Дороти Идън
Горчиво вино (7)

Шеста глава

Миналото бе невъзвратимо. Моли си повтаряше хиляди пъти, че трябва да приеме този факт и да забрави. Дори онова, което бе станало вчера, бе вече в миналото. Гробът беше изкопан в калната земя и грубият бедняшки ковчег с тялото на Хари Джарвис бе станал само спомен. Тя се съмняваше, че щеше някога да посети гроба му. Шумолящите евкалиптови дървета щяха да го крият под клоните си, а вятърът щеше да отнася пръстта от могилата, докато окончателно не я изравни и всяка следа от гроба бъдеше заличена. Не че не бе обичала Хари. Щеше да си спомня за него винаги, щом погледнеше към детето му. Беше му благодарна, че макар и беден, той й бе подсигурил подслон, но все още й бе непоносимо болно заради нелепата му смърт. Нещастникът тъкмо се бе почувствал щастлив. Наричаше Моли „скъпата ми жена“ и „хубавицата ми“. Ужасният живот, който бе водил, не бе осакатил душата му. Около слабите китки на ръцете му и глезените завинаги бяха останали белези от оковите, но той не бе забравил да бъде нежен.

Сега лежеше в изсушената земя, а тя, усещайки леко прилошаване от бременността (или това бяха нерви?), бе седнала в малката гостна на мисис Кели и наблюдаваше младата жена, която може би щеше да бъде нейна господарка.

Помисли си, че от доста време не се бе нервирала за каквото и да било. През десетте години на унижения и бедност тя нито за миг не бе престанала да държи високо вдигната главата си. Майка й я бе научила на това още в детството. Тя бе най-голямото дете в многолюдно семейство. Живееха в живописна, но влажна и нехигиенична къщурка в Бъкингамшир, където баща й работеше в една ферма. Надниците му бяха оскъдни, но винаги се намираха яйца и мляко от фермата, пресни зеленчуци от малката им градинка и домашно изпечен хляб.

Майката на Моли, която преди женитбата си бе камериерка в къщата на земевладелеца, не се интересуваше от нищо друго, освен за децата си. В имението тя крадешком бе поглеждала към един друг, по-изискан начин на живот, който бе породил у нея убеждението, че ако за дечицата й нямаше надежда да се докоснат до него, то поне можеха да се потрудят за една по-добра участ. Ето защо всички те трябваше да се научат да четат и пишат, да имат лично достойнство, да бъдат честни и отзивчиви, но не и раболепни. Първо бе ред на Моли — едно жизнерадостно селско момиченце с розови страни, за което тя мислеше, че може да стигне накрай света.

Наистина бе стигнала до края на света, изминавайки петнадесет хиляди мили и прекосявайки безкрайни морета в ужасна мизерия. Години след това тя научи, че майка й бе умряла много скоро, след като научила за присъдата й. Тя плака от болка и отчаяние, но това не успя да я направи цинична и окончателно да я сломи. Как би могла да си позволи да бъде на небето с мама, да я погледне и й каже, че е забравила добрите обноски и самоуважението си. Нямаше нещо, което да я изненада у мъжете — познаваше ги от господаря си в Лондон и не можеше да забрави онова ужасно четиримесечно плаване. При първия опит за изнасилване през оная нощ тя се бори като звяр в мрачния ъгъл на трюма и най-накрая бе победила хилавото окаяно създание. То съкрушено се бе разплакало в нозете й, а тя по един много странен начин се бе научила да приема спокойно дори и това. Тези нещастни мъже бяха окаяни като нея самата. Доколкото й стигаха силите, тя нямаше да им позволи да се отнасят с нея по този начин, но едновременно с това и нямаше да ги мрази твърде много. Бе виждала как изпитващите омраза жени се превръщат в озлобени и цинични мъжкарани.

Тя ненавиждаше себе си заради факта, че е по-различна. За нея казваха, че е суетна, надменна и честолюбива. Бе направила впечатление и на един от офицерите. Какво ли я караше да мисли, че е по-различна от останалите?

В Ботани Бей, където най-после пристигнаха, неприятностите й продължиха, защото не обръщаше внимание на опитите за сближаване на един от офицерите. В роклята си от грубо сукно от Перъмейта, което бе произвеждано единствено заради затворниците (и затова и най-бедните граждани се срамуваха да го носят), тя правеше впечатление на скромна и незабележима. Решението за оставянето й на свободен режим бе отлагано три години заради неприятности с един упорит лейтенант. Тя изгуби работата си в къщата с порядъчна, но ограничена господарка и почти умираше от глад, но не излезе на улицата както повечето от познатите й затворнички. Това се случи неочаквано, когато срещна един по-силен от нея мъж. Спомняше си, че на мястото, където бе повалена, имаше някакъв трънлив храст. След това не бе в състояние да определи кое я нарани повече: храстът или бруталното нападение. „Е, това ли наричат любовен акт?“ — си бе помислила скептично тя.

В същото време една голяма част от съзнанието й намери начин да забрави за тази случка, припомняйки й за безгрижното детство у дома и силната й привързаност, която родителите й изпитваха един към друг.

Така че любовта невинаги бе противна. В тази първа нощ й се присъниха два различни съня. Първият бе кошмарен и изпълнен с чувство на болка и унижение от непознатия й нападател, който наперено си бе тръгнал, оставяйки я да оправя изпокъсаните си дрехи. А другият бе като спомен за нежната и добре позната й любов между нейните родители, които всяка година оставяха ново бебе в люлката.

Един ден тя щеше да изживее втория си сън.

Не очакваше Хари Джарвис да й помогне за това. Нощем той се пробуждаше от болестта си, а настървението, с което я сграбчваше в обятията си, бе трогателно. Беше му благодарна единствено за това, че й помогна да превъзмогне страха и отвращението. Беше му задължена заради това. А когато разбра, че е бременна, реши, че нейното дете трябва да живее в такъв спокоен дом като нея самата, защото само споменът за дома й бе помогнал да оцелее без онези неизлечими белези в душата, от които други с нейната участ не можеха да се отърват.

Но сега Хари бе само спомен, с него си отиде и спокойният дом за нероденото им дете. Нещо повече — тя трябваше да застане лице в лице с неизвестността.

Иръби — провинциално местенце с мелодично име. Тя никога не бе ходила в провинцията и не бе виждала нещо повече от обвитите в омара хълмове на отсрещната страна на пристанището, питайки се какво ли има зад тях.

Иръби и червенокосият непознат, който се държа любезно, но тя не знаеше защо й помага. Дори и да имаше някакви мотиви, те не бяха явни. Моли бе отвикнала да намира съчувствие и разбра, че състраданието е причината образът на Джилбърт Месингъм да се запечата ярко в съзнанието й. Тя си спомняше за оживлението в сините му очи, жизнерадостната усмивка и мъжествения му вид. Той не бе красавец (щеше да й се наложи да промени мнението си), но имаше вид на силен и упорит човек и това й харесваше. Той бе част от онази непозната провинция, която се простираше зад пристанищните възвишения. Сърцето й започваше да бие по-бързо, когато мислеше за това. Оптимизмът ли бе това, което го крепеше?

Но крехката млада жена, седяща срещу нея в безупречно изгладена муселинена рокля и задаваща въпроси с превзет глас, бе съвсем друго нещо. Тя изглеждаше така, сякаш бе излязла от добре подредена лондонска гостна. Моли усети безпокойство и завист. Със сигурност човек можеше по-спокойно да приеме носталгията, ако имаше до себе си някого като мистър Месингъм, който да го обгражда с любов и внимание.

С любов и внимание! Вълнуващи думи, означаващи нещо толкова далечно от нея.

— Моля, отговорете, мисис Джарвис!

— Съжалявам, госпожо. Бях се замислила.

— И за какво се бяхте замислили?

— Опитвах се да си спомня кога за последен път съм била в такава чудесна стая.

Младата жена плахо огледа стаята. Разбира се, тя не бе безупречна, но ако мис Лайкфилд само си представеше какви други стаи съществуваха в тази страна, тя щеше да е благодарна за възможността да притежава грубите полирани мебели и колосаните дантелени пердета.

— Това бе много отдавна, госпожо. Тогава бях едва на осемнадесет години.

— На тази възраст ли бяхте, когато… когато напуснахте Англия?

— Бях несправедливо обвинена и осъдена, госпожо. Надявам се, че съпругът ви е разказал за това.

— Той все още не ми е съпруг, мисис Джарвис. Сватбата ни ще бъде през идната седмица. Но ставаше въпрос за вас. Мистър Месингъм ми каза, че сте безупречна готвачка. Тази оценка по английските стандарти ли е поставена, или по тези на колонията?

— Не съм специално обучавана да готвя, госпожо, но когато бях дете научих от майка си много готварски рецепти. Бях най-голямото от деветте й деца и се налагаше да помагам. Не успях да се науча да готвя изискани ястия, но мога да правя всичко останало, което е необходимо.

— Е, това няма да бъде проблем! — Лицето на младата дама ставаше много мило, когато се усмихнеше — не красиво, а весело и очарователно със слънчеви искри в синьо-сивите й очи. — Имам една голяма книга за дома, която майка ми много настояваше да взема. Сигурна съм, че в нея ще намерите всичко, което трябва да знаете.

Тя стисна силно устните си, сякаш осъзна, че много бързо бе приела жена с такова съмнително минало. След това седна и заяви със строг вид:

— След като мистър Месингъм ви е наел, не мога да си представя, че очаквате да ви поставя на кръстосан разпит. Тук съм едва от два дни, но успях да видя, че има много страдание и бедност в колонията. Не желая да произнасям присъди за миналото ви. Интересува ме бъдещето ви. Надявам се, че оценявате, че мистър Месингъм и аз ви предоставяме възможност да се реабилитирате напълно, за което ви моля да не злоупотребявате с доверието ни.

— О, никога не бих направила това, госпожо! — отвърна развълнувано Моли.

— Надявам се, че сте убедена в това, което казахте.

— Да, мадам.

Мис Лайкфилд внимателно я погледна. После каза с неочаквано нежен и състрадателен глас:

— Мистър Месингъм ме увери, че в Иръби има достатъчно много стаи. Няма да бъде трудно да подслоним и детето. Струва ми се, че това е всичко, мисис Джарвис. Мистър Месингъм ще ви обясни как ще стане пътуването до Иръби. Предполагам, че аз и той ще пътуваме с кабриолет, а вие с камериерката ми, Джейн Кинг, ще ни последвате с друго превозно средство, на което ще е натоварен и багажът. Тежките мебели, които бяха разтоварени от „Кералайн“, бяха откарани с фургон и ще ни чакат в Иръби. Ще бъдете доста заета в подреждането на всяко нещо. Предполагам, че сте свикнала с провинцията и храсталака.

— Не, госпожо. Никога не съм напускала Сидни, но винаги съм искала да го направя.

— Е, сега ще имате възможност да го сторите. „Така било писано!“, както би казала сестра ми Сара.

Тя бе толкова млада! Не толкова, колкото Моли, когато по такъв груб и несправедлив начин бе довлечена в тази враждебна страна.

Тя направи реверанс, готвейки се да излезе, но мисис Лайкфилд я спря с махване на ръката си.

— О, господи, съвсем бях забравила! Мистър Месингъм се разпореди да ви кажа, че заплатата ви ще бъде седем лири годишно и трябва да ви дам и това — тя извади пет соверена^[1], — за да си купите плат и си ушиете подходящи дрехи. Умеете ли да шиете?

— Да, госпожо.

— Хубаво. Мисля, че една едноцветна рокля… както виждам, вие имате такава, но ще трябва да си направите и някоя по-топла за зимата. Освен това, бих искала да имате три обикновени шапчици и престилки и необходимото ви бельо. Тази сума достатъчна ли е?

— Напълно. Благодаря, госпожо!

„Справих се много добре при наемането на първата ми слугиня — написа Юджени до Сара. — Ще се смаеш, ако ти кажа, че тя е била осъждана, но, изглежда, че е била несправедливо обвинена за някаква дреболия и Джилбърт напълно й се довери. Изглежда приятна и способна жена, която заслужава втори шанс в живота. Признавам си обаче, че не мога да подслоня само каторжници в имението. Трудно ми е да отминавам окованите хора по улицата. Бедните нещастници ме изпълват със съжаление. Джилбърт казва, че скоро ще започна да възприемам това като нещо естествено. Естествено! Това никога няма да стане с мен.“

Децата на Кели много се зарадваха, че в дома им бе донесена роклята на младоженката. Едно след друго личицата им надничаха през вратата, докато най-после Юджени ги покани да влязат.

— Така! Може да влезете, ако стоите тихо — каза Бес. — Ени, грижи се за Том. Не му разрешавай да рови из нещата. Седнете тихичко на леглото и тримата.

Юджени бавно се завъртя, за да им достави удоволствие.

— Е, как изглеждам?

— Като младоженка! — отвърна Ени, обхваната от благоговение.

— Какво ще кажеш, Поли? — Юджени се обърна към най-малкото момиченце, но то срамежливо наведе глава.

Приказливият Том махна важно с пръст.

— Аз ще се оженя за теб!

Тази забележка накара момиченцата да се кискат до припадък и тържествената тишина се изпари.

— Нали малките момченца не се женят, мамо?

— Мамо, като мисис Лайкфилд ли ще изглеждам, когато стана булка?

— Мис Лайкфилд, може ли да пипна воала ви? Пръстчето ми е съвсем чисто!

— Кога мистър Месингъм ще сложи халката на пръста ви, мисис Лайкфилд? Цял живот ли ще трябва да я носите?

— Шшт, тихо! — извика Бес. — Ако не млъкнете, ще ви изгоня навън! Юджени, ще трябва ли още една фиба за воала ти? Вятърът може да го отнесе, докато се качвате на каретата.

Тази забележка накара децата отново да се кискат. В стаичката бе много горещо. Дрехите на Юджени бяха вече на нея, а воалът — стабилно прикрепен от Бес към косата й. Но детското веселие бе заразително. Тя им се любуваше, гледайки ги как седят, облечени в най-хубавите си дрешки, а откритите им личица сияеха.

— Ела, тогава! — каза тя, улови ръката на Том и го накара да застане до нея. — Ако искаш да се ожениш за мен, ще трябва да побързаш да го сториш преди мистър Месингъм да е дошъл. Ще трябва да пъхнеш халката на пръста ми. Бес, дай ми назаем халката си! Много скоро ще си имам моя, но тогава ще е твърде късно за Том.

Това бе прекалено за Ени и Поли. Те избухнаха в смях и се кискаха дотогава, докато не потекоха сълзи по обсипаните им с лунички бузки. Очите на Бес също плувнаха в сълзи. Тя импулсивно целуна Юджени по бузата и каза:

— Ох, иска ми се да вярвам, че ще си щастлива! Ще бъде много по-различно от живота, който си имала у дома.

— Това ми харесва — безгрижно отвърна Юджени. — Край на важните аудиенции! Том, сега ние с теб сме женени. Ти трябва да се върнеш при сестрите си и да започнеш да растеш!

— О, ето я и каретата — извика Бес и се спусна към малкия прозорец. — Бързо, деца, елате да видите белите панделки, които кочияшът е закачил на камшика! Ето че и Едмънд идва за теб, Юджени. Ръкавиците ти! Сигурна ли си, че воалът е добре закрепен. А, да не забравим цветята ти! Бог да те благослови, скъпа, изглеждаш великолепно!

Подготовката бе най-приятната част от сватбеното й тържество. Тежката задушна обстановка в църквата накара Юджени да се почувства зле за миг.

Пасторът едва забележимо смръщваше вежди, дамите развяваха ветрилата си, а мъжете с неудобни високи яки и колосани ризи стояха със зачервени лица и обилно се потяха. Джилбърт също бе поруменял, а за себе си Юджени предполагаше, че сигурно изглежда така бледа, както роклята си. Бес Кели бе закачила воала й твърде стегнато и при ходене той се влачеше и дърпаше косите й, причинявайки й болка. Бялата й, рязана в талията копринена сватбена рокля, окичена с брюкселски дантели, я караше да усеща такава горещина, сякаш бе облечена в зимни дрехи. Тя бе плувнала в пот. Едва успя да махне ръкавицата си, за да може Джилбърт да постави халката на пръста й, а когато той стисна силно и влюбено ръката й, те сякаш се споиха от лепкавата горещина. Едва в този миг Юджени осъзна, че вече е омъжена. Тя решително се бореше с пристъпите на прилошаването, та не успя да долови и една дума от сватбената служба.

— Трябва да се подпишеш, мила — бе казал Джилбърт.

Писалката трепереше между пръстите й. От старанието й да успокои треперенето на ръката си някаква част падна от острието на писалката. Малко черно петно се разля в края на новото й име — Юджени Месингъм. Пасторът наново закрепи писеца. Джилбърт взе писалката и със замах написа собственото си име. Когато погледна в очите младоженката, видя в тях гордост и вълнение. Изглежда, че той не бе забелязал пребледняването й. Улови я здраво под ръка и крачейки по пътеката между редовете, двамата се отправиха към изхода. Това не бе просто ходене, а перчене. Юджени се трогна от факта, че му бе приятно да я показва, и се успокои, че той не бе забелязал притеснението й.

В дъното на църквичката, сред малка група от неканени зрители, тя забеляза мисис Джарвис. Тя бе прилично облечена, но изглеждаше бледа и тъжна. Бедното създание току-що бе погребало съпруга си.

Вълна от чувства обля Юджени и пръстите й се впиха в лакътя на Джилбърт. Той веднага отвърна с бърза усмивка. „Моят съпруг, както и през изминалите десет минути, е много оживен“ — доволно си помисли тя. Най-после отмаляването й изчезна и тя се почувства щастлива, оптимистична и устремена към бъдещето.

Имаше си съперник на първата закуска след сватбата. Вниманието на Джилбърт бе раздвоено между младоженката му и новото му вино.

Гостите бяха подканвани да пият червеното вино от Иръби, а на дамите, които предпочитаха по-сладникавия вкус — сотерн от Иръби.

— Когато се върнах от годежа ми в Англия, аз оставих това червено вино да отлежи — каза Джилбърт, задържайки критично виното в устата си, преди да го глътне. — Ще стане по-добро, ако отлежи, но и сега не е лошо. Как мислите, сър?

Той се надяваше, че Юджени ще бъде въодушевена от присъствието на губернатора, генерал-лейтенант Дарлинг, на нейната сватба. За голямо удоволствие на Джилбърт той се изказа много ласкаво за вината, но се съгласи, че би било добре още да отлежат.

— До кръщенето на сина ми ще стане още по-добро! — каза Джилбърт.

Някои се засмяха, въпреки че Джилбърт не намираше забележката си за смешна.

Юджени се вгледа в алената течност в чашата му и се опита да си представи как я отпива един въображаем млад мъж, какъвто някой ден щеше да е техният син. Дали Джилбърт щеше да й прости, ако детето не е момче?

— Предполагам, че ще можеш да споделиш амбициите на мъжа си — завистливо изрече пияният глас на Марион Ноукъс.

— За раждането на сина ли? — уплашено попита Юджени.

Не, не. Имам предвид маниакалната му привързаност към лозята. Как ще накара изметта, която живее в тази страна, да пие вино? Мъжът ми казва, че той щял да свърши с разорение. — Мисис Ноукъс с наслада отпи от чашата си. — Трябва да отбележа обаче, че това тук е много добро. Е, аз деля съпруга ми с пациентите му, което, предполагам, не е по-зле от това да го делиш с лозята и виното.

— Необходимо ли е една жена винаги да дели съпруга си с професията му?

Мисис Ноукъс й отвърна с ироничен смях.

— Не и до умопомрачение, скъпа моя. Не го прави, ако си умна. И не ми обръщай внимание. Аз съм ужасна. Филип ми го е казвал — въздъхна тя и добави: — Ако бяхме имали деца, щеше да е по-добре.

— Не можете ли да имате?

— Имахме едно, но то умря. Същото нещо би могло да се случи и в Англия, казвах си аз. Мъжът ми започна да обвинява глупавите предразсъдъци на тая страна. Но не вземай пример от мен, мис Месингъм. Ти си красива младоженка и едно успокоение за разочарованите очи. А понякога и аз заслужавам някой по-ефективен начин за успокоение.

— Любов моя! — Джилбърт улови ръката на Юджени. Лицето му пламтеше, а очите — блестяха. Изглеждаше така, сякаш бе погълнал прилично количество от виното си. — Какво ти наприказва тая стара врана?

— Джилбърт Месингъм, съвсем ненужно е да ми казваш нещо, което аз много добре осъзнавам!

Джилбърт високо се изсмя, но Юджени, гледайки към удълженото меланхолично лице и тъжните изпитателни очи, откри, че внезапно бе започнала да харесва Марион Ноукъс. Или поне да й съчувства.

Нямаше за какво повече да се говори, понеже Джилбърт искаше да я изведе и се погрижи за забавлението на гостите си. Всички бяха във възторг от нея: толкова елегантна, толкова красива. Но вече бе време да се върне у Бес Кели, за да се преоблече и пакетира сватбените си дрехи.

Юджени тъкмо завързваше шапката си, питайки се дали с тази рокля няма да й бъде горещо по време на дългото пътуване по прашния път, когато дойде тревожна новина. Един опасен каторжник бил избягал от Кокейто Айланд, след като ранил тежко един от пазачите. Той се отправил към Лейн Коув и хълмовете зад него. Възнамерявал да се скрие в шубрака. По-обезпокояващо било, че имал пистолет и патрони, които откраднал от обезвредения пазач. Вероятно няма да рискува да се появява близо до пътя, освен ако не планирал въоръжени грабежи, за да се снабди с храна и нари. Юджени не трябвало да се притеснява, но било по-добре да е подготвена. Дали Джилбърт си носеше пушката?

Джилбърт сякаш въобще не бе притеснен от новините. Той каза, че никога не пътува без оръжие и когато Юджени го попита защо, той отвърна, че тук никой не пътувал към вътрешността на страната невъоръжен. Можело да бъде изолиран от някакъв инцидент и да му се наложи да убие дивеч за храна. Или пък можело да се натъкне на банда от недружелюбни чернокожи, макар че това рядко се случвало по тези сравнително цивилизовани места.

— Не и на такъв оживен път като този — добави той, забелязвайки страха на лицето на съпругата си. — Имах предвид по-навътре в страната, където пътищата свършват. Не се тревожи! Това приятелче ще спазва правилата за мирно съжителство заради собственото си добро.

Джилбърт бе с повишено самочувствие. Той сякаш се забавляваше от възможността за среща с опасен криминален престъпник.

— Къде ще отиде? — попита настойчиво Юджени.

— Към Сините планини или зад тях, предполагам. Там е пълно с избягали затворници, които се укриват и никой не успява да ги намери. Живеят с чернокожите.

Стана ясно, че каторжникът е бил осъден на заточение за подправяне на документи. Бил образован и чувствителен човек, чийто разум не можел да се примири с бруталността на затворническия живот и го тласнал към тази отчаяна постъпка. Ако някой го срещнел, щял да постъпи най-добре, ако се отнася с уважение към него.

Джейн Кинг започна да хлипа. Мисис Джарвис рязко я прикани да се успокои. Един уплашен човек, бягащ, за да спаси живота си, има само един изход и той е да не се мярка пред очите на хората. Кой би могъл да знае това по-добре от мисис Джарвис? Юджени се опита да се успокои. Сигурно мисис Джарвис знаеше много за избягалите хора. Тук бе и кочияшът на фургона, Уил Мърфи — бивш затворник, който бе получил свободата си и сега работеше за Джилбърт като коняр. Той бе груб и недодялан човек, но като че ли можеше да му се вярва.

Мрачните предчувствия на Юджени не бяха предизвикани само от новините за избягалия каторжник, а и заради онези знойни пространства, които я бяха привлекли, за да я отведат далеч, много далеч от цивилизацията при странните птичи крясъци, неуморното пърхане на цикадите и дяволски яркото слънце, което изпълваше нажежените пейзажи със странна меланхолия.

Мисис Ешбъртън носеше огромна виолетова шапка, а напрегнатото й до крайна степен лице бе станало тъмночервено.

— Юджени, взе ли си солите за вдишване? Къде е слънчобранът ти? Какво ще каже майка ти, ако получиш слънчев удар? Ще вземеш ли ветрилото ми? Ще ти помогна да се поразхладиш. — Натруфеното ветрило великодушно бе напъхано в ръцете на Юджени. — Да знаеш, че веднага, щом се настаниш, ще те навестя. Не ме е страх от няколко избягали затворници! Ще размахам чадъра си пред лицата им и ще им кажа да внимават как се държат. Ела, мое скъпо момиченце! Целуни ме за довиждане!

Юджени си помисли, че с удоволствие би избягала от този натраплив глас, който й напомняше досадните звуци на цикадите. Тя се спусна към нея да я прегърне, след това — към Бес, чиято малка и задушна къща приличаше на ад.

— Наистина трябваше да се омъжа за Том — каза тя, опитвайки се отчаяно да се пошегува.

Без да скрива нетърпението си, Джилбърт й напомни да се качи в кабриолета. Време бе да тръгват. Не можеха до безкрайност да се сбогуват.

Малката група хора се развълнува и огласи улицата с благопожелания. Децата танцуваха и пищяха. Мъжете размахаха цилиндрите си. Дъжд от ориз посипа кабриолета. После Джилбърт размаха камшика и конете потеглиха. Когато Юджени погледна назад, там нямаше нищо друго, освен облак червен прах.

Семейният й живот започна…