Елизабет Гейдж
Дамски гамбит (53)

Глава петдесет и втора

20 април 1960 г.

Франси седеше на верандата срещу баща си. Между тях лежеше шахматната дъска.

Беше хубав пролетен ден. По клоните на дърветата подскачаха птици, радвайки се на необичайното за сезона топло време. Въздухът беше толкова ухаен, че вместо да играят в дневната, двамата предпочетоха да излязат навън.

Тя вдигна очи от дъската и видя, че баща й я гледа изпитателно. На устните й се появи усмивка.

— Защо ме гледаш? — попита.

— По две причини — отвърна баща й. — Първо, никога не си изглеждала толкова красива. И второ, на тази светлина много ми напомняш за майка си.

Той въздъхна и дръпна от угасналата си вече лула. Франси забеляза оръфания ръкав на карираната му риза и си обеща да му купи нова. Изглеждаше остарял. Косата му бе посивяла още повече, а и бръчките около очите му се бяха умножили. През последните пет години Франси се бе посветила прекалено много на бързите промени в собствения си живот, за да си даде сметка, че времето не беше простило и на Мак Болинджър.

— Двамата с нея — продължи той — обичахме да присядаме тук и да те наблюдаваме, докато се люлееш на люлката в двора. Хелън сядаше срещу мен, както и ти сега, а аз те следях с очи оттук. Да знаеш само как те гледаше…

При този спомен Мак Болинджър се умълча и неизмеримата любов, която продължаваше да изпитва към покойната ви съпруга, озари с трогателна светлина набразденото му лице. Франси знаеше колко много обичаше той Хелън Болинджър не само преди да се оженят, но и през всичките последвали години на брака им.

Пресегна се и го погали по ръката.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, Франи.

Последва пауза, докато двамата се гледаха в очите, сякаш преценяваха не само доколко се разбират помежду си, но и развилите се напоследък събития, които като че ли някак си ги бяха отдалечили един от друг.

— Много си отслабнала — отбеляза той. — Сигурен съм, че се съсипваш от работа. Лично аз, при все че съм мъж, никога не съм си давал толкова зор. Не вярвах, че с работа можеш да постигнеш кой знае какво. Не знам дали съм прав, или не. А ти толкова много си взела от майка си. Тя беше живо олицетворение на деловитостта, на трудолюбието. Не се спираше нито за миг.

Зад изписаната върху лицето му гордост от дъщеря му все така прозираше споменът за покойната му съпруга. След като Хелън се спомина, на Франси се падна задачата първоначално сама, а сетне с помощта на Моли Магуайър да вкарва в релсите мечтателния по природа Мак, стараейки се по всички възможни начини да го накара да обърне внимание на практическите неща от живота. И в името на тази цел Франси бе мобилизирала до краен предел наследените от майка си благоразумие и чувство за отговорност.

Ала сега, докато се взираше в него, установявайки колко е доволен от себе си и от живота, Франси се питаше дали изобщо е имало нужда да полага такива грижи. Нищо чудно желанието на Хелън Болинджър да го закриля да е било необходимо по-скоро на самата нея, отколкото на него.

По лицето му пробегна сянка и той попита:

— Сигурна ли си, че наистина искаш да правиш това, което правиш?

Франси стисна ръката му и кимна.

— Да, татко. Точно това искам.

И двамата знаеха какво всъщност имаше предвид той. След престоя си в „Магнъс Индъстрис“ и всичките преживени мъки, за които не бе споменала и думица на баща си, Франси беше станала нов човек. Но колкото и изкусно да беше изплела мрежата от добронамерени лъжи, за да не му позволи да разбере, че е била жестоко наранена, тя не успя да скрие тази промяна от него.

Сега беше значително по-слаба и много по-напрегната. Сякаш борбата, която бе водила и която сега вървеше към своя край, я беше смляла.

Мак я държеше за ръка и я гледаше все така изпитателно.

— А кога ще се запозная с твоето момче? — полюбопитства той. — С твоя Джак?

— И това ще стане, татко — усмихна се Франси. — Точно сега и двамата сме ужасно заети. В момента Джак основава своя компания, а аз съм затънала до гуша в работа покрай „Моли“. Но ти обещавам, че скоро ще го видиш.

— Много ми се ще — продължи Татко. — Така се чувствам малко нещо в неведение.

Франси изведнъж осъзна огромното значение на думите му. Баща й я познаваше достатъчно добре, за да бъде сигурен, че ако тя поддържа сериозна връзка, и то връзка, която ще завърши с брак, нищо не би я спряло да доведе младежа и да му го представи. Всъщност това щеше да бъде първото нещо, което би направила.

Фактът, че все още не беше довела Джак тук, се дължеше явно донякъде на високото обществено положение и известност на Магнъсови и тяхната империя. И баща й не можеше да не се отнася с подозрение към подобно развитие на нещата. Две години наблюдаваше как дъщеря му се потапя все повече и повече в нещо извън неговия свят, в нещо, напълно неразбираемо за Мак Болинджър както от техническа, така и от финансова гледна точка. А ето че сега щеше да се омъжи за издънка на една от най-богатите фамилии на света — за младеж, на когото не бе виждал и очите.

Франси, естествено, му беше разказала всичко: работела си чудесно в „Магнъс Индъстрис“ до момента, в който решила да създаде своя компания. Оттогава доста й провървяло и била на прага на нова епоха в компютърния бизнес. Не забравила нито за миг младия Джак Магнъс, с когото работели заедно в „Магнъс Индъстрис“. Джак и жена му уредили развода си най-приятелски, след което той предложил на Франси да се омъжи за него и тя приела.

Донякъде всичко това като че ли се връзваше. Но щеше да й повярва напълно, ако бе довела момъка у дома.

Мак пусна ръката й и се облегна назад, без да откъсва поглед от нея.

— А твоят приятел Сам? — попита. — Продължаваш ли да се виждаш с него?

— Всеки ден — оживи се Франси и се усмихна. — Толкова често се виждаме в склада, че просто ни е писнало един от друг.

Биваше я за актриса, но Мак все пак забеляза, че е малко нервна.

Беше виждал Сам Карпентър само веднъж, Франси го бе довела за един уикенд. Пристигнаха в петък вечерта и в събота Мак ги заведе на риба. Сам му се стори възпитан и земен младеж, който преспа, естествено, в стаята за гости. Мак знаеше за ролята му във всички делови начинания на дъщеря му и неведнъж чистосърдечно се беше питал дали зад взаимната им привързаност не се крие нещо далеч по-съществено.

Видял беше и очите на Франси, докато тя наблюдаваше младия мъж в лодката. Буквално грееха, в тях се четеше радостта от усещането за притежание и тогава си спомни за начина, по който го бе наблюдавала Хелън.

Но просто нямаше откъде да знае какво означава това за Франси.

Колкото до Сам, харесало му беше как лови риба. Беше търпелив младеж, който умееше да се наслаждава на езерото, на плискането на вълничките около лодката и на компанията. И той хвана и единствената голяма риба в онзи ден, което най-вероятно се дължеше именно на безмерното му търпение. Мак го хареса. Лесно му беше да разговаря с него.

И сега внимателно наблюдаваше дъщеря си. Споменаването на Сам я извади от равновесие. В това не можеше да има никакво съмнение.

Но Мак не каза нито дума повече. Не искаше да се бърка в личния й живот.

Познаваше прекалено добре дъщеря си и дълбоко в себе си разбираше, че сега тя е много по-самотна от деня, когато бе довела Сам, за да го запознае с него. Това личеше по кротката решителност на погледа й. Сякаш не беше тя. Бе напрегната, нащрек, за да не би случайно да се издаде, и изтощена много повече от безсънието, което сама си беше наложила, отколкото от работа.

— Душата си даде за този компютър — поклати глава той. — Е, и какво, ще бъдеш ли щастлива, когато го завършиш?

Франси му се усмихна. Усмивка, белязана с тайнственост, която от една страна, бе определено умишлена, но от друга явно се бе превърнала вече в неделима част от сложния характер на дъщеря му.

— Винаги съм била щастлива — отвърна Франси. — И когато всичко приключи, пак ще бъда щастлива.

Настъпи продължително мълчание. Мак обгърна с поглед изпитото й красиво лице, после сведе очи към изтънялата ръка, на която дъщеря му беше подпряла брадичка, взирайки се в шахматната дъска. До ушите му долетя шумоленето на дърветата. В далечината изсвири влак. Въздухът ухаеше на пролет, Франси бе частица от тази земя, прекалено скъпа частица и ако питаха Мак, щеше завинаги да си остане такава.

Ала ето че тя отново се затваряше в своя собствен живот — някъде все по-далече и по-далече. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че това е животът, който желае. Знаеше, че е силно момиче. Но щяха ли да й стигнат силите, за да оцелее в света на Магнъсови и на подобните им?

Способността му да я брани принадлежеше вече на миналото, изчезвайки още с юношеството й. А може би и никога не бе притежавал такава. Не можем да защитим децата си от живота, мина му през ум. Единственото, което ни остава, е да ги обичаме.

Обзет от тези мисли, Мак видя как Франси протегна ръка към шахматната дъска и премести коня.

— Шах — каза тя.

— Никога не съм успявал да те бия — усмихна се Мак. — Прекалено много ти сече главицата.

— Прав си. — И Франси на свой ред се усмихна, сякаш репликата на баща й бе предназначена да успокои собствените му страхове, сякаш не друг, а именно той трябваше да си вземе бележка от думите си. — Хайде сега, вътре. Ще ти приготвя задушена риба със сланина. Скоро трябва да тръгвам. А ако не се погрижа за теб, ти направо ще се затриеш.

Проследи я с поглед, докато отваряше остъклената врата. В този миг му заприлича на малкото момиченце, което някога толкова обичаше, което просто обожаваше.

Сега това момиченце се бе превърнало в жена, таяща безброй тайни и невидими белези. Тя криеше нещо от него, криеше го с цялата сила на присъщата й смелост и на своята новопридобита зрялост.

Но какво?

Мак Болинджър тръсна глава. Не можеше да разбере. Франси беше прекалено добър шахматист за него.