Дороти Идън
Горчиво вино (23)

Двадесет и втора глава

Младите жени седяха в неспокойна редица върху твърдата скамейка. Беше им казано, че мисис Месингъм щяла да се появи всеки момент. Тя имала нужда от детегледачка за малкото си момче. Всяко момиче, на което бе предложена работа в Иръби, можеше да смята себе си за щастливка. След губернаторската резиденция това бе най-голямата къща в областта и мисис Месингъм бе най-милата от всички господарки. Но бе много взискателна. Тя наемала само почтени слуги с добри обноски.

Девойките си шепнеха нещо помежду си. Две от тях — Еми Доусън и Мини Хигинс, бяха пристигнали едва преди седмица, доброволно участвайки в правителствен проект за привличане на млади жени в колонията. Останалата част от младите жени бяха пристигнали против волята си. Едната от тях бе освободена каторжничка, а другите две бяха затворнички на свободен режим.

Човек лесно можеше да се досети, че Юджени щеше да се спре на Еми Доусън и Мини Хигинс. Известно бе, че мисис Месингъм, при цялата й добронамереност, не обичаше затворниците.

Едва доловим шепот се разнасяше и на тая тема, а също и за това, че останали поразени от вида на мистър Месингъм, макар твърдението му, че обожавал жена си да изглеждало малко вероятно. Кой ли би се усъмнил в това? Защото след като мисис Месингъм най-после пристигна, тя предизвика искреното възхищение на Еми и Мини. Тя не бе впечатляващо красива, както им бяха казвали, но изглеждаше много елегантна в безупречната си рокля от муселин и широкополата си шапка, вързана под брадичката й. Лицето й бе изискано и бледо, големите й чувствителни очи излъчваха нежност. Би било изненадващо съпругът й да не е луд по нея.

Тя знаеше всичко за тях. Обръщаше се към всяка една по име. Еми Доусън, потомствена лондончанка с луничаво лице, бе родена на територията, огласявана от звъна на Боу Белс. В сиропиталището, където бе прекарала петнадесет от двадесет и петте си години, тя бе обучавана да шие и бродира. Била принудена да започне да чиракува като шапкарка и работила убийствено дълго, за да си осигури храна и подслон. Но нещо било трепнало в кръвта й, казваше тя. Не мислела, че Бог я е създал на тази земя, за да води такъв сив живот.

Мини Хигинс говореше с добър акцент. Нейният баща бил учител и умрял от туберкулоза. Същата участ сполетяла майка й и една от сестрите й. Другата й сестра била гувернантка на децата на един от новите памукотекстилни магнати от Манчестър. Тя живеела в комфорт и била щастлива, макар да смятала семейството за пошло. Мини търсела подобна работа, но външността й била против нея. Тя бе ниска и дебела със закръглени рамене. Растежът й бил прекъснат след едно боледуване от рахит в детските й години. Осъзнаваше, че поради невзрачния си вид няма големи шансове някой мъж да я пожелае. По тази причина тя се бе решила на необичайното приключение да замине за Австралия. Тя имаше нежни очи и приятна усмивка, а знанията й бяха впечатляващи. Тя владееше френски, доста добре рисуваше, можеше да свири на пиано и притежаваше доста добри познания по литература.

Тя наистина бе доста образована за непретенциозната длъжност на гувернантка, но ако й бъдеше добре в Иръби и се харесаше на всички и ако следващото бебе бъдеше момиче, тя можеше да стане постоянен член на домакинството.

Колкото до Еми Доусън, тя също не бе за изпускане. След като Фоби бе започнала да излиза с един ковач и по всяка вероятност щеше скоро да се омъжи за него, Еми би могла да поеме задълженията й, както и всичко свързано с шиене и кърпене в домакинството — да ушие дрешки за бебето, както и ризки и панталонки за Кит. Наемането й щеше да бъде изгодно. За онези, които не можеха да заминат за Иръби, мисис Месингъм имаше идеи за подходящи работни места, където щяха да имат възможност да водят почтен живот. Тя си бе записала имената им в един малък кожен бележник.

Тя увери притеснените жени, че ще поддържа връзка с тях. Юджени бе създала система, с помощта на която тя или някой от помощниците й поддържаше контакт с тях, давайки им съвет, пари или подслон, ако се наложи.

Пришпорвайки конете, Юджени енергично потегли обратно към Иръби. Мини и Еми седяха отзад в кабриолета, стискайки здраво шапките и багажа си и се любуваха на изправената стойка на господарката си и умението й да се справя с юздите.

Всичко, което говореха хората за мисис Месингъм, бе истина. Тя бе красива, благородна и мила… и винаги малко тревожна.

На втория ден след започването на новата работа Мини поиска разрешение да говори с Юджени. Дали било вярно това, че възнамерявала да включи и детето на икономката в утринните занимания?

— Тя просто дойде и седна, госпожо Месингъм — нервно обясни Мини. — Каза, че желае да научи азбуката и че тя и господаря Кит винаги правели всичко заедно. Изглежда ми много отворено дете, моля да ме извините за израза.

— Да, тя е съобразително дете — съгласи се Юджени. — Пропуснах да те предупредя за нея. Мислех си, че първо ще се занимаете с дневния режим на Кит, но след като Роузи е така нетърпелива да учи, по-добре ще е да започне отначало. Между другото и за Кит ще е по-добре да има компания. Те са млечни брат и сестра и са много предани един на друг.

Юджени си помисли, че много скоро щеше да се роди братче или сестриче на Кит. Всъщност, дали това изобщо имаше значение? Джилбърт казваше, че няма предпочитания. Силната привързаност между децата го забавляваше. Той бе с много модерни разбирания и бе привърженик на равенството.

 

 

Няколко месеца по-късно, една утрин в разгара на лятото Юджени седеше в прохладната затъмнена дневна и пишеше писмо на Сара.

„… Бебето е момиченце и аз съм във възторг. Мисля, че и Джилбърт изпитва същото, макар да подозирам, че би предпочел да има втори син. Както и да е, имаме много време за това, а междувременно на мен ми е ужасно приятно да се занимавам с новата си дъщеря. Решихме да я наречем с името Едълейд, от което винаги съм се възхищавала. Наследила е червеникавата коса на Джилбърт и ми се струва, че ще бъде много красива. Тя е здраво дете и е много по-издръжлива от Кристофър и Виктория, така че не се тревожа за нея. Прие без проблеми бутилката с мляко и за нейните три седмици живот изглежда много добре.

Сега Иръби наистина прилича на фамилна къща с Кит в класната стая и бебето в детската стая. Класната стая е владение на мисис Хигинс, или Хиги, както я нарича Кит — едно откровено малко създание, което много прилича на мила жаба. Сега Елън е в детската стая и е много важна, защото трябва да се грижи за новороденото, а Фоби ме напусна, за да се омъжи. Наех и една емигрантка. Казва се Еми Доусън и умее прелестно да шие, а също така се обучава, за да стане добра камериерка. Разбира се, тук е все още и нашата любима мисис Джарвис, която истински се гордее с къщата и с дъщеричката си Роузи. Веднага щом стане достатъчно голяма, ще й бъдат възложени някои дребни домакински задължения, за да не започне да прави бели. Боя се, че е обхваната от ревност към новороденото, защото отклонява вниманието на Кит от нея. Може би ще кажеш, че това звучи невероятно за такова малко дете, но Роузи винаги е имала лице на възрастен човек и винаги е приемала Кит като свой брат. Любопитна ситуация!

Но на мен ми е приятно, че къщата се оглася от детски гласчета, защото до неотдавна…“

 

 

Това лято жегата бе ужасна. Дори Джилбърт отбеляза, че не бил преживявал такъв продължителен период с максимални температури. Той се бе похвалил, че изворите на Иръби никога нямало да пресъхнат, но водата в тях застрашително намаляла.

Паркът на Юджени стана жертва на сушата. Тя едва понасяше гледката на отпуснатите, спаружени растения. Разходките й в ранните утринни и късните вечерни часове се превръщаха в спомен — дори в тези часове бе много горещо. Тежката жега и задухът оставаха през цялата нощ, а към пладне ставаше горещо като в пещ.

Устойчивите австралийски храсти, трънливите шубраци и евкалиптовите дървета, изтощени, но непоколебими, оцеляха в битката със сипещото жар небе. Така стана и с големите гущери, мухите и кресливите птици — папагали, кукабури и гарвани. Веднъж едно малко ято от малки зелени папагалчета накацаха задъхани по клоните на австралийската акация като съсухрени зелени смокини. Кит сграбчи едно от тях и то умря в горещата му длан. Уплаши се, защото не знаеше, че и птиците можеха да умират.

Горските пожари се превръщаха в най-голямата опасност. Джилбърт наблюдаваше всеки ден дали няма да види дима на хоризонта.

Пожарите все още бяха само заплаха, но тя можеше да се превърна в реалност, ако лозовите пръчки пламнеха. Водата в кладенците критично бе намаляла. Джилбърт организира тромава, но трайна система за пренасяне на вода от езерото с помощта на ведра и фургони. Но и езерото бавно пресъхваше. Останалата в него вода имаше леко солен вкус.

Юджени се чувстваше немощна като клюмналите й рози. Дори Джилбърт изглеждаше изтощен, а сините му очи блестяха на почернялото му от слънцето лице. Вече нямаше и вода за къпане. Трябваше да се задоволят с няколкото чаши вода в китайския леген. Бебето бе раздразнително от жегата и се налагаше периодично да обтриват тялото му с мокра гъба. Юджени правеше същото и със себе си, но Джилбърт вманиачено пестеше всяка капка вода за лозята си и вечер лягаше в леглото си потен и изтощен. Жена му бе последното нещо, от което се интересуваше.

Лежейки в топлия мрак на стаята си, заслушана в непрекъснатото дрезгаво пищене на цикадите, Юджени изброяваше наум всички студени неща, за които можеше да си спомни. Ромолящи потоци край покрити с мъх камъни, летен дъжд в парка, прохладна трева под босите й нозе, аромат на рози, покрити с утринна роса…

Понякога силата на въображението й отслабваше и тя можеше да мисли само за собствените си трудности. Беше се съсухрила, почерняла от слънцето и изглеждаше състарена преждевременно. Беше като затворник на тази стара-прастара земя, простираща се наоколо и очакваща мракът да се разкъса, за да можеше тя отново да тлее и гори под триумфалните лъчи на слънцето.

Дъждовете започнаха внезапно и пороите се изливаха като водопад от ниските облаци. Всяко поточе се превърна в миниатюрна река, а самата река заливаше бреговете си.

Овцете и добитъкът, измършавели от глад, бяха поглъщани и отнасяни от придошлите реки. Големите и малки кенгурута, кучетата динго и лисиците споделяха ужасните сиви вонящи остатъци по речните брегове. Земята отново се раззелени. Безупречните сини утрини вдъхваха увереност.

Джилбърт унило съобщи, че тази година няма да има реколта. Лозята бяха оцелели, но не и плодовете им. Гроздето висеше на спаружени и изгнили гроздове. Носеха се слухове, че лозарите по долината на Хънтър Ривър били сполетени от същото бедствие. Някои се успокояваха с очакване на следващата реколта. Други възнамеряваха да изоставят този рискован начин на живот и да създадат ферми или напълно се връщаха към градския живот. Някакво семейство дори възнамерявало да хване следващия параход за Англия. Когато Юджени чу това, луда надежда лумна в нея. Тя опита да заговори за това по най-заобиколения начин. Джилбърт бе така изнемощял, затворен и потънал в отчаянието си, та бе невъзможно да проведат някакъв нормален разговор.

В нощта, след като бе оповестил за унищожените плодове, той не се качи на втория етаж до зазоряване, а после дойде само за да се измие и преоблече. Юджени си мислеше, че сигурно бе пил сам, или може би с Том Слоун. Когато се качи горе в ранни зори обаче, по нищо не личеше да е пил. Видя я да стои на прага и се извини, че я е обезпокоил.

— Къде беше? — попита тя.

— Говорихме. Обсъждахме планове и намерения.

— Ала не и през цялата нощ!

— Така изглежда. — Той бе зает с търсенето на чиста риза в гардероба и опипваше с пръст брадясалото си лице. — Не обърнахме внимание, че нощта е преминала, докато не видяхме дневната светлина. Младият Джими се разплака. Голямо момче, а пък да се държи така! Очаквал с нетърпение първия си гроздобер.

За нещастие, Юджени осъзна внезапно, че също щеше да се разплаче. Това може би щеше да е единственият начин да се доближи до съпруга си, който бе потънал в отчаяние.

— Ще си легнеш ли сега?

— Нямам време. Не се тревожи, любима. Върни се в леглото и спи.

Но тя се бе разсънила и лежеше с широко отворени очи. Имаше нещо странно в поведението му. Сети се какво бе то. Напрежението в очите му бе изчезнало. Той бе слаб и брадясал, но странно бодър. И това — след нощ, прекарана в безсъние и приказки! Бе достигнала до някакво забележително умозаключение.

Тя успя само да каже:

— Джилбърт, този бизнес е много рискован. Няма ли да бъде по-добре, ако се захванеш с нещо друго? Преди да си затънал в дългове… — Тя се запъна, като не смееше да повдигне очите си към него.

— Има ли тук нещо, което да желаеш и да не си го получила?

— Не, не, аз дори имам прекалено много. Но твоят дълг към мисис Ешбъртън… кога ще бъде изплатен?

— Сега едва ли е най-подходящото време да ми напомняш за него. Мисис Ешбъртън със сигурност не би го сторила. Всъщност, тя вече ми предложи нов заем.

— Да не би да си приел?

— Естествено, че приех! — отвърна изненадано той. — Как бих могъл да се оставя да бъда победен? Ти май нищо не разбираш.

— Разбирам само, че всичко това е ужасно. Догодина може пак да се случи, а през всичките тия дни, седмици и месеци ние ще живеем в тревога. Не мисля, че бих издържала на това. Не съм такъв човек.

— Това е така, само защото не харесваш виното и винарството. — Сега той бе снизходителен. Тя не харесваше пренебрежителното му поведение. — Ще трябва да се опиташ да се въоръжиш с търпение за това. Връщай се в леглото и заспивай!

Мисис Ешбъртън бе доволна от обрата на събитията и открито го показваше. Харесваше й да бъде необходима личност, дори и тогава, когато ставаше въпрос единствено за състоянието й.

Но парите не трябваше да застават между нея и скъпата й Юджени. Ден подир ден тя все повече се привързваше към децата, Джилбърт, Юджени и Иръби. Много й се искаше да бъде баба на малката Едълейд. Тя обожаваше детето. То бе така живо и наперено и така много приличаше на баща си с властните си сини очи!

— Иска ми се да доживея да я видя пораснала! Обзалагам се, че ще надмине брат си във всичко.

— Надявам се да грешиш — каза Юджени, — но ти, естествено, ще доживееш да я видиш голяма.

Мисис Ешбъртън поклати глава. Тя ставаше все по небрежна към облеклото си. Шапките й винаги бяха килнати на една страна, а сивите кичури на косата й бяха разпръснати.

— Не мисля. Подуват ми се краката. Филип Ноукъс ми каза, че съм болна от воднянка.

— Твърде много вино пиеш.

Мисис Ешбъртън се изсмя — не над себе си или над собствените си страсти, а над Юджени.

— Започнала си да приличаш на истинска австралийка, скъпа моя. Надявам се да станеш известна в тази страна. А също и съпругът ти — от проклетия.

— Какво искаш да кажеш с това „от проклетия“? — Смущението и тревогата отново я завладяха при спомена за странното поведение на Джилбърт тази сутрин.

— Той е амбициозна натура! — многозначително отвърна мисис Ешбъртън.

— О, имаш предвид привързаността му към лозята. Аз свикнах с това. Разбрах, че те винаги ще бъдат по-важни от всичко за него.

— Това не е чак толкова страшно, скъпа.

— Но може да стане — отчаяно каза Юджени и очите й се напълниха със сълзи. — Така ми е домъчняло за дома!

Мисис Ешбъртън я потупа по ръката. Юджени забеляза, че пръстените се бяха врязали в подпухналата плът на старата жена.

— Знам, детето ми, знам. Макар понякога да се питам дали не бъркаш носталгията с нещо друго. Недей да ме заблуждаваш за тази страна на нещата. Ако не бях помогнала на Джилбърт, той щеше да намери друго решение. Много по-добре е да дължи на мен. Крайно време е да разбереш, че не си се омъжила единствено за мъжа ти, а и за страната, в която сега живееш. За добро и зло. Нали така, скъпа моя?