Дороти Идън
Горчиво вино (3)

Втора глава

— Слънцето ти е изгорило носа. Зачервил се е като ботлбраш! — избухна в смях Джилбърт.

Той бе малко смутен от младата жена, която стоеше пред него. Бе позабравил колко аристократично изглеждаше тя. Жените в тази страна, дори и най-нежните, които бяха намерили начин да запазят красотата и млечнобелия тен на лицата си по време на дългото пътуване от Англия, скоро придобиваха тъмнокафяв загар и лунички. Бе изненадан от безпокойството си, да не би да стане така и с неговата съпруга.

— Какво означава ботлбраш? — попита тя с нежния си изискан глас.

— Това е един яркочервен храст, който вирее по тия места. Безкрайно съм щастлив да видя теб и най-вече червения ти нос!

Искаше му се да я вземе в обятията си и силно да я притисне. Инстинктивно усети, че тя не би одобрила публичното показване на чувства и си наложи да сдържи ентусиазма си до мига, в който щяха да останат сами. Той си позволи една целомъдрена целувка по бузата, прошепвайки:

— Добре дошла, любима!

Мисис Ешбъртън, която деликатно бе поизостанала, за да даде възможност на двамата влюбени да останат за миг сами, ги настигна и протегна напред дебеличката си ръка. Изражението й бе нахално и досадно.

— Е, мистър Месингъм, ще ми благодарите ли, че благополучно ви доведох невестата?

Юджени я представи:

— Джилбърт, това е мисис Ешбъртън, която се нагърби със задължението да се грижи за мен или за себе си — и аз самата не знам, но и двете пристигнахме благополучно.

— Щастлив съм да ви видя, мадам! Разбрах, че имате син в Сидни.

— Да, той е единственото ми дете. Както изглежда, той не се притеснява особено за майка си, иначе щеше да е тук, за да ме посрещне.

Тя продължи да изучава с поглед Джилбърт, а не след дълго кимна одобрително и каза на Юджени:

— Мисля, че ти си щастлива жена. Бих искала да съм с четиридесет години по-млада.

Тя побутна Джилбърт и той стеснително се засмя. После тя развълнувано възкликна:

— О, виждам сина ми, ей там! Не си прави труда да ни представяш сега. И двамата сте нетърпеливи да се махнете оттук. Скоро пак ще се видим.

— На сватбата ни, мадам — каза Джилбърт, — а може и преди това.

— Разбира се, че ще е на сватбата ви. Нямам намерение да пропусна това събитие!

Мисис Ешбъртън си тръгна, пробивайки си път през тълпата, за да стигне до сина си. Джилбърт се обърна към Юджени:

— Уговорих да останеш у едни мои добри приятели. Едмънд и Бес Кели. Твоята мис Ешбъртън е доста забавна личност, нали?

— По-скоро отегчителна понякога — отбеляза Юджени. — Кои са Едмънд и Бес Кели?

— Едмънд се занимава с продажба на земя. Бивш офицер от военноморския флот, ала след като видял колко пари може да се изкарат от огромните територии земя за продан, го напуснал и се заселил тук. Довел и съпругата си от Англия. Имат къща на улица „Кинг Стрийт“. Може би къщата им ще ти се стори тясна и малко неудобна, но ти обещавам, че не ще можеш да дадеш същата критична оценка за Иръби.

— Иръби?

— Да. Това е името, което съм избрал. На местен език то означава каучукова гора и точно такава бе земята ми, преди да се сдобия с нея. Прекарах една година в почистване на едно доста голямо пространство, за да засадя лозята си. Трябваше да терасирам склоновете на възвишенията и да направя прегради от храсти, които да спират вятъра в равнината. Сега обаче имам четиристотин акра обработваема земя и добитък, който пасе в другата част от имота ми. Животните са ми необходими за наторяването на лозята. Кажи, донесе ли ми всички лозарски ножици, за които те бях помолил? Как им се отрази пътуването?

— Мисля, че не бяха засегнати от клатушкането на кораба, както останалата част от нас.

Джилбърт я погледна леко смутен.

— Прости ми. Трябваше първо теб да попитам как си понесла пътуването. Може би ще ти е трудно да ми повярваш, но каквото и да правя, аз постоянно мисля за лозята ми. Ела! — Той улови ръката й. — Ще те отведа при Кели, а след това ще се погрижа за багажа.

Най-сетне Юджени се усмихна и позната на Джилбърт трапчинка се появи от дясната страна на лицето й. Той разбираше, че в началото тя сигурно щеше да се чувства странно и да изпитва носталгия. Когато пристигна за първи път в Австралия, той бе изумен от мащабите й, шума и интензивността на живота и от примитивизма на хората тук. Едва след като проумя предизвикателството на новия континент, той започна да изпитва страшна любов към неговите сурови, изгорени от слънцето самотни пространства. Стори му се, че ако се завърне в Англия, ще се чувства притеснен и потиснат.

За една жена първият шок би бил дори по-силен. Той трябваше да й покаже, че я разбира и й съчувства.

Много трудно му бе да надвие вълнението си при вида на бялата и изящна шия, деликатните черти и буйната тъмна коса. Мислено я сравни с черните лебеди, които долитаха край езерото в Иръби.

 

 

Хората казваха, че Сидни след време ще стане много важен град, тъй като централната и деловата му част бързо се разрастваха. Сега мястото все още изглеждаше неугледно. Губернаторът Леклен Маккуъри бе поставил отличителния си знак върху добре планираните улици и множеството приветливи и семпли каменни постройки, проектирани от някакъв архитект каторжник.

Най-впечатляващ от всичко бе шумният и хаотичен начин на живот. Странноприемниците, от които долитаха пиянски песни, бяха отдалечени една от друга. Улиците не бяха павирани и във въздуха постоянно се носеше ситен червен прах. Веранди, покрити с тенти, предпазваха от слънцето фасадите на магазините, които освен стоки от първа необходимост предлагаха и множество други изделия — чудати сувенири, донесени от моряците, огърлици от мъниста, изработени от туземците, тояги и копия, клетки с пъстроцветни папагали, украсени с ресни кашмирени шалове, керамични изделия и червени лакирани сандъци от Ориента.

Къщите, дори и най-малките, бяха с веранди, осигуряващи им малко сянка, и дървени огради, които ги отделяха от улицата. Навсякъде се усещаше аромат на много цветя, храсти и пълзящи растения, все още неизвестни за Юджени. В смесицата от неприятна миризма на тор, боклуци и дразнещ очите прах, тя долавяше сладникав аромат на цъфнали дървета и храсти.

Забеляза, че докато вървеше под ръка с Джилбърт, хората се обръщаха да я гледат. Може би крачеше малко неуверено по широката улица, пристъпвайки приведена напред, сякаш бе на палубата на „Кералайн“.

Пред обществените сгради бяха навързани коне, забили муцуни в торбите за зоб и размахващи опашки, за да прогонят мухите. Хлапета с несресани коси и обути на бос крак обувки зяпаха как Юджени придирчиво придържа чистата си кафява пола, за да я предпази от праха. Някакво кльощаво улично псе подуши токовете на обувките им.

Неочаквано Юджени отстъпи встрани, уплашена от някаква парцалива купчина, лежаща в праха на канавката.

— Ром — каза с презрение Джилбърт. — Тук той е като напаст. Пият го, без да подбират дали е лош, или добър. Ще трябва да ги науча да пият вино.

Юджени се съмняваше, че тези човешки останки, които се въргаляха в канавката, можеха да научат каквото и да било за виното. Човек трудно можеше да си представи как тази мръсна ръка държи нежното столче на кристалната винена чаша. Но по принцип бе съгласна с аргументите на Джилбърт.

Миг по-късно вниманието й бе привлечено от едно жалко и далеч по-покъртително от предишното зрелище: една човешка колона тътреше крака по улицата, дрънчейки с веригите си. Те бяха облечени в изпокъсани сиви дрехи. Повечето бяха забили погледите си в земята, но един от тях гледаше право в Юджени. Не, не в нея, а през нея — сякаш обхванатите от странна меланхолия погледи не виждаха нищо друго, освен някакъв неосъществим сън.

Въпреки жегата тя започна силно да трепери.

— Оковани работници — кратко поясни Джилбърт, отговаряйки на неизречения й въпрос. — Отиват към каменната кариера.

— Колко ужасяващо!

— Така е само на пръв поглед. Ще трябва да свикнеш, скъпа. Помни, че всички те са осъдени престъпници.

— Но сигурно никой не е заслужил такава жестока орис!

Тя извърна очи назад към тътрещата се колона. Клюмналите им глави, разбъркани коси и жалкият им вид предизвикаха смразяващ ужас в нея. Никога досега тя не бе могла да гледа спокойно унижението на човешко същество, но това, което сега видя, й се стори варварство.

— Съгласен съм, че има и случаи на съдебни грешки — каза помирително Джилбърт. — Но обикновено тогава естественото чувство за справедливост у човека го подтиква да се реабилитира, щом излезе на свобода. В колонията е пълно с бивши затворници, които живеят като почтени граждани. Хайде, мила, престани да гледаш така изумено. Ако някой от тези приятелчета е болен, той взема лекарство и оздравява.

— Лекарствата невинаги лекуват.

— Не. Приемам, че някои от тях са неизлечимо болни. Те просто деградират завинаги.

— А какво става с надзирателите им?

Джилбърт я изгледа неочаквано строго.

— Да не би да мислиш, че е унизително да работиш за изпълнението на присъдата?

— Сигурна съм, че би могло и да е.

— Аз унизен ли ти изглеждам? При мен работят няколко затворници и често ми се налага да се грижа за изпълнението на наказанието им. Мисля, че това не се е отразило на благоприличното ми поведение.

— Какво наказание изтърпяват? — разтревожено попита Юджени.

— Бой с камшик. Две-три дузини удари. Това наказание е леко в сравнение с това, което отсъждат съдилищата. Не ме е грижа за това, но редът трябва да се поддържа. Миналото лято едва успях да предотвратя избухването на метеж. Ако изпуснеш за миг тези приятелчета от погледа си, неприятностите са ти в кърпа вързани.

— Ти си направил това… сам?

— Скъпа моя, няма за какво да се тревожиш. Разбирам, че си шокирана. Ти си живяла спокоен и безгрижен живот. Надявам се и аз да те закрилям и предпазвам, но това тук преживяване е един стадий от развитието на колониалния живот, който ще бъдем принудени да приемем такъв, какъвто е.

— Да не би да очакваш от мен да приема спокойно вида на човек, бит с камшик?! — попита изумено Юджени.

— Не си задължена. Боже опази! Но ще трябва да го приемеш като неделима част от обществения живот в Австралия. Щом Англия спре да ни третира като територия за анализиране на човешката измет, ние ще създадем други закони.

— Но в Англия ти казваше, че възприемаш затворниците като дар божи — упорито настоя Юджени, — или нещо в този смисъл.

— Заради евтината работна ръка. Без тях Иръби нямаше да бъде построен.

Иръби. Стени, издигнати от мъжете, облечени в дрипи, полагали камък след камък. Мъжете с изпълнени от омраза души, отчаяни очи и изранени гърбове.

„Няма да мога да издържа тук — помисли Юджени. — Това ще бъде дом, обитаван от онези парцаливи, мръсни и нещастни души…“

Джилбърт притисна ръката й към себе си и помирително каза:

— На твоите години аз също бях потресен. Човек се учи да приема някои неща. Сегашната система е жестока, но докато страната не се промени, ние трябва да я направим възможно най-приложима. Уверявам те, че съм справедлив работодател. Давам възможност на всеки, който желае, да остане да работи до освобождаването си. С изключение на най-покварените, разбира се. Това ме подсети, че ще се нуждаеш от добра прислуга. Имаше ли на кораба някой, който да е спечелил доверието ти?

— Използвах слугинята на мисис Ешбъртън — Джейн Кинг. Тя не се разбираше много с мисис Ешбъртън и май никога не я е харесвала. Мисля, че би дошла при мен. Това, разбира се, ще стане със съгласието на мисис Ешбъртън. Джейн е изключително нещастно създание. Тя е сираче и има нужда от някого, който да е мил с нея.

— И този някой си ти? Изглежда, че и двамата с Джейн ще имаме нужда от теб — аз също съм сирак.

— Знам — промълви Юджени.

Бедното създание бе готово да отлети към всеки, който би я дарил с обич. Мъжът с гордо вдигната брадичка, пронизващи сини очи и червена като пламък коса не можеше да постъпи така. Той бе научен да скрива или да не обръща внимание на раните си. Тя тайно предполагаше, че при него честолюбието стои на първо място, а жените — на второ. Но дори след като допускаше това, тя бе решила да се омъжи за него. Бе напълно уверена, че под маската на неговата мъжественост се крие огромна нежност.