Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vines of Yarrabee, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Маркова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- hol_back_girl(2010)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Дороти Идън. Горчиво вино
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1995
Редактор: Любомир Кольовски
Коректор: Марийка Тодорова
История
- —Добавяне
Двадесет и шеста глава
Тази случка бе разказана с тъга на Сара. Юджени написа:
„… Джилбърт бе дълбоко потресен от смъртта на мисис Ешбъртън. Трябва да я бе преживял по-силно от когото и да било. Каза, че веднъж й обещал изящен надгробен паметник и сега щял да поръча точно такъв, за да напомня за всичките й добродетели. Ако трябвало да бъде малко циничен, една от най-големите й добродетели била финансовата й помощ, тъй като тя на практика спасила лозята на Джилбърт. Сега тя го направи и единствен наследник на състоянието й. Тя го признаваше за единствения човек, когото тя е обичала на света, и това бе истина. Дори се съмнявам, че привързаността й към Джилбърт не бе само майчинска, въпреки че това звучи странно за човек на нейната възраст. Тя бе станала много властна и ревнива през вечерите, които прекарваха заедно.
Сега се оказа, че състоянието й не е било толкова голямо, колкото подразбирахме от думите й. Никога не съм желала парите на мисис Ешбъртън и ми е ужасно неудобно заради сумата, която й дължахме, но трябва да отбележа, че сега се измъчвам от силно безпокойство. Джилбърт ми бе обещал, че ще пътувам за дома. Сега обаче изглежда, че ненаситното чудовище Иръби ще погълне всички стопяващи се пари от наследството, които Джилбърт бе определил за пътуването. Така че още веднъж ще трябва да го отложа.
Не трябва да се оплаквам. Трябва да сме ужасно благодарни за наследството на мисис Ешбъртън и Джилбърт ми каза, че най-после пазарът на вино бил обещаващ след онази бедствена депресия. Така че да се надяваме…“
Тъжно бе, че винаги се намираха някакви тайни, които се налагаше да крие от Сара, а всъщност и от всеки друг. С кого би могла да сподели, че сега се съмняваше дали любезността на Джилбърт към мисис Ешбъртън е била ръководена от друго, освен от намерението да се сдобие с парите й? И дали силната му привързаност към лозята не би го тласнала към убийство?
Погълната от подозрения, Юджени седеше вечер срещу него на масата и внимателно изучаваше лицето му, за да открие признаците на покварата, които бизнесът му би оставил у него. Лицето му незабелязано се промени. Появиха се нови бръчки от двете страни на устата му и между очите. От слънцето и вятъра кожата му бе станала керемиденокафява и подчертаваше блясъка на сините му очи. Лицето му изглеждаше като картата на Австралия, мислеше си Юджени, със синьото небе и каменистата червеникава земя.
Когато сядаше на масата, Джилбърт имаше напрегнат и неспокоен вид, сякаш нямаше търпение да се върне отново към заниманията си. Дали това не се дължеше на неспокойната му съвест и дали не му се привиждаше бърборещия дружелюбен и леко подпийнал призрак, седнал на празния стол между тях?
Повече от очевидно бе, че мисис Ешбъртън ужасно му липсва.
Почти не се докосваше до виното. Казваше, че не си струвало да отваря бутилка само за себе си. Ала въздържанието или съвестта му го правеха раздразнителен и избухлив. Юджени отчаяно мислеше, че те никога не са били така дълго разделени. Тя започна да позволява на момиченцата да остават по до късно, така че да можеха да правят компания на татко за първото ядене. Те хрупаха сладки бисквити, докато чакаха да им сервират супата. Едълейд щастливо бърбореше. Тя обожаваше баща си. Но Луси се плашеше от високия му глас и неочакваните му шеги. Тя накланяше глава и едва успяваха да я убедят да каже нещо.
Джилбърт се въздържаше да демонстрира нетърпението си пред нея, защото тя бе едно миниатюрно копие на майка си, но той не бе поклонник на плахостта и срамежливостта. Харесваше децата му да говорят високо и ясно като Кит и Едълейд. Те бяха дръзки и наперени и често се налагаше да ги наказват, но изблиците на гняв бяха за предпочитане пред плахостта.
Кит им бе писал от училището:
„Скъпи мамо и татко,
Това място е ужасно. Аз съм много нещастен. Мисис Дженкинс казва, че четенето ми е ужасно, но със смятането съм по-добре. Приятелят ми се казва Джеймс Бартън. Баща му е скотовъд във Виктория. Той също е много нещастен.
Не разрешавам на Едълейд и Луси да играят с нещата ми. Те са много малки. Само Роузи може да го прави. Как е старият Еразъм? А старата Хиги? Джеймс и аз се каним да ставаме златотърсачи, когато пораснем. Много ми е мъчно за баба Ешбъртън, но вие винаги сте казвали, че ще падне долу някой ден.
Джилбърт се смя на глас, докато четеше писмото. Юджени му отговори с нежна загриженост:
„Скъпи мой,
Трябва доста да се потрудиш над четенето и писането. Освен това ще трябва да те помоля да не говориш така непочтително за мисис Хигинс. Еразъм е добре и говори повече от всякога, но бих искала да забрави думите, научени от баба Ешбъртън, защото ме кара да се обръщам и да ми се причува нейният глас, долитащ от верандата…“
След това от Лондон пристигна неочакваната новина, че на срещата на познавачите на вино червеното вино на Джилбърт от 1834 година бе спечелило специална грамота. Освен това няколко бутилки от същото вино бяха изпратени на най-претенциозния от виноделците и вуйчо на Юджени от Франция — Хенри, предизвиквайки сдържаното одобрение на стария човек. Никой не би могъл да очаква голям ентусиазъм от Франция — кралицата във винопроизводството, но пестеливата оценка на вуйчо Хенри бе достатъчна.
Това е повратната точка, бе казал екзалтирано Джилбърт. Сега в Европа най-сетне ще признаят австралийските вина и това придава нов смисъл на всички преживени тревоги и затруднения. Нима животът нямало да бъде скучен без тази рискована и вълнуваща професия? Можела ли Юджени искрено да си признае дали би го харесала, ако беше скотовъд?
Мрачното настроение изчезна. Нищо не бе в състояние да намали ентусиазма на Джилбърт, когато обмисляше някакво честване.
Никога не бяха организирали бал в Иръби. Парите все не стигаха, но сега бил изтеглил кредит от банката и бъдещето им щяло да бъде подсигурено. Можели да си позволят да похарчат сто паунда, за да обновят къщата, да наемат музиканти и още слуги.
Първият бал на Иръби…
— Винаги съм си мечтала за това — каза с блеснали очи Юджени.
— Аз също, само че се боях, че ще трябва да чакаме чак докато децата пораснат. Аз не забогатях много бързо, нали, любов моя?
Джилбърт я притегли към себе си и нежно я целуна. Тя усети как сърцето й се сви, но съзнанието й бе заето с предстоящото веселие. Той я пусна и забързано заговори:
— Ти и момичетата ще трябва да си купите нови официални рокли. Кит ще трябва да си дойде, разбира се. Той е достатъчно голям, за да участва в танците. Ще трябва да научи онзи нов танц, за който всички говорят, полката. Ти се постарай за вида на градината си.
— Да, когато розите разцъфтят. Ще кажа на Пибоди, но дотогава ще трябва да ми оставиш Джим. Горкичкият Пибоди е станал ужасно бавен, но все още може да се разпорежда. Ще му бъде приятно да види, че се възхищават на парка му.
— Твоят парк, любов моя. Пибоди може да го е засадил, но ти му придаде този прекрасен вид.
Тя се възкачи отново на пиедестала си. В края на краищата, може би това бе по-добре от изпълнените с чувство на вина последни няколко седмици.
„Скъпа Сара, написа тя три седмици по-късно.
Балът мина с огромен успех. Всички поканени дойдоха. Тук имаше не по-малко от десет карети. Можеш да си представиш картината на пръхтящите коне и слизащите от каретите дами, облечени в бални рокли. Някои от гостите доведоха децата си. Елън прекара една много щастлива и напрегната вечер, понеже бе натоварена с много задачи. От Сидни пристигнаха семействата Кели и Ноукъс и останаха тук повече от седмица. Заминаха си тази сутрин, така че отново мога да отделя време за себе си. Бес доведе трите си дъщери, които са достатъчно пораснали, за да ходят на бал. Елис е точно на годините на Кит, но е тантуресто безлично момиче и се боя, че Кит бе по-скоро груб с нея или не точно груб, а безразличен.“
Юджени спря с въздишка. Беше горещо, а тя бе много уморена, а освен това имаше неща, за които не можеше да пише на Сара. Тя огледа стаята, все още изпълнена с цветята от веселия уикенд. Юджени си спомни, че цветовете на акацията накараха един от адютантите на губернатора неудържимо да киха.
Всички до един се възхитиха на декорацията, на подобренията на къщата, на мебелите, на портрета й, окачен над камината (Какво изражение на мечтателна наивност имало върху лицето й!). Къщата се бе оживила, както никога досега.
Това бе една триумфална нощ. С изключение на едно-единствено нещо, което тя не възнамеряваше да обсъжда със Сара.
„Кит за пръв път облече костюм — написа тя. — Изглеждаше много красив. Много е висок за възрастта си и знае как да очарова хората. Той танцува доста добре с мен. Открих, че не е нужно да го водя. Той вече знае стъпките. Почти успя да покори Елис Кели, която го гледаше покорно, но, както аз казвам, не получи достатъчно внимание от обекта ни нейното възхищение…“
А и как би могла, тъй като Юджени, предприемайки една разходка в парка с младия мъж, който се бе разкихал от полените, забеляза проблясване на светлина в шубраците.
Рододендроните на Пибоди бяха се прихванали добре. Сега те представляваха гъста зелена преграда, която стигаше до дъното на градината и осигуряваше не само сенчеста алея за разходки, а и защита за влюбените.
Младият адютант също забеляза движението в здрача и искаше тактично да се върнат обратно, но у Юджени пламна неочаквано подозрение, което бе твърде силно, за да не му обърне внимание. Тя се опитваше да държи под око Кит, надявайки се, че се забавлява на първия си бал и тревожейки се да не би баща му да го насърчава да прекалява с виното. Джилбърт проявяваше твърде много ентусиазъм и твърде малко разум, когато ставаше въпрос за виното му.
Но задълженията на домакиня не й оставиха свободно време.
Мина й през ума, че не бе виждала Кит през последния час. Тя бе уверена, че мяркащата се бяла рокля в храсталака има нещо общо с него.
— Ти ли си, Кит? — извика тя.
За миг в тъмната ограда от храсти бе напълно неподвижна и тиха. След това бавно изникна Кит, дърпайки за ръка едно нежно момиче в бяла рокля.
Роузи!
— Всичко е наред, мамо — каза спокойно той. — Ходихме надолу да храним опосумите на дървото.
Той казваше истината, защото носеше някакви остатъци от храна, завити в ленена покривка. Юджени се отърси от тревогата, спомняйки си, че и като малко момче Кит обичаше да храни нощните животни. Тя обаче не можеше спокойно да наблюдава властния начин, по който Роузи се бе вкопчила в него. Момичето вероятно си мислеше, че в осветената само от лунна светлина градина Юджени нямаше да забележи уловените им ръце, или да допусне възможността, че са се целували. Тя забеляза упорито повдигнатата брадичка на Кит, която бе сигурен знак, че той възнамерява да се защитава от всякакви обвинения за лошо поведение.
Как би могла да го обвини сега? Това можеше да изчака до сутринта.
Но Роузи…! Тази малка лисица с дръпнати очи!
Юджени знаеше, че мисис Джарвис бе ушила нова рокля за случая. Нямало да е честно Едълейд и Луси да са нагласени с техните панделки и шалове, а Роузи да няма нормална рокля. Но било съвсем ясно, че момичето щяло да остане в задните помещения. Тя можела да гледа пристигащите гости от стълбите, също както Едълейд и Луси. Тя дори можела да остане да погледа дансинга, след като момичетата отидели да спят.
Но да замъкне Кит в парка! Това бе непростимо. Тя бе негова млечна сестра. Крайно непочтено бе да се държи така с него. Детските игри бяха едно, а това тук бе започнало да става сериозно. Трябваше да се предприеме нещо за Роузи.
— Не преувеличавай нещата, мамо — бе казал Кит на следващото утро, когато го повика в дневната си. — Казах ти, че ние с Роузи само нахранихме „посумите“.
— Нямаше ви повече от час в балната зала — каза Юджени. — Едълейд случайно ви е видяла да излизате с Роузи.
— Тази малка клюкарка! — каза ядосано Кит.
— Говорим за теб и Роузи. Не сте могли да храните опосумите повече от час. Впрочем ти знаеш, че баща ти забранява да ги храниш. Те са вредители. Нападат лозята. Освен това къде останаха добрите ти обноски? Остави гостите си за толкова дълго време.
— Те са гости на теб и татко, мамо.
— Кит, моля те да не ми възразяваш. Ти се криеше в тъмнината с една дъщеря на слугиня. Това бе проява на най-лош вкус.
Светлата кожа на Кит бързо потъмня. Устните му гневно се свиха.
— Роузи не е дъщеря на слугиня.
— Каква е тогава?
— Така може да се говори в Англия, но не и в Австралия.
— Да не би да искаш да кажеш, че имам лоши маниери?
— Не, мамо, твоите обноски са съвършени, но старомодни. Роузи ми е приятелка. Тя не ми е слугиня. Тя е равна с мен.
Юджени изпъна тялото си.
— Нямам намерение да създавам законите на Австралия, но ще го направя в собствения ми дом. Ще поговоря с майката на Роузи за бъдещето й. Сега можеш да си вървиш.
Той не успя да се защити така, както тя очакваше. Вместо това той помоли баща си за помощ. Джилбърт потърси Юджени в дневната стая.
— Юджени, какви са тия приказки за отпращането на Роузи оттук?
— Това ли ти каза Кит?
— Нещо такова. Момчето е разтревожено. Мисли, че ти искаш да накажеш Роузи за нещо. Той обиди ли те с нещо?
— Да — отвърна рязко Юджени.
— Тогава му го обясни, без да намесваш момичето.
— След като Кит си мисли, че съм била твърде рязка, той навярно ти е разказал цялата случка. Така ли е?
Джилбърт отвърна сдържано:
— О, нещо за това, че двамата се измъкнали да хранят „посумите“ в нощта на бала. Казах му, че е било по-добре да вземе оръжие и да убие гадините. Би могъл да удари няколко едновременно.
— Посред нощ и на лунна светлина? Мисля, че това е по-скоро време за влюбени.
— Да не би да искаш да кажеш, че Кит и Роузи… но, боже мой, та те са почти брат и сестра! — Джилбърт се разсмя от сърце, а след това млъкна и по лицето му премина сянка на безпокойство. — И са все още деца — добави той.
— Ти смяташе ли себе си за дете, когато си бил на четиринадесет години? — попита Юджени.
— Не, но аз…
— Но какво?
— Ами, трябваше да се грижа за себе си. Не са ме глезили като Кит. Послушай ме сега, Юджени, и забрави за това бягство. Момчето трябва да е прекалило с виното. Той все още не се сеща за тези работи.
Юджени се изправи и не спря гнева, който избухна в нея, защото все някога трябваше да забрави добрите обноски, за които Кит й се бе присмял.
— Ти първо казваш, че Кит е дете, а след това се упрекваш, задето си го насърчавал да прекалява с виното. Проклетото ти вино е навсякъде! Ти помогна на Колм О’Конър и на мисис Ешбъртън да умрат. Не, не го отричай! Ти го направи косвено, а може би и не чак дотам косвено с бедната мисис Ешбъртън. А сега се смееш, защото синът ти опипва дъщерята на слугинята в храстите, след като попрекалил с пиенето. Кит е само на четиринадесет! За бога, Джилбърт, научи го на дисциплина и благоразумие. Не му позволявай да се съсипва, само защото си на мнение, че виното ти е хубаво и всеки трябва да го пие. Нима не виждаш?
— Виждам, че си извън себе си.
— Изслушай ме, Джилбърт!
— Аз вече те чух. — Джилбърт уморено вдигна ръка към челото си. — Всичко винаги се обръща срещу виното ми, нали? Всяко нещастие. Сигурно не си ми простила, че те нарекох фанатичка по този повод.
— Но ти сам каза, че Кит е прекалил с пиенето.
— Е, добре. Приемам, че е така. Но аз няма да приема произволни тълкувания по повод смъртта на мисис Ешбъртън.
— Държа на всяка своя дума.
— Боже мой! Как можеш да си толкова непреклонна?
— Когато е необходимо. Смятам днес да поговоря с мисис Джарвис. Ще й предложа работа. Достатъчно е голяма. Мисля, че за известно време тя трябва да замине оттук. Мисис Хигинс й даде прилично образование и тя би трябвало да ни благодари за това, но аз не мисля, че е особено благодарна. Тя вършеше немарливо задълженията си в къщата. Слугините ми казваха, че винаги, когато я потърсели, тя изчезвала и я намирали седнала на дървото в дъното на градината. Същото дърво, на което би трябвало да има опосуми през онази нощ. Това е любимото й убежище и сигурно тя е замъкнала Кит там. Няма съмнения за това. Така че, аз нямам намерение тя да остава повече в къщата.
— Говориш така, сякаш я мразиш.
— А ти защо я защитаваш? — попита Юджени и учудено забеляза, че в очите на Джилбърт отново премина някакво объркване. Може би това хитро момиче бе подмамвало също и него.
— Защото мисля, че е още малка. Не бих се разделил с Едълейд на такава възраст.
— Едълейд ли?! — възкликна Юджени. — Как изобщо можеш да правиш сравнение между нея и Роузи?
Искаше й се да изпрати Роузи някъде далеч от Перъмейта. Беше открила, че майчинството й бе развило грубата страна на нейната натура, за която дори не бе подозирала. След като Джилбърт не можеше да проумее опасността от приятелството между Кит и Роузи (или не му се занимаваше с това), тя сама трябваше да се заеме с разрешаването на проблема.
Ако Роузи бе наследила честния характер на майка си и дарбата й да си знае мястото, всичко щеше да бъде съвсем различно. Юджени си мислеше, че слугините като мисис Джарвис принадлежаха към една изчезваща раса. Особено в тази страна, в която живееха сега. Заедно с тази жена бяха преживели толкова много трудности — болести, природни бедствия, раждания и досега мисис Джарвис не бе допуснала с дума или действие да предизвика недоволството й.
Мисис Джарвис не се противи на решението на Юджени. Тя изглеждаше бледа и уморена. А също и остаряла. Нежната й руса коса бе започнала да посивява, а върху скръстените пред нея ръце личаха следите от непосилен труд. Тя постоянно държеше очите си сведени надолу, сякаш се боеше да не би Юджени да видеше тревогата в тях.
— Не се тревожете, мисис Джарвис. Трябва да разберете, че е време Роузи да започне да работи. Безделието не е полезно за нея.
— Да не би да е направила някоя пакост, госпожо? Нали ще ми кажете, ако е така?
Юджени заобиколи истината.
— Елън и Еми ми казаха, че е мързелива и не си изпълнява задълженията както трябва. Това е разбираемо, защото не бе приучвана към къщната работа. Тя бе подготвяна да работи като гувернантка или в училището, каквито бяха моите планове за нея. Лесно мога да намеря някое приятно семейство в провинцията, което да търси гувернантка. Тук няма достатъчно подходящи момичета за тази работа. Ако иска, би могла да остане и в Перъмейта и да идва тук в почивните си дни, когато е свободна. Ще поговориш ли сама с нея?
— Да, госпожо. Ще го сторя, а вие сте напълно права за нея. Тя е доста палава, но ще се пребори с това, сигурна съм.
— Да. Аз също съм уверена — любезно отвърна Юджени.
— Не познавах много добре качествата на баща й. Кой знае какво ли е наследила от него?
— Знае ли някой какви наклонности е наследил всеки един от нас? Кой би обвинил Роузи за това, което не зависи от нея? Надявам се, че е далеч денят, когато тя ще си намери някой добър млад съпруг. Тогава ще улегне, мисис Джарвис.
Кит се върна обратно в училището, а Роузи примирено започна да стяга багажа си в плетената от ракита чанта, която майка й бе донесла от Сидни преди петнадесет години. Беше много щастлива, че напуска Иръби. Не й бе много ясно къде щеше да отиде през следващите две-три години. Наклони се над малкото огледалце, поставено върху масата до леглото й и започна да изучава отражението си: права кестенява коса, невзрачно лице и странно скосени очи. Не притежаваше нищо, с което да привлече нечие внимание. Освен вниманието на Кит. Тя винаги знаеше как да го привлече…
След като духна свещта и от лицето на Моли остана само тъмно очертание върху възглавницата до него, Джилбърт каза:
— Надявам се, че заминаването на Роузи не те измъчва. Жена ми се държи така, сякаш има пчела под шапката си.
— Не е пчела, а здрав разум — отвърна спокойно Моли.
— Значи не се сърдиш?
— Не. Така е най-добре. Роузи трябва да се научи да се оправя сама. Време е да започне. — След това предпазливо добави: — Ти съгласен ли си с господарката?
— За разделянето на Кит и Роузи ли? Знаеш, че щеше да се стигне до това. Вероятно това е най-правилно за момента. Те са твърде млади.
— А след това?
— Всеки, който е свързан с теб, е винаги добре дошъл в Иръби. Този отговор ли очакваше? Магьосница!
Моли въздъхна в прегръдките му.
— Не се ли умори от мен?
— Какво очакваш да чуеш сега? Комплименти ли? Никога не съм предполагал, че си суетна. — Той я целуна и я притисна по-близо до себе си. — Все още те обичам. Моли. Обичам две жени по различен начин. Това не ме ли опорочава? Или просто ме прави неповторим?
— Може би просто ти е провървяло — промърмори Моли през смях. После потрепери. — Когато съм с господарката, се чувствам виновна. Страшно много я уважавам след онази първа нощ в мръсния хан, където тя бе така уплашена.
— Уплашена ли? Юджени? Да не би от мен?
— От онзи избягал затворник и от теб също. Тя бе много млада. Надявам се, че си бил мил с нея. — Моли неочаквано се преобърна и се вкопчи здраво в него. — Но аз не смея да мисля за това. Прогонвам мислите си за нощите, в които си с нея.
— Аз съм мил с нея — отвърна Джилбърт, освобождавайки се от ръцете на Моли. — Знай, че ти ме направи много по-благоразумен, ако това би те успокоило. Отнасям се към нея така, сякаш е от порцелан. Предполагам, че е трябвало да го направя още в началото. Ти ме навеждаш на тази мисъл. Не знам дали има други две толкова различни жени, както сте вие двете. Но тя е типът жена, която съм желал, Моли. Това е някаква суета у мен.
— Ти си чудесен мъж! — каза Моли със сподавен глас. — Никога и на никого не позволявай да твърди обратното.
Джилбърт силно я притисна към себе си.
— Какво бих правил без теб… Щастлива ли си? Никога не ме молиш за нищо. Само чакаш. Винаги мога да те намеря тук.
— И винаги ще бъде така. Не се безпокой, любими.
Разбира се, че чакаше, разбира се, че бе винаги тук. Тези часове бяха нейните звездни мигове. Никой не би могъл постоянно да е в рая. Никой не би бил толкова глупав, та да го разруши с невъзможни изисквания. Прекалено много бе страдала през живота си, за да рискува да изгуби това неочаквано блаженство.
Прекалено човечна бе, за да изисква нещо повече за дъщеря си.