Дороти Идън
Горчиво вино (22)

Двадесет и първа глава

Юджени изненада Джилбърт със слизането си за закуска на следващата сутрин.

Беше облечена в една от нейните безупречни муселинени рокли, а косата й бе навита на букли. Тя бе бледа, а тъмните сенки под очите й говореха за прекарана в безсъние нощ, но поведението й бе спокойно. Владееше се идеално, дори когато започна трудно, но пленяващо със смирението си извинение.

— Джилбърт, миналата вечер избухнах и се държах много лошо. Постъпих неправилно, като заключих вратата. Обещавам това никога да не се повтори.

Той мълчаливо я погледна, а собствените му чувства бяха смесица от чувство за вина и главозамайване. „И двете!“ — мислеше въодушевено той.

— Също така обещавам — в очите й проблесна мъка, — да не пиша повече никакви писма на Колм О’Конър, след като това ти е неприятно. С изключение на едно кратко обяснение, разбира се. Трябва да ми позволиш това.

И след като той остана безмълвен, тя разтревожено попита:

— Нали ще ми простиш, Джилбърт?

Нотката на деспотичност, която се прокрадваше в гласа й, го забавляваше и му харесваше. Той искаше жена му да се покорява, но без да угодничи.

— Имах много добър повод за недоволство — каза той. — Любовни писма до друг мъж.

— Но това са само писма — каза умоляващо тя.

— Бих искал да се надявам. — Гласът му бе дрезгав. Измъчваше го собствената му вина. Но не много. — Да не би да правиш това, защото си решила, че е твой дълг? — попита той.

— Естествено. Какво друго? Ако ще трябва да изживеем целия си живот заедно, ще трябва да го направим без излишни кавги. Каза ми, че съм живяла в един измислен свят и аз осъзнах, че думите ти бяха истина.

— Изглежда, че доста си размислила през нощта.

— Да. Чух те, когато се върна у дома. — Той я стрелна с очи. — Но не чух да се качваш горе.

— Спах на дивана.

Той нямаше намерение да й напомня за един друг мъж, спящ на този диван, но с това обяснение му провървя, защото тя трепна и не каза нищо повече.

Влезе Моли Джарвис, носейки в ръце каната с кафе. Като видя Юджени, тя се поколеба за миг. Може би очакваше, че Джилбърт ще закусва сам, както обикновено, и не бе устояла на изкушението да размени някоя дума с него.

Той си помисли, че трябва да внимават за тези неща, защото желязната логика на нещата го изисква. А за останалото?

Контрастните образи на двете жени изникнаха в съзнанието му: на жена му — хладна, елегантна и изящна, дори в покорството си, и едрогърдата, пристъпваща тихо Моли, с гладката кожа на лицето й и сведените надолу очи.

В този мъчителен момент той разбра, че не би могъл да се раздели с нито една от тях.

Неочаквано и за самия него гласът му прозвуча рязко.

— Къде е Елън, мисис Джарвис? Защо сервираш ти?

Тя не повдигна очи. Остави каната с кафе срещу Юджени и тихо каза:

— Елън е заета със закуската на господаря Кит. Той спа до късно тази сутрин. Ще желаете ли още нещо, госпожо?

— Не, благодаря, мисис Джарвис. Нали не се е случило нещо лошо с Кит?

— Не, госпожо. С него всичко е наред.

— След малко ще дойда в детската стая. Джилбърт, трябва да помислим за някакво обучение на Кит. Толкова е жизнен. Умът му трябва да е зает с нещо сериозно.

Мисис Джарвис се оттегли и мисълта на Джилбърт неудържимо се понесе към разхвърленото легло в стаята й и аромата на орловите нокти, долитащ от верандата.

— Джилбърт!

— Да, любов моя! О, Кит ли? Не е ли много малък за гувернантка? Но постъпи, както решиш. Защо говорим за това сега?

— За да поддържаме разговора — отвърна тя и за пръв път в гласа й се прокрадна нотка на отчаяние. — Не ме интересува дали слугите знаят, че сме се карали.

— Абсолютно си права. — Той се изправи. — Ще изпратя дърводелец да поправи писалището ти. Съжалявам, че го повредих.

Юджени неочаквано сведе глава. Той си помисли, че иска да скрие сълзите си. Почувства се неловко. Най-логично бе да я целуне и прегърне, но съзнанието му бе заето със спомени за другата жена. Прииска му се да излезе и я остави студена и високомерна на своя пиедестал.

Каквито и усилия да полагаше и колкото и дискретен да бе, той не можеше да направи две жени щастливи. Или поне — доволни, пък и кой ли би могъл разумно да се надява на нещо повече от задоволеност? Той бързо целуна приведения й тил. Той бе предоставил на жените достатъчно време да мислят за проблемите си в момента. Той излезе, подсвирквайки и прекоси вътрешния двор откъм кухнята, без да обръща глава.

Останала сама, Юджени гневно стисна устни. Какво всъщност очакваше тя? Без съмнение сцената бе изиграна много добре. Джилбърт бе великодушен… макар и не прекалено… като й прости. Всичко прекалено би изглеждало фалшиво за мъж с чувство за собствено достойнство като него. За жена като нея — също, ако си признаеше, че след заключването на вратата миналата нощ, внезапно и най-неочаквано й се бе приискало той да я разбие и да нахълта в стаята, воден от своята страст и гнева си.

Тя стоя край нея, усещайки странни тръпки на ужасен възторг. Джилбърт изглеждаше прекрасен в яростта си. Когато бе изритал писалището й, остра болка бе прорязала стомаха й. Когато престана да блъска вратата й, тя седя часове в тъмнината, повтаряйки си, че яростта е отвратително чувство. Тази сцена не трябваше да се повтаря в техния дом.

Някакво странно чувство я завладя. Тя живо се интересуваше какво ли би станало, ако яростта и напрежението напуснеха тялото му и на тяхно място бе нежността. Нежността, която тя познаваше и която можеше да сдобрява човешките същества, стига той да пожелаеше да й даде възможност за това.

Сега той сякаш нямаше намерение да се разделя със справедливия си гняв. Трябваше да бъде търпелива. Много добре, тя би могла да се държи така. Разполагаше с ужасно много време. С времето на целия им живот.

Жестокото и искрено писмо, което трябваше да напише на Колм, бе истинско предателство.

Тя плачеше от мъка и срам, докато го пишеше.

„Открих, че в края на краищата, не мога да живея като две личности едновременно. Прости ми, скъпи Колм. Ще можеш ли някога да ми простиш? Случи се нещо, което ме накара да осъзная, че трябва да направя опит да бъда искрена. Това е мой дълг към съпруга и детето ми. Нашата по нататъшна връзка е напълно невъзможна.

Ние с теб си бяхме позволили да се превърнем в част от една илюзия…“

— Не харесвам тази стая — каза Роузи студено. — Защо трябва спя тук, мамче?

— Защото си голямо момиче — спокойно отвърна Моли. — Ти ще бъдеш съседка на Фоби. Нали харесваш Фоби?

— Винаги ли ще спя тук?

Моли се загледа в интелигентното личице на дъщеричката си. Това, което липсваше във външността на детето, бе компенсирано от остроумието му. Моли не се тревожеше, че Роузи така много приличаше на бедния Хари. Изглеждаше жалко, че бе момиче, а не беше надарена с хубост, но сега й дойде наум, че остроумието можеше да се окаже по-полезно качество от красотата. В противен случай Роузи можеше наистина завинаги да остане да спи в тесните стаички на слугинското крило от къщата.

— Не, ти няма винаги да спиш тук.

— Кит няма да знае къде съм аз.

— Нали няма да му кажеш?

Устичката на детето се изкриви в гримаса, която предвещаваше сълзи. Тя плачеше рядко. Оттегляше се в някакъв неин свят, където сълзите не бяха необходими. Моли я възприемаше като някакво странно, непознато и пораснало малко човече. Тя много обичаше детето и твърдо бе решила да изкупи вината си за злокобното й зачеване и раждане. Тя изглеждаше наранена, защото се чувстваше прогонена от стаята на майка си.

Като гледаше спретнатата памучна рокличка и престилката на дъщеря си, Моли се питаше какви ли още отличителни черти бе притежавал Хари Джарвис, за които тя не знаеше и които можеха да се предадат на дъщеря й. После, като премести две-три изпокъсани книжки, които Кит бе подарил на Роузи в момент на щедрост, и дървената кукла с коса от кълчища, която бе пристигнала с колета от Англия, Моли усети сълзи в очите си.

Това се случи, само защото днес мислите и чувствата й бяха объркани. Миналата нощ се почувства толкова щастлива. На сутринта проумя, че никога вече нямаше да изживее такава прекрасна нощ, поради една-единствена причина — дневната светлина й бе донесла чувството за вина и разкаяние. Какъв ужасен грях бе сторила на господарката, която харесваше и почиташе! Как би могла да остане в Иръби и да се държи така предателски? Бе решила незабавно да я предупреди за напускането си, преди да се разколебае.

По тази причина тя отнесе кафето за закуската, надявайки се, че мистър Месингъм ще бъде сам.

Само че на масата бе и господарката. Тя изглеждаше великолепно в украсената си с волани муселинена рокля и привличаше изцяло вниманието на мъжа.

Моли неприятно се изненада от силата на ревността си. Когато мистър Месингъм се намръщи и заговори рязко с нея, тя за малко не изпусна подноса от гняв.

Тя знаеше, че бе достигнала до онзи миг в своя живот, когато цялата й придобита с мъка самодисциплина не означаваше нищо. Тя не би могла да напусне Иръби. Дори ако се наложеше много нощи наред да си ляга сама, тя трябваше да остане и да чака, защото някоя вечер той щеше да дойде отново. Знаеше това с такава сигурност, както онова, че тук щеше да има друга реколта и след това — друга, и друга…

Ето защо тя премести Роузи в малката тясна стаичка, която вероятно бе предназначена за най-новата и най-нископоставена слугиня, за която вече можеше да помоли. Или пък — да настоява.

 

 

Юджени вече не гледаше на писалището си като на убежище. Тя едва събра сили да прочете странното несвързано известие, което бе пристигнало от Колм, а очите й бяха изпълнени със сълзи.

То бе написано с разкривен и неравен почерк.

„Дълг, дълг, дълг! Само това ли е в ума ти, alannah? Върнах се в Сидни, където имам нещо като барака край залива Дабъл Бей. Но недей да цапаш нозете си в праха.

Въпреки всичко ти би могла да направиш човек от мен. Уви.“

Юджени скъса писмото, но това не й помогна да забрави проклетите болезнени думи, които изгаряха съзнанието й.

Вече нямаше да има писма и животът никога повече нямаше да бъде същият, тъй като Джилбърт бе решил, че ще е по-удобно, ако продължат да спят в отделни спални. Нямало смисъл да я безпокои с ранните си ставания и късни прибирания. В горещите нощи щяло да бъде много по-удобно да спят разделени. В крайна сметка къщата била достатъчно голяма.

Погледът му не се спря на нея, докато й съобщаваше решението си. Ако я бе погледнал, тя може би щеше да се хвърли в обятията му и да признае, че въпреки съображенията му тя всъщност не държеше да спи сама.

Но той не срещна погледа й и тя разбра, че го бе засегнала дълбоко и може би е престанал да я обича.

Това заслужаваше тя. Беше направила двама мъже нещастни с приумиците си. Защо трябваше да очаква любов?

— Така че, кажи на слугите да приготвят стаята ми, както му е редът. Ще го направиш, нали Джени?

— Но тогава аз никога няма да знам кога се прибираш.

— Това е идея. — Той я целуна леко по челото, повдигайки една паднала къдрица. — Сънят не бива да бъде обезпокояван от неприятностите в лозята.

След като решението му бе изпълнено, той идваше от време на време в стаята й. Тя си помисли, че може би той ще промени поведението си и бе уверена, че страстта му ще го принуди да я потърси някоя нощ. Той вече не изявяваше желание да я ухажва, но я обладаваше енергично и безпристрастно, като че ли просто, за да поддържа връзката.

Веднъж опита да му каже, че се бе отървала от нощните си кошмари, но той я изгледа озадачено. За какви кошмари му говореше тя?

— Подръж ме в прегръдките си! — прошепна тя.

— Ти си много странно създание! Нали каза, че си се отървала от тайнствените си нощни кошмари?

Все пак той се подчини и снизходително я прегърна като дете. Откакто бе разбрал, че тя не държи на тези неща, той бе правил любов с възможно най-малко суетене. Сега искаше да спи.

Тя можеше чудесно да чете мислите му. Лежеше в мрака, обгърната от ръцете му, оставяйки сълзите да се стичат по бузите й. Кога ли щеше да се върне той в собственото си легло? Кога отново щеше да дойде при нея?

Юджени трябваше да положи усилия, за да вземе писалката и да напише ежеседмичното си писмо до Сара, въпреки че напоследък тя имаше няколко истински новини.

„Моя скъпа Сара,

Пак сме в средата на лятото и отново е мъчително горещо. Водим доста скучен и беден на събития живот, макар че днес трябва да замина до Перъмейта и поговоря с няколко млади жени, за да намеря подходяща гувернантка за Кит. Не мисля, че е малък, за да започне да се учи да чете и пише. Помня, че ние с теб можехме да четем на тази възраст.

Мисис Джарвис попита дали малкото й момиченце би могло да присъства на уроците. Тя е тиха, но аз съм сигурна, че е много умно дете. Не съм съвсем сигурна дали ми харесва да бъде постоянна компаньонка на Кит. След като живеем в такива изолация, нямаме голям избор, а и Джилбърт се отнесе благосклонно към предложението. Той е по-ентусиазиран от мен. Признавам си, че мисис Джарвис ме помоли по някакъв много странен начин, сякаш това бе мой дълг. Надявам се, че тя няма да се самозабрави. Трябва да съм милосърдна и да се опитам да разбера желанието й да направи най-доброто за малката Роузи.

Иска ми се да можеше да видиш парка ми през това лято. Пибоди се перчи като паун. Той постигна чудесни успехи почти с всички нови растения. Сега имаме ограда от лавандула, а бялата роза се издигна по декоративната решетка и е отрупана с цветове. Но най-голямото чудо е, че в езерцето с лилиите се задържа вода, макар все още да няма лилии. През този сезон се изляха доста дъждове и можем да си позволим да бъдем разточителни с водата. Смокиновото дърво доста израсна и вече мога да седя в сянката му. Сдобих се с маса и столове, направени специално, за да ги поставим под дървото и да пием чай навън. Пибоди намери старинен слънчев часовник в един антикварен магазин в Перъмейта. Той го изправи в центъра на поляната. Признавам, че го харесах заради надписа: «Всеки изминал час съкращава живота ни». Джилбърт застана недоволно пред него и важно заяви, че го намирал за доста зловещ.

Когато разказвам на Кит за Лайкфилд Корт, той ме слуша с удивление, но все не може да разбере, че там има друга къща, където мама е живяла някога. Той не спира да задава въпроси за баба, дядо и лелите си, но не ми е много ясно как ли си ги представя в малката си главица.

Ние ще сме ни четири годинки и половина, когато новото бебе се роди.

А сега слушай внимателно! Запазих новините за накрая. Джилбърт, естествено, е много радостен, както всъщност съм и аз, че няма да оставим празна люлката, след като Виктория ни напусна. Надявам се да не ти прозвучи отегчително и досадно от моя страна, но бих искала да те помоля да ми изпратиш малко повече от онази прекрасна мека бяла вълна и много бих искала няколко нотингамски дантели и платове за бебешки дрешки. Те няма да пристигнат преди раждането, но това няма значение. Ще ги използвам по-късно.

Миналата вечер стана един неприятен инцидент с мисис Ешбъртън. Тя настъпи роклята си и падна по стълбите. За щастие се отърва само с леки наранявания. Боя се, че бе в такова състояние, което не позволяваше на краката й да я слушат.

Все пак на мен тя много повече ми харесва в трезво състояние. Тя е нещо като изпитание, но трябва да остане тук, защото сме й много задължени…“

Джилбърт не влезе в спалнята на Моли до приключването на гроздобера. Тя лежеше нощ подир нощ, понякога — спокойна, друг път — отчаяна. Понякога се питаше дали той не бе забравил, че въобще някога е бил с нея, или просто така се отнасяше към случайните жени в живота си.

Предполагаше, че може би го гризе съвестта. Той бе толкова почтен, колкото повечето мъже и се бе сдобрил с жена си. Дълбоко в себе си тя бе убедена, че някоя нощ щеше да дойде.

Това стана в ранните часове на една утрин след отпразнуването на успешното приключване на гроздобера. Той се мушна леглото й, миришейки силно на вино и решен да не губи времето си за разговори.

Жадно я облада и след това потъна в дълбок сън, огласяйки стаята с хъркането си. Когато започна да се развиделява, тя го събуди, прошепвайки му, че трябва да си върви, преди някой от прислугата да е станал.

— По дяволите! — негодуваше той.

Пръстите му сами намираха копчетата и ги закопчаваха. Тя обви ръце около врата му и страстно го целуна.

— Моли, какво ще стане, ако забременееш?

— Ще трябва да напусна.

— Не!

Тя се усмихна, но бе готова да заплаче от несъобразителността му.

— Малко вероятно е. След раждането на Роузи нещо не бе наред. Докторът каза, че трябва да съм щастлива, ако успея да родя друго. Щастлива! — Тя успя леко да се засмее.

Той нежно целуна тила й.

— Бедничката ми Моли! Никога не си говорила за това.

— Нямаше смисъл.

— Напротив. Това ме възпираше.

— Знам.

— Никога не си казвала и дума.

— Как бих могла?

— Ти си истинска жена, нали?

— Никога не го забравяй. А сега трябва бързо да тръгваш.

В неясната светлина на утрото тя успя да съзре присмехулния блясък в очите му.

— Нали знаеш, че ще се върна отново?

— Да, знам.

— Задоволява ли те това?

— Не бих могла да си позволя нещо друго, нали?

Той започна да се смее.

— Виждам, че си преместила Роузи от стаята си. Ти си съкровище. Би ли умряла за мен, Моли?

— Струва ми се, че се подиграваш.

— Не, ни най-малко. Винаги съм искал да чуя това от някоя жена. Но не и да стане истина, разбира се. — Той сковано я потупа по рамото и я отмести от пътя си. — Трябва да изчезвам!

След като вратата се затвори тихо след него, тя се облегна на нея, допирайки чело до хладното дърво.

— Да, бих умряла за теб! — прошепна тя.