Дороти Идън
Горчиво вино (31)

Тридесета глава

Звездна светлина и каретите, движещи се нагоре към централния вход. Елън и Еми с колосани бели престилки, появили се на стълбите. Мис Хигинс, облечена в най-новата си рокля от камгарен плат, нервно потриваща ръце и питаща се кой ли би разговарял с нея, ако слезе долу. Госпожиците настояха да слезе. Трябвало да види празничната премяна на учениците си. Младият господар Кит се бе превърнал в красив джентълмен със светли бакенбарди и самоуверен вид, който бе наследил от баща си. Мис Едълейд бе натъркала устните и бузите си с листенца от червено мушкато и сякаш бе събрала цялата самоувереност на света. Мис Луси бе сладка като ангел със сведените си надолу очи, а ръчичките й здраво стискаха ветрилото. Тя бе малко, нежно и плахо създание. Човек би си помислил, че навярно бе видяла призрак, когато се е родила.

И тримата бяха много красиви, но не можеха да стигнат родителите си по красота.

С възторжени очи мис Хигинс огледа всяка подробност от облеклото на господарката и си помисли, че тя никога не бе изглеждала по-прелестно. Истина бе, че вдигнатата й на кок коса бе започнала да побелява, но това още повече подчертаваше елегантността й. Тя бе облечена в кремава рокля от брокат с дълбоко деколте, разкриващо нежните й рамене. Приличаше на запалена свещ. Такава бе оценката, която мис Хигинс мечтателно изрече пред Еми, а тя за пръв път не се разсмя на романтичните изблици на приятелката си.

Тя въздъхна.

— Нали тя и господарят са прекрасна двойка?

Първите гости започнаха да пристигат и Еми и Елън трябваше да изтичат долу, за да поемат наметките им и да покажат на дамите стаите на втория етаж. Мисис Джарвис бе някъде в задната част на къщата. Тя нямаше навика да наднича над перилата.

Музикантите бяха пристигнали от Сидни. Те владееха всички модерни танцови мелодии. Без да губят време започнаха първия кадрил. Марион Ноукъс каза на Юджени:

— Вярно ли е, че най-после е уредено пътуването ти до дома?

— Как разбра?

— Джилбърт е писал до корабната компания. Мениджърът е наш приятел. Боже мой, Юджени, тази страна все още прилича на клюкарско село.

— Филип кога ще те пусне да направиш едно пътуване? — попита Юджени.

— Никога. Аз не желая. Я ме виж — съсухрена стара вещица. При теб е друго. Ти запази цвета на лицето си. Един Господ знае как, но го направи. Ти наистина си най-глезената жена в Австралия, Юджени.

— Аз? Глезена!

— От мига на пристигането ти. И ако все още не си го разбрала, жал ми е за Джилбърт.

— О, глупости! И аз, както всеки друг, преживях доста трудности.

— Е, добре, тогава бих казала, че те много леко са докоснали раменете ти. Ти все още изглеждаш… мога да го нарека само „невинно“… а ти се смей, ако искаш.

Юджени се разсмя от все сърце.

— Аз, майка на три големи деца? Няма да мине много и ще бъда баба.

Очите на Марион любопитно я стрелнаха. Тя бе придружавана от Бес Кели, по-дебела от всякога и изглеждаща по начин, който Марион очевидно смяташе за нормален за майка на пораснали деца.

— Кит има ли някого предвид? Влюбен ли е?

Юджени сви безпомощно рамене.

— Не ме питай. Знаеш, че майките последни научават. Не вярвам обаче да е влюбен. Той не желае нищо повече от това, да се отправи незабавно към златните залежи. Естествено, Джилбърт няма да му позволи.

— Ще може ли да го спре след тази нощ? — каза Бес. — Той ще стане пълнолетен. Кога ще можем да опитаме от онова прочуто червено вино?

— На вечерята. Джилбърт и Джим го опитаха и заявиха, че било превъзходно.

— Джим ли?

— Джим Макдоугъл. Той помага в избата.

— О, спомних си. Това е момъкът, който е бил затворник.

Юджени леко се намръщи.

— Той получи свободата си преди много години, но пожела да остане в Иръби. Според Джилбърт притежавал вроден усет към винарството. Сега е над тридесетте. Юджени въздъхна. — Така бързо лети времето.

— Не е ли женен? — Бес проявяваше силен интерес към ергените. Имаше три дъщери за омъжване.

— Не още. Съмнявам се дали някога ще го направи. Той е по-вманиачен дори от съпруга ми на тема винарство. Ето че пристигат още гости. Ще трябва да ме извините.

Имението Иръби бе претъпкано до краен предел. Уханието от прекрасната градина на Юджени нахлуваше през отворените врати. Запалените свещи от искрящите полилеи огряваха гостите. Дамите бяха с много по-разкроени рокли. Модата тази година бе на кринолина, пристигнал от далечна Англия. Всеки, който продължаваше да се облича в онези смешни турнюри, изглеждаше безнадеждно демодиран.

Лицата се зачервиха, а обявеното временно прекъсване на танците бе посрещнато с известно облекчение.

Бе вече единадесет часа и настъпи моментът да вдигнат наздравици за Кит.

— Точно по това време преди двадесет и една години — тържествено обяви Джилбърт — бе роден Кристофър Месингъм. На следващия ден аз бутилирах виното, което сега ви моля да изпиете за здравето на сина ми. Червено вино от Иръби, реколта 1831 година.

Елен дръпна ръкава на Юджени.

— Госпожо, пристигна още някой.

— Ш-ш-шт! — прошепна Юджени, втренчена в червената течност, с която Джилбърт пълнеше една чаша. Това вино бе наречено на Кит. По изключение тя щеше да се наслаждава на пиенето му. — Кой е?

— Една млада дама, госпожо. Сама е.

Силното притеснение в гласа на Елън се предаде и на Юджени. Тя се озърна и видя едно момиче да стои на вратата.

Предизвикателна в самотата си, наметната в артистична черна пелерина, която я прикриваше от брадичката до стъпалата. Променена, но позната. Човек трудно би забравил триъгълното лице със скосени очи, извитите вежди и жълтеникавата кожа. Роузи!

Как бе посмяла да дойде непоканена! Каква наглост от нейна страна! Първата реакция на Юджени бе гняв. Тя не знаеше как да го прикрие, но все някак трябваше да го стори, защото Кит, който явно бе очаквал момичето, премина покрай нея, за да го посрещне.

— Мамо, виж кой е тук! — извика той, улавяйки ръката на Роузи и повеждайки я през стаята. — Татко, приготви още една чаша. Имаме още един гост.

— Добър вечер, мисис Месингъм — каза официално Роузи и направи реверанс. Погледът бе предизвикателен и проблясваше с оскърбителна дяволитост. — Съжалявам, че толкова закъснях. Пътувах с пощенска кола от Перъмейта и след това имах огромни затруднения да намеря някой, който да ме докара дотук.

Преди Юджени да успее да каже нещо, от другия край на масата се разнесе сърдечният глас на Джилбърт.

— Роузи! Много мило от твоя страна, че си дошла да пиеш за здравето на Кит. Постъпила си много добре, още повече, че това вино отлежава от годината и на твоето раждане. Къде е майка ти? Тя трябва да пие с нас.

— Да, иди до кухнята и доведи майка си, Роузи! — каза недвусмислено Юджени, но се оказа напълно неподготвена за изблика на гняв и омраза в очите на Кит.

— Остани тук, Роузи. Ти си наш гост. Елън ще го направи. — Той внимателно помогна на Роузи да свали наметалото си и го подаде на изумената Елън.

Балът, разбира се, бе провален. Това бе вторият бал, който Роузи Джарвис проваляше.

Но и не само Роузи, трябваше да признае Юджени. Джилбърт имаше нещо наум с настояването си да повикат мисис Джарвис в балната зала. Сега майката и дъщерята щяха да изглеждат като гости.

Мисис Джарвис се появи неохотно, колебаейки се на прага, но Джилбърт се запъти към нея и улови ръката й. Кит също улови ръката на Роузи. Сега двамата мъже на семейството пред очите на всички застанаха изправени до онези две слугини.

Не че те не изглеждаха красиви. Роузи бе с много тънка талия и бе облечена в добре подбрана зелена рокля. Мисис Джарвис бе в спретната рокля от черна коприна и медальон с аметист, който никога преди това Юджени не бе виждала около врата й. Сигурно беше подарък от Роузи.

Стана ясно, че повечето от присъстващите мъже бяха изпълнени с възхищение към двете жени и бяха приятно заинтригувани от ситуацията. Само Джилбърт Месингъм бе способен на такова нещо! Макар че защо тостът да не бъде изпит с един верен слуга като красивата Моли Джарвис и защо младият Кит да не харесва дъщерята? Това бе Австралия и за много от гостите тези нрави бяха естествени.

Юджени изпи чаша вино за мисис Джарвис с искрена благосклонност. Но появата на Роузи… бе направо оскърбителна! Как бе дръзнала да дойде, сякаш бе почетна гостенка! И как можа Кит да изиграе такъв номер на майка си, знаейки, че това ще я обиди! Сега той я гледаше от другия край на стаята с предизвикателен блясък в очите. Често бе искала той да притежава повече от бащината си дързост, но не и по повод като този. Тя усещаше някакво дълбоко чувство на безпокойство, че това бе много по-сериозно от юношеското бягство в храстите.

Мисис Джарвис бе изпила виното си и се приготви да си върви. Кит обаче постави ръката си на рамото й, за да я спре.

— Не, не си отивай още, мисис Джарвис. Трябва да кажа нещо. — Съвсем непринудено той хвана под ръка мисис Джарвис и Роузи и заобиколен от двете жени съобщи с висок глас: — Днес е рожденият ми ден и аз възнамерявам да го отпразнувам по по-впечатляващ начин от пиенето на бащиното ми червено вино. Роузи и аз обявяваме годежа си. — Той си пое дълбоко дъх и изоставяйки официалния тон, извика ликуващо: — Ние ще се оженим! Мамо! Татко! Еди! Къде сте? Трябва всички да дойдете и да целунете младоженката.

„Той е пиян“ — изумено помисли Юджени. Сигурно бе така. В противен случай как би имал безочието да изиграе такъв трик?

Джилбърт бе дошъл при нея и бе уловил ръката й.

— Побързай, любов моя! — прошепна той. — Трябва да кажеш нещо.

— Това е шега! — възкликна Юджени.

Всички погледи бяха приковани в нея. Сега не можеше да направи нищо друго, освен да държи високо изправена главата си и да се държи колкото е възможно по-добре. Тя и мисис Джарвис с техните добри маниери, помисли си иронично.

Тя едва погледна очите на Роузи, които блестяха от задоволство и каза:

— Боже мой, аз съм прекалено изненадана, за да възприема веднага тази новина. Ще трябва утре да го обсъдим.

Джилбърт целуна сърдечно момичето и след това стисна ръката на мисис Джарвис, сякаш бе много радостен от случилото се. А може и да бе така.

— Е, мамо? — каза Кит.

— Мисля, че ти си един много безразсъден млад човек. Как съм могла да не забележа, че ти все още не си пораснал? Това не е ли смешно?

— Тази вечер бе повече от всякога — отвърна весело Кит и добави тихо: — Браво, мамо! — В очите му имаше точно онова критично възхищение, което понякога се появяваше в погледа на Джилбърт.

От злополучна, вечерта се превърна в шумна и весела. Сякаш никой не искаше да спре танците и да се прибере у дома.

— Защо си така настроена срещу нея, Юджени? — попита Филип Ноукъс, докато танцуваха. — Роузи изглежда доста приятно момиче. Умно. Симпатично. Образовано, благодарение на теб.

— И с двама родители затворници — горчиво отбеляза Юджени.

— О, боже! Та това е било преди четвърт век. Роузи е австралийка. Както и Кит.

— А също така е и негова млечна сестра.

— Те нямат кръвна връзка. Разсъждаваш снобски, Юджени.

— Така ли? Аз просто не мога да понасям затворническата поквара. В нея е събрано всичко, което мразя и от което се ужасявам в тази страна. Не помниш ли, че аз изпратих един от тези нещастници на смърт? Как мога да допусна споменът за онези трагични времена да се осъществи и в собственото ми семейство?

— Толкова много ли я мразиш?

— Повече от всеки друг.

— Все пак ти отбелязваш известен напредък, откакто си тук, в Австралия.

Юджени повдигна натежалите си клепачи. Той наистина вярваше в това. Скъпият доктор Ноукъс! Той знаеше толкова много за тялото й, а въобще не познаваше душата й.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Ти си една от нашите известни жени. Името ти ще бъде записано в учебниците по история.

Юджени се отдръпна внезапно от него и с мъка промълви:

— Тогава съм измамница. Нека отбележат и това.

Естествено, че Кит само се шегуваше. Измислил е тази лудория, за да накаже майка си за това, че бе отказала да покани Роузи на бала. Сигурно щеше да им го каже на сутринта. Роузи щеше да се върне обратно и да се заеме с гувернантската си работа, а Кит щеше да си потърси подходяща жена.

Това бе крехката надежда, която Юджени таеше у себе си. Много скоро тя щеше да бъде разбита.

Кит не се шегуваше, но не можеше да остане и да го каже на родителите си. След дръзката си постъпка от изминалата нощ той изгуби кураж, защото трябваше да им нанесе и още един удар. Той предпочете по-малодушния начин и написа писмо, което те щяха да намерят на долния етаж.

„Скъпи мамо и татко,

Ние с Роузи заминаваме. Ще вземем кабриолета, но ще го оставим в Перъмейта, където съм уредил да ни приготвят коне. Отправяме се към златоносните залежи и там ще намерим свещеник, за да ни венчае. Това ще спести на мама неудобството да ни урежда голяма църковна венчавка.

Съжалявам за лозята, татко, но разбрах, че винарството не ме влече. Нямам дарба за това. Винаги съм искал да се занимавам с изследователска работа и съм убеден, че ще уредя живота си. Дори да не успея, Роузи ще е много щастлива да бъде жена на работник. Ние с нея винаги сме се обичали. Моля те, мамо, опитай се да разбереш.

Ваш любящ син, Кит

П. П. Всъщност, признавам си, че харесвам рома повече от виното, така че как бих могъл да стана преуспяващ винар?“

Последните думи нанесоха много тежък удар на Джилбърт и той сякаш не възразяваше Кит да се ожени за Роузи. Тя щеше да бъде прекалено добра за младия негодник, ако се е метнала на майка си. Но това, че синът му нямаше намерение да се погрижи за лозята, бе според него невероятно и чудовищно.

Очите му потъмняха и станаха сурови. Когато Юджени предположи, че сигурно на Кит щял да му дойде умът и като видел какъв е животът на златотърсачите, щял веднага да пожелае да се прибере у дома, Джилбърт поклати глава.

— Не. Няма да му позволя да се върне. Омръзнаха ми мързела и нехайството му. Аз приключих отношенията си с него в момента, в който той взе решението си за лозята. Когато една лоза се разболее от ръжда, отсичат я. Това е болезнена, но жизнено необходима операция, защото щом някоя болест започва да атакува корените, растението започва да съхне. — Той внезапно замълча, защото осъзна истината за себе си в тази алегория. — Аз сам ще се занимавам с лозата, докато имам сили. После ще се заеме Джим. Том Слоун — също, само че Том е по-стар от мен. Боже мой, Юджени, колко стар се чувствам днес!

— Кит със сигурност ще се върне у дома — повтори отново Юджени, но Джилбърт не я чу или се престори, че не бе.

— Иръби завинаги ще остане тук за теб и момичетата. Може пък Едълейд да има син. Собственият ми син да пие ром! — Той недоверчиво поклати глава. — Не мога да повярвам.

 

 

Юджени се развличаше с планиране на дългоочакваното пътуване до Англия. Трябваше да се приготвят сандъци-гардероби за нея и момичетата. Не искаше като пристигнеха да изглеждат старомодни и безвкусни. Еми и шивачът от Перъмейта неуморно шиеха, докато слънцето грееше и гроздовете наедряваха, а рекордната реколта, която Джилбърт очакваше, изглеждаше съвсем реална.

Името на Кит почти не се споменаваше. Мисис Джарвис изрази разкаянието си заради дръзкото поведение на дъщеря си, но Юджени възприе израза на очите й по-скоро като тържествуващ. Нямаше да е човешко от нейна страна, ако не се радваше, че Роузи бе хванала такава едра плячка. Всъщност тя и нямаше намерение да я порицава. Юджени се бореше със себе си, за да бъде справедлива.

Тя с мъка издържаше да гледа помръкналото лице на Джилбърт. Преди време оптимизмът бе неделима част от него, а сега то изглеждаше мрачно. Дори сладките едри гроздове не бяха в състояние да повдигнат духа му тази есен. Казваше, че се чувства отпаднал. Когато беритбата приключела, възнамерявал да си почине. Щял да съпроводи Юджени и момичетата до Сидни, да ги качи на борда на кораба и след това три-четири седмици да почива. Джим и Том Слоун можели да се справят с подрязването на обраните лози и наторяването. В края на краищата нали един ден в Иръби ще трябвало да се оправят без него. Никога преди това той не бе говорил така.

В едно ясно и прелестно утро, което обещаваше да премине в горещ ден, започнаха да пристигат и първите берачи от Перъмейта. Жените и децата сред тях бяха повече от обикновено. Мъжете в семействата бяха заминали към златоносните залежи, оставяйки жените и децата си да се оправят сами както могат, докато те се върнат с богатство в раниците си.

Джилбърт огледа с очи на познавач насъбраното множество във вътрешния двор на къщата. Той веднага разбираше коя жена щеше да работи добре, коя щеше да се влачи и кои от децата на възраст от шест до шестнадесет години щяха да са от полза и кои само щяха да пречат. Бе жалко, че не достигаше работна ръка през тази изключителна година, когато лозите бяха така натежали от сочните сладки плодове. Но те щяха да се справят. Бяха се случвали и много по-лоши неща.

Джилбърт потърси доброволци от собствената си домашна прислуга. Елън, Еми (макар Юджени да я освободи с неохота от шиенето) и мисис Джарвис предложиха услугите си. Еми щеше да работи с мъжа си Обедая. Мис Хигинс каза, че много би искала да помогне, но не можела да стои на слънце. Тя била като господарката и от силното слънце губела съзнание. Луси също бе крехка и с много нежна и бяла кожа. Но Едълейд с шал на главата си и престилка върху памучната си рокля бе застанала до Джим Макдоугъл и нетърпеливо очакваше началото.

— Едълейд, трябва да си сложиш ръкавици — извика Юджени. — Ще си съсипеш ръцете.

— О, мамо, престани да се суетиш! — Бързите изблици на раздразнение Едълейд бе наследила от баща си.

Джилбърт се ухили доволно. Той изглеждаше щастлив за пръв след заминаването на Кит.

— Нека върви така — нареди той.

Малкото шествие пое, нарамило плетени кошове или бутайки ръчни колички, следвано от Том Слоун, който караше кола, натоварена с провизии, галони с вода, големи късове хляб и сирене, кошници с кифлички и бисквити, които мисис Джарвис бе приготвила много преди зазоряване.

Всичко, свързано с гроздобера, бе вълнуващо и възбуждащо за Едълейд. Тя обичаше топлите слънчеви лъчи, докато откъсваше чепките тъмно и едро грозде. Когато плетените кошници се напълваха, изсипваха ги в количките и после ги откарваха до избата, където техният товар отиваше в пресата и великолепният плодов сок и люспите се изливаха в големи бъчви.

Утринно бране, студен обяд в сянката на група евкалиптови дървета и след това наново бране чак до внезапното настъпване на огнения залез. Всичко това бе едно чудесно забавление за Едълейд. Много по-вълнуващо обаче бе в избата, където след три-четири дни бъчвите започваха тайнствено да бълбукат и съдържанието им да кипи.

За пръв път на Едълейд й бе позволено да наблюдава този процес от началото до края. Тук Джим бе господар. Той тихо се движеше в мрачното, ниско и вмирисано на вино помещение и наблюдаваше, миришеше, опитваше. Джилбърт бе предоставил на него да се грижи за течността във всяка бъчва. Опитвайки гроздето, той предварително можеше да каже дали виното ще бъде достатъчно сладко или твърде горчиво от танина, или тънко и кисело.

Ако Едълейд поискаше да остане вътре, тя не биваше да бърбори както обикновено. Трябваше да бъде тиха, наблюдателна, сдържана. Тя би могла да помага, като работи на пресата, ако иска, и да види как плодовият сок се изцежда от големите чепки грозде. Можеше да отгатва виното в коя бъчва бе достатъчно ферментирало и бе готово за изсипване в буретата и кое буре ще бъде отделено, за да отлежи шест месеца, година, пет години, преди да бъде бутилирано.

Беше й позволено да отпива от младото вино, да го задържа в уста и да реши дали ще стане добро, като отлежи.

През цялото време Джим бе маестрото и вълшебникът. Дори татко й бе съгласен с това.

— Той има по-чувствителен нос от мен, Еди. А може би аз съм твърде остарял. Изгубил съм чувствата си за обоняние, а също и чувствителността на небцето. Джим казва, че тазгодишното червено вино щяло да бъде най-доброто от тридесет години насам. Съжалявам, че няма да съм тук, за да го опитам.

— О, разбира се, че ще бъдеш, татко!

— Няма. Но вас с Джим ще ви има.

Лицето на Едълейд неочаквано почервеня. Очите й проследиха едрата фигура на Джим, широките му рамене и мускулести ръце, ситно накъдрената коса над почернялото от слънцето чело. Нейният приятел от детството. Никога не се бе случвало той да отсъства оттук. Татко й каза, че трябвало да замине на онова глупаво пътуване до Англия, за да зарадвала мама, но според нея това бе пълно губене на време. За цяла година да се откъсне от живота си в Иръби! И за какво? Заради онази безсмислица да бъде представена в кралския двор и да води празни разговори с множество малодушни бледолики англичани. Не можеше ли мама да вземе само Луси, която щеше да хареса бездушните английски гостни?

Беше й обещано, че ще се върне за следващия гроздобер, но никой не знаеше какво би могло да се случи с лозите през зимата и пролетта. Или с татко, останал сам със слугите. Или с Джим, който, като я нямаше да си говорят, можеше да отиде до Перъмейта и да си намери друга женска компания. Той бе свикнал тя да е до него, бе свързан с нея и тя щеше да му липсва.

— Ще ти бъде ли мъчно за мен, Джим? — попита тя, надвиквайки шума в избата.

Той я погледна с блестящите си кафяви очи.

— Не трябва да ме изоставяте, мис Еди.

Той искаше да се размине с нея и голата му ръка случайно се докосна до нейната. Той отстъпи и извърна очи към нея, изгаряйки неочаквано дълбините на сърцето й. За миг и двамата не можеха да проговорят. След това Джим се разсмя и каза:

— Няма повече да крия бутилки зад училищната порта. Обещавам ви.

Двамата шумно се разсмяха и сякаш нещо се освободи у тях. Едълейд внимателно докосна отново голата му ръка.

— Джим, ако не танцуваш с мен в нощта след гроздобера, аз няма да се върна от Англия. Кълна се.

— Ще танцувам с вас, мис Еди. От първия до последния танц.

„Скъпа Сара, написа Юджени,

Вече мога да се надявам, че засега нищо не заплашва с провал пътуването ни. Реколтата, както очакваше Джилбърт, бе великолепна и аз много се радвам заради него и заради себе си. Той бе наранен от заминаването на Кит много повече, отколкото даваше да се разбере и сякаш тази добра реколта е като някаква компенсация за него.

Получихме писмо от Кит, в което ни пише, че те с Роузи се венчали в Бадърст. Той казва, че церемонията била много точно спазена, но на мен това ми звучи като венчавка в Гретна Грийн^[1].

Джилбърт казва, че трябва да съм толерантна, но щом се сетя за това момиче и в мен се надига някаква болка и непримиримост. Признавам, че никога не съм била прекалено отстъпчива към нея. Тя бе лукаво дете. Може би се е чувствала пренебрегвана и може би е моя вината за това. Не знам.

Както и да е, това са минали истории, а аз трябва да приема нещастното настояще колкото може по-добре. Измъчва ме потисканото разочарование на Джилбърт. В края на краищата нищо не може да замени сина ми.

За танците след гроздобера се говори, че били най-веселите, които Иръби е виждало. Един млад ирландец свири на цигулка, а двойките танцуваха във вътрешния двор и изпиха доста вино. Ние с Луси гледахме от верандата. Не можахме да убедим Луси да се присъедини към тях, но Едълейд (едва ли е необходимо да ти казвам) танцуваше с огромен ентусиазъм. Всички я обичат, защото не се държи високомерно. Тя все още не се е отказала от момчешките си лудории, въпреки наученото в скъпото й училище. Пътуването до Англия ще се осъществи в един много важен период от живота й…“

Много по-важен, отколкото би могла да обясни на Сара, помисли тъжно Юджени, оставяйки писалката. Истина бе, че Едълейд бе танцувала неуморно през нощта след гроздобера, но почти само с една личност — с едрата енергична фигура на Джим Макдоугъл.

— Какво от това? — каза Джилбърт, отпускайки се в креслото до Юджени и смръщи вежди. — Тя правеше това, което трябва. Сестра й трябваше да постъпи по същия начин.

Луси се сви, опитвайки се да стане незабележима. Нищо не би могло да я накара да се смеси с шумната, потна тълпа.

Юджени каза:

— Не трябваше през цялото време да танцува с един човек.

— Джим ли? Той е добро момче. Тя просто го учеше да танцува полка. Много забавно наистина. Джим има талант да прави вино, а не за танци.

И за целувки. Когато Едълейд най-после се качи в стаята, тя така безцеремонно тръшна вратата, че Луси се събуди.

— Съжалявам, но трябваше да говоря с някого или щях да се пръсна. Луси, аз бях целуната!

Луси зяпна пламналото лице на Едълейд и в блестящите й очи се четеше едновременно завист и неодобрение.

— Да не би от Джим?

— Как позна?

— Трябваше да бъда ужасно глупава, за да не се сетя. Дори мама и татко обсъждаха колко често си танцувала с него. Мама каза, че си разигравала спектакъл.

— Мама ще продължи да говори така за мен, докато е жива. Никога няма да й се харесам. А татко?

Очите на Едълейд станаха внезапно така разтревожени, че Луси се уплаши да не я засегне.

— Той не се притеснява. Харесва Джим. Като работник, разбира се.

— Какво лошо има в това, че е работник? Това е по-добре, отколкото да е прахосник като скъпия ни брат. Роузи ще спечели много повече от това, за което се е пазарила с него.

Луси я прекъсна.

— Еди! Каза го така, сякаш имаш нещо сериозно към Джим.

— Ами той ме целуна — каза Едълейд, свеждайки очи. Лека усмивка се появи върху устните й. — В зеленчуковата градина, сред зелките. Не звучи много романтично, нали? Но беше. Ние просто се разхождахме, за да се поразхладим. И тогава той неочаквано ме целуна.

— Не ми се вярва да ти е за пръв път — каза Луси, опитвайки се да бъде язвителна.

— Не беше, но преди това само са докосвали устните ми. — Усмивката се разшири върху устните на Едълейд, които някак странно бяха станали по-пълни и по-червени. — Това не бе само докосване, Луси. Струва ми се, че съм влюбена.

Луси легна по гръб и събра чаршафите около лицето си.

— В Джим ли? — прошепна тя. Сега бе не само шокирана, а и уплашена. Мама никога нямаше да допусне това. Никога! Сега щяха да започнат безкрайни скандали, а Еди бе достатъчно твърдоглава, за да направи… Бог знае какво.

— Струва ми се, че винаги съм била. Както Кит и Роузи. Не сме ли чудесен и верен народ, ние, Месингъмови? Много постоянни сме в чувствата си. С изключение на теб, разбира се. Все още ли мечтаеш за Джордж Фитцрой?

Гласът на Едълейд вече не бе предизвикателен, а нежен, внимателен и пълен с удивление. Сякаш бе открила друго измерение на живота, което я правеше толерантна към всички, дори и към глупавата й, срамежлива сестра.

— О, Еди! — каза Луси и очите й се напълниха със сълзи.

Едълейд изхлузи роклята си на пода и остана по корсаж. Тя сви рамене и въздъхна.

— Но да не ме издадеш, Лу! Трябва ми време, за да помисля.

— Искаш да кажеш… ако те помоли?

— Не, и не мисля, че ще го направи. Скъпият, добър Джим си знае мястото. Мисля, че аз бих могла да го помоля.

— Не би посмяла!

Едълейд отново въздъхна и продължи да се усмихва.

— О, гроздоберът бе страхотен. Всяка минута от него. Усещах, че кипя като виното. Искаше ми се никога да не бе свършвал. — Тя изведнъж отскочи и се приземи в леглото си. — Разбира се, че аз ще го помоля. Трябва.

— Не е знаел точно къде му е мястото, щом те е целунал — каза Луси и Едълейд се разкиска.

— Не. И слава богу.

На сутринта Едълейд сякаш бе забравила за снощната си самоувереност. Тя бе по-тиха от обикновено.

Майка й си помисли, че вероятно се е преуморила от работата и танците, а може и да бе пила повече от младото вино, което татко й така безразсъдно й бе позволил да направи през нощта след гроздобера. Луси я наблюдаваше с напрегнато безпокойство, но държанието й бе съвсем благопристойно и малко непознато за Еди.

Тя се отправи да пробва балната рокля, която щеше да вземе със себе си в Лондон, и когато пробата приключи, се съгласи да пришива дантелите към новите фусти, вместо да се терзае, че е затворена вътре.

Луси се надяваше и се молеше импулсивното й откровение да е било резултат на възбудата от виното и с настъпването на деня очакваше да й дойдат други мисли в главата. Оставаха само още четири седмици до отплаването им.

Това бе затишие пред буря. Затишие, което продължи цели три седмици.

Къщата продължаваше да е обхваната от приповдигнатото настроение и суетнята около ушиването на новите рокли и шапки, пакетирането им в кутии и решението да подготвят подаръци за лелите и братовчедите им в Англия. Луси започна да се измъчва, че щели да оставят Еразъм. Щом я видеше да приближава, той имаше милия навик да увисва на един крак от върха на клетката си. Винаги реагираше на нейното „Добро утро, Еразъм!“, като надаваше многократни пронизителни писъци. „Добро утро, Еразъм!“ отвръщаше той със същия нежен и ласкав глас. В присъствието на други хора оставаше съвършено безмълвен. Дали щеше да помни номерата си след цяла една година?

Едълейд бе много по-загрижена за Поучър, макар да нямаше място за безпокойство — Джим щеше да се грижи за животното. Но Поучър бе остарял и Едълейд бе обхваната от ненадеен страх, че той можеше да умре в нейно отсъствие.

Тя не мигна цяла нощ от безпокойство и слезе на закуска със зачервени очи.

— Татко, нали ще ми пишеш, ако Поучър умре? Нали няма да скриеш ужасната новина от мен?

Луси очакваше, че баща й ще отвърне със смях, но вместо това той тихо отвърна:

— Да, Еди, ще ти пиша. Ще ти пиша и ако някое друго животно или човек от Иръби умре. Дори ти обещавам, че ще уредя да бъдеш уведомена, ако това се случи и с мен.

Той сигурно бе искал да се пошегува, но по неизвестна причина Едълейд прие това насериозно.

— Какво искаш да кажеш, татко? Да не би да става нещо с теб?

— От възрастта е. Болестта е сериозна, но не фатална.

— Татко, не се шегувай с тези неща! — За изненада на всички Едълейд хвърли ножа и вилицата и се разрида.

Юджени веднага дойде и удивено възкликна:

— Едълейд плаче?! Какво става?

— Изглежда, че внезапно бе обхваната от лошото предчувствие, че аз или Поучър, или някой друг може да умрем, докато вас ви няма — отвърна Джилбърт. — Аз само я уверих, че ще бъдете информирани, ако това се случи.

— Едълейд! Какво глупаво дете. Няма да ни има само година. Да не би да си мислиш, че като се върнем, ще намерим всички с побелели бради?

Юджени многозначително се засмя и бе съвсем неподготвена, когато Едълейд вдигна обляното си в сълзи лице и бурно заяви:

— Аз не мога да пътувам. Това е по-силно от мен в този момент. Ще остана и ще се омъжа за Джим тази година, вместо да чакам до другата, както се бяхме разбрали. Прости ми, мамо. — А след това промърмори: — Наистина си мислех, че бих могла да дойда заради теб. Знам колко ще те нараня, ако не го направя. Но изведнъж разбрах, че това е невъзможно. Не мога да напусна Иръби, татко и Джим. Корабът може да потъне, да се блъсне в скала или може да се заразим с холера в Англия. Четох, че върлувала там. Това е много неприятна б-б-болест…

Гласът й секна, защото бе стресната от ужасеното лице на майка си.

— Едълейд, скъпото ми дете, мисля, че ти си обхваната от пристъп на умопомрачение. Сигурно е в резултат от прекомерните вълнения. Иди в стаята си и си почини. Елън ще ти донесе горещо мляко, за да се успокоиш.

— Чакай! — Джилбърт вдигна ръка. — Почакай, любов моя. В „умопомрачението“ на Едълейд, както ти го нарече, имаше някаква интересна информация. Трябва ли да разбирам, Еди, че ти и Джим сте решили да се жените?

— О, да, татко! Трябваше да го запазим в тайна до завръщането ми от Англия. Обсъдихме го едва вчера. Трябваше да го предложа на Джим по най-подобаващия за жена начин. Той много добре съзнава, че не подобаваше на мястото му да го прави, още повече, ако аз придобиех някакви кралски привилегии. Трябваше да видите лицето му. Той прие думите ми с огромно щастие и искам да знаете, че не възнамеряваме да се държим така малодушно и страхливо като Кит и да избягаме, оставяйки само едно писмо, за да ви уведомим. Искам да кажа, да ви уведомим откровено както сега, след завръщането ми от Англия. Но аз внезапно осъзнах, че не мога да тръгна. Просто не мога. Това би означавало да разбиете сърцето ми. Само като си помисля, че през това време тук може да има слани, болести по растенията, или гъсеници…

— Или Джим умре — продължи Джилбърт със странно нежен глас. — Напълно разбирам тревогите ти, скъпа Еди, но трябва да знаеш, че майка ти копнее за това пътуване от толкова дълго време, че и аз вече не мога да си спомня точно, а ти все още не си навършила осемнадесет години. Ще трябва да изчакаш една година, преди да се омъжиш за Джим.

— Джилбърт… — поде Юджени, но отново бе спряна от властната му ръка.

— Почакай, трябва да изслушаме Еди. Е, Еди?

Сълзите на Едълейд спряха и настроението й рязко се промени, а лицето й грейна.

— Татко, значи ти не възразяваш да се омъжа за Джим?

— Тъкмо обратното — аз дори не смеех да се надявам, че това ще се случи.

— О, татко! Ти си великолепен. Казах на Джим, че ще се съгласиш, но мама… — Едълейд погледна към лицето на майка си и това, което видя, я накара да стисне здраво устни.

— Джим е добър човек — каза Джилбърт. — По мое мнение ти не би могла да си намериш по-добър съпруг от него. Нещо повече — той ще продължи да се грижи за лозята…

— Лозята! — извика с разтреперан глас Юджени. — Мисля, че вие двамата сте уредили това, за да запазите лозята, след като Кит замина. — Тя хвърли салфетката си и стана. — Това бе последната капка на търпението ми. Нашето пътуване до Англия не само е провалено в навечерието на заминаването ни, а се сдобих и със зет-престъпник! Точно това ли трябваше да очаквам, когато стъпих за пръв път в тази страна?

— М-мамо! — заекна Луси, когато Юджени вдървено се запъти към вратата.

Тя не можеше да повярва на ушите си, когато майка й избухна и каза рязко:

— Има за какво да плачеш, Луси, след като ще трябва да прекараш в тази страна и остатъка от живота си!