Дороти Идън
Горчиво вино (29)

Двадесет и осма глава

Луси не можеше да повярва на очите си.

— Еди, да не би да прибираш нагоре косата си!

— А какво друго? — попита Едълейд, пъхайки умело повече фиби в тежките червеникави букли над ушите си.

— Пита ли дали може? Та ти нямаш още шестнадесет години!

— Животът щеше да е много тъп, ако постоянно исках разрешение. — Едълейд завъртя глава и критично се огледа в огледалото. — Особено когато е малко вероятно да ти позволят. Готово! Как изглеждам?

— Всъщност си пораснала — трябваше да отбележи Луси.

— Това е последната мода в Лондон. В училище разглеждахме няколко списания.

— Позволяват ли ви да си вдигате нагоре косата в училище?

— Ако искаме — отвърна безгрижно Едълейд. — Мисис Енабел Чишълм би ни позволила, но мис Хестър е стара и бездушна. — Тя дръпна яката на бялата си муселинена рокля. — Това е детска рокля — каза тя. — Имам намерение да изрежа деколтето й по-дълбоко. Ако го направя — очите й внезапно заблестяха, — ти би могла да го ушиеш вместо мен, нали? Всички постоянно те хвалят, че умееш да шиеш.

Луси отстъпи назад с разширени очи.

— Ти няма да посмееш!

— О, държиш се като страхливка, Луси! Винаги и от всичко се паникьосваш. Знаменитият Джордж няма да ти обърне внимание, ако се държиш по този начин.

— Джордж Фитцрой ли имаш предвид? Та аз не очаквам и да ме погледне дори.

— И не би го направил при тези обстоятелства. Много жалко, защото ти наистина си много красива.

Луси се опитваше да не се разплаче от срам.

— Защо да е жалко? Аз все още не ходя на училище.

— Но някой ден ще тръгнеш, а аз предполагам, че той не е лишен от памет.

— Не бъди глупава, Еди. Ти си тази, която ще го плени. И мама така казва.

Едълейд трепна. Видът й бе доста обезпокоен.

— Може би. Каквото и да става, аз не желая някой друг да ми избира съпруг.

— Но, ако се влюбиш в Джордж Фитцрой, тогава всичко ще бъде наред, нали? Казват, че изглеждал много добре.

— И навярно е суетен като паун. Много бързо ще го поставя на мястото му, ако реши да се държи пренебрежително с нас.

— Еди, ти няма да го направиш!

— Разбира се, че ще го направя… — Едълейд спря и подсвирна с уста. — Чувам каретата. — Тя се затича към прозореца. — Пристигнаха! Виж! Онзи, който язди след тях, трябва да е Джордж, а полковник Манди е от другата им страна.

— Не надничай. Ще те видят — каза нервно Луси.

По всички личеше, че и тя бе забравила за скромното си държане, защото си помисли, че младият мъж на кафявия кон бе много красив. Той бе висок, строен и елегантен, а слънцето блестеше в лъскавата му коса. Тя не очакваше, че ще бъде толкова красив. Еди със сигурност нямаше да се държи надменно с него. Тя потупваше с пръсти внимателно навитите си букли и неочаквано й се прииска да бе малко по-голяма или по-дръзка, за да направи косата си по последна лондонска мода.

Както бе тръгнало, Джордж Фитцрой щеше да я помисли за малко момиченце и едва ли щеше да я забележи. Само ако можеше да превъзмогне мъчителната си срамежливост и да поговори с него! За какво? Какво ли можеше да каже тя, за да го заинтригува?

Поне едно нещо бе сигурно, и то бе, че мама нямаше да изгуби самообладание. Обръщайки се, тя внезапно се сблъска с Едълейд и новата й прическа и безгрижно се разсмя. Тя изглеждаше много по-красива в бледолилавата си рокля.

— Лейди Мери, мога ли да ви представя дъщерите си? Това е Едълейд, а това — ръката й леко и окуражително докосна рамото на Луси — е Луси.

Те се поклониха на едрата и пълна дама, облечена в зелени пътни дрехи. Лейди Мери Фитцрой каза с приятен глас:

— Боже мой, мисис Месингъм, та вие изглеждате много млада за такива големи дъщери.

— Всъщност, те не са много големи, лейди Мери. Едълейд посещава колежа на мисис Чишълм, а Луси има гувернантка. Сега навярно ще искате да видите стаята си, преди джентълмените да са влезли. Това е най-прохладната част от къщата, макар понякога дори и тя да не е много хладна. Луси е донесла цветя. Тя е много съобразителна…

Гласовете заглъхнаха някъде по витата стълба. Едълейд се разсмя.

— Чу ли как се превземат? Надявам се тя да не падне по стълбите като баба Ешбъртън. Тя е почти толкова дебела. Чудя се къде ли са мъжете. Не ми се вярва татко да ги е отвел веднага в избата. Ще се ядосам, ако го направи, защото и аз искам да отида.

Едълейд стремително се понесе нанякъде преди Луси да успее да я помоли да не я оставя сама. Тя остана притеснена в хола, когато Джордж Фитцрой се появи.

— Здравейте! — каза той и леко се поклони. — Вие по-голямата дъщеря ли сте, или по-малката? Аз съм Джордж Фитцрой.

Луси смутено промълви, че е по-малката. Топлите му кафяви очи любезно и сдържано й се усмихнаха.

— Помислих си, че може би сте вие. Видях ви и двете да гледате през прозореца.

Луси се изчерви от притеснение.

— Еди си правеше висока прическа.

— О! Наистина ли?

Луси се разтрепери от притеснение. Къде бяха останалите?

— Бихте ли дошъл в гостната?

— Благодаря. Мисля, че останалите идват след мен. А, ето ви и вас, мистър Месингъм. Позволих си да вляза.

Джилбърт бе с развеселено лице, блестящи очи и широко усмихнат. Той щеше да разказва забавни истории, много да се смее и нито веднъж нямаше да повиши тон през този уикенд. Но Луси все пак щеше да се опита да остане незабележима, ако блестящият му твърд поглед пресечеше пътя й. Може би от нея се очакваше да каже нещо остроумно и интересно по начина, който Кит и Едълейд великолепно владееха и който бе недостъпен за нея.

— Виждам, че сте се видели с по-малката ми дъщеря — бе казал татко, а едрият джентълмен зад него добави с висок весел глас:

— Синът ми го е направил, но не и аз. Това ли е красивата фея, Месингъм?

— Да. Тя прилича на майка си. Къде е Едълейд, Луси?

— Кой си е направил висока прическа? — промърмори Джордж Фитцрой и Луси се помоли никой да не го бе чул.

— Тя бе тук преди миг, татко. О, ето я и нея.

Едълейд поривисто влезе, видя компанията и енергично направи изящен реверанс.

— Сър Чарлз, представям ви по-голямата си дъщеря… мили боже, какво си направила със себе си?

След всичко това самочувствието на Едълейд не бе много самоуверено. Тя стана аленочервена.

— Просто си вдигнах косата. — Тя го погледна открито. — Време беше.

Джилбърт гръмко се разсмя.

— Е, пред вас стои една кокетка, сър Чарлз. Няма никакво съмнение, че това е било направено във ваша чест.

— Съмнявам се! — отвърна сър Чарлз и широко се усмихна. — Но защо една млада дама ще се гласи заради мен?

Той многозначително се обърна към сина си, който също се усмихваше и не откъсваше очи от аленото лице на Едълейд.

— Няма значение заради кого, важното е, че й отива — каза Джордж.

— Е, заповядайте, влезте, господа. — Джилбърт махна с ръка към гостната. — Еди, след като се смяташ за голяма, ще трябва да помагаш да забавляваме гостите.

— Дано не прозвучи като наказание за младата дама! — каза сър Чарлз.

Предвождани от Еди, те се насочиха към гостната. Като че ли никой не забеляза, че Луси остана най-отзад. Никой не я покани да влезе. Тя чупеше пръстите си и се молеше да не се разплаче. Не беше ли свикнала с това? Еди винаги й отмъкваше забавлението. Обикновено Луси се радваше за нея. Тя предпочиташе да седи тихо и незабележимо.

Но не и днес. Не и след като бе погледнала в чувствени кафяви очи. Изведнъж ужасно й се прииска да бъде забелязана. А нима момиченце с нейната коса и букли би могло да остане незабелязано?

— Луси, любов моя, какво правиш? — долетя гласът на майка й. — Нима са тръгнали без теб? Ела да седнеш до мама. Лейди Мери каза, че цветята ти били много изящни.

Тя бе едва на четиринадесет години, прекалено млада, за да се влюби. Въпреки това започна да си фантазира за Джордж Фитцрой, представяйки си го как се разхожда с нея из парка в мрака, как й казва, че я обожава и й държи ръката. Докато седеше в краката на лейди Мери на верандата, държейки вълнената прежда, която тя навиваше, Луси бе потънала във вълнуващи и красиви мечти.

— Бога ми, мисис Месингъм, тази е прекалено боязлива — каза лейди Мери.

— Да, не е много приятна компаньонка — отвърна мама. — Харесва ми да е с мен. Боя се, че Едълейд е много по-напрегната и нетърпелива.

— Хм. Да, но синът ми не мисли така.

— Изглежда, че е във възторг от нея — каза любезно мама, но не успя да прикрие задоволството си. — Тя е твърде млада, разбира се. Направила си е модна прическа без разрешение, но ще трябва да я развали, когато се върне в училището в понеделник.

— Изглежда, че доста добре е запозната с лозарството и винарството.

— Да. Тези познания няма да са й много от полза. Тя е прекалено развита за възрастта си.

— Както и Джордж — каза спокойно лейди Мери. — Трябва да доведете дъщерите си на следващото градинско увеселение в губернаторската резиденция. Възнамерявам да го организирам в най-скоро време. Струва ми се обаче, че ще е много изтощително заради горещините. — Лейди Мери намръщи зачервеното си лице. — Колко време ви отне аклиматизирането към австралийското лято?

— Все още не мога да свикна с него. Моят съпруг ми забранява да излизам навън без чадър.

— Виждам, че сте запазили свежо лицето си. Повечето от жените, които срещам, имат груби и почернели от слънцето лица. Много неприятно.

Дамите продължиха да бъбрят, а Луси мечтаеше. На вечеринката в губернаторската резиденция тя щеше да си сложи шапката от органдин с широка плетена панделка. Джордж нямаше да може да откъсне очи от нея.

Ала тя не успя да размени и дума повече с него през целия уикенд. Нямаше никаква възможност. Едълейд би казала: „Направи го“.

Как би могла, след като той бе прекалено зает да разговаря и да се смее с Кит, с когото много си допаднаха, или с Едълейд. Тримата се мятаха на конете си и дълго не се връщаха! Тя би могла поне да посвири на пианото и да изпее нещо, когато мама настойчиво я молеше, но при мисълта, че ще трябва да пее пред такава многобройна публика, тя се разтрепери. Умоляващите й очи принудиха мама да отстъпи. Така че не й оставаше какво друго да прави, освен да изпълнява ролята си на добре възпитана и незабележима ученичка.

Джордж бе идеален танцьор. Той научи Едълейд да танцува полка. Те се носеха из стаята, докато останаха без дъх и косата на Едълейд започна да се разпилява. Така че той поне успя да види, че и тя бе ученичка като Луси. Това обаче не го накара да насочи вниманието си към Луси.

Може би щеше да дойде отново, когато тя порасне. Но тя знаеше, че това някога едва ли щеше да стане.

 

 

Всички, освен Луси бяха на мнение, че гостуването на високопоставеното семейство е преминало великолепно. Кит бе поласкан, че Джордж Фитцрой също бе запален от златната треска. Когато баща му успеел да се измъкне от задълженията си, той щял да придружи Джордж до щата Виктория, за да си опитали късмета. Кит твърдо бе решил да ги придружи, макар да го пазеше в тайна засега. Трябвало да се разбере с татко, защото той не можел да види нищо друго, освен редовете на лозето си. Лично за себе си Кит възприемаше всичко, свързано с винарството и лозарството, освен пиенето, за ужасна скука. Баща му бе доволен, че той бързо се бе превърнал в познавач. Но глупавият старик никога нямаше да се въздържи от натякването, че трябвало да се работи къртовски.

Нещата съвсем не се свеждаха единствено до избора му на професия и Кит имаше намерение да се включи в изследователска експедиция, дори ако трябваше да чака още осемнадесет месеца, докато навърши пълнолетие.

Сър Чарлз Фитцрой се оказа голям любител на виното. Той каза, че възнамерявал да разпространи на шир и длъж славата на вината от Иръби. Това страхотно повдигна настроението на Джилбърт. Когато отпътуващите карети се загубиха в облак от прах, той се обърна, сграбчи Юджени в обятията си и започна шумно да я целува пред очите на всички.

— Ти ме направи известен, любов моя. Никой не би се справил по-добре от теб. Лейди Мери бе във възторг от теб, а сър Чарлз бе очарован. Знаеш ли, че изглеждаш точно така, както си бях представял!

— Изглеждам както винаги — каза Юджени с известно объркване.

— Искам да кажа, че когато се женех за теб, аз знаех, че ще изглеждаш както сега. Иръби и децата ни също.

— Това ли искаше?

— Точно това. Защо ме гледаш така намръщено?

— Не знам. Струва ми се, че много често имаше разногласия между нас.

— Това прави бракът ни интересен. Без тях ще е скучно. Мисля, че ще трябва да върнем обратно онзи ирландски приятел и да го накараме да ни нарисува семеен портрет. „Семейство Месингъм на средна възраст и децата им“. Сигурен съм… как му беше името… че ще му е приятно да припечели малко пари.

— Те едва ли ще са му от полза, след като е умрял.

— Умрял ли е? Кога?

Лицето на Юджени пламна ненадейно от гняв.

— Как можеш да си толкова учуден? Нали ти казваше за него, че пиенето щяло да го умори. Как би могъл да е жив дванадесет години по-късно?

— Толкова отдавна ли е било? Боже милостиви, как лети времето! Е, не се сърди, любов моя. Не исках да те обидя.

Юджени повдигна леко полите си и се приготви да влезе вътре. Изведнъж се почувства уморена. При цялото си очарование уикендът бе и доста напрегнат.

— Сега виждаш какво съм имала предвид, като казах, че винаги сме имали пререкания — каза тя, като спря за миг. — Но забележката ти за средната възраст е много точна. Знаеш ли, че косата ти е започнала да посивява? Забелязах го по време на вечерята. Как си наранил ръката си?

— Ръката ли? О, това е възпаление. Ударих се. Нищо ми няма.

— Трябва да се намаже с някакъв мехлем. Помоли някой от слугите да ти даде. Сега ще трябва да отида и поговоря с Едълейд.

— Не понасям да ми говориш с този тон! — извика подир нея Джилбърт. — Какво е направила Еди?

— Нима не забеляза, че си бе вдигнала косата? Уверявам те, че го е направила без разрешението ми. През целия уикенд тя се държа много дръзко.

— Да, но младият Джордж я хареса. Това не те ли ласкае?

— Че докато танцуваше, фустите й летяха над главата й ли? Или затова, че веднага, щом се скри от погледа ми, бе яхнала коня като мъж?

Джилбърт я последва на горния етаж, смеейки се от сърце.

— Сега тя е въодушевена. Не накърнявай прекалено много самочувствието й.

Да не й накърнява самочувствието? Нима бе възможно това? Но малко след това се случиха много по-големи неприятности. Веднага след завръщането на Едълейд в колежа. Специално по този повод мис Хестър Чишълм посети Юджени.

Три от момичетата в спалнята на Едълейд бяха заловени в нетрезво състояние.

— Ние бяхме много обезпокоени, мисис Месингъм. Не знаехме какво им се е случило и затова повикахме доктор. Той направо ги попита какво са пили. Представяте ли си, мисис Месингъм? Такъв скандал в нашето училище!

— И какво се оказа, че са пили? — попита възможно най-спокойно Юджени.

— Вино, разбира се. Изглежда, че някой от Иръби (не можах да убедя Едълейд да каже името му) бе мушнал една бутилка в храста до портата по нейна молба. Трите момичета били убедени да изпият повече от чаша в спалнята им през онази нощ. За младите момичета, които не са докосвали дори ликьор, резултатите са опасни.

— И Едълейд ли бе в такова състояние?

Мис Чишълм вдигна брадичката си в знак на най-дълбоко презрение.

— Естествено, че не, мисис Месингъм.

— Ако имате предвид, че виното е обичайната напитка на дъщеря ми, мис Чишълм, мога да ви уверя, че грешите. Какво възнамерявате да предприемете?

Мис Чишълм изглежда се колебаеше. Тя изигра козовете си и това й отне всичката дързост, на която бе способна.

— Надявах се вие да направите някакво предложение, мисис Месингъм.

— Училището е ваше. Съвсем естествено е Едълейд да се подчинява на правилата, установени там. Искате ли да я изключите?

— О, не, за бога! Никога не бих го направила. — Мис Чишълм бе ужасена. — Не бихме предизвиквали приказки, които ще ни донесат неприятности. Ще трябва да го запазим в тайна. Едълейд ще бъде наказана с лишаване от всички привилегии за известно време. Но аз бих искала да получа вашите уверения, че това няма да се повтори. С други думи, човекът, който е доставил виното, трябва също да бъде наказан.

„Кит!“ — тревожно си помисли Юджени.

— Разбирам, мис Чишълм. Можете спокойно да оставите на мен тази страна от неприятния инцидент.

— Вашата дъщеря е много умно момиче, мисис Месингъм.

— Да — съгласи се Юджени.

Кит се закле, че нямал нищо общо с инцидента.

— Честна дума, мамо, от една седмица не съм бил в Перъмейта.

Джилбърт, който неутешимо свиваше устни, се съгласи да й повярва. Кит не бе ходил там.

— Тогава кой?

— Аз го направих. Джим и аз бяхме взели товар за градовете по крайбрежието, но щом Еди искаше бутилка вино, аз можех да й дам. Трябваше да я скрия под един храст. Много съм хитър, а? — Джилбърт не можа повече да сдържи смеха си. Той отметна главата си назад и се смя гръмогласно, докато сълзи не потекоха от очите му. — Хитрушата ми! Съжалявам, Джини, но е дяволски смешно.

— Значи, Джим го е направил.

— Джим?

— Не си бил ти и Кит не е бил. Кой още би могъл да го направи?

— Старият Джим, разбира се — весело каза Кит. — Той и Еди винаги са били приятели.

— Приятели ли? — попита Юджени. — Надявам се да грешиш.

— Нали знаеш, че Еди винаги ходеше подире му като малка? Сега тя обсъжда с него винарството. Това я интересува много повече, отколкото мен.

— Защо тогава не поговори с баща си? Това не е подходящо занимание за едно момиче. Джилбърт, Джим трябва да бъде уволнен.

Джилбърт стана сериозен.

— Едва ли, любов моя.

— Това провинение не е ли достатъчно тежко? Ако мис Чишълм не бе така уплашена, Едълейд можеше да бъде изключена.

— Но тя няма да бъде изключена, нито Джим ще бъде уволнен. Да си призная, не бих могъл да се справям без него.

— И той ще се измъкне, без да си плати? — скептично попита Юджени.

Джилбърт се намръщи. Пренебрежителна усмивка се появи на устните му.

— Ако не си бе излежал присъдата, бих го наказал с дузина удари с камшик. Това задоволява ли те?

— Джилбърт! Как можеш!

Юджени видя един отдавна забравен блясък в очите му и бе обхваната от спомена, който тя мислеше, че е избледнял.

— Ако попитам Джим какво би избрал между камшиците и уволнението, той щеше да предпочете първото. Има изключителни качества за лозар и аз не мога да се лиша от него заради някакви училищни лудории. Но ще поговоря с Джим. Обещавам.

— Само ще говориш с него? И това ли е всичко?

— Да — отвърна рязко Джилбърт. — Това е всичко.