Дороти Идън
Горчиво вино (5)

Четвърта глава

Звездите блестяха ниско на фона на черното небе, когато Джилбърт напусна къщата на семейство Кели и се отправи обратно към собственото си жилище. Той имаше стая в „Кесъл Ин“ — един хотел недалеч от Ботаническата градина, където смяташе да провери дали най-сетне са пристигнали лозарските му ножици. Той се сбогува рано, понеже Юджени изглеждаше уморена и доста объркана. Но не се безпокоеше за нея. Нейната елегантност и уравновесеност изглеждаха много по-впечатляващи отпреди. Тя не бе красавица със стъклени сини очи или добре оформени гърди. Някои мъже може би изобщо не биха я приели за красавица. Но Джилбърт намираше спокойствието на чертите й за очарователно и безкрайно обаятелно. Всяко нейно движение бе прелестно. Той не можа да си намери място до полунощ, наблюдавайки как тя спокойно обръщаше глава или извивката на изящната й шия. Напук на умората, тя бе облечена в изискан тоалет. Мина му през ум, че се бе сдобил с едно изключително създание.

Не се безпокоеше от това, че почти не я познава. Бе я избрал заради произхода, образованието и външността й. Почувства се извън себе си от радост, когато родителите й изразиха съгласието си за техния брак. Бе му известно, разбира се, че семейството не бе пълно с пари — факт, който той прие благосклонно. Със същата сигурност мислеше за себе си, че е привлекателен млад мъж, въпреки че избра да живее в такава отдалечена колония, обитавана единствено от затворници и змии. Той се осланяше на умението си да убеждава и на интуицията си, че Юджени ще има достатъчно авантюристичен дух, за да го последва.

В себе си не отричаше, че докато я очакваше през тези три години, понякога бе имал и лоши предчувствия. Писмата й, например, изпращани с монотонна регулярност по всеки кораб, пристигащ от Тайбъри или Саутхемптън, бяха ужасно скучни. Никога не бе владял изкуството да пише писма и факта, че бъдещата му невеста владееше това изкуство до съвършенство, леко го безпокоеше.

Цялата информация за живота в Лайкфилд Корт! Посещенията на вуйни, епископи и местни благородници. Не бе по силите му да й осигури същите развлечения. Едва се сдържа де не й разкаже как готвачът му — един червендалест лондончанин, бе задигнал всичките пари от портфейла му, докато спеше, и бе избягал в града с един от дърводелците му и че и двамата бяха затворници на свободен режим. Нито пък би могъл да й разкаже, че досега за дома му се грижеше една невероятно грозна аборигенка, любовница на надзирателя му. Те и двамата постоянно се въргаляха пияни от младото вино. Будеше ги с върха на ботушите си и ги предупреждаваше да са по-внимателни за в бъдеще. Никога не бе изпитвал увлечение към тромавите чернокожи.

Естествено бе Юджени да има грижата за тази страна от живота му. Докато подбираше подходящи слуги, не го напускаше мисълта, че тя ще трябва да живее като лейди и да се занимава с музика, рисуване, ръкоделие и с всички онези занимания, които младите дами с нейното обществено положение се забавляваха. Имаше намерение да кани гости, какъвто бе обичаят в Англия: приятели, които пристигат от Сидни в петък следобед и остават до неделя или понеделник. Важно бе да се канят такива хора, които да разнасят славата на виното му — бургундско от Иръби, бордо и бялото сотерн не само из Австралия, а и до домовете на благородниците в Англия.

При последното си пътуване до Англия бе взел няколко от първите запечатани бутилки. Познавачите и професионалните дегустатори бяха единодушни в благосклонната си оценка и отбелязаха, че това е едно смело начало. Сега неговото вино бе младо и буйно като новата колония, но то можеше да има бъдеще при условие, че намереше начин за транспортирането му на големи разстояния. Ако това се окажеше невъзможно или пък виното не можеше да издържи дългото пътуване, мистър Месингъм щеше да постъпи най-разумно и да насочи усилията си към привличане вниманието на земляците си към вкуса на по-цивилизовани напитки от рома и бирата.

 

 

Джилбърт продължи да крачи, погълнат от мислите си. Пътят му минаваше край скандалния район Рокс, където хората живееха в схлупени колиби, направени от плет и измазани с глина. Постройките бяха измайсторени от първите заселници, с цел да си осигурят подслон за една-две години. Стените бяха разкривени, миниатюрните им прозорчета пропускаха оскъдна светлина и спираха притока на свеж въздух.

Това бе опушена и зловонна територия, окупирана от проститутки, осъждани и излежали присъдите си, чиято воля и стремежи са били прекършени от продължителното мъчение на затворническия живот и от неколцина уважавани хора — заради тяхното лентяйство и тъпота те не можеха да се измъкнат от мизерията.

Случайна газена лампа хвърли светлината си и очерта пространство от няколко ярда, правейки тъмнината между него и онези оазиси още по-непроницаема.

За джебчиите и алкохолиците, клатушкащи се към домовете си, обгърнати с щастлива анонимност, тъмнината бе добро прикритие. Далеч по-неприятно бе за някое слугинче да изпълнява прищевките на някого, който си е търсил любовница, или на всеки, който се занимава с непочтен бизнес. Джилбърт размишляваше за онази любопитна особеност в човешката природа, когато и в един съвсем нов град като този неминуемо започваше изграждането на добра организация за утвърждаване на порока. Той нямаше намерение да позволи на Юджени да види този начин на живот, още повече, че възнамеряваше да й показва необходимото наказание на най-непоправимите си слуги. Как ли би помръкнал погледът й? На английски синчец или на разцъфналите сиво-сини цветове на пасифлората биха заприличали очите й?

Пасифлора? Юджени?

Той сви устни в недоумение. Някаква бъркотия спря размишленията му. Дочу зад себе си шум от тичащи нозе и ужасено откъслечно дишане. Той спря и край него профуча някаква жена. Той видя силуета на жената за миг под фенера на ъгъла: тя придържаше полата си с ръка, а русата й коса бе разрошена. След това тя изчезна зад ъгъла и миг по-късно го задминаха двама забързани мъже.

Те свиха на същия ъгъл. Ако бяха преследвачите на жената, то не си даваха много зор. Може би знаеха къде живее. Вероятно бе или проститутка, или затворничка на свободен режим, след като жилището й бе тук, разсъждаваше Джилбърт. Не му влизаше в работата, че я преследваха. Нямаше желание да се забърква в неприятен инцидент, още повече в навечерието на първата му брачна нощ.

Той не сви зад ъгъла под уличния фенер, а го подмина. Беше се отдалечил на петдесет ярда, когато проехтя изстрел, последван от писък.

Това бяха неща, към които не можеше да остане безучастен. Обърна се кръгом и се върна тичешком. До ушите му стигна тропот на бягащи хора, но в обратна посока. Ако не грешеше, това бяха двамата мъже, които сякаш на шега бяха свили зад ъгъла. До него долиташе заглъхващия шум от стъпките им, които все повече се отдалечаваха.

Тънък сноп светлина огряваше улицата от отворената врата на една от окаяните къщурки. Джилбърт съзря една коленичила на прага жена и нещо лежащо наполовина в коридора и наполовина върху прашната уличка. Първоначално помисли, че е куче. Всъщност надяваше се да е куче, макар че надеждите му бяха напразни. Лежащата по гръб фигура бе на мъж с прошарена коса, който, по всичко личеше, бе мъртъв.

Джилбърт отмести от пътя си коленичилата жена и пъхна ръка под сакото на мъжа. Когато я измъкна, пръстите му бяха мокри и лепкави. Наклони глава и допря ухото си до гърдите на мъжа.

— Донеси лампа! — нареди той на жената.

С лека въздишка тя се надигна и влезе вътре. След миг се върна със запалена свещ. Джилбърт насочи слабия пламък към втораченото в нощното небе лице и безпристрастно забеляза, че то бе с цвета на лоената свещ.

Нямаше съмнение, че човекът е мъртъв. Видът му говореше, че и без друго естественият му край не е бил далеч — бе кльощав като бездомно куче.

Той бавно се изправи и подаде свещта на жената.

— Какво се е случило?

Забеляза, че тя не плаче, макар че дишането й все още бе ускорено. Тя му разказа как се е прибирала от публичния дом, където работела в кухнята, когато двама мъже я последвали. Помислили я за уличница. Когато отказала да спре, те изругали и започнали да я преследват. Помислила, че у дома си ще е в безопасност. Отворила вратата, викайки съпруга си и той веднага се притекъл. Изправил се на прага, за да я предпази. Мъжът бе просто един слабичък, дребен човечец, доколкото бе успял да го разгледа Джилбърт. Един от мъжете извадил револвер и го застрелял. Просто така. И двамата мъже бяха пияни. Макар и не чак толкова, щом успяха да избягат като невестулки.

— Това ли е мъжът ти? — попита Джилбърт. Бе изненадан, защото убитият изглеждаше като неин баща.

— Да — отвърна жената. — Много е измъчен — седем години в земите на Ван Даймън. Това го състари. Той е само на четиридесет и шест… Беше — измърмори тя. За пръв път гласът й трепна. — Наистина ли е мъртъв, сър?

— Боя се, че да. Все пак ще повикаме лекар.

— Лекар? В тоя район и по това време на нощта? — Гласът на жената бе скован от обида. — Защо поне един от съседите не погледна да провери какъв е тоя шум?!

— Имате ли някакви близки наоколо?

— О, да, само че те не желаят да си пъхат носовете в неприятни истории. Ей там живее мисис Мърфи.

Тя посочи с пръст и Джилбърт прескочи паянтовата ограда, разделяща двете къщи.

— Ще я събудя. Можеш да останеш с нея, докато потърся лекар и ти обещавам, че ще го доведа.

Жената наведе глава и разрошените й коси се спуснаха край лицето й. Тя безмълвно заплака. Само потреперващите й рамене я издаваха.

Джилбърт я потупа леко по рамото.

— Държа се чудесно. Не се предавай сега. Скоро ще се върна.

Трябваше да разбуди приятеля си — доктор Филип Ноукъс, който тъкмо си бе легнал след една вечеря с приятели.

— Домакинът почерпи ли те с прилично вино? — попита Джилбърт. — Не ми отговаряй. Мога да позная по замъгления ти поглед.

— Портвайн. Повторих го няколко пъти. Какво става? Пристигна ли годеницата ти? Да не би да е болна?

— За щастие Юджени се радва на великолепно здраве. Става дума за един беден нещастник, по когото стреляха в района Рокс. Мисля, че е мъртъв. Хайде, бъди добър и ела с мен!

— Да ме будиш заради мъртвец! Само ще си губя времето. Как е станало? — Доктор Ноукъс хвърли бърз поглед към Джилбърт. — Да не би и ти да си замесен?

— Не, за бога! Просто минавах оттам.

— Чудесно! Съмнявам се, че годеницата ти ще приеме с усмивка такова нещо, и то в нощта на пристигането й. Е, май ще трябва да дойда. Макар че не мога да проумея какво целиш, като се правиш на добрия самарянин. Точно тая роля не ти приляга много.

Филип Ноукъс беше един от най-добрите приятели на Джилбърт. Преди окончателно да се засели в Австралия, той бе работил като корабен лекар. Ако не бе Марион Ноукъс, Джилбърт щеше да остави Юджени при Ноукъс, а не в дома на семейство Кели. Тя бе една сприхава устата англичанка, която бе намразила Австралия в момента на пристигането си. Джилбърт нямаше намерение да запознава жена си още в първия й ден в Сидни с тази мърморана.

Но Фил бе един от най-добрите: с еднакво усърдие залягаше над пиенето и над работата си. Откровен и честен, той се бе посветил на борбата в защита правата на затворниците. Неведнъж си бе навличал неприятности, разобличавайки садистичните изстъпления на жестоки господари. Преди време бе вдигнал ужасен скандал по повод смъртта на един каторжник, умрял след тежък побой. Господарят, който се бе разпоредил за наказанието, бе един от новобогаташите земевладелци и имаше доста влиятелни приятели. След няколко дни щеше да стане ясно чия репутация ще бъде разпердушинена — на човека, който владееше изкуството да се измъква, или на Фил Ноукъс, когото бяха нарекли „адвокат на каторжниците“. За късмет, от вестник „Ди Аустрелиън“ бяха проявили интерес към случая и в статия под заглавие „Къде свършва справедливото наказание и откъде започва едно убийство?“ бяха отправили пламенен апел за справедливост и човещина. Обявеният за виновен земевладелец напусна колонията, а доктор Ноукъс повече от всякога бе затрупан от работа и бе търсен от най-различни пациенти, за да докаже правото им и ги защити от онези, които той наричаше „утайки на обществото“ и „жертви на една несправедлива социална система“. Това се харесваше на жена му много по-малко от принудителния й престой в тази изостанала страна.

Единственото, което можа да направи, пристигайки на местопроизшествието, бе да констатира смърт, причинена от огнестрелна рана, и да посъветва съкрушената жена да отиде до казармите и да разкаже на дежурния офицер какво се бе случило.

Тя безмълвно се подчини. Хладнокръвието й се бе възвърнало. Тя приглади косите си и ги пъхна под бонето. Вратата на бедната къщурка бе затворена. Оставяйки мъртвеца вътре, тя тръгна по улицата към казармите, съпроводена от Джилбърт и доктора.

На въпросите на доктор Ноукъс тя отговори, че се казва Моли Джарвис и че от шест месеца била омъжена за убития Хари Джарвис. Той страдал от белодробно заболяване и вероятно не му оставало много да живее, но смятал, че женитбата можела да й осигури известна сигурност. Жена с нейното положение нямала голям избор тук.

Жената разказа, че преди осем години била пристигнала тук с един кораб с каторжници и че съвсем отскоро била свободна. Била готвачка в „Севън Белс“ — едно доста неприятно местенце за работа, но тя никога не била излизала на улицата. Мъжете тази вечер помислили, че е проститутка, и побеснели, когато разбрали, че не е. Не, тя никога преди това не ги била виждала и не можела да ги опише, понеже било много тъмно и тя не успяла да види лицата им. Били офейкали веднага, щом бедният Хари се проснал мъртъв на земята. Мъжете винаги се спасявали с бягство, нали?

Всичко това бе разказано без огорчение, просто като изброяване на факти.

— Не е задължително — отвърна доктор Ноукъс, а Джилбърт погледна към младата жена, опитвайки се да разгледа лицето под спретнатото черно боне.

Гласът й го заинтригува. Това съвсем не бе глас на дама, а също и на слугиня. Той предположи, че там, където бе работила, бе учила и усъвършенствала говора си. Ала това, което най-много му допадна, бе нейната самодисциплина. Каквато и болка, и обида да бушуваха в гърдите й, тя успяваше да ги потисне и спокойно и логично да разкаже своята драма.

Дали бе озлобена към мъжете? Е, това бе доста срещано чувство сред жените в нейното положение. Това, което я отличаваше от тях бе нейната смиреност. Тя не изпадаше в истерия. Тя бе наистина необичайна и странна. И двамата с Филип споделяха това мнение, когато я оставиха на грижите на сънения сержант от полицията.

 

 

Доктор Ноукъс бе уморен до смърт. Работният му ден бе започнал в пет с едно раждане, а Джилбърт помнеше първоначалната му цел — едно отбиване при уредника на ботаническите градини.

Преваляше полунощ. Твърде късно бе да се прави нещо друго, освен да се спи. Джилбърт не можеше да заспи и започна да си блъска ума какво ли престъпление бе довело тук Моли Джарвис. Това не би трябвало да го засяга. Въпреки всичко размишленията и шокът от престъплението, на което бе станал свидетел, не му дадоха мира през цялата нощ.

Утрото бе прелестно, без никакъв полъх, а слънцето огряваше сините води в пристанището. Горещината още не бе започнала и сега всичко блестеше. Птиците пронизително пискаха и чуруликаха.

Джилбърт се надяваше, че Юджени слуша райския хор, омаяна от първото си утро в Австралия. Представяше си как стои по нощница пред отворения прозорец и косите й се спускат свободно край прекрасния овал на лицето й. След това, без всякаква връзка, внезапно и ужасяващо в съзнанието му изникна Моли Джарвис, наведена над застреляния си съпруг. Но тя не трябваше да прави това, нали? Тя трябваше да прекара нощта със съседката си, мисис Мърфи.

Бе му все едно дали няма да сбърка, ако я посети и се осведоми какво се бе случило след снощното нападение и какви мерки са били взети за погребението на мъжа й. В най-добрия случай, бившите каторжници ги погребваха тайно. Той можеше да уреди полагането му в скромен ковчег, който вдовицата да съпроводи до гробището. Съжали, че няма влиятелни приятели сред духовенството, за да уреди свещеник за погребението на нещастника.

Джилбърт усети прилив на енергия и се настрои оптимистично, ободрен от блестящото утро. Стори му се несправедливо, че други хора бяха изпаднали в беда. Помисли си, че първо щеше да се отбие у Моли Джарвис и след това да посети семейство Кели за закуска и повторна среща с отпочиналата и освежена Юджени. По-късно щеше да наблюдава разтоварването на сандъците с мебели и китайски порцелан и щеше да ги натовари във волски фургон и да ги откара в Иръби. Очертаваше се един напрегнат ден, един хубав успешен и удовлетворяващ ден.

Но първо — Моли Джарвис.

Намери я в къщурката, която на дневна светлина изглеждаше още по-схлупена. Тя отговори на почукването му и застана на прага, вперила поглед в него.

Очите й бяха с цвят на кестен. Светлите й коси бяха вчесани назад и прилежно събрани на тила й в пищен кок. Устните й бяха извити и пълни. Сивата рокля, в която бе облечена, очертаваше великолепна закръглена фигура. Ей богу, тя бе красавица! Но не бе от благосклонните. Когато го попита кой е, гласът й прозвуча враждебно и подозрително.

— Къде са ви очите, мисис Джарвис? — каза закачливо Джилбърт. — Аз бях тук снощи. Доведох лекар.

— О, вие сте онзи джентълмен! — Гласът й остана подозрителен. — Какво желаете?

— Дойдох да видя дали не мога да помогна с още нещо. Вие сте в голяма беда. Какво каза сержантът?

— Същото, което и аз — че е по-лесно да се намери игла в купа сено, отколкото да се открият двамата убийци.

— Те ще направят разследване и ще проверят кой е бил пиян в „Севън Белс“ миналата нощ. Ще трябва да стеснят кръга на заподозрените.

— Но онези мъже не са пили там. Те просто минаваха, тъкмо когато си бях тръгнала към дома.

— Това усложнява нещата, съгласен съм. Освен това исках да попитам и за погребението.

Мисис Джарвис посочи през рамо.

— Той е там, вътре. Това ли ви интересуваше?

— Прекарали сте нощта тук?

— Защо не? Не ме е страх от умрял мъж. Още по-малко от моя собствен. Властите ще уредят погребението му. На него му е все едно. Той би казал, че е имал право на това. Както и да е, те ще имат грижата за всичко.

— А вие, мисис Джарвис? Какво ще правите сега? Ще се върнете ли в „Севън Белс“?

Тя стисна устни и леко кимна, но в очите й проблесна страх. Сигурно го бе усетила и се бе сконфузила, защото попита враждебно:

— Интересува ли ви още нещо?

— Имам имот в Перъмейта и ми трябват слуги.

Думите се изплъзнаха от езика му, преди да ги осмисли. Не, това не бе съвсем вярно. Неясната идея се бе появила в главата му от мига, в който се разделиха снощи.

Не очакваше, че Моли Джарвис щеше да отстъпи назад в мрачния коридор.

— Какви слуги, сър?

— Ами… готвач и камериерки. Името ми е Месингъм. Наскоро построих къща за жена ми. Искаше ми се след нейното пристигане да наема прислуга за къщата. Мислех си, че най-добре ще е и тя да го одобри. Добър готвач ли сте?

Големите й кафяви очи тъжно срещнаха погледа му.

— Женен ли сте, сър?

— Не, но скоро ще бъда. Годеницата ми, мис Лайкфилд, е тук едва от вчера. А вие, мисис Джарвис, ще ми направите услуга, ако престанете да се отнасяте с недоверие към мен. Правя ви съвършено честно предложение и ако държите да знаете защо, то е защото ми харесва вида ви и се възхищавам от достойното ви поведение през тази ужасна нощ. Освен това, имам нужда от няколко добри слуги.

— А жена ви… как ще приеме една бивша затворничка?

— Жена ми ще трябва да свикне с начина на живот в тази страна, но както вече ви казах, ако тя не ви одобри — не би могло и дума да става за идването ви в Иръби. Правя само предварително предложение.

Джилбърт се усмихна, знаейки колко убедителна можеше да бъде усмивката му. Освен това, всичко, което бе казал, бе вярно. Каквито и качества да притежаваше мисис Джарвис, той не би могъл и да мечтае да я наеме на работа, ако Юджени възрази. Или може би щеше да го направи?

— Влезте! — каза тя внезапно и изчезна в мрака на коридора. Следвайки я, Джилбърт я видя на вратата на нещо като кухня.

— Мъжът ми е там — каза тя, кимвайки наляво, — а другата стая е спалнята ни. Надявам се, че нямате нищо против да ви поканя в кухнята. Ако греша, може да поседим при Хари. Той няма да ни чуе.

Това черен хумор ли бе? Сериозните кафяви очи го гледаха с опустошително отчаяние.

Изведнъж му се прииска да бе срещнал Моли Джарвис шест месеца преди пристигането на Юджени. Може би тогава щеше да успее да промени мнението й за мъжете.

Както и да е, сега те бяха в тясната и гореща кухня, която по пладне сигурно напомняше на пещ, а от другата страна на тънката стена един мъртвец бе вторачил очи в тавана.

— Ако приема предложението ви, мистър Месингъм, ще трябва да ви обясня защо бях депортирана.

— Естествено. Въпреки че не вярвам да е било за някакво тежко престъпление.

— Прегрешението ми не бе само едно! — с неочаквана ярост каза Моли Джарвис. — Това бе една скалъпена история. Бях домашна прислужница, а съпругът на господарката ми ме желаеше. Дори предложи да ме издигне. След като отказах, той се озлоби и съчини историята, че аз съм откраднала диамантената брошка на жена му. Тя бе намерена в моята кутия, където държах по-ценните си неща. Никой не ме защити. А и защо им бе да го правят? В края на краищата аз съм само една слугиня. Така че бях изправена пред съда и ме осъдиха на заточение за пет години. След пристигането ни в залива Ботани получих още три години за нападение на офицер. Ритнах го в слабините и му насиних окото. Направих го, само за да се защитя. — Устните й се изкривиха. — Бедният Хари бе единственият добър човек, когото срещнах за тези осем години.

— Осем години? Сигурно сте била дете, когато са ви заточили?

— Сега съм на двадесет и шест, сър, и ако наистина ми предлагате работа, ще трябва да чуете и останалото… Аз очаквам дете.

Това прозвуча неочаквано.

— Кога?

— След около шест месеца.

Джилбърт сведе поглед към бледото й, развълнувано лице. Върху него личаха дълбоките следи от умора и напрежение, но той се опита да си представи как ли би изглеждала Моли Джарвис, ако се усмихне. Ако изобщо някога го е правила.

Бременността й дяволски усложняваше нещата. Трудно му бе да си представи как Юджени щеше да приеме този факт. Трябваше да й обясни колко е трудно да намери човек добри слуги и че в това отношение мисис Джарвис бе направо бисер.

Той нито за миг не се усъмни, че тя ще му разкаже истината за себе си. Едва ли би дръзнала да излъже, съзнавайки, че в съседната стая лежи тялото на умрелия й мъж. Дълбоко в себе си той вярваше, че нещастната душа на Хари Джарвис бе чула за искреното му намерение да направи по-лек и по-щастлив живота на бедната му вдовица. Тя щеше да готви и да има собствена стая и да отговаря за другите слуги. Това би намалило бремето от плещите на Юджени.

— Предполагам, че ще можем да поемем и детето — каза той. — Имението Иръби е доста голямо. Имам и малко лозе, но намерението ми е то да се разрасне, преди да съм остарял. Един ден това място ще бъде прочуто.

Сигурно бе направил впечатление на много убедителен и оптимистичен човек, защото в края на краищата Моли Джарвис неочаквано се усмихна. Устните й разкриха белите й зъби, а очите й го гледаха дружелюбно и бяха нежни като кадифе.

Нещо жегна Джилбърт под лъжичката. Представи си как Юджени го очаква, облечена в безупречен утринен тоалет, и припряно каза:

— Трябва да вървя. Утре или вдругиден ще трябва да се явите в дома на мистър и мисис Кели на улица „Кинг Стрийт“. Годеницата ми сигурно ще иска да ви поразпита. Аз ще й разкажа цялата история, така че не е необходимо да нервничите.

Да нервничи ли? Не и тази жена с прям и сърдечен поглед.

„Vin ordinaire“^[1] — каза си Джилбърт.

Ако Юджени можеше да се сравни с шампанско, то тази жена бе упойващо силно вино, което можеше да се пие с хляб и сирене.

Ама че хрумване! Не можеше да си даде сметка какво точно бе направил и в каква история се бе забъркал, но бе сигурен в едно — Моли Джарвис щеше да бъде една ценна придобивка за Иръби.