Дороти Идън
Горчиво вино (30)

Двадесет и девета глава

„Скъпа Сара,

Първо, ние не сме чак толкова старомодни, колкото си мислиш. Сега всички носим рокли с турнюри и шест фусти, които са твърде неподходящи за тукашния климат и освен това се научихме да танцуваме полка. Кит и Едълейд са възторжени почитатели на полката. Сър Чарлз и лейди Мери ни гостуваха със сина им Джордж, който доста се увлече по Едълейд. Смея да твърдя обаче, че това бе само едно безобидно флиртуват. Едълейд е много своеволна и много се различава от Луси. Боя се за Луси, защото е прекалено чувствителна. Тя бе пребледняла и triste^[1] след посещението на губернатора, но когато я попитах какво има, тя ми отвърна: «Нищо». Струва ми се, че се измъчва, макар Едълейд да не е страдала никога по този начин.

Бих искала да мога да доведа и двете си момиченца в Англия. Джилбърт ми намекна, че ако догодина реколтата бъде така добра, както тазгодишната, бихме могли да осъществим това пътуване.

А сега да ти разкажа някои клюки за прислугата. Позволихме на Обедая Уайт и Еми Доусън да се оженят. Надявам се, че сега отново ще започнат да работят добре, тъй като няма да се измъчват от любовните си терзания. Все още много ми липсва Пибоди. Обедая е прилежен работник (стига само да не зяпа към къщата в очакване на Еми), но той няма усета на Пибоди. Може би си въобразявам, но ми се струва, че нито едно от цветята вече не е така прелестно.

А сега за останалите слуги: мисис Джарвис и Елън вече не са в такива добри отношения. Напоследък Елън често въздиша или обръща лице, щом мисис Джарвис се появи. Уверява ме, че не са се карали. Предполагам, че е нормално за жени, които дълго живеят заедно, понякога да се дразнят една от друга.

Джилбърт, съжалявам, че трябва да го кажа, изглежда уморен. Прекалено много работи в лозята, а не му идва наум, че вече не е млад. На едната му длан се появи противна рана, която все не заздравява. Докторът каза, че бил виждал такива язви и че се дължат на силното слънце. Джилбърт ще трябва да прикрива ръката си от слънцето, докато не оздравее. Той отказваше да отиде на лекар, докато и мисис Джарвис не се присъедини към увещанията ми. Веднъж, в началото на престоя си в Сидни, тя била виждала такава упорита язва, която се превърнала в нещо много по-сериозно. Но страдащият бил някакъв нещастен затворник, който нямал възможност да получи лекарска помощ.

Следващото ни важно празненство в Иръби ще бъде балът по повод пълнолетието на Кит. Джилбърт иска да го превърне в едно великолепно събитие. Част от подбудите за това, естествено, се дължат на виното му. Готви се да отвори червеното вино, което бе оставено да отлежи, когато Кит се роди. Така че аз наистина не знам за какво ще бъдат наздравиците — за лозята на Иръби, или за пълнолетието на сина ни. Бих искала заради мъжа ми да можех да проявявам по-голям интерес към лозарството и винарството, но тази професия е толкова напрегната, че човек никога не може да живее спокойно. Тъжно ми е да го кажа, но след като видях последиците от пиенето на вино, аз придобих органическо отвращение към пиенето.

Оставих най-нищожната си новина за накрая. Не че има кой знае какво за разказване, но аз съм много горда с това, че имах честта да положа основния камък на училището, което правителството ще построи в Перъмейта. Напоследък са започнали да гледат сериозно на образованието и изглежда, че и моите усилия са допринесли за това. Името ми ще бъде изписано върху камъка. Така че, без значение дали ми харесва това или не, то ще остане завинаги в историята на колонизацията на тази страна.

Аз наистина се опитвах да помогна на всички новопристигнали и най-вече на младите жени да се преборят с отчаянието и носталгията. Те толкова ми напомняха за мен самата! Човек, който не го е преживял, не може да си представи целия ужас от скъсването на връзките с дома и започването на нов живот в една необичайна и изключително сурова страна…“

Тази пролет Джилбърт откри, че най-старата част от лозята е застрашена от загниване. Това се дължало на възрастта на насажденията, обясни той на Юджени.

— Понякога всичко е свързано — каза той, разглеждайки малката сърбяща рана на дланта си, която все не заздравяваше. Лозята трябваше да бъдат изкоренени.

— Може би така трябва да се постъпи и с мен!

Той се разсмя и безбройните бръчици край очите му се очертаха. Когато беше в добро настроение блестяха — слънчеви и очарователни. Беше поотслабнал и това му отиваше. Върху лицето му се очертаваше сянка на аскетичност, която Юджени намираше за вълнуваща. Тя не можеше да му го каже, защото твърде дълго бе потискала чувствата си. Той никога не узна колко често я болеше сърцето, защото през всичките тези години той бе твърде небрежен към по-трудно доловимите нюанси на чувствата й. Той й се възхищаваше, но не я виждаше. Юджени вътрешно се измъчваше, когато потиснатите й чувства трябваше да намерят отдушник. Тогава тя ги насочваше към децата и лозята.

Когато изглеждаше уморен, Юджени настояваше да укроти темпото, а той я успокояваше, че един ден Кит ще го смени.

— Момчето не проявява голям интерес — роптаеше Джилбърт. — Не мога да му поверя бутилирането дори на бъчва бургундско. Видях, че е сложил корковите запушалки, без да е оставил свободно въздушно пространство в бутилките. Джим трябваше отново да направи всичко. Съжалявам, че трябва да го кажа, но Джим се справя десет пъти по-добре от Кит.

— Млад е още. Не е започнал да гледа сериозно на живота — каза Юджени.

— Време му е да го направи. На неговите години аз прекосих света с кораб и започнах да разчиствам собствената си земя.

— Може би ще трябва да го оставиш да попътешества една година. Това го влече сега. Сигурна съм, че след това ще се радва да се прибере у дома и да се заеме с нещо.

Познатият упорит израз се изписа върху лицето на Джилбърт.

— Тук му е мястото и той ще остане у дома си. Не съм се блъскал цял живот, за да създам нещо, за което да няма кой да се погрижи. Друго щеше да е, ако имах още един син, но трябва да приема нещата такива, каквито са и затова Кит ще остане тук.

Тази пролет донесе болест по растенията, известна под името главня, а официално — антракноза. Тя обхвана лозите от сорта сотерн. Джилбърт с тревога я откри и в своите лозя. Главнята бе като проклятие за лозарите от самото възникване на лозарството, но Джилбърт за първи път се сблъска с нея. Язвите и дупчиците се появяваха върху най-младите пролетни листа. Лозите нямаше да дадат плод тази година. Лекарството според французите било опушване със сяра на целия заболял участък.

Главнята бе ограничена в сравнително малък район, но през същото време едно стадо от кенгуру прегази южния край на лозята и завърши опустошителния си поход в парка на Юджени. Една сутрин тя се събуди от появата на някакво голямо сиво създание. Тя се завтече към балкона и изпищя. Едно от кенгурата държеше изкоренения розов храст в лапите си и я гледаше невъзмутимо. Останалите се придвижваха с малки отскоци и се приземяваха в центъра на лехите от жълт нарцис и зюмбюл в близост до засадения наскоро жив плет.

Най-после на верандата се появиха Еми и Елън и започнаха да размахват престилките си и да викат, за да прогонят стадото и животните се понесоха обратно, пробивайки си с мъка път през шубраците.

Паркът бе опустошен. Ято австралийски рибарчета кацна на смокиновото дърво и закрякаха, обхванати от злокобно веселие. Еразъм пищеше пронизително от клетката си в дневната на Юджени. Утрото се огласяше от неспокойни и хаотични звуци. Джилбърт, който се бе върнал от проверка в лозята, не сподели съжалението й за съсипания парк.

— Голяма работа! Няколко цветя! Други ще поникнат.

Тогава се случи едно, още по-ужасяващо произшествие. Юджени трябваше да го разкаже на Сара. Лейди Мери Фитцрой бе убита при катастрофа с каретата, конете й се подплашили и прекатурили каретата на един остър завой. Съпругът й, който карал, бил тежко ранен, а седящият до него адютант умрял по-късно от раните си. Милата лейди Мери била убита на място.

Това бе голяма трагедия. Юджени не искаше да води Луси на погребението, но детето се страхуваше да остане вкъщи само. Постоянно й се привиждало, че лейди Мери седяла на люлеещия се стол на верандата с вълнената прежда и куките си. Детето се страхуваше да остане само с призрака у дома.

Решиха Едълейд и Луси да останат да чакат пред входа на гробището, докато Юджени, Джилбърт и Кит щяха да последват траурното шествие до гробницата, където лейди Мери и личният адютант на губернатора щяха да бъдат положени един до друг.

Те не бяха далеч от орнаментирания надгробен паметник, отбелязващ мястото на гроба на мисис Ешбъртън. Пибоди бе погребан по-навътре в гробищата.

— Гробът на сестричката ни е под онова палмово дърво — каза Едълейд, сякаш купчинката пясък и малкият сив ангел в сянката на клонестата палма не бяха познати на Луси от раждането й.

„Един ден — помисли си тя — всички от Иръби ще почиват тук.“

Все повече и повече хора се насочваха към колонията. Работници, занаятчии, търсещи приключения богаташи, много мошеници, които изчезваха преди Ню Гейт да стане техен дом, и мнозина самотни синове на знатни английски и ирландски семейства, които смятаха за много по-удобно да изпратят потомството си на другия край на света. Сред тях имаше и образовани хора — учени, инженери, естествоизпитатели и геолози, които смятаха, че е романтично да вземат участие в създаването на великата страна.

Корабите с бели платна плаваха към пристанището на Сидни и пътешествениците слизаха на сушата сред хаос от товари, изгубени деца и уплашени майки. Някои оставаха в градовете, защото съпругите им се изнервяха от безкрайните нажежени пространства, за които бяха слушали толкова много, а запасите им от смелост намаляваха бързо. Други авантюристични типове искаха незабавно да си опитат късмета. Повечето от тях, особено ирландците, бяха жадни за земи.

Най-привлекателният тип новопристигнали бяха онези, които съзерцаваха огромния континент, все още почти непознат с нажеженото му слънце и прашни бури, с вечните евкалиптови дървета, странни първобитни животни и шумни птици, с неговите безкрайни, нажежени от слънцето разстояния, миля подир миля, с огромните му реки и тресавища. Новият свят за тях бе най-голямото предизвикателство в живота им. Това бе земята, за която казваха, че те връщала назад, към невероятната древност. Тя бе по-стара от Египет, Гърция и Крит. Древна и млада едновременно, защото тук вече живееше новата раса на света, която никога не бе виждала Англия или континентална Европа.

Като младите Месингъм от Иръби, например. Иръби се бе превърнало в известно място за посещение и независимо дали странникът се интересуваше от лозя или не, той щеше да бъде посрещнат със сърдечно гостоприемство, да пие от виното на Иръби, да се срещне с очарователната му и станала известна домакиня — елегантната мисис Месингъм, а с малко повече късмет можеше да види и красивите й дъщери: мис Едълейд, която бе дружелюбна, загоряла от слънцето и енергична, и мис Луси, която бе по-красива, но и малко загадъчна. И странно — младите мъже, които успяваха да поведат разговор с нея, оставаха неудовлетворени. Тя нямаше какво да каже за себе си. Тя имаше хубава външност, но Едълейд притежаваше жизненост.

От старите и нови познанства се оформи един дълъг списък от поканени за бала по случай пълнолетието на Кит.

В същото време Кит и Едълейд бяха много ядосани. Кит не прояви интерес към една много подходяща млада дама, която Юджени му предложи да покани. Мод Кендъл, дъщерята на Джак Кендъл бе очарователна девойка. Такава бе и Милисънт Лайън, чийто дядо по майчина линия бил граф. Дъщерята на Бес Кели, Елис, все още не си бе намерила съпруг. Кит й се присмиваше.

— Не ме жени за безмълвната Елис, мамо. От една жена се очаква да говори от време на време.

Изглежда, че той не възнамеряваше да се жени за която и да била. Поне не в момента.

Едълейд бе още по-безотговорна. Безгрижната й незаинтересованост бе отлетяла с онзи приятен и изключително подходящ млад мъж, Джордж Фитцрой. Съвсем наскоро бе дошла новината, че той се интересувал от някаква млада дама от Сидни. Нямало да можел да присъства на бала в Иръби.

Едълейд намери тази информация за доста забавна. Луси обаче пребледня и това накара Едълейд да се разплаче.

— Боже мой, не мога да повярвам, че си изпитвала някакви тайни чувства към него. Обичаш ли го, Луси?

— Не говори небивалици! Тя е съвсем малка — каза Юджени, а детското личице почервеня, след това пребледня и две сълзи се търкулнаха по страните му.

— Едълейд, недей да я дразниш. Знаеш колко чувствителна е сестра ти.

— Щом е станала достатъчно голяма, за да се влюби — отвърна Едълейд, разсъждавайки на глас, — значи й е време да престане да хленчи като бебе.

Кит се притече да защити Луси.

— Остави я на мира, Еди. Почакай сама да разбереш какво значи да си влюбена.

— Казваш го така, сякаш си много осведомен по този въпрос, Кристофър Месингъм.

— Може и така да е.

— Тогава те моля — каза Юджени — да спреш кавгата и да ни кажеш как се казва младата дама, за да я включа в списъка на гостите.

Кит повдигна сините си очи и погледна нерешително към майка си.

— Да предположим, че се казва Роузи.

— Роузи Джарвис?

— Има само една Роузи, мамо.

— Тогава бих ти отвърнала, че се шегуваш с майка си, което не е много учтиво от твоя страна. Освен това Роузи фактически е твоя сестра и ти не си я виждал от пет години.

— Щом ми е сестра, защо не остана да живее в Иръби?

— Стига, Кит, не бъди досаден. Знаеш защо отпратих Роузи. Аз и с баща ти абсолютно ти забраняваме всякакви хрумвания, свързани с катерене по дърветата по време на бала.

Кит също като баща си отметна назад главата си и се разсмя. Не бе наследил силата и решителността на Джилбърт. Той бе много красив, със светла кожа, слабо лице и намусени устни. Изглеждаше по-млад от възрастта си. Непостоянните му настроения и упоритостта, които проявяваше като дете, не го бяха напуснали. Проявяваше склонност да се държи като конте, с което предизвикваше презрението на баща си. Някой ден момчето щеше да улегне и да се откаже от всичко това.

— Мамо, забравяш, че Роузи също е пораснала. Струва ми се, че няма да поиска да се катери по дърветата.

— И аз се надявам, но ще ми бъде неприятно да ви заловя, че го правите. Роузи живее щастливо в Дарлинг Даунс.

— Откъде знаеш, мамо? Проверявала ли си?

— Тя пише редовно на майка си. Е, ще можем ли най-после да се заловим за работа? Бих искала да сте малко по-сериозни.

— Да не би да мислиш, че не съм сериозен?

— Трудно бих повярвала на това, освен ако не си имал предвид Роузи да помага на майка си и на Елън. Дори и това няма да е много разумно, защото тя не е обучавана за това.

— Боже мой, мамо, точно така би го казала и кралица Виктория. Сякаш слугите не са човешки същества.

— Кит, няма да позволя да ми говориш така. Не разбирам какво общо има кралицата с този разговор. Може да сме далеч от Англия, но все още имаме обичаи и общоприети правила за поведение. Едно от тях е, че не бива да ме молиш дъщерята на икономката ни да присъства на бала. А сега, докъде бяхме стигнали със списъка, Луси? Колко хора ще трябва да останат за през нощта? Това е много важно. Мисля, че няма да можем да осигурим достатъчно допълнителни легла, но до пристигането на гостите ще трябва да сме готови.

— Кой ще търси легло? — попита Кит. — Забавата ще приключи на разсъмване.

— Това се отнася за възрастните. Луси, скъпа, постави знак срещу името на всеки, който ще нощува тук. Пиши четливо, защото татко ти иска да погледне списъка.

Изникна нова неприятност. Зрението на Джилбърт бе започнало да отслабва. Чудесният син цвят на очите му бе започнал леко, но безжалостно да избледнява. В последно време слънцето бе изтощило очите му. Досадната рана на ръката му не бе зараснала, а над лакътя му се появиха и още две други противни и дълбоки язви, които упорито не заздравяваха също както първата. Докторът им бе измислил име. Те напомняха кожа, която прекалено дълго е била изложена на слънце. Джилбърт ги криеше от Юджени, но позволяваше на мисис Джарвис да ги маже с мехлем. Тя имала голям опит в лечението, обясни той, когато Юджени неочаквано дойде и го свари разсъблечен на верандата пред стаята на мисис Джарвис. Мисис Джарвис кимна, без да каже нещо. Но тя й се видя разтревожена. Икономката бе странна жена — толкова спокойна и винаги отбягваше да дава съвети. Бяха живели с нея повече от двадесет години и с изключение на няколкото случая на свръхнапрежение, техните отношения все още бяха като между господарка и слугиня. Юджени бе напълно уверена, че мисис Джарвис не би приела друг начин на взаимоотношения. Тя знаеше кое бе правилно и кое неправилно.

А може би трябваше да покани Роузи на бала в знак на признателността си за дългогодишната лоялна служба на мисис Джарвис. Не. Тя моментално отхвърли идеята. Щеше да се получи неловко положение за всички и най-вече за самата Роузи.

Всъщност Кит само я дразнеше. Той обичаше да намеква, че майка му бе твърде grande dame^[2]. Той бе започнал да се държи бунтарски. Когато пораснеше още малко, щеше да стане благоразумен като всички.

 

 

Един шивач пристигна от Перъмейта, за да ушие рокли на Едълейд и Луси. За голямо отвращение на Едълейд тя трябваше да облече бяла атлазена рокля със син плетен колан. На нея й се искаше нещо много по-елегантно като раирана тафта с много голямо деколте на корсажа. Роклята на Луси бе същата, само че с розов колан. Мама бе непреклонна и каза, че тя и сестра й Сара били облечени по същия начин за първия им бал. Ефектът бил поразителен.

Едълейд възрази, че това е било преди много години и започна да моли шивача да изреже още малко деколтето на корсажа й. Тя бе на седемнадесет години и категорично отказваше да се облича като малко момиченце.

Луси сякаш предпочиташе да изглежда като дете. Тя дори негодуваше, защото за пръв път трябваше да бъде с прическа. Това я правеше да изглежда доста по-голяма. От нея щяха да очакват да разговаря като възрастна, а тя просто не знаеше как да го направи. Никога не знаеше какво трябва да каже.

— Време е да се научиш! — каза Едълейд. — Мога да ти кажа, че мъжете не се интересуват от момичета, които не могат да си отворят устата. Те ги мислят за невъобразимо тъпи. Няма съмнение, че Джордж Фитцрой няма да отговори на чувствата ти. Ти, разбира се, си толкава красива, че ще можеш да се справиш, но ще трябва да се усмихваш и да си даваш вид, че се забавляваш. Колкото до мен, ако не бях толкава енергична и дръзка, никой нямаше да ме погледне.

Това бе самата истина. Едълейд бе привлекателна с безгрижния си и жизнерадостен нрав, който можеше да бъде и претенциозен. Макар мис Чишълм да бе потушила скандала с виното, тази случка се бе разчула по някакъв начин и червенокосата мис Месингъм от Иръби си бе спечелила репутация на разпусната и екстравагантна. Говореше се, че пиела вино като мъж. Тя и брат й знаели твърде много по въпроса за пиенето. Кит трябвало често да й помага, като й носел нощно време в Перъмейта вино от вкъщи. Но и това също било потулено. Ако се разчуело, това щяло да съсипе майка им. Добре било, че поне малката й дъщеря била толкова тиха и добра.

— С кого по-точно се готвиш да разговаряш? — попита Луси.

— Не знам, но със сигурност няма да са онези подходящи млади мъже, които мама е поканила. Всъщност аз предпочитам по-възрастните мъже — отвърна Едълейд.

— Възрастни ли? Колко възрастни?

— Ами… около тридесетте.

— Но на тази възраст те обикновено са женени!

— Не всички — отвърна безгрижно Едълейд. След това тя рязко смени темата, чудейки се дали Кит сериозно бе подхвърлил идеята за Роузи. — Не ми се вярва. Тя му бе нещо като по-голяма сестра.

— Да — тревожно отвърна Луси. Бе изминала почти една година, откакто Кит бе престанал да я кара да пуска писма му в пощата на Перъмейта. Изглеждаше, че вече не му бе забавно да го прави. Това обаче не означаваше, че е прекъснал връзките си с Роузи.

— Не вярвам той изобщо да се интересува от момичета — реши Едълейд. — В главата му няма нищо друго, освен мисълта да замине на изследователска експедиция. Предполагам, че татко няма да му позволи да го направи.

— Без съмнение — каза възмутено Луси.

— Луси, държиш се като страхливка. Да не би да се каниш цял живот покорно да се подчиняваш на мама и татко? Ако го направиш, никога няма да станеш личност. Искам да кажа истинска личност.

— О, Еди, как можеш да говориш така? Сигурна съм, че мама никога не е възразявала на родителите си.

Едълейд започна енергично да реши косата си и след малко каза замислено:

— А мама истинска личност ли е? Понякога ми се струва, че не е. Тя винаги изглежда красива, никога не изпада в гняв и прави всичко изрядно. Никога не си я виждала да изцапа с мастилено петно писмата си, например. Или да бродира немарливо гоблена си. Или да обиди някого. Или да бъде с разрошена и с измачкана и мръсна рокля. Тя наистина е твърде съвършена, за да е реална. Ето това иска да каже и Кит.

— А аз не мисля така — отвърна възмутено Луси. — Нито пък татко.

— Татко ли? — Едълейд я стрелна с очи. — Съмнявам се. О, знам, че я обожава, но когато аз се омъжа, не възнамерявам да спя в отделна стая. Мъжът ми ще трябва да дели с мен леглото ми през цялото време, докато не станем баба и дядо. Това няма да ни омръзне, докато не остареем.

— Мама и татко не са стари — каза смутено Луси.

— Точно това казвам, глупаче.

Случи се така, че не предизвикателното поведение на Кит и Едълейд, а нещо съвсем друго за малко не провали бала. Долетя страхотна вест. Открито било злато! Пристигащото от Сидни семейство Ноукъс донесе много новини. Всички напускали града. Пътищата били задръстени от фургони, товарни коли и всякакъв вид транспорт. Магазини и служби оставали зарязани и техните собственици се присъединявали към истеричния поход към златните залежи. Носели се слухове, че там имало късове самородно злато, големи колкото щраусови яйца. Човек можел да стане богат за един ден.

Перъмейта бе обхваната от треската. Работниците нарамваха сечивата си и изпросваха какъв да е превоз, а ако нямаха късмет, поемаха пеша, нарамили торби по посока на Блу Маунтайнс.

Гласът на мистър Уентуорт можеше да се чуе дори от Сидни:

— Откриването на злато — казваше той — може внезапно да ни превърне от колонисти в нация.

Дори възрастни мъже се присъединяваха към лудия щурм. Но не и от Иръби. Джилбърт каза:

— Нашето злато е тук.

Той искаше да говори с работниците си, на които бе наредил да се съберат във вътрешния двор. Стъпи върху един стол, за да можеше да ги вижда. Всяка опасност, грозяща лозята му, предизвикваше тревога у него. Очите му искряха, а гласът му властно и убедително ехтеше. Той имаше едра фигура, косата и бакенбардите му бяха започнали да се прошарват, а кожата му бе керемиденокафява и бе загубила здравия си вид. Няколко от работниците му не изгаряха от желание да се подчинят на сприхавия му характер и твърдостта му. Един от тях помнеше болката от ударите на камшика му върху гърба си. Но при него работеха и честни мъже и добри служители, които щяха да го послушат, въпреки обхваналата ги треска за злато. Един от слушателите със сигурност имаше трескав блясък в очите си и това бе самият господарски син.

— Тази година — започна Джилбърт със силния си и властен глас, — изгледите за богата реколта са добри както никога. С малко повече късмет тя може да бъде рекордна. Не сме имали силни студове, а само благоприятно време в периода на съзряване и достатъчно дъждове. Няма никакви признаци за болести по растенията, а може би, за наш късмет, не ще има и градушки. Слънцето е напълнило плодовете със захар. Мога да ви уверя, че бургундското и червеното вино, които ще сложим да отлежат през тази година, ще се пият с удоволствие и след двадесет и дори тридесет години. Нека оставим на другите потоците със златоносни пясъци. Това — той махна с ръка към хълмовете със зелени лозя — са нашите златни залежи. На всеки, който остане с мен до приключването на гроздобера, обещавам допълнително възнаграждение в размер на половингодишната му заплата. Златните лири в ръцете му ще бъдат нещо много по-сигурно от златоносния пясък, който може да се окаже обикновена глина. Не искам от вас да решите веднага. Помислете. Искам всеки, който реши да остане, да дойде при мен утре в девет сутринта и да запише името си в книгата за заплатите. След това ще очаквам да удържи на думата си, както и аз на моята. Това е, момчета: Иръби и реколтата — или непосилна работа без заплащане и златни залежи, които могат да се окажат мит.

— Дали ги убедих? — каза той на Моли след това.

— Не знам. Би трябвало да си успял при възрастните, но за младите не съм сигурна.

— Не. И аз щях да бъда същият на тази възраст, ако главата ми не бе пълна с мечти за лозарството. Това беше моята златна треска. Моля се на небесата да не би и Кит да се запали от треската. Това момче все гледа да се измъкне от работа. Не се интересува и е мързелив. А може би ние с Юджени го направихме такъв. Не направихме ли много лесен живота му? — Джилбърт въздъхна. Отново се почувства уморен. Вълнуващата реч бе изчерпала енергията му. Той вече бе преминал петдесетте, но бе все още млад, за да се отпуска. — Впрочем той едва ли ще тръгне, преди да е преминал балът му, нали?

— Не, любими, няма — утеши го Моли.

— Аз искам само да проявява по-голям интерес към онова, което съм създал за него — Иръби. Така ли е, Моли?

— Така е.

— Да. Е, предполагам, че всички родители се опитват да направят всичко за децата си. Чудя се как ли би изглеждал моят и твой син.

— Луд като теб, предполагам.

— Верен и много честен — прошепна Джилбърт, докосвайки устните си до нейните.

Юджени не бе чула речта му, но изслуша със съчувствие оценката на Джилбърт за нея и каза, че била сигурна, че е успял да ги убеди. Премията в размер на шестмесечна заплата била изключително щедър жест. Можел ли той да си го позволи?

— Предполагам, че ще мога да го направя. Имам намерение да направя и още нещо.

— Да не би пътуването ми?

Той изглеждаше обезпокоен от това, че тя веднага отгатна каква щеше да бъде изненадата.

— Знам, че ти го обещавам от доста време, но сега наистина ще стане. Платих пътуването на теб и момичетата.

— И момичетата! — Юджени не можеше да повярва.

— Нали ти така искаше? Да ги представиш в двореца? Аз не съм толкова превзет, за да харесам идеята ти. Не забравяй, че Еди ще ми липсва и се надявам да не я задържиш там прекалено дълго, или да я превърнеш в модерно безполезно създание. Луси може би повече ще подхожда на английски съпруг, но искам да върнеш Еди.

— Джилбърт, мога ли да напиша на Сара за това?

Той се усмихна. Мигновената, така рядко проявяваща се нежност, за която тя така копнееше, се появи в очите му.

— Ако вярваш, че държа на думата си.

— Мисля, че този път мога да го направя. — Юджени спонтанно се завтече да го целуне.

— Толкова ли се радваш, че ще избягаш от всички нас? — промърмори той.

— Само от слънцето, Джилбърт. Винаги съм мразела ослепителното слънце, праха и постоянната тревога за лозята.

— А понякога и съпруга си. Той бе свързван с най-лошите страни от живота в Австралия.

— Не. Не си прав за това. — Той я погледна изпитателно и тя отчаяно промълви: — Не си прав за това от много дълго време.

Той се вторачи в нея, не вярвайки на решителните й думи. А може би не желаеше да им повярва, защото затвори очи и каза искрено:

— Е, радвам се, че не съм съвсем лишен от права.

— „Лишен от права“ ли? Мисля, че това се отнасяше за мен. Или трябва да кажа „негодна“?

Той отново я погледна озадачен.

— „Лишена от права“! „Негодна“! Не разбирам за какво говориш. Знаеш, че ти си жената, която съм желал. Толкова често съм ти го казвал.

— Но не и жената, която аз исках да бъда.

— И каква искаш да бъдеш? — Сега той бе в настроение да се шегува, но зад доброто му самочувствие се криеше някаква странна безпомощност. — Ако намекваш за… е, добре, ти знаеш какви бяха предписанията на доктора. Трябваше да се съобразим с тези съвети, а истината е, че аз повече те харесвам, когато се оплакваш от лозята и си справедлива към децата. Това показва, че си свързана с всичко тук и си се отдала всецяло на него. Не знам какво бих правил, когато си далеч от мен. Ти си животът в тази къща. Когато вдигна очи и те видя да слизаш по стълбите, сърцето ми подскача. Повярвай на това, което ти казвам. Не искам да бъдеш друга. Ти си ти и аз съм аз и ние имахме благоразумието да не опитваме да се променяме един друг. Макар че трябва да призная, че ти направи един добър опит и сега, и тогава.

Той се разсмя, очаквайки и тя да направи същото, но тя не успя и той възкликна:

— Все пак не ме притеснява това, че си напрегната. Надявам се, че няма често да бъдеш спохождана от такива настроения след заминаването си.

Как бе възможно двама души да живеят заедно толкова дълго време и да знаят толкова малко един за друг? А може би знаеха твърде много, но не важните в живота неща.