Дороти Идън
Горчиво вино (28)

Двадесет и седма глава

Когато листата започнаха да падат през онази есен, нямаше кой да ги събере. Пибоди бе умрял. Намериха го леглото в бараката му, с обърнато към тавана лице и широко отворени, но угаснали очи. Върху лицето му нямаше изписано страдание. Той си бе отишъл така тихо, както си отиваха падащите от дървото листа.

Никой никога не научи нещо повече за него. Беше разказвал за някакъв красив парк, в който работел в Англия, но всичко това май бе измислица. Никога не бе споменавал нещо за роднини или дори за собственото си име.

Всичко, което можаха да запишат върху надгробния му паметник, бе: „Пибоди — градинар“.

Юджени си мислеше, че той би харесал това така, както мисис Ешбъртън би харесала дългите хвалебствия върху нейния надгробен паметник. Тя тъгуваше за стария човек. Неговата слаба прегърбена фигура, разтакаваща се наоколо, бе неделима част от парка, също както белият розов храст. Паркът бе неговият истински паметник. Той живя достатъчно дълго и бе свидетел как орловите нокти пораснаха до върховете на колоните от верандата; как рододендроните прикриха с листата си голите, прашни алеи, точно както те си го представяха и как люляците и златният дъжд цъфнаха и бяха отрупани с цвят като тропични растения. Живият плет бе чудесен. Туфи от перуники се оглеждаха в езерото с лилиите. Ята от великолепно оцветени чинки се гмуркаха в птичия басейн и бяха най-голямото забавление на Луси. Червеният жасмин нежно ухаеше.

Но розите бяха гордостта на Пибоди. Той ходеше нагоре-надолу покрай декоративната решетка за увивни растения и повтаряше, че по-красиви от тези рози нямало в цял Нов Южен Уелс.

— Когато долавяте аромата на чаената роза, ще си спомняте за мен, милейди — беше й казал преди време. Това бе единственият намек за приближаващата смърт.

Нямаше кой да заеме мястото му. Юджени предпазливо бе предложила Джими Макдоугъл, но веднага й бе отказано.

— В продължение на десет години аз обучавах този момък за лозар, а ти искаш да го превърнеш в градинар! Това е глупост!

Макар да му бе приятна нарастващата слава на парка в Иръби, Джилбърт не би позволил нещо да попречи на работата в лозята му.

— Намери някой подходящ младеж в Перъмейта. Няма да е трудно.

Нямаше кой да замести Пибоди, макар Юджени да бе намерила един мълчалив млад мъж, пристигнал с последния емигрантски кораб. Името му бе Обедая Уайт и не бе минала и седмица от пристигането му в Иръби и той започна да се заглежда в Еми с глупаво изражение на лицето. Тя все намираше изумителен брой от поръчения, за да има причина да прекоси парка по няколко пъти на ден. В това нямаше кой знае какъв повод за безпокойство. Юджени твърдеше, че след отпътуването на затворниците (сега бяха останали само двама мъже с дългосрочни присъди), жилищата им трябваше да бъдат почистени и превърнати в прилични домове за семейни двойки или ергени, които като Том Слоун и Джими Макдоугъл биха изявили желание да останат завинаги в Иръби.

Ако изчервяванията на Еми трябваше да говорят за предстоящ брак, тя би могла просто да напусне стаята си в крилото за прислугата и да се премести в една от уютните къщурки. Някои от затворниците бяха оформили малки градини и спретнати алеи около жилищните си помещения. Времето бе смекчило и нравите в Иръби.

Бе минало сякаш половин столетие от онази ужасна нощ, в която Джилбърт се бе прибрал с риза, опръскана от човешка кръв.

 

 

Изтичаше последната година от обучението на Кит. Юджени с тъга отбелязваше в писмата си до Сара, че Едълейд бе станала мъжкарана. Баща й я разваляше. Той харесваше да я гледа как язди понито си по мъжки, а не седнала странично върху седлото като дама. Следващото нещо било, ядосваше се Юджени, че й позволявал да носи панталони! Насърчавал я да ходи нагоре-надолу из лозята с него или му правела компания в избата, докато пълнел бъчвите и бутилирал виното. Тя се прибирала с изцапана от гроздов сок рокличка, изгоряла от слънцето и обсипана с лунички, защото веднага, щом се скриела зад къщата, тя оставяла шапката си да се смъкне на тила й.

Джилбърт казваше да не я закача. Тя била новият тип жена на Австралия — здрава, открита, способна. Що за глупост било това да седи по цял ден вътре, заета с ръкоделия, рисуване или с френската си граматика, когато времето било толкова хубаво. Не било задължително да е мъж, за да започне да се учи на лозарство. Юджени щяла да се изненада, ако би могла да види колко умело се справя Едълейд с пълненето на бутилките. През целия сезон тя и Джим бутилирали сотерна и сега бил готов за продаване.

Юджени бе ужасена.

— Какво искаш, всъщност? Амазонка за дъщеря ли? Няма да позволя това! Едълейд трябва да посещава уроците си. Мис Хигинс казва, че нейният френски е плачевен и че все още не е имала търпението да прочете поне една книга от край до край. Мога да потвърдя, че за уроците по музика е много важна проявата на желание. Тя може наистина да знае много за лозарството, но с какво ще й помогне това в модерните гостни?

Джилбърт удивено изгледа Юджени.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че никога не си напускала Англия.

— Не е необходимо да критикуваш мен, защото сега говорим за недостатъците на Едълейд. Тя е както твоя, така и моя дъщеря и аз настоявам да придобие известни цивилизовани навици. Няма да позволя да се превърне в невежа мъжкарана!

— Боже мой, та тя е още дете!

— Тя е почти на тринадесет години и е прекалено развита за възрастта си. След лятната ваканция смятам да я настаня в колежа по изкуствата на мисис Чишълм, за да се научи да се държи като млада дама — нещо, което се боя, че никога няма да стане, докато тя е в Иръби.

— Много добре — каза Джилбърт, след кратко мълчание. — Не възразявам. Но след гроздобера. Обещах й, че ще ми помага тази година.

— Джилбърт! С всичките онези примитивни хора!

Джилбърт започна да губи търпение, както ставаше винаги в последно време, щом Юджени се опиташе да започне някакъв важен разговор с него.

— Много си претенциозна! Преди се гнусеше от ужасните затворници, а сега от примитивната измет на Перъмейта.

— Преди на теб това ти харесваше — отвърна Юджени.

— Да, и все още искам от теб да си такава. Много ти подхожда. — Джилбърт никога не се притесняваше, че си противоречи. — А Едълейд е австралийка. В това е разликата.

— Надявам се, че нямаш подобни идеи и по отношение на Луси.

— Не, не. Имаш позволението ми да дадеш на Луси каквото поискаш обучение. Опитай обаче да я направиш по-малко уязвима. Тя никога не ще доближи до онова залитащо старо пони, което не би наранило и муха. Не искам да имам дъщеря, която дори не умее да язди.

— Има ли значение? Тя може да стои при мен в къщата. Тя рисува прекрасно и има великолепен глас. Вече умее грациозно да танцува и шие по-добре от мен. Означава ли всичко това, че тя не е подходяща за живота в тази страна?

— Казах ти, че можеш да правиш с Луси, каквото ти харесва, но остави Едълейд на мен.

Луси бе във възторг, след като Едълейд замина на училище. Сега тя имаше любимата мама само за себе си. След сутрешните уроци с мис Хигинс тя и мама можеха да прекарват целия дълъг следобед заедно. Ако бе прекалено горещо навън, те седяха в приятно прохладната гостна и шиеха, рисуваха сухи цветя и слушаха крясъците на Еразъм откъм верандата. Когато станеше по-хладно, те се разхождаха из градината и Луси се облягаше върху ръката на мама, за да раздели с нея сянката от слънчобрана й. Кожата й болезнено изгаряше от слънцето. Тя бе безкрайно щастлива, че щеше да наследи изяществото на майка си.

Едълейд бе заминала с кутиите си, за да се присъедини към тридесетината момичета от учебното заведение на мисис Чишълм. В брошурата бе написано, че мисис Чишълм е специализирала музика и пеене, езици (френски, немски, италиански и латински), рисуване, китайска живопис, рисуване с маслени бои и с акварели върху хартия, атлаз, коприна или дърво.

Можеше да се очаква, че сега Едълейд ще се отдаде на учението си и че някой ден би се превърнала в образована млада дама. Това бе краят на препускането из околностите върху гърба на Поучър или общуването с всичките онези хора по време на гроздобер.

Кит пишеше:

„Скъпа Едълейд,

Значи и ти трябваше да си стегнеш багажа и да заминеш. Понякога си мисля, че мамините идеи по отношение на нас са прекалено възвишени. Получих писмо от Роузи. Сега тя е гувернантка в едно семейство в Дарлинг Даунс, както, предполагам знаеш. Те имали четири деца. Пише, че това не й тежало и че старата Хиги не й липсвала, но тъгува за Иръби. От известно време не е ходила там, защото знаела, че е нежелана. Мисля, че мама бе твърде рязка с нея, но не мога да разбера, защо винаги е живяла с мисълта, че собствената й майка не държи на нея. Казва, че още когато била едва на четири годинки, била преместена да спи в отделна стая и разбрала, че майка й не я желае. Всичко това много ме вълнува. Винаги съм си мислил, че мисис Джарвис е много добър човек, но предполагам, че в Иръби биха могли да се справят и без нея, макар мама и татко да смятат, че не биха могли. Не позволявай на никого да вижда това писмо. Мама ще побеснее, ако разбере, че Роузи ми пише.“

Едълейд също пишеше поверителни писма.

„Скъпи Джим,

Пиша на теб, защото не мога да доверя никому да се грижи за Поучър. Нали ще се погрижиш за разходките и почистването му? Искам да ми обещаеш, че ще се грижиш за него. Ще можеш ли да го запазиш в пълна тайна? Момичетата тук не могат да повярват, че ми е позволявано да пия вино и те самите никога не са го опитвали. Питам се дали би могъл тайно да ми изпратиш бутилка сотерн (Уф, прекалено сладко е! Момичетата обаче са ужасно невежи за вината и сухото вино няма да им хареса отначало). Ако ми съобщиш кога можеш да дойдеш до Перъмейта и успееш да пъхнеш бутилката в храста от ботлбраш, който е точно до портата, аз ще мога да я взема по време на следобедното междучасие. Не слагай восъчния печат върху запушалката, защото няма да мога да я отворя. Ще си направим среднощна забава. Моля да изгориш това писмо след прочитането му.

Твоя приятелка, Едълейд Месингъм“

За голямо съжаление на Едълейд, бутилката, която бе скрита в храста до портата, не съдържаше вино, а една бележка написана с широкия недодялан почерк на Джим.

„Скъпа Едълейд,

Няма и капчица вино в тази бутилка, ха, ха! Да не би да искаш да ме накажат и да загубя работата си? Когато станеш с две години по-голяма, обещавам ти да изпълня желанието ти. Тази сутрин Поучър добре препуска. Лозите на южния хълм страдат от ръжда. Баща ти се тревожеше, но ние ги подрязахме ниско и след това изтрихме резниците, за да спрем разпространението на болестта. Мъчно ми е за теб.

Твой приятел, Джим.“

Писмото компенсира измамата с празната бутилка. Едълейд се бе похвалила на двете си най-близки приятелки. Сега щеше да се изложи. Това не й бе особено приятно, но… „Мъчно ми е за теб…“ Скъпият глупав Джим! Ако си мислеше, че тя щеше да остане в това училище по изкуствата с ужасно скучните му уроци по рисуване и пиано още цели две години, той правеше голяма грешка.

Всъщност тя би могла да го направи, защото Юджени бе във възторг от подобрената походка и маниери на Едълейд. В продължение на три месеца нейната палава дъщеря бе показала, че би могла да стане дама. Тя се държеше странно.

— Как да не се променя, мамо, след като седим часове наред с вързани на гърбовете дъски?

Бе започнала да се държи по-изискано и да проявява интерес към облеклото си. Най-добрата й приятелка, Джейн Томпсън, имала рокля от кринолин и шест колосани фусти. Дали Едълейд не би могла също да си ушие? Джейн била позволила да вдигнат косата й заради забавата. Едълейд копнееше за деня, когато щеше да махне панделките от косата си и двете дебели плитки от гърба си.

Уроците бяха определено скучни, защото тя нямаше талант да рисува, свири, пее или да бродира. Мисис Чишълм й казваше, че никога не била виждала толкова тромави пръсти.

— Луси трябваше да дойде в това училище, а не аз! — въздишаше Едълейд. — Тя щеше да се справя най-добре от всички.

— Така е, защото тя заляга над работата си — каза Юджени. — Но се боя, че тя не е укрепнала достатъчно, за да тръгне на училище.

— Тя ще бъде любимка на учителката — каза Едълейд с въздишка и майка й я погледна с укор.

— Стига, Едълейд! Никой не обича да слуша оплаквания. Ако смяташ да излизаш, моля те да си сложиш шапка. Тук си едва от седмица, а вече забелязвам лунички по носа ти. Накъде си тръгнала все пак?

— Само до конюшните, мамо.

— Твърде много време прекарваш там. Защо не седнеш спокойно в парка с мен и Луси? Твърде горещо е да ходиш нагоре-надолу.

— Трябва да раздвижа Поучър, мамо.

— Изглежда, че Джим се справя много добре с това, когато си на училище.

— Но това е моят кон, мамо. Когато съм у дома, аз трябва да се грижа за него.

— Добре тогава, но не излизай без шапка. Искам те тук за чая. Мисис Бишъп и мисис Стивънсън ще дойдат от Перъмейта. Те имат голямо желание да те видят.

Юджени искаше да каже, че няма да има време да се отбие в избата. Тя бе много разтревожена от навика на Едълейд да прави това и че татко й и Джим й позволяваха да опитва съдържанието на някоя отворена и готова за бутилиране бъчва. Това, което не й бе известно, бе, че Едълейд вече бе доста добър познавач на виното. Тя би могла да се произнесе почти толкова точно, колкото и баща й кое вино е годно за отлежаване, кое е кисело и тънко.

Джилбърт се смееше възторжено, наблюдавайки как Едълейд държеше виното в устата си, размишляваше, а после го изплюваше. Джим напрегнато наблюдаваше изражението му, давайки да се разбере, че този спектакъл бе много по-интригуващ от произнасяне на присъда. Джим наближаваше тридесетте, но не бе известно дали има приятелка в Перъмейта. Никога не бе проявявал интерес към слугините в Иръби, особено към Елън. Тя бе внимателна с Джим от момента, в който кльощавото момче бе слязло на брега от борда на затворническия кораб. Тя, разбира се, бе по-възрастна от него, но това, изглежда, нямаше значение, след като господарят бе определил Джим за свой помощник. Той бе важен, а може би дори много по-важен от Том Слоун и нямаше да има нищо лошо да се омъжи за някой по-нискостоящ от нея, ако той бе показал някаква склонност към Елън.

Но той не го бе направил. Сериозното му лице, нито грозно, ни красиво, се подмладяваше и въодушевяваше, само когато децата бяха край него. И най-вече мис Едълейд, която според Елън бе разглезена и твърде развита за възрастта си. Винарството бе работа за Кит, а не за Едълейд. Ето защо господарката постъпи много мъдро, изпращайки Едълейд на училище. Когато тя пораснеше и се превърнеше в модерна млада дама, Джим щеше да разбере къде е мястото му.

Луси никога не бе стъпвала в избата. Един ден се спря плахо пред вратата, но и на нея, както на майка й, веднага й прилоша от миризмата на ферментиралото вино. Баща й грубо я предупреди да стои настрана.

Тя изпитваше някакъв благоговеен страх пред баща си. Никога не знаеше какво да му каже и бе сигурна, че той я мислеше за плаха и глупава. Тя знаеше, че бе по-красива от Едълейд, макар Едълейд да бе онази, която винаги получаваше сърдечни поздравления и възторжени погледи. Дори когато бе облечена за неделната литургия и мама, и Елън, и мис Хигинс се възхищаваха от безупречната й външност, казвайки й, че е красива като картинка, баща й почти не я забелязваше. Той я качваше в кабриолета, поставяше я да седне до мама, без да обръща внимание дали не бе измачкал рокличката й, а ако тя заплачеше, както често го правеше — тихо и засрамено, той питаше раздразнен:

— За какво се е разхленчила пък сега?

Тя щеше наистина да бъде невероятно щастлива, ако можеше да се вижда с татко си само веднъж в седмицата. Струваше й се, че не харесва особено мъжете. Гласовете им бяха така високи и груби. Дори Кит викаше по нея, когато се върнеше от училище, надявайки се тя да дотича и се погрижи за него. Казваше, че си имал роби в училище. Когато си бе у дома, тя трябваше да ги замести. Всичките му искания бяха доста наивни, но имаше едно нещо, което силно я тревожеше. Всеки път той пускаше незабелязано в плетената й чантичка по едно писмо и я молеше да го изпрати по пощата от Перъмейта. Писмото винаги бе адресирано до мис Роузи Джарвис.

Нямаше нищо лошо в това, че Кит пише на Роузи, така че защо бе необходимо да го прави тайно? Кит й бе втълпил, че майка им не трябва да я види, когато изпраща писмото. Тя трябваше да се извини и да отиде до малкия пощенски офис, където продаваха също така и захаросани плодове и ядки.

Не бе трудно да го направи, но лъжата караше Луси да се събужда нощно време. Тя никога не бе имала някакви тайни от мама. Успокояваше се с мисълта, че Кит я използва по този начин, защото му бе забавно да й налага волята си.

Мъжете наистина бяха отвратителни.

 

 

Балът се превърна в крайъгълен камък в историята на Иръби, но по-късно, през онази есен, се случиха много по-важни събития.

Юджени написа на Сара:

„Какво би казала за това, че ще бъдем посетени от вицекраля?! Навярно помниш, че нашият губернатор сър Джордж Гипс се върна в Англия и бе заместен от сър Чарлз Фитцрой и съпругата му лейди Мери. Та те изявиха желание не само да дойдат и инспектират лозята, които Джилбърт с труда и старанието си е направил така известни, но и да прекарат целия уикенд тук. Лейди Мери ме поласка, че била чувала за парка ми и си призна, че го намира за много по-интересен от лозята и виното.

Джилбърт е невероятно поласкан от интереса на вицекраля, а аз открих, че намирам тази възможност за вълнуваща и предизвикателна. В Австралия гостуването на губернатора и съпругата му може да се сравни с това на кралицата и принц Албърт в Англия.

Можеш да си представиш от какво вълнение сме обхванати. Сър Чарлз и лейди Мери ще пристигнат със сина им мистър Джордж Фитцрой и главния адютант, полковник Манди. Освен това ще ги придружават слугите на лейди Мери, кочияшът и един камериер. Имаме достатъчно спални и любезно ще предложим най-просторната за вицекралската двойка. За щастие тази стая разполага със самостоятелно гардеробно помещение. Кит се изнесе от стаята си, за да я отстъпи на Джорж Фитцрой, а полковник Манди ще бъде настанен в една от малките западни стаи. Ще подготвя дневната си за лейди Мери, а мъжете ще могат да играят билярд или да четат в библиотеката.

Едълейд получи разрешение от училището да си дойде у дома за този уикенд. Въпреки петнадесетте си години тя е достатъчно зряла и мисля, че добре ще й се отрази да се срещне с един образован, а доколкото разбрах и добре изглеждащ млад англичанин като Джордж Фитцрой. Малката ми Луси е все още твърде млада за такива вълнения. За мое удоволствие тя много по-дълго от Едълейд запази детското у себе си. Нямам желание да я загубя заради някой млад мъж, без значение кой ще е той.

За закуска ще бъдем най-малко девет човека, а за обяд и вечеря ще зависи от това, колко още други ще се отзоват на поканата. Джилбърт иска да организира ловен излет и, ако времето е приятно, да пояздим до езерото и да направим един пикник там. Трябва да се погрижа и за удобството на лейди Мери. Тя е много едра и пълна (също както сър Чарлз) и не е добре със здравето. Джилбърт казва, че трябва да организираме поне една голяма вечерна забава с музика и танци.

Мисис Джарвис и аз обсъдихме менюто. Тя доста спокойно приема всичко това и изглежда, че й е забавно. Помоли ме да наема още две момичета за уикенда, но само за да й помагат в кухнята. Настоява сама да обслужва масата с помощта на Елън и Еми. Каза, че не можела да се довери на неопитни момичета.

Е, и това бреме падна от раменете ми! Всичките ми задължения ще се свеждат до това, да забавлявам гостите си и да се погрижа да се чувстват удобно. Луси ме помоли да сложи цветя във всички стаи. Много е артистична. Сигурно се досещаш, че Джилбърт изнесе най-добрите си вина…“

Истина бе, че Моли Джарвис се забавляваше от предстоящото събитие. Досега не се бе налагало да доказва уменията си пред такива високопоставени гости, но тя бе уверена в себе си. Килерът, построен от едри камъни, за да не пропуска топлината, бе зареден с провизии. Прислугата бе подробно инструктирана. Бе жалко, че Еми Доусън се бе поболяла от любов по Обедая Уайт. До заминаването на знатните гости й бе забранено да се вижда с него. Във всеки случай той бе много зает с въвеждането на изряден ред в парка и не биваше да бъде обезпокояван от закачките на Еми. Той трябваше да внимава и да не би мис Луси да отмъкне най-красивите му цветя за украсата на къщата. Безпокоеше се, да не би в последната минута да задуха някакъв силен вятър, който да засипе с изпотрошени клонки и листа изящното зелено пространство и да наруши реда.

Никой не си легна рано в навечерието на празника. Последна си легна Моли. Най-после бе приключила с почистването на пилетата. Огромният плодов кейк бе изваден от фурната и бе оставен да изстине. Кухнята бе приведена в изряден ред. Моли не бе забравила ужасните две гладни години след пристигането й в Австралия. Видът на храната пораждаше у нея някакво особено чувство на задоволство.

— Изглежда страхотно! — чу зад себе си гласа на Джилбърт и се стресна. — Ще се справиш ли с всичко това?

— Няма да е лесно. Ще трябва да помисля. Да не би да съм се надценила?

— По-добре много, отколкото малко. Никога не съм бил стиснат. — Той повдигна тежката плитка от врата й и долепи устните си към топлата й кожа. — Нито път ти ще бъдеш.

Тя се дръпна.

— Казах ти, не тук! Някой може да влезе.

Той тихо се изсмя.

— Харесва ми, когато подскачаш от страх.

— А, недей да рискуваш с това. Бяхме толкова щастливи досега, че започвам да се плаша.

— Иди в стаята си, тогава. Ще дойда при теб след няколко минути.

— През нощта.

— Не мога утре вечер. Ще пия портвайн с Негово Превъзходителство. Освен това имам подарък за теб.

— Подарък?

— Никога не си ме молила за нещо, нали?

— Не ми говори така. Да те няма!

Подаръкът представляваше лъскав медальон с аметист, който Джилбърт окачи около врата на полусъблечената Моли. Той висеше между гърдите й и Джилбърт каза, че на това място би искал да го вижда винаги. Тя искаше да му го върне, казвайки, че не е от онези любовници, които го правят от корист, но вместо това каза подигравателно:

— Кога бих могла да сложа такова нещо?

— Когато сме заедно. Знам, че не можеш да го носиш пред всички, но исках да ти подаря нещо. Не може ли тайно да му се наслаждаваш?

Тя кимна едва. Помисли против волята си, че макар медальонът да бе много красив, той бе само един аметист. Господарките носеха диаманти. Не, тя нямаше да го върне. Нещо повече — тя го желаеше. Щеше да го запази за Роузи.