Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (1)

1.

— Казах ви, това е клопка! — Гласът на Скудър почти премина във фалцет и Черити долови не само паника и гняв, но и нещо повече — упрек, насочен към нея.

В момента нямаше време за отговор. Около нея удряха светкавиците на лазерните изстрели и цялото й внимание бе заето единствено с отчаяни усилия да им се изплъзне.

Може би Скудър имаше право и действително бяха попаднали в клопка. А може би не. Това нямаше никакво значение. В момента имаше една-единствена цел — да спаси живота си. Все още беше в опасност и не бе сигурна дали ще успее да се измъкне.

Преградният огън затихна за миг. Черити се възползува без колебание от тази възможност, изскочи иззад прикритието си и на зигзаг побягна към падината, където бяха паркирали машината. Двата робота зад снежната пряспа реагираха незабавно и отново откриха огън по нея. В снежната виелица, на фона на безкрайна равна ледена пустиня, Черити едва различаваше ярките светкавици на тънките лазерни лъчи, но снегът около нея като че ли кипеше. Взривове от сива пара и разтопена земя бележеха по права линия всеки откос, насочен към нея, подобно на редове от картечница, но несравнимо по-бързи и по-точни. Тя се хвърли напред с отчаян скок, претърколи се странично, скочи на крака и побягна отново. По лицето й се плъзна огнен полъх и в същата частица от секундата взрив вляво от нея отнесе част от снежната пряспа, засипвайки я с нажежена земя и кипяща вода. Тя изкрещя — повече от ужас, отколкото от болка, тъй като включеният защитен екран на бойната униформа я предпазваше от тежки наранявания. Запази присъствие на духа и се втурна право в кипящия облак пара, преодолявайки първоначалния инстинктивен импулс да побегне далеч от него.

Сметката й излезе вярна. Стрелбата на роботите-убийци ставаше все по-неточна. Очевидно завесата от кипяща пара сериозно затрудняваше инфрачервените сензори на роботите и те трудно разпознаваха целта. Все още голям брой изстрели от техните лазерни оръжия експлодираха около нея в снега, но вероятно продължаваха да стрелят просто напосоки в предполагаемото направление.

Черити не изчака парата да се разсее, а светкавично смени посоката и приведена побягна към билото на възвишението, зад което чакаше машината.

Тя прехвърли възвишението и с хлъзгане се спусна към верижната машина, размахвала ръце, за да пази равновесие. От виелицата изплува втори силует и изрева нещо към нея. Скудър. Тя не обърна внимание на виковете му, а се затича още по-бързо, като хвърляше трескави погледи назад през рамо. Стрелбата от лазерните оръжия бе престанала, но това все още не означаваше, че бяха в безопасност. За миг внезапно изгуби равновесие върху огледалната ледена повърхност, която се криеше под тънката снежна покривка, и политна презглава надолу по хълма. Носейки се в облак фин снежен прах, тя успя да спре едва пред отворения люк на машината.

Една ръка се показа от машината и я подкрепи, за да се качи. Втора ръка я сграбчи за гърба и я тласна така грубо навътре през люка, че тя отново загуби равновесие и при падането, увлече със себе си мъжа в машината. Другият също скочи вътре, затръшна люка след себе си и се извърна с разгневено лице към Черити. Преди обаче да изрече и дума, двигателят изрева и машината потегли с такъв тласък, че Скудър също залитна. Просна се с цял ръст върху Черити и Фалър, които в същия момент се опитваха с взаимна помощ да се изправят на крака. С пронизителен вой на форсирания двигател верижната транспортна машина се понесе нагоре по хълма и се насочи на юг. Ослепителна светкавица проникна през защитния филтър на стъклата и за частица от секундата потопи кабината в ярка бяла светлина без никакви сенки. В непосредствена близост се чу експлозия и секунда по-късно цялата машина потрепери под падащите отломки земя и лед. След миг вече бяха преодолели билото и се спускаха в безопасност в долината.

Въпреки това още няколко секунди Черити остана неподвижна, без да диша, преди да се осмели да отвори отново очи. Всеки миг очакваше да проехти зловещият трясък на разрушаващ се метал или глухият тътен на взрив, който разбива на парчета машината заедно с екипажа й.

Не се случи нищо. Оглушителният вой на двигателя спадна отново до поносима сила и подът на машината под краката им постепенно престана да подскача като буен кон. И този път се измъкнаха. Но сега всичко висеше на косъм.

— Казах ви, че това е клопка! — каза Скудър, който все още лежеше върху им и, изглежда, нещо му пречеше да се изправи на крака.

— Чухме го вече няколко пъти — отговори Черити. — Ако нещо непрекъснато се повтаря, това не значи, че става по-вярно.

Тя отмести десния крак на Скудър от лицето си и се опита да се изправи, но спря веднага, когато Фалър изстена глухо от болка. Тя и Скудър бяха паднали върху него и нещастникът бе като прикован към пода на машината.

— Всичко наред ли е там отзад? — чу се гласът на водача откъм кабината за управление.

— Да! — изрева Скудър. — Чудесно! Засега не сме мъртви.

— Всичко е окей — каза Черити. — Изглежда, няма ранени.

Фалър издаде глух стон. Не бе в състояние да каже нищо, тъй като лицето му бе притиснато под тежестта на тялото на Скудър към рифелованите метални плочи на пода.

— Не съм сигурен на кого бих предпочел да извия врата — изръмжа Скудър. — На Стоун или твоя. Да попаднем в такава елементарна клопка.

— По-добре престани с тези глупости и стани — отговори Черити. Като изви гневно глава към индианеца, продължи: — И по възможност по-внимателно, без да убиеш някого от нас.

Скудър не би бил Скудър, ако не отвърнеше с обичайната гневна забележка. Въпреки това се подчини безропотно и предпазливо се претърколи встрани, успя да се хване някъде с ръка и се изправи. Миг по-късно помогна на Черити да стане на крака.

Охкайки, с изкривено от болка лице, от пода се надигна и Фалър. Застана за миг прав, като се олюляваше, после с глух стон се свлече върху една от тесните седалки, и закри с ръце пребледнялото си лице.

— Ранен ли сте? — запита Черити с тревога.

Фалър поклати глава — нещо, което очевидно не трябваше да прави, защото веднага простена пак и лицето му загуби още от естествения си цвят.

— Не. Във всеки случай… мисля, че не. Но главата ми ехти, като че ли цяло индианско племе е играло бойния си танц върху нея.

— Не сте далеч от истината — отговори Черити и се ухили злорадо към Скудър. После се извърна и се насочи към предната част на машината, като с разперени ръце поддържаше равновесие върху подскачащия под.

Лестър и Филипсен бяха на местата си в малката кабина за управление. И двамата бяха много заети и дори не я погледнаха, когато влезе. Лестър стискаше с две ръце лоста за управление и водеше машината с главоломна скорост в тясната ледена долина. Носеха се по измамно гладка заснежена повърхност, под която можеше да се крие всичко възможно. Филипсен следеше с напрегнато лице множество контролни уреди и миниатюрни екрани, които покриваха пулта в полукръг пред него.

— Всичко наред ли е? — попита Черити.

— Засега да — изръмжа Филипсен. — Ако не ни преследват, след две минути ще бъдем извън обсега на стрелбата. Стига тази барака да издържи дотогава.

— Ще издържи — вмъкна Лестър и даде газ. Въртящите се бясно вериги изстрелваха десетметрови снежни фонтани, а стените на ледения улей като че ли препускаха насреща им. Черити инстинктивно потърси опора в облегалката на седалката на водача.

— Къде, по дяволите, сте се научили да карате така? — попита тя и продължи в шеговит тон: — На влакчето на ужасите?

— Съвсем не — отговори Лестър с тон, който не й позволи да отсъди дали говореше сериозно, или отвръщаше на шегата. — Аз съм запален по видеоигрите. Човек придобива невероятен опит от тях. Да управляваш тази таратайка, е нищо в сравнение с една игра ПРЕХВАЩАЧ или ОТМЪСТИТЕЛ. Трябва да опитате.

Черити се извърна с безмълвна въздишка и направи единственото, което сметна за разумно в момента: да приключи този безплоден диалог и да се върне в задната част на машината. Там Скудър се бе навел разкрачен над Фалър и опипваше с пръсти главата и слепоочията му.

— Наред ли е всичко? — запита тя.

Скудър кимна и се изправи:

— Не бих желал да съм на неговото място в момента, но мисля, че не е ранен. Как е отпред?

Черити сви измъчено рамене:

— Мисля, че ще успеем.

Лестър като че ли бе чул думите й и реши да ги опровергае, защото в същия миг машината подскочи силно нагоре и отново се сгромоляса в снега. Черити залитна към Скудър и едва не падна върху него. Той я хвана здраво за раменете и я задържа така, може би миг по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Разбирам за какво говориш — каза той. — Дали ще оцелеем от атаката на мороните или от майсторското управление на Лестър?

Черити се усмихна. И Скудър, и тя знаеха много добре, че тези думи бяха несправедливи за младия германски воин. По думите на Хартман тримата бяха най-добрите от неговите хора и той бе напълно прав. Умението, което показаха дотук Лестър и Филипсен в управлението на машината, граничеше с фантастиката. Но това с нищо не променяше впечатлението от поведението им досега — при всяка възможност, уместна или не, и двамата се държаха като деца. Какъв беше Лестър — гений или просто идиот? А може би и двете едновременно.

— Разбра ли, че бяхме на косъм? — Скудър внезапно стана сериозен. — Имахме щастие, че тези роботи са толкова слаби стрелци.

Черити погледна замислено обгореното петно на униформата си, голямо колкото длан. Ако не бе включен защитният екран на униформата, сега щеше да е мъртва. Мороните съвсем не стреляха толкова слабо.

— Те са по-скоро специалисти в стрелбата — отвърна тя. Скудър я изгледа въпросително. — Само специалисти стрелци не улучват с такава точност — довърши мисълта си тя.

В очите на Скудър блесна гневно пламъче. Изглежда, за този ден запасът му от чувство за хумор бе на изчерпване.

— Много съм любопитен дали ще продължиш с тъпите си остроумия, ако се натъкнем на бойна машина на мороните и те открият огън по нас — изръмжа той. — А щом си толкова умна, сигурно имаш идея, как да се промъкнем покрай тези настървени за стрелба бръмбари.

Не, тя нямаше идея. Но нали затова съществуваше този, който имаше отговор на почти всички техни въпроси. Вместо да продължи малката схватка със Скудър, тя се отпусна на твърдата седалка и извади комуникатора от джоба си. Лицето на Скудър потъмня, когато видя как тя набра кода и зачака, докато малкият екран с размерите на пощенска марка светна. Все пак той пристъпи крачка по-близо и застана зад нея, така че да вижда иззад раменете й.

Цветните воали на миниатюрния екран се сляха и оформиха лицето на Даниел Стоун.

— Капитан Леърд! — каза образът от холограмата. — Радвам се да ви видя отново.

В гласа от апарата като че ли прозвуча радостна нотка. Черити трябваше с усилие да се овладее, за да не отвърне гневно на тази машина, така както би говорила, ако пред нея действително стоеше живият човек, а не симулираният от машината образ.

— Бяхме на косъм от смъртта — каза тя.

За част от секундата Стоун сбърчи чело, като че ли чутото действително го бе изненадало, и попита:

— Къде сте сега?

Черити отговори и по триизмерната симулация на лицето на Даниел Стоун премина лека сянка на съчувствие.

— Да — каза той. — Това можеше да се очаква. На границата на бариерата на студа патрулират такива автомати-пазачи. Не са особено многобройни, нито са там редовно. Вероятно случайно сте се натъкнали на такъв патрул.

— А не сметнахте ли случайно за необходимо да ни предупредите? — изръмжа Скудър.

Мъничкото лице на екрана се завъртя, за да обърне поглед към посоката, от която бе дошъл гласът на Скудър. Черити потисна надигащата се тръпка на ужас. Надяваше се, че ще свикне с тази зловеща машина, но стана обратното — всеки път видът й я хвърляше във все по-силен ужас. Това нещо просто не бе наред. Струваше й се, че има нещо перверзно в тази така перфектна симулация на човешко същество. Апаратът в ръката й се наричаше само проформа „комуникатор“. От другата страна на радиовръзката разговорът водеше не Стоун, а една машина.

— Но вие знаете много добре, че мога да отговарям само на преки въпроси, мистър Скудър — каза Стоун с леко нервни нотки в гласа. А погледът му говореше: „Обяснявал съм ти го десетки пъти, идиот такъв!“.

— Окей — каза Черити припряно, след като видя как Скудър смръщи вежди. — Има ли още нещо, за което сме забравили да попитаме?

— О, разбира се — отговори Стоун. — Много. Моля, питайте само.

Лъжеше ли се, или в очите на симулирания образ действително трепна подигравателна искрица? Внезапно я обзе гняв. Пръстите й стиснаха здраво комуникатора, така че пластмасовата кутия изпука.

— Моля, отнасяйте се внимателно с апарата, капитан Леърд — каза Стоун. — Той е много скъп.

— Престанете с тези глупости, Стоун — каза Черити раздразнено, но отслаби хватката. — И така — как, по дяволите, ще минем покрай тези машини?

— Това не е проблем — отговори Стоун. — Те са програмирани да унищожават или прогонват всеки нашественик. Щом излезете извън обхвата на техните сензори, те продължават по пътя си. Както казах, вероятността да попаднете на втори патрул е изключително малка.

— Чудесно — изръмжа Скудър. — Ще минем просто така и ще влезем в града.

— За съжаление, няма да бъде така просто — отговори лицето на Стоун угрижено. — По външните шумове стигам до заключението, че вие сте на борда на транспортно средство.

— Правилно — отговори Черити. — Защо?

— Капитан Леърд, Ню Йорк Сити е главната квартира на окупационните войски — отговори Стоун с укор. — Действително ли смятате, че можете толкова лесно да проникнете в града с транспортна машина? Около града има втори преграден кордон, на около двадесет мили от вашето местоположение. И машините там стрелят по всичко, което се движи.

— Но сигурно има начин да се премине през него?

— Естествено.

— И какъв е той? — викна Скудър. — Проклятие! Говори или ще те преправя на транзисторен радиоприемник!

— Моля ви, мистър Скудър! — Стоун поклати укорително глава. — Не мога да ви издам официалния път за достъп до града. Не забравяйте, че аз привидно съм на страната на противника. Нямам намерение да се съмнявам във вашите способности, а такива вие несъмнено притежавате, но съществува немалка вероятност да бъдете заловени. Как смятате — какво биха казали моите приятели от Галактиката, когато разкрият как сте влезли в града?

— Изобщо нищо няма да кажат, защото ние няма да влезем в града — отвърна яростно Скудър. — Ще прекратим акцията!

— Съмнявам се — каза Стоун невъзмутимо. — Нали искате да видите отново онова глуповато джудже, което се намира в моя власт? Да не говорим, че се надявате да намерите и други неща в Ню Йорк.

Преди ситуацията да се изплъзне изцяло от контрол и Скудър да се въвлече в спор с един компютър, Черити изключи апарата и го прибра в джоба си.

— Той има право, Скудър — каза тя. — В момента той е единственият ни съюзник. — Тя повиши глас, когато Скудър се опита да възрази: — Знаеш, че едва го понасяме — и ти, и аз. Аз също му нямам доверие. Но ако той искаше да ни убие, можеше да направи това в Кьолн без ни най-малка опасност за себе си. Трябва да му се доверим. Докато мороните не знаят, че играе двойна игра, той ще бъде много ценен за нас.

— Това е точната дума, която търсех — измърмори Скудър. — Игра. Този тип се забавлява с нас. Вероятно лежи в бърлогата си в Ню Йорк и се смее до припадане.

— Не — отговори Черити. — Не е така.

Мислите й се върнаха към онзи ден преди около три месеца, когато бе видяла Стоун за последен път. Бяха разменили само по няколко думи. Стоун се държеше както винаги надменно и цинично. Но в погледа му се четеше страх. Случило се бе нещо, което почти го подлудяваше. Стоун не лъжеше. Той им бе посочил пътя към победата над извънземните нашественици и тя бе сигурна, че мотивите му бяха много сериозни.

Вече знаеха част от историята, по-точно — неприятната й част. Или съвсем точно — знаеха само необходимото, за да стигнат до заключението, какво щеше да стане, ако все пак — противно на всяка логика — успееха да победят нашествениците.

Колкото и невероятно да беше, една победа над мороните нямаше да бъде първият подобен случай. Морон бе поробил хиляди светове в своите грабителски набези из Галактиката, но имаше и няколко планети, където насекомите бойци си бяха строшили зъбите. Родината на Гурк бе един от тези светове, или по-скоро беше един от тях. Народът на Гурк бе оказал ожесточена съпротива на нашествениците и накрая бе успял да ги победи. Но сега този народ се състоеше единствено от самия Гурк и може би още стотина оцелели, разпръснати по световете в Галактиката. Родната им планета бе превърната в нажежено кълбо, което кръжеше около това, което бе останало от тяхното Слънце, след като мороните го бяха превърнали в нова звезда.

Какво бе очаквала? Нашествениците да помолят за извинение и дискретно да се изтеглят, след като почистят всичко след себе си? Определено не. Морон, тази звездна сила с невидимо лице, вече бе поробил половината Галактика и без съмнение би погълнал и останалата част. При това никак не държеше на дипломацията и изисканите обноски. Всичко беше пределно просто — ако не можеха да притежават нещо, мороните просто го унищожаваха.

Но това бе само първата част на историята, която бе чула от Стоун в краткия разговор. Останалата част гласеше, че сега и в тяхната Слънчева система бе заложена бомба, която само чакаше да бъде взривена и да превърне Слънцето в огнен факел. Стоун бе разкрил мястото, където се намираше бомбата, както и начина за обезвреждането й. Тя все още не можеше да проумее какво бе накарало Стоун да направи това, но нито за миг не се съмняваше, че той бе казал истината.

Черити пропъди мрачните мисли, стана и хвърляйки последен примирителен поглед към Скудър, отново влезе в кабината за управление. Машината бе напуснала ледения улей и сега отново се движеше по леко вълнообразната снежна равнина. Тук минаваше външната граница на бариерата на студа. Червените светлини на пулта пред Филипсен бяха престанали да мигат. Очевидно бяха излезли от обсега на сензорите на роботите.

— Спрете — каза Черити.

Лестър остави машината да спре по инерция и като че ли отгатна мисълта й, защото завъртя машината на място и преди да изключи двигателя, я насочи отново на север.

Разкрилата се гледка накара Черити да потръпне от ужас, въпреки че всъщност нямаше какво да се види. На разстояние миля и половина пред тях се простираше равнина на кафяви и бели петна, като с увеличаване на разстоянието бялото ставаше все повече. Всичко, което се намираше по-нататък, бе скрито в снежната вихрушка на никога непреставащия ураган, който бушуваше по протежение на границата на бариерата на студа. Миг преди да бъдат изненадани от стрелбата на роботите, тя бе погледнала външния термометър на униформата си. Той показваше четири градуса под нулата. Оттук нататък температурата щеше да пада всяка крачка в посока на север. На двадесет мили южно от Ню Йорк — и то през август!

Обзе я ужас, но той не се дължеше на това, което видя. Причината бе, че всъщност не виждаше нищо.

Ню Йорк.

Небостъргачите на Манхатън.

Всичко беше изчезнало. Дори и да не беше снежната виелица, нямаше да види града, тъй като той бе скрит зад защитна преграда, по-непроницаема от всякакъв енергиен екран — върхови постижения на фантастична звездна технология. Само в малко на брой отделни области мороните бяха напред в техниката — но в тези случаи преднината беше хиляди векове пред човечеството. Най-често техниката на хората бе равностойна, нерядко дори по-съвършена. Мороните прилагаха един общоизвестен и на Земята принцип: заменяха качеството с количество. Мороните бяха многобройни. Невъобразимо многобройни. Освен това разполагаха с нещо, което в крайна сметка обезсмисляше всякакво технологично преимущество: неограничени резерви в истинския смисъл на думата. Но това бе проблем номер две в списъка. Щяха да се занимаят с него едва след като разрешаха проблем номер едно, и то ако бъдеха все още живи.

„По-точно — проблем номер 1-А“ — поправи се мислено Черити.

Проблем номер едно гласеше:

— Има ли някой идея, как да влезем в този скапан град? — попита тя високо.

Тримата млади войници и Скудър имаха куп идеи, някои от които доста оригинални.

И това бе всичко.