Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (16)

16.

Мигащите светлини над вратата на асансьора показваха, че той бе отминал приземния етаж и сега се спускаше надолу в подземните помещения. Гурк бе запомнил точно пътя надолу, когато Стоун го доведе тук. Това бе станало преди три месеца.

Гурк беше в полусъзнание, но наред с редица други качества, които никой не подозираше у него, той притежаваше ейдетична^[1] памет, която работеше с прецизността на компютър и запаметяваше и най-дребната подробност, за да не я забрави никога вече. През тези три месеца той многократно бе напускал килията и бе отвеждан в други части на сградата. Всеки път той запечатваше и най-дребните детайли, а за все още непознатата част на сградата си беше изградил мислена представа с вероятност, близка до стопроцентовата сигурност, следвайки правилата на архитектурата, които прилагаха жителите на тази планета. Сигурен бе, че ще намери пътя, който води навън.

Известен проблем представляваха двете мравки, които го охраняваха по пътя надолу от частния апартамент на Стоун. Гурк не се съмняваше, че може да надвие двете насекоми. Разбира се, не тук вътре. Асансьорът бе прекалено тесен, за да си позволи дуел с тези великански създания със страхотна физическа сила. Освен това трябваше да действа бързо. Ако само една от двете успееше да подаде сигнал за тревога, всичко щеше да бъде изгубено.

Асансьорът спря, вратите се плъзнаха и Гурк се стегна вътрешно, за да се нахвърли върху мравката, вървяща пред него, и да грабне оръжието й. В последния миг обаче промени решението си, тъй като видя, че коридорът пред асансьора не бе празен. Тук бяха около половин дузина морони, а в дъното се чуваше високочестотното писукане на гласовете на други войници.

Гурк излезе послушно от асансьора, без ни най-малък признак на съпротива, и се обърна надясно. Двамата морони вървяха бързо и той бе принуден да премине в лек тръс. Това беше само в негова полза, така може би щеше по-лесно да успее да ги изненада.

Гурк се върна в мислите си към краткия разговор със Стоун и отново изпита онова дълбоко тревожно смущение, което го бе обзело при думите на губернатора. В хода на столетията Абн Ел Гурк бе възприел много от злобното джудже, което с удоволствие играеше, затова извънредно рядко бе готов да си признае допусната грешка или недостатък. Губернатор Стоун обаче го объркваше все по-силно. Може би за пръв път в живота си той се бе заблудил в оценката си за някого. Досега бе смятал Стоун за предател, във всеки случай за страхливец. Неочакваната му готовност да помага на Черити и останалите бунтовници Гурк бе оценил само като следващ акт на слабост, отчаян опит в последния момент да се нагоди по вятъра, както гласеше поговорката на хората. Гурк вече не беше сигурен. Това, което бе направил Стоун, не отговаряше на логиката на предателя, който преследва само облаги за себе си. Не беше ли това само следващ рафиниран ход в играта? Нещо обаче подсказваше на Гурк, че този мъж просто не беше достатъчно умен за това. Въпреки всичко не успяваше да възприеме Стоун като човек, готов да жертва живота си, за да помогне на своя народ. Не — за пръв път в живота си Гурк бе така дълбоко объркан и обзет от нерешителност.

Това се отнасяше за мнението му за Стоун. Не и за собствените му действия.

Бяха напуснали коридора и приближаваха малката бетонна килия, в която Гурк бе прекарал последните три месеца, когато той забеляза, че вече са сами, с изключение на въоръжения пост пред отворената врата на килията. Трима въоръжени и внимателни войници срещу един — не особено благоприятно съотношение на силите, но може би най-доброто, което щеше да му се удаде.

Подтичвайки, Гурк бръкна с непринудено движение под пелерината си и извади миниатюрното оръжие, което бе получил от Стоун, след което се просна с цял ръст на пода. Двамата морони помислиха, че просто се е препънал и не посегнаха към оръжието си, а спряха на място. Единият се наведе, за да го изправи на крака.

Гурк го застреля. След това се претърколи и описвайки широк полукръг с тесния проблясващ кървавочервен светлинен сноп на пистолета, превърна главата, раменете и горните крайници на втория пазач в сив прах. В последния миг едва отскочи встрани, за да се предпази от рухналото тяло на насекомото.

Третият войник светкавично оцени опасността и реагира бързо и хладнокръвно, както всички същества от неговия народ. Докато двете му ръце вдигаха оръжието и го насочваха към Гурк, една трета ръка се спусна към миниатюрния комуникатор, който висеше на колана му.

Гурк стреля, без да се прицели добре. Червеният енергиен лъч не улучи и превърна в прах част от стената зад морона, но все пак атаката отклони за миг вниманието му. Той направи крачка встрани, опита се едновременно да се прицели в Гурк и да натисне алармения бутон на уреда. Но Гурк бе по-бърз.

Мравката и той стреляха едновременно. Ярката лазерна светкавица от пушката на морона не улучи Гурк само на сантиметър, но изстрелът на Гурк бе точен. Комуникаторът, протегнатата към него ръка и част от бронираните хълбоци на насекомото се превърнаха в облак прах. Гурк скочи на крака и стреля отново, преди още мравката да усети болка и да нададе вик. Енергийният лъч проби дупка колкото юмрук в бронята на гърдите и гърба й, след което прогори и стената отзад.

Гурк се обърна светкавично, и насочи оръжието към коридора зад себе си, но нямаше други цели за стрелба. Всичко се разви бързо и почти безшумно, така че другите насекоми зад извивката на коридора едва ли бяха усетили нещо.

Гурк с ужас установи, че димящата следа от изстрела на морона стигаше почти до ръба на стената. Ако мравката бе стреляла само сантиметър по-надясно, лазерният лъч щеше да попадне в напречната галерия на коридора и сега тук щеше да гъмжи от войници. Тогава не би имал никакъв шанс.

Гурк прогони тези мисли от съзнанието си. Безсмислено бе да разсъждава с „ако“ и „или“. Надяваше се, че ще има още шанс. Нещо необичайно се бе случило в сградата, а може би в целия град. През седмиците, прекарани тук, никога не бе виждал толкова много войници в подземието. Гледката от прозореца на апартамента на Стоун също издаваше някаква трескава активност, обхванала целия град.

Той прибра оръжието, прекрачи предпазливо през трупа на мъртвото насекомо и хукна надолу по коридора. Мина покрай килията си, достигна следващото разклонение, пое надясно, след няколко крачки стигна до заключена метална врата, боядисана в зелено — точно както бе обяснил Стоун — и хукна надолу по коридора. Гурк се спря задъхан, огледа се в двете посоки и извади изпод пелерината си миниатюрния импулсен генератор, който бе получил от Стоун. Ръцете му леко трепереха, когато го притисна към ключалката. В продължение на половин секунда не се случи нищо и той отново бе обзет от подозрението към Стоун, но после се чу леко прещракване и вратата се открехна.

Гурк се промъкна бързо през пролуката, придърпа вратата след себе си и заопипва стената в мрака. Ръката му се плъзна по грапавия бетон и достигна до пластмасова пластина, натисна я рязко и енергично и след миг на тавана светнаха множество трепкащи неонови лампи.

Гурк се огледа. Точно според описанията на Стоун, пред него имаше тясна бетонна стълба, която водеше надолу към втора подобна врата. Той жертва още една секунда, за да се обърне и да залости вратата — нещо, което едва ли щеше да спре евентуалните преследвачи, но можеше да ги задържи няколко секунди. След това хукна надолу по стълбата, като вземаше по две стъпала, и отвори втората врата по същия начин.

Зад нея се простираше огромна зала с голи бетонни стени, таванът на която се поддържаше от множество кръгли бетонни колони с дебелина около метър. По-голямата част от продълговатите еднометрови неонови лампи не светеха и на оскъдното осветление залата приличаше на необикновена, зловеща пещера със странни варовикови образувания. Но залата бе именно това, което бе казал Стоун — подземен гараж. Само след няколко крачки, всред забравените от половин век ръждясали автомобили, Гурк откри сребристия автомобил на въздушна възглавница с емблемата на губернатора.

Гурк отново се спря. Сърцето му затуптя бясно, цялото му същество го зовеше да се обърне назад и да потърси защита в тъмнината. Клопката бе толкова явна, че всяко дете би я открило. С лявата си ръка той извади пистолета, описа кръг и се огледа внимателно. Нищо не се помръдна. Ръждясалите останки от автомобили бяха разпръснати наоколо в тъмнината подобно на вкаменени скелети на странни гигантски животни. Изведнъж усети колко лош и застоял бе въздухът тук долу. Взираше се съсредоточено в мрака и се ослушваше напрегнато, но никъде не се долавяше и следа от войници морони.

След малко се приближи предпазливо до автомобила. Той представляваше голямо шестместно возило на въздушна възглавница с тежко въоръжение и дебела броня и сигурно бе в състояние да устои на атаката на боен планер. Гурк го огледа недоверчиво в продължение на минута, обиколи го веднъж и отново се спря, преди да вдигне ръка и с колебание да приближи импулсния генератор към ключалката на вратата.

Вратата се плъзна безшумно. Гурк се напрегна в очакване отвътре да го посрещне безизразното лице на насекомо или дулото на лазерен пистолет, но вътре се виждаше само седалката на водача, тапицирана с червен плюш. Изглежда, Стоун действително бе казал истината.

Все още разтреперан, Гурк изпълзя в автомобила, затвори вратата и постави импулсния генератор в едно специално предназначено за целта гнездо под волана. Чу се тихо бръмчене и в следващия миг множеството скали и уреди на арматурното табло оживяха и светнаха със зелена светлина. По корпуса преминаха леки вибрации, когато двигателите заработиха, машината се издигна леко и заплува на една длан над пода на залата.

Предпазливо, като че ли се страхуваше да не бъде ухапан от нещо, очаквайки нещо съвсем непредвидимо, Гурк протегна ръка към волана. Не се случи нищо. Автомобилът послушно се завъртя на място, в синхрон с лекото движение на ръката му, после насочи тъпата си муцуна към затворените врати на подземния гараж.

Сигурно бе клопка. Даниел Стоун едва ли се надяваше, че ще успее с автомобила. Това бе личният автомобил на губернатора. Само той лично имаше право да го кара — или някой, който носеше личния му импулсен кодов генератор. Благодарение на доверчивостта на мороните, която бе позволила на Стоун да изплете своята мрежа от предателство и лъжи, те късно щяха да се усъмнят кой е в автомобила.

А може би наистина се беше излъгал в оценката си за Стоун? Гурк даде решително газ. Решетъчните врати на гаража се плъзнаха нагоре, а след още половин минута автомобилът излетя на улицата пред небостъргача и се понесе с увеличаваща се скорост на юг.