Ана Годбърсън
Лукс (9)

Седма глава

„На бала, организиран от Ричмънд Хейс на шестнайсети септември, младата госпожица на домакините е била видяна да танцува влюбено с мъж, когото ще назовем с инициалите ХС. Двамата така са се наслаждавали на компанията си, че гостите започнали да шушукат за предстоящ годеж, макар все още да не е направено изявление…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, неделя, 17 септември 1899 г.

— Вестниците бяха наистина чудесни — заяви доволно Айзак Филипс Бък, малкият пръст на ръката му бе щръкнал, докато отпиваше от порцелановата чашка. — Не съм се забавлявал толкова, откакто спипаха Ремингтън Астър да целува един от прислужниците в кухнята. Какъв страхотен скандал.

— Смешна работа. — Пенелопи прокара дългия си пръст, обсипан с пръстени, по главата на бостънския териер Робър и се усмихна разсеяно. Беше облякла рокля от черна сурова коприна с ниско, квадратно деколте, пристегната в талията, и разкроена пола. Изглеждаше ефирна до Бък, който обилно се потеше в лятната жега. Бяха единствените в просторния хол, таванът висок цели седем метра, пълен с френски мебели, тапицирани в коприна на синьо и бяло райе. — Не знам защо ми ги носиш — прозя се тя. Беше си почивала през целия ден и все още се чувстваше мързелива, както след като се събуди.

— Имаше една стара поговорка… нещо, че разяждащата завист е най-искреното ласкателство. Трябва и ти като мен да се научиш да четеш вестниците.

— Опитвам се, Бък, но там непрекъснато тръбят: Господ това или онова, Господ не бил одобрявал големите ни къщи… — Пенелопи се постара да говори пренебрежително, но не се сдържа и се изкиска. Какви бяха тези високопарни приказки? — Този Господ няма ли по-добри начини да уплътнява времето си?

— Той има цяла вечност пред себе си — разсмя се Бък и Пенелопи обърна поглед. — Е, поне вестниците са на твоето мнение по отношение на един от семейство Скунмейкър. Предричат, че с Хенри ще се сгодите до края на сезона — заяви Бък и се ококори от нетърпение. — Дори са повикали астролог, за да потвърди.

Пенелопи усети прилив на нова самоувереност, но се сдържа да не плесне доволно с ръце.

— Да си бяха спестили астролога. Защо не са повикали госпожиците Уетмор — продължи Бък. — Приличаха на бити кученца, когато ви видяха двамата на дансинга. Веднага разбраха какво става.

— Някой трябва наистина да набие Аделейд Уетмор — сопна се бързо Пенелопи, преди да се унесе в мечти. Мисълта, че вестниците ще пишат за тях с Хенри, й се стори очарователна. Той пазеше отношенията им в тайна, но сега цял Ню Йорк щеше да гадае дали е истина, или не. Много скоро дори Елизабет щеше да признае, че единственото съвършено момче в Ню Йорк принадлежи на Пенелопи. Насили се да се усмихне. — Все едно. Стига с префърцунените приказки за едно нищо и никакво парти. Следващия път няма да ги пускаш.

Всъщност, нямаше причина за недоволство. В част от материала бе изразено открито възмущение от разголените рамене, но повече внимание бе обърнато на екстравагантността на бала. Бък беше прав. Мисълта, че всички им завиждат, бе прекрасна. Още повече, вестниците вече тръбяха за връзката й, а това бе прекрасна помощ. Сега и вестниците, и звездите щяха да потвърдят златното бъдеще, което й бе отредено. Хенри щеше да е единствено и само неин и всички щяха да завиждат.

Камбаните на „Сейнт Патрик“ известиха три часа. Беше време.

— Бъки — изправи се Пенелопи, — трябва да вървиш.

Бък въздъхна.

— Пени, още не сме обсъдили роклите…

— Знам, Бъки, но разполагаме с цяла седмица — настоя тя и тръгна към неговото кресло. Протегна ръка и той я пое с нескрита тъга. Бък я дразнеше единствено в случаите, когато се държеше като отритнато куче.

Бернадин, главната слугиня на семейство Хейс, застана на прага с шапката на Бък. Той й благодари, сетне тя отвори вратата и на прага се сблъска със самия Хенри Скунмейкър в целия си блясък. Пенелопи стисна доволно юмруци, радостна, че поне веднъж е дошъл навреме. Както обикновено, Хенри бе облечен с шито по поръчка черно палто, изглеждаше по-красив и съвършен отвсякога, но тя забеляза нещо необичайно. Беше свикнала да го вижда весел, небрежен, докато в момента й се стори малко… объркан.

— Скунмейкър — протегна ръка Бък. — Какво правиш тук?

— Здрасти, Бък. — Хенри пое с нежелание пухкавата ръка на другия мъж. Пенелопи се опита да си обясни каква е причината за странното му изражение, но единствената й мисъл бе, че изглежда като заловен на местопрестъплението. — Просто се отбивам на гости тук и там и реших да намина при госпожица Хейс да видя как е — обясни небрежно Хенри, бръкна в джоба и извади картичка в плик с восъчен печат.

Пенелопи усети как сърцето й се свива от яд. Картичка ли щеше да остави? Ами обичайната им неделна среща? Едва ли щеше да успее да шепти на ухото й колко невероятно изглежда, докато е с картичка в ръка. Сигурно носеше добри новини, реши девойката, но пък Хенри никога нямаше време да пише писма, а и не бе от срамежливите, които ще напишат онова, което биха могли да кажат.

— Заповядай, влез, тъкмо ще ми кажеш за какво става въпрос — покани го Пенелопи и взе противния плик. Прикова пламналите си решителни очи в него.

— Влизай — подкани го Бък. — Аз и без това си тръгвах. — Целуна за довиждане Пенелопи и по двете бузи. — Да слушаш — нареди той, докато я целуваше по дясната. — Ама не много — прошепна в лявото ухо.

Хенри покри уста с облечената си в ръкавица ръка, прокашля се и кимна на Бък. Последва Пенелопи в огромното антре, след като младата жена затвори вратата: беше успяла да го накара да влезе. За разлика от старите къщи, преддверието към дома на семейство Хейс беше светло и лъскаво, с мраморен под в шахматно подредени черно — бели плочи и остъклен таван. Понякога Пенелопи имаше чувството, че е просто прашинка в това архитектурно чудо, но пък й беше приятно да вижда отражението си навсякъде.

— Бернадин, можеш да се заемеш отново с шиенето — обърна се тя към прислужницата.

По-възрастната жена закима и двойната й брадичка пролича.

— Госпожа Хейс ме помоли да ви съобщя, че преподобният Нийдълхаус ще вечеря днес със семейството и настоява да сте готова за пет часа.

Пенелопи направи гримаса, когато Бернадин изчезна зад врата, скрита от пищни стенни орнаменти. Усети как започва да се ядосва. Всички ли трябваше да я ядосват? А пък Хенри си въобразяваше, че може да се измъкне просто така. Очевидно майка й беше решила да обсеби следобеда й. Какво ли следваше? След като прислужницата се оттегли, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. След това, без да се обърне към Хенри, заговори.

— Имам чувството, че се опитваш да ми пробуташ бележка и да изчезнеш. Нали неделя е нашият ден?

След кратко мълчание той обясни с напрегнат глас:

— Дори не си прочела картичката ми, откъде знаеш какви са намеренията ми?

Пенелопи не се запита какви мисли му минават през главата. Вместо това обърна глава и го остави да наблюдава съвършения й профил и тънката талия. Долови тихото му дишане и зачака. Усети как той се размърда и реши да започне да изтегля въдицата.

— Така и така съм тук — заобяснява най-сетне, — мога поне да изпия чаша студен чай или скоч, или каквото ми предложиш.

— Каквото пожелаете, господин Скунмейкър. — Все още гледаше настрани, убедена, че Хенри е използвал времето, за да опипа с поглед тялото й. Искаше да я наблюдава и да се пита дали наистина е сърдита, или не. — За съжаление, току-що отпратих прислужницата и се налага сама да ти приготвя напитката.

— Добре, направи я, но побързай — отвърна Хенри. — Не мога да остана дълго.

Пенелопи му отправи бърза усмивка, после му намигна многозначително. Тръгна по широкия блестящ коридор, токчетата й тракаха по мрамора, а тя се ослушваше за стъпките на Хенри зад нея.

Кухнята беше тъмна, но чиста, с нови тенджери и тигани, закачени на тавана. В ъглова камина гореше огън, въпреки че наоколо не се мяркаха нито готвачи, нито прислужници. Пенелопи погледна картичката на Хенри, вдигна поглед към него.

— Интересно, какво ли пише вътре? — попита тя и изви вежди.

Хенри стисна устни. Пенелопи забеляза как блести съвършената му кожа, как искрят тъмните му очи, когато пристъпи напред.

— Харесваш ме, нали? — попита я, без да обръща внимание на въпроса й.

В гласа му прозвуча ирония, но той бе по-сериозен от когато и да било. Пенелопи кимна.

— Да. — Притаи дъх в очакване да разбере накъде ще тръгне разговорът.

— Защо? — Нетрепващите очи на Хенри не се откъсваха от нейните. Ако не го познаваше, би решила, че е сериозен. За миг се запита кога ли ще й направи предложение.

— Защо ли? — повтори тя и се изсмя. — Защото в една романтична връзка — както и във всичко останало — избирам единствено най-доброто за себе си. Аз съм най-изключителната от връстничките си, Хенри, а ти си най-изключителният от мъжете. Най-богатият, най-умният. — Тя пристъпи към него. — Най-забавният. Защото искам всички да ни завиждат и да си казват, че двама много по-добри от останалите са се събрали. Затова.

Хенри изви едната си вежда и сведе поглед към безупречно лъснатите обувки.

— Най-богат, най-умен, най-забавен… Горе-долу е така. — Кимна отново, сведе поглед към обувките си, преди да отправи на Пенелопи познатата си блестяща усмивка. — Както и да е, направи ми впечатление, че къща с този размер — най-хубавата, както ти каза — няма кухня, в която прислугата да работи денонощно — заяви той.

— В чисто нова къща, великолепна като тази, не разчитаме на една-единствена кухня. Освен това съобщих на прислугата, че не се нуждаем от тях до края на деня. — Пенелопи вдигна картичката му, сякаш се опитваше да я помирише и така да добие представа за написаното. Престори се на замислена, а сетне я хвърли в огъня и остана загледана в нея със самодоволна усмивка. После се обърна и огледа просторната кухня. Избра висока, тясна маса и се настани върху нея. Облегна се на стената, а краката й останаха да висят.

— Налага се сам да ми кажеш какво пишеше на картичката — подхвърли предизвикателно тя. Прокара пръсти по корсета на роклята, за да го приглади, и по този начин съвсем дискретно смъкна деколтето повече, отколкото би разголила пред хората, а после извади къса цигара, скрита някъде в полата. Усмихна се на Хенри, запали цигарата и изпусна дима. Веднага усети, че макар и едно от най-богатите момичета в Ню Йорк, в момента изглеждаше някак евтина. С Хенри се познаваха от известно време и вече бе научила, че подобни противоречия му допадат.

Той се усмихна на една страна и тя разбра, че е успяла да привлече вниманието му.

— Забавлявахте ли се снощи, господин Скунмейкър? — попита тя. — Доколкото си спомням, разговорът ни бе прекъснат.

— Забавлявах се и то много, госпожице Хейс. — Златистокафявите му очи се плъзнаха из стаята, докато разкопчаваше палтото си, за да го метне на дъската за рязане. — Не мога да си представя по-приятен и забавен бал.

— Постарахме се всичко да е на ниво, за да останат доволни гостите — изтъкна Пенелопи. — Най-вече вие, господин Скунмейкър. Ако нещо не е било по вкуса ви, трябва да ми кажете веднага.

Хенри се колебаеше, като че ли си спомняше нещо, и пристъпи към Пенелопи. Тя усети движението му с всяка клетка на тялото си.

— След като сама повдигаш въпроса, струва ми се, че не ни остана достатъчно време.

— Времето с мен не ти е било достатъчно, така ли? — попита тя.

— Не. — Хенри не затвори уста, все едно се канеше да каже нещо особено важно. — Никак.

Пенелопи се усмихна и смъкна бюстието толкова ниско, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — потвърди той и направи още две крачки, за да застане пред домакинята и да обвие с ръце кръста й.

— Снощи танцува великолепно — продължи тя, докато Хенри покриваше врата й с леки целувки. Остана доволна, когато той не спря, за да отговори. — Бих казала, че двамата танцувахме великолепно. — Замълча, щом Хенри притисна устни към малката ямка в основата на шията и се прехвърли от другата страна. — Както ти е известно, аз съм изключително скромна и държа да подчертая, че мнението не е само мое.

— Така ли? — Хенри се отдръпна и я погледна в очите.

Пенелопи веднага забеляза как се забавлява.

— Не, от Бъки разбрах: гостите са били единодушни, че сме се представили като невероятна двойка на дансинга и би било жалко, ако не направим следващата по-сериозна крачка. — Не се сдържа и ахна, когато усети ръцете на Хенри да пълзят под полата и да галят свивката на коленете. Усети по бедрата й да преминава тръпка. Все пак Пенелопи нямаше да му позволи да подмине намека й; сините й очи заблестяха, лявото ъгълче на устата й се изви нагоре и тя продължи: — Кажете ми, господин Скунмейкър, какво мислите по въпроса?

Хенри се смяташе за истински джентълмен и никога не си позволяваше да дава обещания, които после няма да спази, а и ръцете му вече бяха по средата на бедрата й, затова спря въпросите на Пенелопи с целувка.

— Хенри — прошепна тя с тих, дрезгав глас след целувката и погледна над рамото му към трепкащите пламъци в камината. — Какво беше написал?

— Писмото ли? — меките му устни се преместиха към ухото й. — Нищо, Пенелопи. Нищо важно.

— Хайде, Хенри, кажи ми.

Младежът се отдръпна, колкото да я погледне в очите. Тогава младата жена забеляза огромна промяна в погледа му. Ако не грешеше, там припламваше огънчето на любовта.

— Скоро ще разбереш — призна й най-сетне, преди да я целуне по съвършените розови устни.

Целувката изпълни Пенелопи със самоувереност и тя се отдаде на удоволствието да се наслади на Хенри Скунмейкър в кухнята, в неделя следобед. Нямаше търпение отношенията им да станат достояние на всички, но както той каза скоро щеше да разбере. Обля я топло задоволство, докато мислеше колко ли скоро ще се случи.