Дороти Идън
Горчиво вино (2)

Първа глава

Юджени най-после успя да го зърне. Тя се бе вкопчила в ръба на малкия кораб и не преставаше да се взира в брега, дори и след като се спусна по подвижната стълба на „Кералайн“, очаквайки в продължение на три месеца спускането на котвата в сините води на Сиднейския залив. Мисис Ешбъртън се бе разположила върху тясната дъска зад нея, заемайки място за двама с огромното си тяло, облечено в пищна рокля. Тя нервно бе извикала, след като вятърът отнесе бонето й. Свежият бриз за малко да изскубне слънчобрана от ръцете на Юджени. Наложи й се да го свие и остави лицето си незащитено под изгарящите лъчи на слънцето.

Слънце, вятър и вода, гористи склонове с оголени скали, блестящ златист пясък и късчета оградена червена земя с примитивни редици от постройки, струпани край малкия пристан — така изглеждаше градът Сидни, разположен край залива Ботани Бей или Нов Южен Уелс, както по-късно бе наречена тази част на Австралия.

След като най-после успя да зърне Джилбърт, Юджени си помисли, че с червената си коса и бакенбарди, и загорялата от слънцето кожа и дръзки сини очи е колоритен като Австралия.

Той ужасно се вълнуваше.

— Юджени! — дочу гласа му тя сред грохота и бъркотията на кораба, спускащ котва на пристана.

Той повдигна свитите си на фуния ръце към устните си и изрева:

— Добре дошла в Австралия! Донесе ли лозарската ми ножица?

Мисис Ешбъртън леко побутна Юджени и закачливо се изсмя.

— Е, мис, добре ви посрещат, няма що! Кое е по-важно за тоя млад човек — собствената му съпруга или лозарската ножица?

Мисис Ешбъртън бе приятелка на семейството, която провидението бе накарало да отплава при сина й в Австралия и тя се бе съгласила да прави компания на Юджени, справяйки се чудесно с трудностите по време на дългото пътуване. Тя бе бъбрива, обидчива, непредсказуема и имаше досадния навик постоянно да губи вещите си. Цялото пътешествие премина в търсене на изгубено ветрило, лорнет, шал, амонячна сода за вдишване или цял куп други дреболии. Но тя бе много любезна и бе единственият близък човек на Юджени в този момент.

Ироничната й забележка предизвика известна несигурност у Юджени. Тя добре познаваше силната привързаност на Джилбърт към лозето му, но не си бе представяла, че то би могло да има превъзходство в този първи миг на срещата им.

С Джилбърт се бяха срещнали за първи път преди три години в замъка на вуйчо й в Бургундия. Майка й бе от френски произход, а вуйчо й Чарли бе известен лозар и притежаваше замък и лозя. Така се случи, че младият англичанин Джилбърт Месингъм, който вече бе прекарал пет години в Австралия и се бе запознал с възможностите за отглеждане на лозя в новите земи, бе посетил Франция по същото време, както Юджени, с намерението да си направи колекция от лозарски ножици. Воден от същото намерение, той бе прекосил Малага, Португалия и лозарските райони по течението на река Рейн.

През онази първа вечер Юджени забеляза начина, по който той гледаше съпругата на вуйчо й Хенри — една много красива жена, все още млада и грациозна, а и чудесна домакиня. Тя бе убедена, че той се интересуваше единствено от вуйна й Онория, докато не осъзна, че за него тя бе всъщност една от необходимите подробности към празничната трапеза, също както сребърните прибори и изящния кристал, пълната с рози широка ваза, изобилната храна и виното — изстудено бяло бургундско в плитки чаши на високи столчета, поднесено с риба, а след това гъсто червено вино — с фазана. Юджени наблюдаваше как младежът мълчаливо вдигаше наздравица за вуйна й Онория. После, с несигурен поглед той се бе обърнал към Юджени и вдигна чашата си предпазливо.

Щеше да бъде невъзпитано от негова страна да пренебрегне другата жена на масата. Но прекаленото внимание, с което я обгради по-късно, докато бяха в гостната и след това, докато се разхождаха на терасата, нямаше нищо общо с изпитото вино. Или може би имаше?

Изглежда, че нямаше, след като той я последва в Англия и поиска разрешение да посети родителите й.

Те щяха да останат в Лондон до края на сезона. Най-голямата им дъщеря, Джесика, бе представена. Юджени трябваше да почака до идната година, за да навърши осемнадесет години и да разполага с малко повече пари. Родителите й имаха и още три по-малки дъщери, така че за тях бе особено важно Джесика и Юджени да си намерят по-скоро съпрузи. По-малкият син на един известен граф настойчиво ухажваше Джесика, а сега по всичко личеше, че и Юджени бе покорила своя избраник.

Юджени постоянно обясняваше, че той не е австралиец. Просто бе живял пет години в колонията и тъй като обичал приключенията и бил доста амбициозна натура, решил да живее там и занапред. Осиротял още от малък, той бил отгледан от една своя леля — стара мома, чието скромно състояние наследил. Липсата на семейство и приличната сума пари, с които разполагал, му дали възможност да си позволи да се впусне в околосветско плаване и да открие страната, на която възлагал толкова надежди. Той вече бил получил хиляда акра земя близо до Перъмейта — едно малко, отдалечено от пренаселения град Сидни, селище. На тази земя той имал намерение да издигне подобаващ дом за бъдещата си съпруга.

Първите плахи стъпки по пътя на бъдещата му професия на лозар били много по-важни за него от къщата.

Целият му образ се променял, когато заговорел за младите си лозя. Някои мъже виждали в Австралия възможности за отглеждане на овце и едър рогат добитък, други — за разгръщане на търговия, а трети проучвали възможностите за добив на злато. Но скоро след пристигането си Джилбърт посетил едно малко лозе по време на гроздобера и въображението му мигновено било възпламенено. Почувствал, че предизвикателствата на този занаят го привличат неудържимо. Не били за него мръсните овце и говедата, умиращи от жажда през сухия период. Много повече го привличали сладките ароматни гроздове, опияняващото червено вино и рисковете, несигурността и успехите, съпътстващи създаването на една индустрия, която би могла да стане световноизвестна. Това бе нещо, на което си струваше да си посвети живота.

След Австралия на Джилбърт му се струвало, че Англия е твърде малка, самоуверена и ограничена страна. Синевата на небето била твърде разпокъсана, времето — твърде студено, а градовете — пренаселени. Страна, където има много бедни, мръсотия и престъпления. Когато бащата на Юджени заяви, че напротив, Австралия била нещо повече от затвор и окаяно сметище за боклука от мошеници и всякаква измет от британските острови, Джилбърт разгорещено го опроверга. Такова било положението на нещата по времето на първата и втора флотилия преди около половин столетие. Сега изследователите били направили вълнуващи открития, възможностите на страната завладявали въображението и можели да направят хората невероятно богати. Свързаните с управлението заселници търсели трудолюбиви и предприемчиви млади мъже и жени, с които да създадат семейства. Депортираните затворници били само малка част от населението и притежавали ценното преимущество да бъдат евтина работна ръка. Самият Джилбърт никога не би могъл да построи къщата, която бил замислил, без да използва труда на бившите затворници. Щял да се заеме с това след завръщането си. Можел ли да очаква пристигането на невестата си след привършване на строежа?

Да, да, искаше да извика Юджени, защото се бе влюбила в енергичността и убедителността на Джилбърт Месингъм и най-вече защото той бе много предвидлив и общителен. Тя бе щастлива, че баща й се съгласява при условие, че изчакат пълнолетието й. Трите години щяха да дадат време и на двамата да се убедят в силата на чувствата си. Джилбърт щеше да се върне в Австралия, да построи къщата и посади лозята си, ако това бе възможно, а Юджени щеше да остане в Лайкфилд Корт, стара къща от червени тухли в имението Уайлтшир, което бе собственост на бащиното й родословие от двеста години насам.

Джилбърт се безпокоеше, че през тези три години тя щеше да продължи обучението си по музика, рисуване и други занимания, подобаващи на една дама и нито едно от тях нямаше да я подготви за живота в новата колония. Той с най-голямо удоволствие слушаше чудесния й френски, въпреки че това бе език, който самият той владееше малко. Неговото собствено образование бе повече с практическа, отколкото с класическа насоченост. Той, изглежда, мислеше, че притежаването на съпруга, която говори френски, бе като качество, което можеше да се сравнява с познаването на доброто вино.

Но нейната ученолюбивост не й отнемаше времето за писане на писма. Юджени обичаше да пише писма. Тя уверяваше мистър Месингъм, че писането на писма до него ще й достави огромно удоволствие.

За нея той живееше в писмата. Тя почти бе забравила как изглеждаше. Той бе набързо написаното писмо, което започваше с думите „Скъпа моя Юджени…“ и завършваше с „Не преставам да мисля за теб“ и ако съдържанието в посланията му описваше подробностите около строежа на къщата и отглеждането на по-устойчиви към чуждата почва сортове лозя, тя почти не му обръщаше внимание. Тя обожаваше да я наричат „любима“ и да има някого, който да мечтае да й посвети цялото си внимание.

През вълнуващите седмици преди отпътуването, сестра й Сара, която бе само с единадесет месеца по-малка от нея и която винаги бе вземана за нейна близначка, постоянно се обливаше в сълзи и умоляваше Юджени да доказва, че е щастлива. Предстоеше й нещо толкова ужасно — да пропътува с кораб петнадесет хиляди мили, за да се омъжи за човек, когото едва-едва познаваше.

 

 

Междувременно нещата бяха отишли твърде далеч и Юджени бе много горда да обръща внимание на опасенията й. Пък и какво ли друго би могла да прави тук? Джесика се бе омъжила за нейния благородник, а малката Елизабет, която бе по-млада от Юджени и Сара, бе сгодена за един доста заможен помощник на енорийски свещеник. Така че оставаха само Сара и Мили. Мили все още ходеше на училище, а пък Сара казваше, че никога няма да се омъжва. Тя възнамеряваше да остане в Лайкфилд Корт с мама и татко и да се грижи за тях на старини. Тя бе родена със самочувствието на стара мома.

А Юджени не бе такава и наистина доста се вълнуваше. Забавляваше се да стяга огромния си чеиз, защото в Австралия бе малко вероятно да успее да си купи прилични рокли или шапки от хубави платове. Обичайната дузина от всеки предмет трябваше да бъде удвоена и на всичко отгоре тя трябваше да вземе със себе си и цял куп домакински принадлежности. Джилбърт я помоли в писмата си да донесе различни мебели — масивна дъбова маса за хранене, столове и бюфет, легло и мебели за спалня по неин избор, тъй като той изцяло се доверяваше на вкуса й. Бе купила някои хубави неща за гостната, но без килима, понеже той вече си бе поръчал хубави килими от Китай, както и картини и други украшения. Кристалният полилей от Уотърфорд щеше да изглежда много добре, както и някое хубаво и стилно стенно огледало.

Останалата част от къщата можеше да бъде подходящо мебелирана с подръчни материали. Той случайно се бе натъкнал на един дърводелец — бивш затворник, който бе изработил мебелите за другите спални и кухнята. Мебелите от бамбук и тръстика бяха подходящи за местния климат. През лятото щяха да прекарват по-голяма част от времето си на верандата.

Последното и най-важно нещо, което искаше от нея да му донесе, бе колекцията от лозарски ножици, обещани от вуйчо й Хенри. Тя трябваше да изпрати някого до Франция, за да ги вземе. Ако не успееше да намери подходящ човек, на когото да се довери, трябваше да замине самата тя. Трябваше да внимава ножиците да бъдат внимателно смазани, за да не се повредят по време на дългото пътуване. Той бе уредил господата Чарлз Уортингтън и Кю Гардънс да я посъветват по този въпрос. Бе поръчал най-малко сто ножици, тъй като някои без съмнение щяха да се счупят.

След прочитане и обсъждане на това писмо, чието съдържание в по-голямата си част се отнасяше за лозята на Джилбърт, Сара заяви, че вече се чувства пияна.

— Спри, моля те, че ще стана алкохоличка! — умоляваше тя.

Юджени закачливо се изсмя.

— Няма такава вероятност!

— Джилбърт май се е вманиачил на тая тема.

— Всеки мъж, който иска да успее в живота, трябва да е отдаден изцяло на избраното занимание — малко педантично отвърна Юджени.

— Да, знам това, но нали неговото занимание изисква често да опитва продукцията?

— Така е, но аз никога не съм забелязала вуйчо Хенри да става по-лош от виното — възрази Юджени. — Чувала съм, между другото, че в Австралия пият ром. Мога да те уверя, че на мен няма да ми хареса.

Вълнуващо бе да предприеме пътуване до Лондон и да търси мебелите, за които я бе помолил Джилбърт. Разполагаше с пет хиляди лири, които той й даде. Сториха й се цяло състояние, макар че след като се зае да подбира качествени мебели, каквито желаеше Джилбърт, парите бързо се стопиха. Извади късмет, че баба й се съгласи да й даде едно балдахиново легло като сватбен подарък. То бе във френски стил ампир, оцветено в бледосиви тонове и декорирано с позлатени купидони, свързани с панделки.

Скъпоценното й пиано, което също бе подарък от баба й за осемнадесетия рожден ден, не можеше да остане по-назад. В багажа й имаше множество лично нейни неща като писалището й, любимите й акварели, кувертюрите за легло, дрезденските сервизи за вечеря и чай, сребърни предмети, ленени покривки и спално бельо. Всички тези неща щяха да й помогнат да се чувства по-добре в дивата и затънтена Австралия.

Но сега, три месеца по-късно, когато Джилбърт нетърпеливо спореше, безпокоейки се за лозята си, тя успя само да помисли, че прекрасното й френско легло щеше да се окаже твърде крехко за едрата му фигура.