Метаданни
Данни
- Серия
- Живот на върха (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luxe, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- in82qh(2013)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Ана Годбърсън. Лукс
Американска. Първо издание
ИК „Ентусиаст“, София, 2010
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-954-865-717-4
История
- —Добавяне
Шестнайсета глава
„На вечеря само за най-близките, организирана миналия петък от господин Уилям С. Скунмейкър, бе съобщено за годежа на сина му Хенри за красивата Елизабет Холанд и на бъдещата булка бе подарен пръстен на стойност над хиляда долара. Мнозина ще останат изненадани от годежа, но аз веднага открих положителните страни: и двамата са деца на най-добрите фамилии и със сигурност съюзът им ще притежава елегантността, стила и духа на класата им. Скоро ще обявят датата на сватбата…“
— Какво правиш?
Лина се обърна от прозореца в стаята на Едит Холанд на третия етаж и като за пред сестра си направи най-невинното изражение.
— А, сменях чаршафите… а пък утрото е толкова прекрасно, че се разсеях и се загледах навън.
Нарочно бе избрала тази работа по това време, защото знаеше, че Уил е излязъл да свърши нещо, което госпожа Холанд му беше поръчала, и искаше да го наблюдава, докато се прибира. С такова нетърпение очакваше това малко удоволствие, че си позволи да се помотае, да огледа улицата с надеждата да го зърне дори по-рано от предвиденото.
Клер застана до нея и я прегърна през кръста.
— През последните дни си толкова добра и непрекъснато ми помагаш, мила. Наистина съм ти много благодарна.
Лина сви рамене, сякаш стореното от нея бе едното нищо. През седмицата бе работила по-упорито от месеци насам, предимно защото, докато работеше, не мислеше, че Уил е влюбен в Елизабет. Единствените й мисли бяха, че ръцете я болят, че главата й пулсира, че се е заела с глупави задачи, затова я обземаше гняв и забравяше за разбитото си сърце.
— Знам, че ти е трудно — рече Клер със спокойния си майчински глас. — Ти си много по-неспокойна от мен. Нали разбираш, че ако се държим добре, ще имаме живота, който заслужаваме.
Лина отпусна глава на рамото на сестра си. Мислеше, че това е изкривен поглед към света, но не продума. Така само щеше да я нарани, а не желаеше подобно нещо.
— И ние ще открием истинската любов — промълви Клер. — Също като госпожица Лиз.
— Какво? — Лина се врътна към сестра си. Сърцето й отново бе пронизано от болка, но бързо осъзна, че Клер не говори за Уил. Очите й блестяха от радост, а ако Клер научеше, че госпожица Елизабет се е влюбила в кочияш, нямаше да реши, че е романтично. Щеше да е истинска трагедия. — За какво говориш? — прошепна тя.
— За госпожица Елизабет и Хенри Скунмейкър, разбира се. Току-що прочетох. — Клер се отпусна небрежно на брокатеното кресло до прозореца. — Значи не е бил влюбен в госпожица Хейс. Искаш ли да ти прочета?
— Да — отвърна с тиха настойчивост Лина. — Какво пише?
Клер се усмихна и се намести в креслото. Извади сгънатия вестникарски лист от джоба на престилката си и бавно плъзна пръст по текста.
— Аха! Ето го. „На вечеря само за най-близките, организирана миналия петък…“
Лина слушаше внимателно, докато сестра й четеше написаното. Тъкмо когато Клер повтаряше нелепата, невероятна цена на годежния пръстен, Лина чу, че вратата на навеса за карети хлопва.
— Връщам се веднага — рече припряно тя.
Клер посърна.
— Къде хукна?
— Аз… калъфките за възглавници, бродираните… оставих ги да киснат и сигурно са се смачкали… — Лина вече бе до вратата. Обърна се и дръпна вестника от ръката на сестра си. — Може ли да го взема? Ще ти го върна ей сега! — провикна се през рамо.
Затича по стълбите. Безпомощната омраза, която цяла седмица изпитваше сама към себе си, бе неочаквано изместена от увереността, че всичко се развива в нейна полза. Щеше да съобщи на Уил, че Елизабет е сгодена, и тогава спокойно можеше да предложи да я замести. Втурна се в кухнята, където миришеше на варено шкембе. Миризмата й бе позната още от ранно детство, когато семейство Брод живееха в свой малък апартамент, но никога досега не бе чувала семейство Холанд да се хранят с нещо толкова просто. Готвачката не се мяркаше, а едно от момичетата в кухнята белеше камара картофи. Лина бе готова да обясни защо толкова бърза към навеса за карети по това време на деня, но момичето — казваше се Колийн — дори не вдигна очи към нея.
Щом забеляза седналия на сгъваем стол Уил, приведен над книга, тя заговори.
— Чел ли си вестник „Импириъл“? — Думите й се редяха бързо, неудържимо. — Елизабет те лъже.
Уил я стрелна нервно с поглед. Очите му бяха ококорени, празни; очевидно се опитваше да измисли какво да прави.
— Аз… За госпожица Холанд ли говориш?
— Да… госпожица Холанд — изсъска Лина. — Видях я, когато излизаше оттук рано сутринта, та не си мисли, че не знам какво става между вас.
Уил се намести на стола и отпусна едрите си рамене. Сведе поглед към земята.
— Нямам представа какви ги говориш, Лини, но мога съвсем честно да ти кажа, че между нас с госпожица Холанд няма абсолютно нищо. Не смяташ ли, че е опасно да произнасяш подобни неща. Най-добре престани.
— Уил, изслушай ме. Аз съм ти приятелка. — Лина знаеше, че в този момент сигурно му се струва грозна и злобна, със стиснати устни, опулена и развълнувана. Не можеше да се овладее. Трябваше да каже на Уил. — Няма значение какво си бърбориш. Лъжи ме, щом така искаш. Само че е редно да знаеш, че госпожица Холанд е сгодена.
Уил се отпусна назад на стола и сведе очи към пода. Все още не бе погледнал Лина, но след малко, след като помисли, намери сили да заговори.
— Ти откъде знаеш?
— Прочетох във вестника, както всички останали. И преди да решиш, че е просто слух, искам да ти съобщя, че е за мъжа, който дойде на гости в неделя следобед — ти го видя, господин Хенри Скунмейкър. — Тя млъкна и вдигна вестника в ръка. Продължи с по-мек глас. — Прочети го сам, ако искаш.
Уил се изправи мълчаливо, столът изскърца и се преобърна върху покрития със слама под. Отдалечи се на няколко метра, спря и се подпря с ръка на една греда. Беше с гръб към нея, но тя усети мъката му и се запита дали не е подценила чувствата му към Елизабет. В другия край на вмирисаното помещение конете на семейство Холанд тихо сумтяха и пристъпваха от крак на крак. Главата на Уил се люшна настрани и той прибра кичур коса зад ухото си. Лина почти съжали, задето му каза.
— Какво пише? — попита той неуверено и задъхано.
Тя сведе поглед към вестника и зачете. Приключи и добави тихо:
— Според мен, Уил, не е просто клюка.
Уил заби юмрук в гредата. Както и останалите дървени повърхности в навеса, тя бе грубо издялкана и от нея лесно се отделяха тресчици. Удари я отново и отново, докато Лина не се уплаши какво ли ще направи после. Наоколо се разлетяха трески. Той удари гредата за пети път, после още веднъж, за последно, а когато се обърна към Лина, от кокалчетата му течеше кръв и стърчаха трески. Най-сетне я погледна.
Болката по лицето му беше ясно изразена и тя пристъпи напред, вдигна стола и го накара да седне.
— Ето — дръпна го. — Просто седни.
Огледа се за нещо, с което да почисти раната, и откри онова, което й бе необходимо. Грабна леген с вода, същият, който Уил използваше, за да почиства конете, и топна вътре ръката му. Сетне огледа окървавения юмрук, докосна го с пръсти — дълги, добили сръчност от шиене — и извади тресчиците. Използва бялата си памучна фуста, за да попие кръвта, и продължи да вади набилите се трески и попиваше кръвта с фустата. Почисти кокалчетата му, откъсна дълго парче от фустата и го уви на ръката му. Превръзката изглеждаше огромна, неумела, но поне попиваше кръвта.
Тя остави сгънатия вестник на пода до краката му и без да го поглежда, се качи по стълбата към тавана, където той държеше бутилка уиски. Светлината в ранния следобед се процеждаше над стария скрин, книгите му и разхвърляните дрехи. В едно чекмедже откри стъклена бутилка, наполовина пълна с кафеникава течност, и я отнесе долу.
Пристъпи отново до Уил, подаде му бутилката, но той я отблъсна. Плътните му устни потръпваха от обзелите го чувства, а вестникът бе поставен на коленете му. Изглежда го бе прочел отново.
— Съжалявам — бе единственото, което Лина успя да промълви. Бе потресена от реакцията му. Не бе и подозирала, че между Уил и Елизабет има толкова силни чувства, и макар да бе предполагала, че е съвършеният момент да признае любовта си към него, по мрачното му изражение разбра, че е напълно безсмислено.
Уил я погледна, а очите му бяха мокри и гъстите мигли се бяха слепили, устата му бе стисната. Тя отново му подаде бутилката и този път той я пое.
— Не, радвам се, че ми каза — отвърна и й върна бутилката.
Тя също отпи и усети как течността парна устните й и прогори пътека до корема й. Уил поклати невярващо глава. Най-сетне очите му се обърнаха отново към нея.
— Благодаря ти, че ми каза, Лини — промълви той. — Просто остани при мен още малко.
Тя му се усмихна и усети, че е замаяна от радост. Най-хубавото бе, че Уил имаше нужда от нея. Ако можеха да прекарат няколко часа така, усещаше, че ще успее да му признае всичко.
— Разбира се, ще остана при теб — съгласи се и стисна здравата му ръка. — Ще остана колкото имаш нужда от мен.