Дороти Идън
Горчиво вино (25)

Двадесет и четвърта глава

Всичко започна да се повтаря отново…

Юджени написа:

„Скъпа Сара, дали ще ти бъде интересно да узнаеш, че Кит и Едълейд ще имат братче или сестриче в началото на идната година? Аз съм много щастлива. Струва ми се, че е по-добре тази голяма къща да се изпълни с повече деца.

След пътуването ни до Сидни аз бях повече от доволна да оценя спокойния си живот в Иръби. Потапяйки се в светския живот, станахме жертви на разкош и веселие, които аз лично намирам за лицемерни и празни. Все пак с удоволствие подновихме старите си познанства. Бес Кели е станала много решителна, а Марион Ноукъс ми се видя стара и прежълтяла. Това не е особено обнадеждаващо за жена, която силно копнее да има деца. Но тя не е загубила нищо от язвителния си тон и аз все повече и повече започвам да харесвам прямотата й. Това е за предпочитане пред самодоволната глупост на всички онези новопристигнали представителки на средната и висша класа, чиято надежда да станат пионери в проправянето на пътя за най-новата мода, ми изглежда безвкусно…“

Надяваше се бебето да е момче, още повече, че и желанието на Джилбърт е такова, а следващото би могло да бъде момиче — за нейно удоволствие. Струваше й се, че предпочита момичетата пред момчетата. Кит бе красиво дете, но с труден характер и лесно изпадаше в лошо настроение. Понякога Юджени имаше усещането, че той никога няма да може да се възстанови от шока от смъртта на малката Виктория, докато майка му отсъстваше. Бе малко странно толкова малко дете да бъде така чувствително.

Каквото и да му бе, то тя в момента се бе заела с дисциплината му. Изглеждаше, че той много я обича, но щом го смъмреше и за най-дребното нещо, започваше да пищи за мисис Джарвис, която лесно се оправяше с него, а майка му се терзаеше от това.

Джилбърт изглеждаше развеселен и безразличен.

— Малкият негодник знае, че имаш нежно сърце, любов моя. Той спекулира с това. Мисис Джарвис добре го потупва, когато е необходимо.

— Дали това има нещо общо с факта, че го е кърмила — питаше се Юджени — и го е държала на гърдите си като нейно бебе?

— Това са прибързани изводи. — Джилбърт сякаш не желаеше да продължат тази тема на разговор. — Почакай да тръгне на училище. Дотогава ще порасне и ще се откаже от бебешките си лудории.

— Роузи го поощрява! — настоя Юджени. — Това дете тихомълком прави страшно много бели. Всички лоши прояви са нейна идея.

— По-добре да ги включим в гроздобера. Така ще спрат да кроят бели.

— О, Джилбърт! Как може дете да се труди! Сигурно не си искал да кажеш това.

— Напротив. Момчето трябва отрано да започне да се интересува от бъдещето си.

— Да не би да мислиш, че ще му внушиш да изпитва отвращение, само защото като малък си го карал насила да работи?

— Глупости! Това ще е като игра за него.

— Но това не е бъдещето на Роузи.

— Знам това, разбира се. Не се притеснявай. Остави детето да научава онова, което му харесва. Стига майка й да не възразява, разбира се.

— Тя е много съобразителна и много по-бърза от Кит в четенето. Имам някои смътни планове… но това ще стане след още много време.

— Кажи, любов моя? Какви са те? — любезно попита Джилбърт, но без особен интерес.

— Искам да се заема със създаването на училище в Перъмейта за децата от работническата класа. Знам, че е необичайно да се обучават такива деца, но аз не мисля така. В тази нова страна ние бихме могли да установим такъв стандарт на живот, какъвто и в Англия не познават.

Джилбърт потисна прозявката си.

— Да, любима. Идеята е прекрасна. Какво общо има това с Роузи?

— Мислех си, че тя би могла да преподава там. Сигурна съм, че мисис Хигинс ще може да й даде доста добра подготовка за това. Това ще бъде един интересен експеримент.

— Прави само това, което ти доставя удоволствие, любов моя.

— Аз не го правя за собствено удоволствие — ядосано отвърна Юджени.

 

 

Няколко дни след този разговор плановете й почти се провалиха. Момиченцето се роди преждевременно и тя преживя едно трудно изпитание.

След като всичко отмина, тя откри, че смътно си спомня мъките, които сякаш щяха да я погубят, а после изпадна в унес. Спомняше си, че веднъж светлината на лампата бе започнала да избледнява и тя се бе разплакала и молила да усилят пламъка, защото неочаквано се уплаши от мрака. Нима никой не знаеше, че тя винаги бе живяла с мисълта, че мракът в тази страна е пълен с ужасии?

Трябва някой да я бе чул, защото по-късно пламъкът се усили и лицето на Джилбърт се надвеси над нея. То й се стори така разтревожено и тъжно, че тя се вкопчи в ръката му. Силната му длан сякаш вля малко живот в нея.

Тя прошепна:

— Бебето? — И видя, че той плачеше.

— То… не е ли живо? — успя да промълви ужасено тя.

— То е добре. Момиченце. Прилича на теб.

След това много нежно я целуна по челото и тя усети влагата на сълзите му върху лицето си.

На другия ден, а може би седмица по-късно, защото времето бе загубило значение, тя разбра, че това е бил миг, в който са разбрали, че тя ще оживее. Но дълго време не биваше да мислят за други деца.

Бояха се да й съобщят тази новина, докато не започна сама да става от леглото и да сяда в креслото на терасата. Новороденото лежеше в кошчето си край нея. Тя тъкмо бе започнала да усеща някаква силна привързаност към това мъничко крехко същество и предпазливото обяснение на доктор Ноукъс за опасността от раждане на друго дете направи дребосъчето неописуемо скъпо за нея.

— Говорих с Джилбърт, Юджени. Не трябва да се рискува поне няколко години.

— А той какво каза?

— Той ще говори с теб. Съгласен е, разбира се. Не го преживявай много, Юджени. Вече имате три деца.

— Тъкмо когато бях започнала да желая къщата да е пълна с деца! — Гласът й бе преизпълнен с болка.

— Животът е низ от компромиси.

— Знам. Би трябвало да съм благодарна, но след малката Виктория не мога да сдържам нервите си. Новото бебе така много ми напомня за нея! Ако тук не й понася, ще я отведа в Англия.

Доктор Ноукъс сви рамене.

— Нали знаеш, че и в Англия децата понякога умират. Тук положението не е по-различно. Предполагам, че никога не си виждала бедняшките квартали на Лондон или Ливърпул.

— Нямам предвид бедняшките квартали — каза Юджени. — Говоря за собствения си дом.

— Разбира се. Само обобщавам. Трябва да поговоря и с моята жена по този начин. Тя също ненавижда Австралия.

— Би трябвало да се засрамя от себе си! — възкликна Юджени. — Тук родих трите си деца, а продължавам да негодувам.

— Негодувай колкото си искаш, скъпа. Това бе шок за теб, но ти се справи много добре. Не бихме могли да направим нищо без теб. Ти имаш много голям принос за това място.

— Наистина ли?

— Никога ли не си била суетна?

— Виждам грешките си. Повечето от тях…

— Започни, тогава, да виждаш и добродетелите си. А ти ги притежаваш, вярвай ми.

Дали Джилбърт също ги бе забелязал? Изглежда, защото дойде при нея с печално лице.

— По дяволите, уплаши ме до смърт, Джини! Не бива въобще да рискуваме отново с това.

Тя можа само да каже, че ужасно съжалява за неприятностите, които е причинила. Сигурно ли било, че можело пак да се повтори?

— Ние няма да рискуваме, за да узнаем това. — Той коленичи до нея и взе ръцете й. — Погледни колко са нежни. Един лек повей на вятъра може да ги отнесе на оня свят.

Тя преглътна сълзите си.

— Толкова изнежена ли ти изглеждам?

— Да си призная, страхувам се да не те счупя. Запомни това, любов моя. — Гласът му бе прям. — Не бива никога да се тревожиш за брака ни! Не съм искал това от теб. Жените като теб не бива да го правят.

— Това е обобщение. — Тя се опита да говори спокойно, но думите на негодувание излетяха от устата й. — Мразя това самотно легло!

— Скъпата ми! — Той я погледна изумен. — Все още ли се страхуваш от тъмнината?

— Не, не ме притеснява, но не желая да се чувствам като вдовица.

Той се разсмя и притисна ръцете й до себе си.

— Слава богу, нито аз съм вдовец, нито ти. Може би след няколко месеца…

Тя си спомни, че преди той винаги бе настоявал да го гледа, когато говори с него. Сега му стигаше да погали косата й. От това докосване тя усещаше, че я залива някаква болезнена топлота. Разбра, че не смее да го попита какво мисли за нейния принудителен аскетизъм.

 

 

Животът й отново бе посветен изцяло на бебето, наречено Луси. Тъй като времето за възстановяване нямаше да е малко, тя предпочиташе сутрин да се излежава в леглото, а Елън да поеме грижата за децата.

Кит бе пораснал и загубил бебешкия си закръглен вид. Той имаше слабо и жилаво тяло и гъста руса коса. Едълейд бе проходила и бе ужасно независима.

Понякога на вратата изникваше друга малка фигурка. Това бе Роузи. Тя знаеше, че й е забранено да се качва тук, но от време на време не можеше да устои на изкушението. Тя стоеше, пъхнала пръстче в устата си и не помръдваше, докато Елън не се обърнеше и не я изпратеше да си върви на долния етаж.

На Юджени не й бе приятно, но детето сякаш не се притесняваше много. Все някога трябваше да разбере, че някои неща не бяха позволени.

Къщата изглеждаше оживена. Може би заради появяването на Луси. Тя бе очарователно и красиво като картина бебе. А може би и заради мисис Ешбъртън, която с напредването на възрастта си бе загубила кресливия си кавгаджийски тон и се бе превърнала в любимка на децата. Тя беше прекрасен обект на лудориите им, защото никога не се досещаше, че под шапката, която мистериозно се движеше по пода, имаше котенце или че маскираното лице на прага й не бе на страшилище. Тя никога не излизаше победител в игрите, които играеха, и никога не успяваше да отгатне гатанките им. Приемаше дружелюбно насмешките им и в джобовете й винаги се намираха бонбони или захаросани ядки. Тя им разказваше страшни приказки, които помнеше от детството си. За децата изглеждаше странно, че и тя някога е била дете.

За празничната атмосфера в къщата вероятно допринасяше немалко и мисис Джарвис, която непрестанно си тананикаше, докато работеше. Тя бе в средата на тридесетте години и бе закръглена приятна жена с пригладена светла коса и топли кафяви очи. Понякога на Юджени й минаваше през ума, че досега не бе виждала мисис Джарвис да избухне, независимо че беше взискателна към прислугата и още по-взискателна — към дъщеря си. Още от най-ранна възраст Роузи бе отделена да спи в друга стая. Мисис Джарвис каза, че това било необходимо, за да можело детето да бъде самостоятелно. Тя нямало да има детска стая и гувернантки като мис Едълейд и мис Луси. Да, тя учела заедно с мистър Кит, но това щяло да приключи, когато той заминел в училището в града и малките момиченца заемели класната стая.

Не било задължително да стане точно така, каза Юджени и помоли мисис Джарвис да седне, докато й разкаже плановете си. Когато Кит заминел за училището интернат, Роузи трябвало да продължи да посещава класната стая, за да придобие способностите на мисис Хигинс. След това можела да замине някъде и самата тя да бъде учител. Съвсем сигурно било, че за дълго време в колонията щяло да има недостиг от учители.

Но защо плачела мисис Джарвис? Никога преди това Юджени не я бе виждала да го прави.

— Вие сте прекалено добра, госпожо. Така силно копнеех да уча, когато бях дете. И през ум не ми е минавало, че може да дойде ден, когато и хората от моята черга ще имат този шанс.

— О, този ден ще дойде, сигурна съм. Ние вече поставихме началото. Имам намерение да основа комитет в Перъмейта. Ще купим парче земя и ще построим училище. При първа възможност смятам да говоря с губернатора за това. Мисля, че и децата на туземците също трябва да бъдат обучавани, стига само да успеем да ги убедим да дойдат в училището. Мистър Месингъм е на мнение, че идеята ми е твърде амбициозна и неблагоразумна, но аз си спомням за Йела. Нейното дете не трябва да расте в невежество.

— Вие сте добра жена, госпожо — повтори убедено мисис Джарвис.

— Не, не, далеч съм от това, мисис Джарвис. Имам доста слабости, но след като ще трябва да прекарам живота си в тази страна, мисля, че съм длъжна да направя каквото мога за нея. Ако това ще ме направи добра… но мистър Месингъм е на мнение, че то просто ще ме направи интелектуалка. — Юджени замълча и се загледа в приятното лице пред себе си. Ако можеха да се пренесат петдесет години напред в австралийската история, те може би щяха да бъдат приятелки, защото, съдейки по болшинството от пристигащите да се заселят тук хора, те нямаше прекалено да страдат от предразсъдъци за класовата система. Но тя бе такава, каквато й бе отредено да бъде — господарката на дома и тази приятна жена с изпито лице и смирени очи бе нейна слугиня и това бе причината да бъдат заедно.

 

 

Чуваха се слухове за промени, засягащи част от колонията. Носеше се слух, че английският губернатор нямало повече да изпраща каторжници в колонията, която все още наричаха Ботани Бей. Това щеше да означава край на притока от евтина работна ръка. Джилбърт бе твърде горд, за да скрие тревогата си. Той бе уверен, че е един от най-справедливите работодатели. За времето, в което бе живял в Иръби, той бе помогнал за реабилитацията на много мъже. Той ги хранеше и обличаше прилично, грижеше се да посещават църквата, рядко прибягваше до наказания с камшик. Опитваше се да ги излекува от навика да пият ром и най-забележителният му успех в това отношение бе младият Джими Макдоугъл, макар че момчето бе твърде малко за този навик.

Юджени не се опитваше да скрие облекчението си.

— Толкова съм благодарна! Сега тук ще живеят почтени хора и ще можем да спим спокойно.

Джилбърт учудено я изгледа.

— Откога не спиш спокойно?

— Споделяла съм с теб, че винаги се притеснявам и изпитвам и страх, и съжаление към тях. Някои от тези хора изглеждаха така отчаяни.

— Само защото не са се грижили за косите и брадите си. Отрежи всички тия израстъци и те ще станат безинтересни като всички останали.

— Невинаги е така. Знаеш, че те могат да убиват, крадат и тероризират населението.

— Не и в Иръби.

— Може би, но винаги, когато сме в църквата, аз усещам как пълните им с негодувание и обида очи се забиват като игли в гърба ми. Понякога се питам дали не биха направили засада на кабриолета ни по пътя към дома.

— И къде биха могли да я направят тая засада, като околността е абсолютно равна, без нито един трънлив храст, където да се скрият. Ти си голяма фантазьорка, Юджени. Трябвало е да ми кажеш за това преди много време — добави той.

— А ти щеше да ми кажеш, че съм фантазьорка, както току-що направи.

— Мисля, че никога няма да забравиш онази нощ в гостилницата. Трябваше да се досетя за това. Е, добре, при нас имаме трима с дългосрочни присъди, а останалите са осъдени на четири-пет години. За това време лозята ще започнат да дават достатъчно, за да мога да си позволя да им повиша надниците. Като гледам как са натежали от плод лозята, ми се струва, че тази година ще имаме рекордна реколта. Но все още е рано да се говори. Има време я градушка, я ръжда по листата, или напастта на скакалците да ни споходи.

— Звучи така, сякаш ми разказваш някоя библейска притча.

Очите на Джилбърт заблестяха с дълбока и почти фанатична светлина.

— Така е. Хората са правили вино и когато Христос е седял на Тайната вечеря, и векове преди това.

— И са се напивали.

— За да забравят грижите си.

— Това е само за извинение. Какви тревоги има мисис Ешбъртън в момента?

— Страх от смъртта, може би?

— С поведението си тя само ускорява настъпването на смъртта си.

Джилбърт каза с раздразнение:

— Не прекалявай с логиката и не говори така пред възрастната жена. Остави я да се наслаждава на дните, които й остават.

— Ако реколтата наистина ще бъде толкова добра, ще можем да й изплатим парите, които й дължим, нали? Мисля, че е много унизително да си длъжник.

— Мисис Ешбъртън не възприема така нещата, любов моя. Тя е във възторг от себе си, защото ни помогна. Какво означават парите или гостоприемството между приятели? Нужно ли е да спорим за това?

 

 

Хубавото време продължи. Плодовете висяха на едри зелени гроздове, очаквайки дългите топли дни, за да нараснат и узреят. Предвкусвайки рекордната реколта, Джилбърт бе решил да наеме още работници.

Но лошият късмет го споходи отново. Съвсем неочаквано цената на вълната катастрофално падна. В Корнхил в Лондон, където времетраенето на традиционното наддаване се отмерваше с помощта на запалена свещ — когато тя изгоря до един инч от основата си, наддаването приключи и вече никакви гласове не се чуваха, а цената на вълната — най-голямото богатството на колонията, падна така ниско, че изглеждаше абсурдна.

Ударът от това бедствие прекоси света и разтърси собствениците на огромните стада от овце и превозващите бикове товарни фургони. Хиляди отчаяни заселници бяха изправени пред разорение. Много банки фалираха. Една овца се продаваше за шест пенса. Фермерите продаваха стадата си и се преместваха да живеят в градовете.

Джилбърт се оказа търсен от много мъже, които го молеха за работа. Това, мислеше си той, бе само началото. Ако рязкото спадане на цените продължеше, колонията щеше да банкрутира. Той можеше да складира виното си и да изчака по-благоприятни времена. Джилбърт имаше по-големи шансове от нещастните собственици на животни. Виното не губеше нищо от съхранението си и дори ставаше по-добро и по-скъпо.

Но както винаги го преследваше липсата на готови пари в брой, защото поддръжката на Иръби бе твърде скъпа. Трябваха пари за многобройната прислуга, която трябваше да бъде нахранена и възнаградена за труда си, а той нямаше намерение да остави жена си и децата си да носят дрипи и не изпитваше ни най-малко желание да ограничи комфорта в начина си на живот. За щастие той все още имаше евтината работна ръка на затворниците, както и постоянната гостенка на Иръби мисис Ешбъртън.

Той се държеше нежно и любящо с алкохолизираната стара дама. Прекарваха много вечери, разговаряйки до чашите си с бургундско, докато Юджени свиреше на пиано или боцкаше ръкоделието си. По ирония на съдбата мисис Ешбъртън, слушайки спомените му, го опознаваше по-добре от собствената му жена. Имаше толкова много неща, които той не можеше или не искаше да каже на чувствителната Юджени.

Мисис Ешбъртън бе пряма и с чувство за хумор, които се появяваха, щом виното отпуснеше задръжките, които имаше. Тя разбираше мъжкия свят. Когато й казваше, че в знак на дълбоката си благодарност щял да издигне прекрасен паметник над гроба й, тя одобрително се кискаше.

За Джилбърт старата дама отново бе последната надежда за намиране на пари.

— Не ми казвай нищо! — заповядаше тя, когато той се опитваше да й благодари. — Аз и без това ще оставя състоянието си на теб и Юджени. Сега просто вземате част от него в аванс и на мен ми е приятно, че съм тук, за да ви помагам. Няма да виждам нищо, когато легна под онзи внушителен паметник, нали? — Замъглените й очи се навлажниха. — А сега запази това от Юджени. Тя е гордо създание и е прекалено изискана за тази груба страна, а ти трябва да я насърчаваш.

Старата дама бе станала твърде сантиментална. Джилбърт я потупа по ръката:

— Аз вече го правя.

— Тогава продължавай да го правиш. Чуваш ли?

 

 

Въпреки спада в цените и песимизма, гроздоберът тази година премина весело. Всеки бе добре нахранен и добре платен. Мнозина си бяха пийнали от младото вино и забравиха за неприятностите, които ги очакваха. Бъчвите, добре почистени от Джими Макдоугъл, който бе много горд от оказаното му доверие, бълбукаха с ферментиращо вино. Онова, което нямаше да може да се пласира на обеднелия пазар, щеше да се съхранява в бъчви или да се бутилира и подреди по рафтовете. Избите бяха пълни до край. За такава гледка си бе мечтал Джилбърт. Това бе богатство. Той бе много щастлив, че няма да се разделя с виното. Докато подреждаше бутилките на подходящо разстояние и попълваше инвентарната книга, той им се наслаждаваше.

 

 

Децата растяха, съпругата му вече не изглеждаше бледа и крехка, Моли Джарвис с дискретната си и неангажираща топлота бе образец за жена, лозята му бяха запазени, а избите — пълни. С Божията милост Иръби щеше да избегне бурята в икономиката и всякакви други бедствия. Животът продължаваше да изглежда изпълнен с надежда.

Докато мисис Ешбъртън не застана срещу него.

Но това се случи по-късно.