седя така, загледана в последните отблясъци на отиващия си ден. Умората и преживяният шок окончателно я бяха объркали. Блъскащите се в главата й хаотични мисли бяха толкова безсмислени, колкото и онова, което виждаше около себе си.

Телефонът иззвъня. Франси сграбчи припряно слушалката с надеждата, че някой й се обажда, за да й се притече на помощ, но уви — звъняха от компанията за временно съхраняване на чужди вещи. Попитаха кога ще й бъде удобно да ги доставят в дома й. Като в някакъв унес се чу да им отговоря, че може да го направят и още днес следобед.

След час доставчиците внесоха няколко кашона, пълни с книги, брошури и канцеларски материали от кабинета й в „Магнъс Индъстрис“, който не беше виждала от осем месеца. Във всичко, което ставаше, се долавяше някаква брутална експедитивност. Франси се подписа, че е получила вещите си, проследи с поглед излизащите доставчици, седна замаяна и втренчи поглед в струпаните на пода кашони.

След известно време забеляза малко пакетче с документи. Повечето бяха докладни записки и бележки, но между тях откри и едно писмо без дата, написано с познат почерк.

Отвори го с треперещи пръсти.

„Скъпа Франси,

Пиша ти, за да ти кажа най-важното нещо, което някога съм казвал в живота си.

Навремето се опитах да те предупредя за опасностите, с които ще се сблъскаш не само ти, но и аз в «Магнъс Индъстрис». Сега разбирам, че съм ги подценявал, но е вече твърде късно.

Баща ми е могъщ човек. По-могъщ, отколкото изобщо можем да предположим. Това и единствено това е причината нещата да вземат такъв обрат.

Нищо не е така, както изглежда на пръв поглед. Бракът ми с Белинда не може да се нарече брак и един ден аз ще се освободя от него. И когато този ден настъпи, ще те намеря и ще се опитам да спечеля прошката ти и твоята любов.

А дотогава нямам никакво право да усложнявам живота ти с присъствието си.

Не те моля да ми простиш, а само да не изключваш възможността, че случилото се не е реално, или поне не толкова, колкото бяхме ние и продължаваме да сме.

Искам да ти кажа, че все още те обичам и винаги ще те обичам повече от самия себе си, повече от собствения си живот.“

Джак

Франси отново се взря в писмото. Беше подгизнало от сълзите й. Накрая го смачка и дълго притиска хартиената топка към гърдите си, преди да я захвърли в кошчето за боклук.

Седна и се загледа в сгъстяващия се здрач на отминаващия следобед. Минутите й се сториха като безброй ножове, които се забиваха в зейналата в сърцето й рана. Зашеметена, тя вече не забелязваше нищо около себе си.

Когато вечерта се вмъкна като тъмна сянка в стаята, Франси стана, извади писмото от кошчето, изглади го и го сложи между две страници от любимата си книга. Затвори я и я постави обратно на етажерката. Нещо й подсказваше, че трябва да запази писмото.

Обгърна с поглед притъмняващия апартамент. Макар да бе съсипана от мъка, умът й продължаваше да работи.

Писмото можеше да й послужи за урок. И не само то — за урок можеше да й послужи всичко, което се бе случило с нея. Осъзнаваше, че е прекалено млада, прекалено чиста и наивна, за да го разбере сега.

Може би с времето и това щеше да стане.

А тя имаше много време.

Но имаше ли всъщност?

Онова, което Джак Магнъс не би могъл да знае, когато е пишел писмото, връхлетя с неистов грохот в съзнанието й.

Тя беше бременна.