Метаданни
Данни
- Серия
- Живот на върха (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Luxe, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- in82qh(2013)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Ана Годбърсън. Лукс
Американска. Първо издание
ИК „Ентусиаст“, София, 2010
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-954-865-717-4
История
- —Добавяне
Двайсет и девета глава
„Има старомодни майки, които настояват прозорците на дъщерите им да са винаги затворени, за да не позволят на развратници да влязат в стаите на дъщерите им. Ние подхождаме по-модерно: умерено количество свеж въздух се отразява добре на младите момичета, така че в топли нощи прозорците може да бъдат оставени отворени.“
Фойерверките все още гърмяха над тухлените фасади на Ню Йорк, макар на Даяна да й се струваше, че веселяците най-сетне са отишли по-далече в центъра. Вгледа се в отражението си и видя огромните кръгли зеници и тъмните гъсти мигли на момиче, чиято главица е пълна с великолепни, забранени мисли. Даяна нямаше да се почувства по-обичана дори той да беше до нея. Господинът така и не се появи тази вечер и за нея проявата бе също като дълъг, многозначителен поглед от далечния край на стаята или тайно любовно писмо, донесено след много препятствия. Тя, разбира се, вече познаваше и двете.
Даяна придърпа по-близо до огледалото столчето, на което седеше, и приглади назад немирните къдрици, паднали на челото й. Бе изминал почти час, откакто Клер й помогна да си съблече роклята, изми краката й и ги разтри, а след това вдигна косата й за през нощта. Даяна не усещаше умора. Беше пълна с енергия и се чувстваше малко глупаво. Харесваше се как изглежда в дългата бяла нощница, широчка, леко прозрачна на малките кръгли гърди. Нацупи се и огледа кожата на врата си.
— Изобщо не е лудост, че не можеш да спреш да мислиш за мен, Хенри Скунмейкър.
— Напълно съм съгласен.
Даяна едва не падна от столчето, скочи и инстинктивно прикри гърди. Не знаеше какво да каже от смущение. Бавно се обърна към прозореца към градините зад къщите на тяхната пресечка и видя мъжа, за когото не спря да мисли цялата вечер. Изглеждаше твърде неугледен.
— Какво търсиш тук? — прошепна тя и пристъпи към дългия двоен прозорец, открехнат, за да влиза нощният хлад. Той бе застанал отвън, на тясното балконче от ковано желязо, в син панталон, навит над глезените и бяла официална риза, смачкана и мърлява. Наблюдаваше я, без да крие колко му е забавно, но в изражението му имаше още нещо, което на Даяна много й се искаше да вярва, че е желание. Той се усмихваше. — Всъщност, как попадна тук? — продължи тя, когато й се стори, че той все така ще я наблюдава и няма да каже и дума повече.
— Минах по Деветнайсета улица, прескочих оградата на Ван Дорън, после вашата. Лесно се качих по озеленената преграда. — Хенри замахна с ръка и се наведе към нея. — И така попаднах при теб.
Даяна прехапа устни и за пръв път през живота се притесни от вида си и от стаята си: и светлорозовата копринена кувертюра, която покриваше таблата на малкото й легло, и купищата книги на работната маса, и старата меча кожа на пода пред камината — всичко й се стори старомодно и прекалено момичешко.
— Цяла нощ мислих за теб — призна срамежливо девойката. Хенри бе заклещен между прозореца и парапета на балкона. Тя забеляза, че лицето му е изгоряло от слънцето.
— Де да можех и аз да кажа същото. — Тя понечи да му отвърне, но Хенри й намигна, да не би да разбере погрешно думите му. — От два следобед до десет тази вечер бях пиян. Щом пийнах кафе, смея да твърдя, че единствените мисли в главата ми бяха за теб.
— Наистина ли? — Даяна се усмихна щастлива и бузите й пламнаха.
— Да, аз…
— Дай! — разнесе се приглушен глас от другата страна на вратата.
Хенри веднага приклекна. Даяна първо си помисли, че или майка й, или Клер са в коридора. Сърцето й заблъска уплашено. Погледна Хенри, свитите от страх и разочарование вежди. Как само й се искаше да го докосне. Желаеше да разкопчае бялата му риза и да го събори върху кожата. Хенри наведе глава, погледна към вратата и пак се обърна към нея. Опитваше се да й отправи въпросителен поглед.
— Дай? — разнесе се отново гласът. — Може ли да вляза?
Хенри вдигна ръце, за да я попита какво да прави, тя също вдигна ръце над главата си и ги размаха. „Върви!“, изрече само с устни. Господинът бързо се обърна, все още усмихнат, готов да я послуша. Тя чу зловещо пропукване откъм озеленената преграда, сетне се разнесе пукот като от сцепено дърво, но не посмя да погледне навън. Вратата към стаята се открехна.
— Дай? — обади се срамежливо Елизабет и надникна.
— О! — ахна Даяна, когато се обърна към сестра си и забеляза, че роклята й е скъсана и мокра, а косата й — разрошена, сякаш бе попаднала в буря.
— Облечи нещо. Ще настинеш. Затвори прозореца… — Двете се обърнаха към задния двор, когато чуха трясък, шумолене и вик от болка. — Какво, за бога, беше това?
— Сигурно хората от парада — отвърна бързо и уверено Даяна и отиде да затвори прозореца преди сестра си. Опита да зърне какво прави Хенри. — Добре ли си? Роклята ти… — Посочи огромната пола на сестра си, която изглеждаше така, сякаш някой бе чистил с нея пода в кухнята.
— А, да… паднах по стълбите. Исках да си взема вода, но застъпих полата и…
— Плакала ли си? — прекъсна я Даяна. Очите на сестра й бяха подпухнали и гневни.
— Не съм. Може би съвсем малко. — Елизабет погледна сестра си почти срамежливо. — Просто… — Замълча, но продължи да я оглежда.
Даяна също не откъсваше очи от нея, понеже не беше сигурна какво точно се опитва да й каже Елизабет. Одеве й се стори доволна, задето Хенри го няма. Очевидно чак сега се е почувствала засрамена. Престана да се притеснява, че някой може да е видял Хенри и раздразнението й, че Елизабет бе прекъснала вълшебния момент, се стопи. Бе почти загрижена за сестра си. Дори съжали заради тайните си желания.
— Просто… — Тя въздъхна, сякаш не успяваше да намери думи, с които да опише чувствата си, и отпусна рамене. Притисна лицето си с ръце все едно отново щеше да заплаче. — Сещаш ли се за картината на Вермеер, която татко ми подари?
Даяна направи гримаса.
— Той подари тази картина на мен. — Помнеше ясно историята й. Баща им я купил от галерия в Париж, когато госпожа Холанд била бременна за втори път и искал да бъде закачена в стаята на второто дете, но Елизабет впечатлила всички с разбирането, което проявила към композицията, затова господин Холанд решил да я сложи в стаята на Елизабет, докато Даяна навърши шестнайсет. Когато тя стана на шестнайсет, той вече беше починал и никой нямаше желание да обсъжда къде да е закачена картината. — Само че ти настоя да бъде в твоята стая — добави тя с горчивина.
— Така ли? — отвърна Елизабет с примирение, което подсказа на по-малката й сестра, че различно е запомнила нещата. Даяна сви рамене — за какво й трябваше да печели подобни разправии, след като красавецът, за когото бе сгодена сестра й, идваше нощем при нея. Елизабет си пое дълбоко въздух, за да не заплаче. — Вече няма никакво значение. — Просто исках… искам да кажа, стига да нямаш нищо против… — Тя отпусна рамене и покри лицето си с ръце.
— Остани да спиш тук, ако искаш — предложи Даяна и пристъпи към сестра си. Прегърна я и я притисна до себе си.
Помагаше на Елизабет да си свали роклята и се опита да не мисли за Хенри и за прекрасните мигове, когато той стоеше на прозореца й. Знаеше, че трябва да е безкрайно благодарна, задето не са ги хванали, особено сега, след като видя колко е разстроена сестра й от случилото се тази вечер.
Дори след като двете се отпуснаха една до друга, за пръв път, откакто бяха деца, на Даяна й се прииска отново да зърне единствения мъж в Ню Йорк, когото не можеше да има.