Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (18)

18.

Френч бе прекарал вече часове в скривалището си и все по-ясно съзнаваше, че няма да успее да се измъкне оттам.

Досега се надяваше, че гигантският бял паяк ще си тръгне и останалите насекоми ще продължат нормалната си работа, но това не стана. Напротив — в огромната зала се възцари атмосфера на някаква трескава и напрегната нервност, а през последните няколко минути продължаваха да прииждат все повече паяци — цяла армия от добре познатите на Френч гигантски насекоми, всички въоръжени.

Френч бе убеден, че той самият бе поводът за това оживление. В нишата, където бе пропълзял, беше в безопасност. При случаен поглед в тази посока паяците щяха да зърнат само тъмна сянка. Докато владееше нервите си и не направеше опит да напусне скривалището, нямаше да му се случи нищо. Но не можеше да остане тук вечно.

Отново се запита какво се бе случило. С часове бе бродил в света на паяците, бе срещнал немалко от тези отвратителни твари, но никой не го бе разпознал. И изведнъж излизаше цяла армия, без съмнение с единствената задача да го открият и убият.

А може би всичко бе свързано с появата на новото бяло същество, изскочило от металния пръстен. Френч бе уловил за миг погледа му и бе убеден, че то е значително по-интелигентно, следователно по-опасно от останалите чудовища. Обмислил бе и възможността да го убие — през последните часове бялото насекомо бе преминало няколко пъти близо до скривалището му, достатъчно близо за добре прицелен изстрел на харпуна. Не бе обаче сигурен дали не беше вече твърде късно за такова действие.

Френч се раздвижи неспокойно. Краката и гърбът го боляха непоносимо поради неудобната поза, която бе принуден да заеме в тясната ниша. Погледът му обходи отново залата, спря се за миг на блестящата бяла фигура на чудовището, което очевидно командваше въоръжените паяци, и се насочи отново към плуващия в пространството метален пръстен.

Нещо ставаше, Френч го усети още преди задната стена на залата, която се виждаше вътре в пръстена, да почне да избледнява и да отстъпи място на безплътния трептящ мрак, който вече бе виждал.