Дороти Идън
Горчиво вино (20)

Деветнадесета глава

За времето, докато гроздовете узряха, бебето навакса загубите от преждевременното си раждане и заякна. За радост на Юджени тя можеше да го кърми през първите седмици от живота му, след което започна да го храни с краве мляко.

Силната привързаност на Юджени към Виктория все още я изненадваше. Малкото създание с големи очи бе крехко и деликатно. Юджени криеше любовта си към бебето и в писмата до Колм не упоменаваше за появата на Виктория.

Как би могла да каже на любовника си, че е родила дете от друг мъж? Как би могла да причини такава болка някому, на човека, който бе също така чувствителен като самата нея? И за двамата бе по-добре да се заровят по-надълбоко в илюзията си и тя да му пишеше неща като тези:

„Иръби се сдоби с призрак. Мислех, че ги има единствено в старите къщи, но мога да се закълна, че видях на стената сянката на някакъв висок ирландец…“

Но как да обясни, че сега по-рядко се сещаше за призраците, понеже новороденото запълваше по-голямата част от времето й? Тя си мислеше, че силата на чувството й към Виктория се дължеше на факта, че тя трябва да я приеме като заместител на любовника си. След като не можеше да има Колм и онзи незабравим възторг, който бе изпитала някога, тя трябваше да насочи всичките си чувства към майчината любов.

Тя бе наистина учудващо доволна от живота си. Завръщането на ужасната жега към средата на март я притесняваше по-малко от обикновено. Бе твърде заета, за да се замисля много за нея. За новороденото трябваше да се полагат големи грижи, а Кристофър, или Кит, както сам бе започнал да се нарича той, трябваше да се научи да изразходва по-малко енергия по пладне, когато жегата бе най-ужасна. В противен случай вечер ставаше раздразнителен и невъзможен.

За щастие и последният колет на Сара пристигна по това време. В него имаше всевъзможни неща за горещо време.

Всички се струпаха около пакетите. Юджени бе коленичила на пода, мисис Ешбъртън ровеше и надзърташе, а слугините развълнувано въздишаха.

Изящен плетен шал за бебето и една кутийка с човече на пружина за Кит (той пищеше от удоволствие) и дървена кукла за Роузи. Сара винаги бе изключително справедлива.

Имаше и парчета от раиран оксфорд за рокли и изобилие от панделки и цветна коприна. И книги, които Юджени разглеждаше с възторг, а в дъното на колета половин дузина шалчета за Джилбърт.

С пламнало от вълнение лице Юджени се отпусна назад и седна на петите си.

— Кит, миличко, иди да извикаш татко. Покажи му новата си играчка и му кажи, че и за него има подарък.

Тя плесна с ръце от удоволствие, когато малкото човече показа, че е разбрало и извика силно:

— Тате, тате!

След малко то се върна, следвано от Джилбърт.

— Какво е това? Кога е пристигнало?

— Преди по-малко от час. Вече се справихме с него. Виж, изпратили са ми нова рокля, а на теб — шест нови шалчета.

Джилбърт взе едно от тях и важно го завърза на врата си.

— Изглежда, че аз ще съм най-добре облеченият мъж в Перъмейта!

— Крайно време беше! Съвсем си се занемарил. Бихме могли да организираме една вечерна забава. Какво ще кажеш?

— Тате, тате, виж! — извика Кит, показвайки играчката.

Джилбърт кимна, без да отмества поглед от Юджени.

— Изглеждаш много добре! Струва ми се, че се вълнуваш като децата.

— Наистина! Така обичам да получавам колети от Англия! Погледни книгите. Ще ми стигнат за цялата зима. — Тя отстрани един паднал над веждата й кичур коса. — Толкова е горещо! Аз все още не мога да повярвам, че някога ще има зима в тази страна.

— Но започна да свикваш с жегата, нали? Зачервила си се. Преди беше много бледа, когато температурите се покачваха.

— Забелязах, че мога по-лесно да ги понасям. Но това не означава, че съм започнала да ги харесвам.

Джилбърт се разсмя и я притегли към себе си. Много скоро ръката му се озова на гърдите й. Тя не можа да обуздае трепета на тялото си, защото в съзнанието й оживя споменът за Колм и онзи отминал ден край езерото.

Лицето й се изкриви. Дълго бе живяла с мисълта, че е успяла да забрави това забранено удоволствие. Измъчената й физиономия накара Джилбърт да отдръпне ръката си, но тя веднага съжали за това. Боеше се, че твърде често бе започнала да го наранява, без да можеше да му обясни защо. Бе жалко, защото в мигове като този тя не можеше да не си мисли за това какво мило семейство бяха те и че, ако по време на брака си не бе изживяла възторга, с който Колм я бе дарил, той вероятно щеше да бъде абсолютно успешен брак.

Идеята за вечерна забава отново бе обсъдена, но на Джилбърт му хрумна друга, много по-амбициозна идея. Той искаше да откара пратката с вино в Сидни с речения кораб, като вземеше и Юджени със себе си. Пътуването щеше добре да й се отрази, а и щяха да имат време за малко светски живот в Сидни. Тя трябваше да стегне чантите с красивите си рокли.

Радостта на Юджени бе помрачена от нежеланието да се раздели с бебето. Тя искаше да замине, но как би могла да се отдели от люлката?

Джилбърт бе нетърпелив. Той лично бе решил това да е тяхното второ сватбено пътешествие. Време бе отново да се сближат. Юджени се бе възстановила от раждането и сега изглеждаше по-зряла. След раждането на Кит тя все още имаше вид на девойка, а сега изведнъж бе придобила излъчването на зряла жена. Джилбърт го намираше за вълнуващо, но и мъчително, защото много често в очите й се четеше някаква отчужденост, която той не можеше да проумее. Предполагаше, че причината се крие в постоянната й носталгия. При това пътуване той трябваше да поднови усилията си и да я накара да се влюби в тази наистина великолепна страна.

— Бебето ще се чувства добре и без теб — каза той в отговор на възражението й. — Знаеш, че Елън го обожава. Щом стана дума за това — няма ли да ти бъде мъчно и за Кит?

Тя леко се намръщи.

— Не, не мисля, че въобще бих могла да се безпокоя за него. Толкова е здрав и мисис Джарвис така добре се грижи за него. Той притежава силна воля, Джилбърт, и освен това е много капризен и избухлив. Ще трябва да го държиш по-изкъсо.

Джилбърт се засмя.

— Та той е още бебе!

— Той е почти на две години. Време е да се научи да слуша.

— Ще се заемем с това, като се върнем. Младият Кристофър ще трябва да се научи на добри обноски. Трябва да си призная, че обожавам малкото човече.

— Защото е точно копие на теб — подразни го тя. — Все едно, че гледаш себе си.

— Толкова ли съм суетен?

Тя му отвърна със загадъчната си усмивка, която винаги го пленяваше.

— Може би. Ако не друго, поне си горделив. Гордееш се с виното си, дома си, семейството си. Понякога ме караш да се чувствам неловко.

— Аз съм честен човек и говоря само това, което мисля, а ти винаги оставяш мислите си неизказани.

Юджени избегна отговора и каза:

— Когато се върна, бих искала да се заема с благотворителна дейност като мисис Буърки. Има още какво да се направи. Поне веднъж седмично ще трябва да ходя до Перъмейта.

— Добре. Хареса ми начина ти да отклониш отговора на въпроса ми.

Тя се разсмя и закачливо каза:

— Много се гордея с дома си, честолюбивия си съпруг и красивите ми дечица. Така по-добре ли е?

За беда Кит се простуди точно преди заминаването им. Той бе раздразнителен и когато видя майка си, облечена за път, той силно изпищя:

— Мамо! Не! Мамо, не!

Юджени го прегърна и той се вкопчи в нея, хлипайки.

— Остави момчето! — заповяда Джилбърт. — Напълно си права, той е разглезен.

— Не, тате! Не! — Момченцето се разпищя отново, когато го взеха от ръцете на майка му.

— Джилбърт, той не е добре. Челото му пари. Мисля, че не трябва да го оставям.

— Нищо му няма. Само е хремав. Кристофър, веднага спри да пищиш!

Властният глас на бащата силно порази детето, предизвиквайки благоговеен страх. То стоеше, хълцайки безутешно, а сърдитите му сини очи гледаха умоляващо към майка му. Лицето му бе силно зачервено, но това най-вероятно бе от гнева.

Юджени се опита да се освободи от горещите пръстчета, които се бяха вкопчили в нейните.

— Малко съм разтревожена, Джилбърт. Не можем ли да поотложим пътуването ни?

— И дума не може да става за това. Виното ми е натоварено на кораба. Искам да следя за внимателното му подреждане. С какво качество ще е виното, което предлагам, ако бутилките се търкалят и клатушкат по време на цялото пътуване? С виното трябва да се отнасят внимателно като с дете. Обяснявал съм ти това и преди.

— Синът ти също е дете.

— И аз не искам да расте като мамино детенце. Къде са слугите? Повикай Елън да го отнесе в детската стая.

— Не съм искал да бъда твърде суров — каза Джилбърт, щом седнаха един до друг в кабриолета. — Детето е настинало и доста хитро реши да спекулира с това. Ти сама ми каза, че трябва да го държа по-изкъсо. Затова не трябва да се мусиш, че сега се наложи да положа началото. Както и да е — добави той след малко с посмекчен глас. — При него останаха мисис Джарвис и мисис Ешбъртън.

— Мисис Ешбъртън! — възкликна възмутено Юджени. — Забеляза ли колко много вино изпи? Всъщност тя прекарва всяка нощ в полусъзнание.

— Какво от това? Тя е възрастна жена. Това я отпуска. Приятно ми е да я виждам в добро настроение.

— Но ти я окуражаваш да го прави, скъпи мой.

— Ами да! — отвърна Джилбърт с неочаквано повишено настроение. — Окуражавам всеки да пие виното на Иръби и се надявам, че ще покажеш на дамите от Сидни, че чаша сотерн или бургундско е много подходяща напитка за слабия пол.

Твърдото убеждение, че не е трябвало да тръгва, бе завладяло съзнанието на Юджени, докато не се качиха на борда на речния кораб „Звездата на Тасмания“. Студеният бриз и люлеещата се палуба под краката й я поободриха, а безпокойството й започна да избледнява. Джилбърт бе абсолютно прав. Тя бе твърде грижовна майка. Децата щяха да се чувстват много добре и без нея. Тя се нуждаеше от трепетите на едно морско пътешествие. Толкова прекрасно бе да избяга от изгарящата жега и прахоляка и да е заобиколена от искрящата синя шир! Тя бе добър мореплавател. Харесваше й танца на вълните.

В малката каюта имаше гардероб за багаж, в който тя закачи и роклите си. Веднага щом стигнеха до Сидни, тя щеше да облича красивите си официални рокли и да пие от виното на Джилбърт, за да му достави удоволствие. Дори щеше да опита да не мисли прекалено много за децата.

Дори бе възможно да избяга от мечтите си за Колм и писмата, които пристигаха на всеки три месеца, донасяни от случайно намерени от Колм хора. Отговорите й представляваха дълги излияния, които успокояваха душата й. Понякога се питаше дали би могла да съществува без това духовно общуване. То се бе превърнало в едно необходимо избавление от напрежението.

Имаше моменти, когато презираше Джилбърт заради неговата незаинтересованост от личния й живот. И моменти на дълбоко разкаяние, когато решаваше да положи неимоверни усилия, за да го зарадва.

 

 

Пътуването премина приятно. Отседнаха у семейство Кели, които вече имаха пет деца. Посетиха и други стари приятели и унесени в разговори оставаха около масите до съмване. Всичко се променяше така бързо. Страната бе отворила врати за нови изследователи, които я проучваха. Говореше се за възможността да бъде открито злато.

По време на последната им вечер в Сидни Джилбърт подари на Юджени диамантени обици, които много подхождаха на брошката й. Тя се помъчи да пропъди мисълта за неизплатения дълг към мисис Ешбъртън и сърдечно благодари на Джилбърт. Обиците бяха много красиви и тя щеше да бъде много горда да ги носи.

Тайно в себе си тя бе решила да не бъде толкова критична към Джилбърт… мисълта за дълга към мисис Ешбъртън бе излетяла от ума й. Джилбърт бе импулсивно щедър и заслужаваше великодушен отговор. Трябваше да бъде практична и да погледне по-философски на подаръка му. Джилбърт щеше да очаква една любяща съпруга в обятията си през тази нощ и бе безсмислено да позволи на цялото си тяло да се вцепенява при мисълта за изневярата й с Колм. Животът й бе такъв, какъвто бе и тя трябваше да се реши да го направи още по-добър.

Напоследък тя достигна до изненадващото откритие, че когато образът на Колм не бе така ярък в съзнанието й, тя можеше да се държи предано с Джилбърт. Предишните нощни кошмари вече не бяха свързани с него. Странно бе как отлетяха в миналото. В същото време тя с нетърпение очакваше да се прибере у дома при децата. И при писалището си…

Умът й бе зает с мисълта, че може би я очаква писмо в Иръби. Елън бе инструктирана и ако пристигнеше някакъв пътник, както онези, които бяха идвали многократно преди това, носещ съобщение от „един приятел от Бадърст“, тя лично щеше да отговаря за писмото до пристигането на господарката й.

 

 

Елън се появи съвсем неочаквано сред малката група посрещачи на пристана в Перъмейта.

Юджени веднага я забеляза и дръпна ръката на Джилбърт.

— Джилбърт, това там е Елън! Кой й е позволил да остави бебето? Бих искала да побързат със спускането на мостчето. Изгарям от нетърпение да чуя как са децата. Толкова време ни нямаше.

— Любов моя, внимавай да не паднеш зад борда!

Джилбърт я дръпна назад, тъй като се бе надвесила твърде много над парапета на палубата. Внезапен страх я скова, като видя, че кръглото лице на Елън бе обляно в сълзи, а стоящата до нея мисис Ешбъртън бе облечена в черно.

— Нещо лошо е станало! — каза тя. — Сигурно е Кит! Нали си спомняш, че бе настинал? О, моля се да не е истина…

Тя чупеше пръсти, а в съзнанието й изплуваха всички малки гробове, които бе виждала, както и безизразното лице на Марион Ноукъс и стоицизма на Бес Кели след смъртта на детето й.

Джилбърт се надвеси и нетърпеливо извика:

— Мисис Ешбъртън! Наред ли е всичко? — Той прегърна Юджени с едната си ръка. — Много прибързваш с изводите! — Но прегръдката му бе неестествено скована. Той също бе разтревожен. Сред малката група от посрещачи нямаше нито едно усмихнато лице. Той отново извика, опитвайки се да се пошегува: — Само не ми казвайте, че Иръби е изравнено със земята!

Мисис Ешбъртън се опита да каже нещо, но гласът й прозвуча като някакво глупаво крякане. В тези черни дрехи под яркото слънце тя приличаше на голяма дебела врана.

Най-сетне спуснаха мостчето. Пътниците започнаха да се блъскат забързани към него. Една ръка задържа Юджени.

— Мисис Месингъм! — Това бе помощник-капитанът. Кръглото му лице с червена брада бе внезапно променено и изпълнено със състрадание. — Бихте ли дошли в каютата ми? Трябва да ви съобщя нещо.

— Кажете ни го тук! — каза напрегнато Юджени. — Става въпрос за мъничкото ни момченце, нали?

— Не за момченцето ви, госпожо. То е оздравяло. Бебето ви… Вашите приятели изпратиха съобщение с молба да ви предам новините.

Юджени закри лицето си с ръце. Вътре в нея се издигна вълна от мрак и ужас. Зад затворените й клепачи оживя съвсем ясно една картина: тя стоеше край пресъхналото напукано дъно на потока, четейки надраскания с въглен надпис върху изкривения кръст. Детският гроб и буквите, които прочете: „Виктория“.

Тя бе живяла с мисълта, че гробът стоеше там в очакване на едно от нейните бебета…

— Любов моя! Ела и седни! Капитанът нареди да донесат бренди. Ела!

Тя веднага разбра, че Джилбърт се бе освободил от напрежението, узнавайки, че синът му не бе жертвата. Можеше да се долови облекчението в гласа му.

Това бе съвсем естествено. Той обожаваше сина си и все още не бе успял да се привърже към прелестната си дъщеричка. Тя беше като една от напъпилите бели рози на Пибоди.

Беше!

Вълна от свирепа ярост заля Юджени. Всичките й предишни кошмари се върнаха, нищо не се бе променило. Тя се разплака и се отдръпна от обятията на Джилбърт.

— Казах ти, че Кит е болен, но ти не можеше да останеш. Каза ми, че виното ти щяло да се развали. Имаше много по-важни неща, за които трябваше да помислим. Вместо да направим това, ние пожертвахме детето си!

Гласът й прозвуча с ярост. Всички го чуха. Джилбърт опита да улови ръцете й, казвайки й да говори по-тихо, но тя го отблъсна от себе си и като си проби път през любопитната тълпа от пътници, изтича по мостчето и слезе на брега.

— Тихо, мъничката ми, тихо! — Гласът на мисис Ешбъртън бе безкрайно любящ и искрен. — Било е скарлатина. Тя не се мъчи дълго. А Кит пак си е почти същият.

Черната рокля на мисис Ешбъртън миришеше на пот и лавандулов спирт. Тъмночервеното й лице бе поразително остаряло. Юджени вдигна натежалите си клепачи и се обърна към Елън.

— Ти ли се грижеше за нея, Елън?

— Държах я в прегръдките си, госпожо.

— Могла си да се заразиш.

— Аз дори го желаех.

Джилбърт се присъедини към тях.

— Да си вървим у дома, колкото е възможно по-бързо! Слоун дали е докарал кабриолета?

Юджени отвърна машинално:

— Мисис Ешбъртън и Елън трябва да са преживели ужасни моменти, докато ние бяхме… — Гласът й необуздано затрепери.

— Не се обвинявай за нищо! — каза енергично мисис Ешбъртън. — Накарахме доктора да остане три дни след оздравяването на Кит. А Роузи — добави със завист тя — не прихвана дори едно петънце. И ако Господ от небесата си мисли, че това е справедливо, аз не съм на това мнение!