Дороти Идън
Горчиво вино (24)

Двадесет и трета глава

Юджени не бе ходила в Сидни след злополучното пътуване, когато малката Виктория умря. Преди онази трагедия тя бе преживяла ужасяващите събития от сватбеното си пътешествие. След всичко това тя неволно започна да свързва представата си за пътуване, с мисълта за някакво произшествие.

Губернаторът Ричард Буърки, който наскоро бе удостоен за заслуги с титлата „сър“, се готвеше да отпътува за Англия и в негова чест бе организиран прощален бал. Джилбърт каза, че било изключено да не присъстват.

— Заминаваме в събота и ще се върнем седмица по-късно. Ще можеш да си купиш някои нови дрехи от Сидни. Например бална рокля по последна мода.

Предположението му, че в онзи безреден колониален град имало дрехи по последна мода, както и безотговорното му отношение към парите, отново я тласнаха към тревогата, предизвикана от необходимостта да остави децата сами.

Тя раздразнено се обърна към него.

— Как можеш да предлагаш това! Не разполагаме с никакви пари, освен взетите на заем от мисис Ешбъртън. Предполагах, че са предназначени за по-важни неща от дрехите.

Джилбърт нетърпеливо поклати глава.

— Ти си прекалено почтена за тази страна, в която животът е като борба свободен стил. Нали казваш, че новата ти слугиня била добра шивачка. Виж тогава какво би могла да направи за облеклото ти, след като не желаеш да си купуваш ново.

Преди време й казваше, че искал да се покаже с нея. Сега бе отвикнал от всякаква любезност.

Макар и да не го каза, той не искаше от нея да блести и затова наблюдаваше стягането на багажа и настояваше да проучи всеки детайл на роклята, която тя и Еми скалъпиха от парче френски брокат, купен изгодно от Перъмейта.

Най-накрая, наблюдавайки я как се завърта пред него, той заяви:

— Мисля, че в края на краищата ти бе права, Джини. Не е необходимо да се притесняваш за модата. Самата ти можеш да я създаваш.

— Ти можеш да мислиш така, но дамите от Сидни няма да са на същото мнение — каза Юджени, докосвайки с пръсти дълбокото деколте. — Не е ли прекалено дълбоко? Точно това бе показано в модните журнали, които Сара ми изпрати.

— Кой обръща внимание на сиднейските дами? — Очите на Джилбърт я гледаха одобрително. Наричаше я Джини само когато бе доволен. — За мен ти изглеждаш прелестно. Не забравяй диамантите си!

 

 

Три дни по-късно мисис Джарвис ги видя да тръгват. Докато кабриолетът вземаше завоя, Юджени хвана мъжа си под ръка. Еми и Том Слоун седяха отзад. Те трябваше да се погрижат за личния им багаж и сандъците с червеното вино на Иръби от реколта 1830.

С присвити очи тя наблюдаваше екипажа, докато той не се изгуби в облак от прах. Тя се питаше как ли би се чувствала, ако можеше да замине за Сидни и прекара една седмица в забавления, да носи елегантни дрехи.

Нямаше смисъл да се заседява повече и да гледа към разсейващия се облак от прах. Никой не биваше да си мисли, че дисциплината щеше да се отпусне заради заминаването на господаря и господарката.

Нещо розово се мерна пред очите й на съседното акациево дърво.

— Роузи! Защо не си в класната стая?

Дъщеря й се вцепени за миг и след това виновно се спусна от дървото.

— Мамче, Кит каза…

— Кит не трябва да си мисли, че щом майка му е отпътувала, той ще може да се забавлява. Сега часът е осем и тридесет и госпожица Хигинс ви очаква и двамата.

— Но майката на Кит му позволи да си почине днес.

— Това не означава, че и ти ще можеш.

Детето недоволно се нацупи.

— Не е честно. Не ми харесва през цялото време да се уча да чета.

— Но ще го направиш, агънцето ми, ще зарадваш мама.

 

 

Въпреки всичко бе приятно да са отново в Сидни. Промените бяха огромни. В града се бяха появили множество улици, застроени с малки и спретнати къщички от тухли или камък. В центъра на града се издигаха няколко красиви обществени сгради. Пристанището бе пълно с плавателни съдове от всякакви размери, като се започнеше от четиримачтовите шхуни, та се стигнеше до малките лодки, които возеха хората на приятни експедиции. Карети трополяха по прашните улици. Постоянният шум предизвикваше весело оживление след уединения живот в провинцията. Юджени забеляза много нови и добре уредени магазини.

Остана приятно изненадана от комфорта в хотела. Стаята, която бе резервирана за нея и Джилбърт, бе просторна и хладна, лененото бельо беше безупречно чисто, умивалникът и тоалетката бяха заредени с всичко необходимо. Когато дръпна шнура на звънеца, една мила и любезна камериерка дойде да се осведоми дали биха желали още нещо. Поръча да напълнят цветната вана, разположена зад завесата, да донесат чай и прясно изпечени кексчета и да се погрижат за прането и гладенето на дрехите, с които бяха пътували.

— Щастлива ли си, моя любов? — поинтересува се Джилбърт със сдържан глас, с който все по-често бе започнал да се обръща към нея. Сега те почти не се караха. Тя смяташе, че не е кой знае какво удоволствие да се кара с човек, към когото не изпитваше вече нищо.

Старото чувство за вина отново се пробуди. Някакъв вътрешен глас като че ли я предупреждаваше, че не всичко е свършило, особено след онова, което научи от Бес Кели.

Бес изглеждаше приятно закръглена. Едмънд бе преуспял и сега те живееха в по-просторна къща в най-изисканата част на града. Том бе заминал да учи някъде, а момичетата бяха весели и открити и говореха с колониален акцент. Юджени си помисли, че не би допуснала и Едълейд да говори по този начин.

— Уверявам те, Юджени, всички мислехме, че ще се превърнеш в провинциалистка, но ти ни даде да разберем.

— Глупости! Аз не мога да претендирам, че се обличам по последна мода.

— На бала ще има нещо като модно ревю, но не мога да си представя, че ти ще останеш незабелязана. Джилбърт няма да ти го позволи. Все още ли е така горд с теб?

— Ами да. Струва ми се, че ме поставя някъде между Иръби, лозята и децата му.

— Има ли някакъв сарказъм в думите ти, Юджени? Да не би да сте се скарали с Джилбърт? — Бес изглеждаше обезпокоена. Имаше нещо отнесено в поведението й. Тя рязко помоли децата да напуснат стаята.

— Естествено — и сега и тогава — отвърна Юджени. — Не го ли правят всички съпрузи и съпруги? Защо питаш?

— Само защото… тук се носят слухове… хората имат дяволски езици.

— Скъпата ми Бес! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Онзи ирландец, който рисува портрета ти. Много говори, когато прекали с брендито. Сигурна съм, че не това е имал предвид. Той е направо очарователен, когато е трезвен.

Лицето на Юджени пламна, а след това пребледня.

— Той в Сидни ли е?

— Да. Говори се, че книгата му щяла скоро да излезе и че представлявала много ценен източник на информация за флората и фауната на Австралия. Той няма да присъства на бала, така че няма защо да се безпокоиш, че може да изпаднеш в неловко положение.

— Не е ли поканен?

— Кой би го поканил, след като е толкова непредсказуем.

Юджени се засмя неопределено.

— Това е елегантен начин да го отблъснат, Бес. Но си мисля, че на бала ще е пълно с австралийски, английски и ирландски джентълмени, чието поведение също няма да бъде напълно предсказуемо. Не съм забелязала в тази страна трезвеността да е на голяма почит.

— Значи ти все още продължаваш да държиш на него — измърмори Бес.

— На кого да държа? — Юджени повдигна високо брадичката си. — На мистър О’Конър ли?

— Той май споменавал нещо за писма, които притежавал — каза тревожно Бес. — Надявам се, че няма да ги показва наоколо.

Юджени едва скри изумлението си, но за миг изгуби способността си да говори.

— Тогава това не бива да му се позволява, нали?

— Мислех, че съм длъжна да те предупредя. Можеше да го чуеш от далеч по-недобронамерен източник. Този град е ужасно свърталище на клюкари и интриганти.

Юджени изправи раменете си. Усети, че е много уморена от дългото пътуване. Сърнето й тревожно биеше.

— Струва ми се, че всички градове са свърталища на клюкари. Всичко ще се оправи. Колм е джентълмен.

— Когато е трезвен — каза Бес. — А това не се случва често напоследък — добави тя. — Трябва да ти кажа, Юджени, че да се осланяш на благородството му едва ли е достатъчно.

Зениците на Юджени се разшириха.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да го моля да ми върне обратно писмата?

— Това е най-мъдрото решение, скъпа.

— Да го видя!

— Бих дошла с теб, ако ми позволиш. Ще трябва да вземем кабриолета и да заобиколим заливите. Трябва на всяка цена да ги видиш. Много са живописни: Рузи Бей, Дабъл Бей и Рашкътърс Бей.

— Колм ми е споменавал, че живее в барака.

— Да, виждала съм я отдалече. Мястото не е кой знае какво. Усамотено е. Сам би могъл да наглежда конете за половин час, докато ние се спуснем надолу към залива.

— Сам ли?

— Вече си имаме кочияш — гордо каза Бес. — Той е тромав възрастен мъж, но не е клюкар. Както и да е, той ще си помисли, че просто сме излезли да подишаме чист въздух.

— Ти си обмислила всичко това.

— Едмънд ми каза да го сторя — призна Бес. — Каза, че щяло да бъде ужасно неприятно, ако този слух се понесе, докато вие с Джилбърт сте в Сидни. Толкова си наивна, Юджени. Твърде много си била закриляна през живота си. Не знаеш какви могат да бъдат хората, особено, ако са ревниви. А аз мога да те уверя, че дамите — ако би могла изобщо да ги наречеш дами — ще ревнуват. Мъжете — също. Знам, че Джилбърт има неприятности с лозята си, но той се откроява сред останалите. Вие и двамата сте много ценени в колонията и аз ви обичам. Няма да позволя да станеш център на отвратителен скандал, особено, ако е предизвикан от пияния ирландец.

— Точно така го нарича и Джилбърт. Ти си на страната на Джилбърт, Бес.

— Ах, ти, малка глупава наивнице! Аз защитавам и двама ви. Нали знаеш, че бракът е за цял живот? Така че си длъжна да го направиш щастлив. Ако толкова ти се иска да имаш любовник, изчакай поне да пораснеш малко.

Юджени направи опит да се засмее.

— Бес! Колко си земна!

— Е, „земна“ е качеството, което ти със сигурност не притежаваш, скъпа моя. Време е да се събудиш.

— Вече го сторих. Не виждаш ли, че вече не съм млада и наивна? Това се случи, защото ми бе мъчно за дома. — В очите й имаше болка. — Колм ме разбираше. В онези писма аз търсех убежище, без да се замисля какво му причинявам. Моя е вината, че го накарах отново да потърси утеха в алкохола.

Бес язвително поклати глава.

— Ти май не знаеш много за проклятието на алкохола.

— Не ме презирай, Бес.

— Не презирам теб, а Колм О’Конър, че се е възползвал от една наивница.

— Мисля, че и той също е наивник.

— Тогава е дошло време и той да се събуди. Ще те потърся утре, в три часа, в хотела ти. Кажи на Джилбърт, че ще ходим на разходка.

— Трябва ли да го правя? — попита с болка Юджени.

— Никой друг не може да го направи вместо теб, нали?

 

 

Въпреки че Юджени нервно напрягаше слуха си, тя не успя да дочуе нищо за скандала. Тази вечер щеше да има официална вечеря във Воклъс. Юджени и Джилбърт бяха поканени. Юджени си мислеше, че Марион Ноукъс се държи прекалено настойчиво и покровителствено с нея и че мисис Уентуърт й отправяше тревожни погледи от време на време. Но разговорът се задържа върху безобидните всекидневни проблеми за състоянието на колонията, неясните слухове за открито злато, увеличаващият се брой на емигрантите, възможността за прекратяване на притока от затворници. И още за децата, училищата, прислугата и модата.

Илюзията, която я привличаше някога към писалището й, вече й изглеждаше избледняла, а необходимостта от среща с Колм О’Конър — факт, който тя трябваше смело да приеме.

Бе й приятно, че мъжете отделиха доста време, за да изкажат съчувствията си на Джилбърт за унищожената реколта и да изразят възхищението си от твърдата му решителност да продължи, когато толкова много лозари бяха отстъпили. Те оцениха високо виното му, вдъхвайки аромата му, вдигайки го високо към свещите и задържайки го многозначително в уста. Точно такава вечер бе очаквал Джилбърт.

Когато се върнаха обратно в хотела, той бе в прекрасно настроение, но голямото количество вино, което бе погълнал, го направи апатичен. Той се съблече, просна се в леглото и моментално заспа. Умората надделя и Юджени също заспа. През нощта се събуди с вик, стресната от кошмар.

Шокът и огорчението от следващия ден успяха да потиснат сълзите й.

 

 

Бараката още отдалеч имаше окаян вид. Трябва да беше едно от първите жилища, издигнати в залива Ботани Бей. Стените й от пръст бяха разкривени и пропукани, а покривът й представляваше парче ръждиво желязо.

Юджени изгуби кураж и не събра сила да почука на вратата, но Бес бързо потропа вместо нея. След доста време се чу неясен глас:

— Кой е? Кой чука?

Бес побутна рязко Юджени.

— Кажи му.

Миг по-късно вратата се отвори и една раздърпана фигура се появи, примижавайки към светлината. Това бе едно изнемощяло, окаяно и изтерзано същество, състарено до неузнаваемост.

Юджени се разрида.

— Колм! — промълви изумено тя.

Колм се изправи със сянка от предишното му достойнство, а след това леко се поклони.

— Мисис Месингъм! На какво дължа честта?

— Колм, ти изглеждаш като болен.

— Не съм болен, госпожо. Просто обичам гуляите.

— Мога ли да вляза.

Той бе препречил вратата и леко се олюляваше.

— Тук не е подходящо място за една дама.

— О, престани с тези глупости. Влизам!

Бес се възпротиви и улови ръката й, но Юджени нетърпеливо я издърпа.

— Ти остани отвън, Бес. Няма да се бавя.

Тя влезе решително в малката тъмна стаичка, опитвайки се да не забелязва отчайващия безпорядък и миризмата на алкохол.

— Какво е станала с теб, alannah? Никога не си изглеждала така. Държиш се като графиня.

— И ти не бе такъв преди.

— Старият демон на алкохола — ухили се той.

Юджени никога не бе допускала, че би могла да понесе тази противна сцена. Тя тихо каза:

— Дойдох за писмата си. Трябва да ми ги дадеш.

Зад пиянската му смелост проблесна истинско отчаяние.

— Какво? Единственото ми ценно нещо?

— Чух, че си се хвалил с тях. Не мога да ти позволя това.

— Боже мой, ти си станала почтена съпруга!

— Колм, моля те. Трябва да ги взема. Или поне да видя как ги унищожаваш. Не можеш ли да ги изгориш тук, в момента?

— Погребален огън?

— О, Колм! — Тя сложи ръката си върху неговата и усети костите под тънката плът. — Защо позволи да стане това с теб?

— Защото съм слаб човек. Може би ти щеше да ме спасиш. Не знам. Трябваше да те отвлека след онзи ден край езерото. — Той внимателно отдръпна ръката си от нейната. — Не ме докосвай! Знам, че съм противен. Добре, можеш да си вземеш писмата. Наистина ли повярва, че бих могъл да направя скандал?

— Не и когато си господар на действията си.

— Което много рядко се случва, както навярно си чула.

Той започна да рови в някаква кутия. След миг извади малък пакет писма и ги захвърли в пепелта на огнището, придърпвайки ги с ръжена към слабия пламък на огъня. След това се приведе и разпери ръце над пламъка. Изглеждаше така, сякаш бе забравил за присъствието й.

Бес потропа силно на вратата. Юджени й извика да почака. Искаше да се убеди, че и последният лист е обхванат от пламъка. Почувства се уморена и остаряла. Помисли, че най-после бе пораснала. Бе станала почтена омъжена жена, както бе казал той.

— Не съм напълно лишен от чувство за чест — каза той, коленичейки в нозете й. — Не знаех, че с приказките и хвалбите си на пияна глава ще те нараня.

— Да — тъжно отвърна Юджени с въздишка.

Той бутна купчинката пепел с върха на обувките си и гневно се обърна към нея.

— Получи онова, за което си дошла. Защо не си тръгваш? Целият свят те очаква.

— Би могъл да очаква и теб. Казаха ми, че книгата ти била великолепна. Ти си толкова талантлив, Колм.

— За бутилката, скъпа моя. Огромен талант за пиене. Всичко е наред. Не ме гледай така огорчено. Това е недостатък на ирландците. Повечето от нас пият. Някои го правят по-упорито от останалите и рано завършват в гроба — кратък и щастлив живот. — Той вдигна една бутилка, в която имаше само остатъци от някакъв ликьор. — Аз съм отчайващ случай. Дори ти не би могла да ме спасиш, alannah, говоря ти самата истина.

Нямаше какво повече да направи, освен да си тръгне. Бес бе смръщила нос от отвращение. Тя улови ръката на Юджени и забързано я поведе през пясъчните дюни към очакващата ги карета.

— Какво правихте толкова време? Даде ли ти писмата? Отвратителен човек! Толкова пиян и груб. Какво ти каза на сбогуване?

— Нищо. Нищо, което да ме впечатли.

Но то бе я впечатлило. То бе един смел опит да я освободи от чувството за вина и разкаяние и да й каже, че бе изиграл тази окаяна пародия, за да й помогне по-лесно да се прости с преданата си любов.

Искаше й се да заплаче от мъка за него. Но сълзите се събираха в болезнена топка в гърлото й.

През целия път обратно към града тя седеше с вцепенено тяло и вледенено лице, без да обръща внимание на опитите на Бес да я окуражи.

Писмата бяха унищожени. Репутацията й бе спасена.

Тя щеше да изживее нормално своя живот. Но в този момент тя не знаеше как да живее въобще.

 

 

Балът на следващата вечер бе великолепен. Юджени не можеше да повярва, че в един колониален град би могло да има толкова изящни дрехи и бижута. Според нея видът й бе твърде скромен в сравнение с по-голямата част от жените. Но някой изрече зад нея:

— Красивата мисис Месингъм!

Тя пламна и се огледа, чувайки ехото от гласа на Колм от една друга отдавна отминала нощ. Солидният джентълмен, който ги бе изрекъл, я гледаше изненадан от реакцията й.

— Да не би да ви стреснах, мисис Месингъм? Ще ми окажете ли честта за този танц?

Устните й неволно се разтрепериха, когато му позволи да улови ръката й.

Някъде след полунощ настъпи леко раздвижване сред присъстващите.

— Ирландският художник — каза някой.

— Онзи пияница — О’Конър — добави друг.

— Харесва ми, че се е престрашил да дойде! Та той изглежда абсолютно трезвен.

Дъхът й спря. Сърцето й се разтуптя. Тя стоеше вцепенена, с приковани в срещуположния край на помещението очи, където високата му фигура стоеше изправена на прага. Облечен официално и изискано, той стоеше елегантен и предизвикателен и сякаш бе очаквал единствено да срещне погледа й. След това се поклони замислено и тържествено се оттегли от полезрението й.

Навярно бе положил огромни усилия, за да й позволи да го зърне за миг. Това бе неговото сбогуване. Тя знаеше със сигурност, че нямаше да го види никога вече.