Ана Годбърсън
Лукс (20)

Осемнайсета глава

„Не търси момчета в мрака,

те ще изрекат красиви думи и

ще те оставят сама да носиш белезите.

Не търси момчета в парка,

Защото там са истинските джентълмени.“

Стихче, написано от шивачка, 1898 г.

— Чакай — изкрещя Даяна, докато тичаше по червените карирани покривки, проснати на тревата, и се опитваше да заобиколи слисаните деца, които очевидно не бяха достатъчно бързи, за да се отдръпнат от пътя й. Краката й се движеха дори по-бързо от мислите, но в момента бе убедена, че най-важното е Хенри да не докосва шапката й. — Не ми трябва помощта ти! — изкрещя отново.

Той забави крачка, щом чу гласа й. Споменът за начина, по който си бе позволил да говори на кочияша им, бе все още пресен и много оскърбителен — та Уил бе част от семейството открай време и опитът му за бунт не убягна на Даяна. Най-сетне настигаше Хенри, но точно тогава чу носовия глас на някаква жена.

— Ето как семейство Холанд възпитават момичетата си.

Тя се извърна за миг, разкривила презрително лице, и продължи напред. Докато настигне Хенри, беше задъхана, а вятърът бе проникнал през роклята. Вдигна ръце да се стопли. Направи последни две крачки и настоя с леденостуден глас:

— Благодаря ти, но нямам нужда от помощта ти.

Той й се усмихна игриво, но тази усмивка вече не й действаше.

— Добре, госпожице Даяна — отвърна той, — щом настояваш, няма да ти помагам.

Девойката се обърна назад, към пътеката, където ги чакаше каретата, малко след каменния мост. Сестра й и Уил не се виждаха. Обърна се отново и погледна към шапката си, паднала в синьо-зеленикавите води на езерото. Бялата панделка, завързана одеве под брадичката й, сега се носеше по повърхността. Тя въздъхна нетърпеливо, вдигна полата си и направи крачка към калния бряг.

— Стига, Даяна. — Момичето погледна Хенри. Той нито се смееше, нито я гледаше похотливо, беше се вторачил в подгъва на роклята, вече изцапан с кал. — Нямам намерение да се натрапвам, когато съм нежелан… но ако предпочиташ, ще взема шапката…

Тя го погледна, а след това и групата деца, скупчили се на няколко метра от тях. Погледна отново шапката и забеляза, че е отплавала още по-далече. Почувства се сякаш е изложена на показ насред поляната и се поколеба как да постъпи. Погледна отново Хенри и той изви вежди, леко развеселен.

— Искаш ли да я взема?

— Ами… — Даяна го стрелна ядосана. — Май…

Хенри й се усмихна и постави ръце на талията й. Докосването му смекчи решителността й и я накара да се замисли защо, за бога, й се бе сторило толкова важно той да не докосва шапката й. Младият господин приклекна, свали обувките и чорапите си, обърна се и навлезе във водата до колене, а шитият по поръчка черен панталон се намокри и полепна по краката му.

— Готово! — извика Хенри и грабна шапката. В същия момент ято патици се приближиха да проверят кой е и едната стисна бялата панделка в човката си. — Панделката обаче… май си има нов пазител — обяви младият господин и посочи патицата в кафяво и сиво, която се отдалечи.

— Как ще я връзвам без панделка? — изкрещя тя, кръстоса ръце пред гърдите си и изкриви лице. — Ако ми се появят лунички, не знам какво ще те направи мама.

Хенри погледна патицата и се намръщи. Даяна разбра, че се колебае дали да не се пребори за панделката, и се изкиска тайно. Той я стрелна с очи, когато чу смеха й.

— Шегувах се! — провикна се тя.

Хенри изгледа за последно панделката и бавно излезе от езерото. Насъбралите се деца се разсмяха, щом го зърнаха как изглежда, а Даяна не се стърпя и изръкопляска. Не можеше да се чувства онеправдана от бос мъж в скъп панталон, съсипан от калта.

— Ето ти шапката — оповести той официално. — Само че от нея тече вода и с удоволствие ще я задържа. Стига да нямаш нищо против, разбира се.

— Благодаря — и наклони глава в знак на благодарност.

Останаха на брега на езерото, а вятърът поде отново полата на Даяна. Той я наблюдаваше, тя му се усмихваше, отначало едва-едва, но скоро усмивката й стана по-широка. Останаха така няколко секунди — по-дълго, отколкото е прилично, и Хенри предупреди:

— Трябва да се връщаме.

— Да — съгласи се Даяна. — Наистина трябва.

Остана да наблюдава как се обува и й се прииска да измисли нещо, което да каже, понеже вече не му се сърдеше. Той обаче й намигна и тя разбра, че думите са излишни.