Дороти Идън
Горчиво вино (19)

Осемнадесета глава

Дългият ден преваляше. Джилбърт се върна неочаквано за обяд. Бе обезпокоен, защото Юджени почти нищо не хапна.

— Да не би и ти да си препила снощи?

Тонът, с който го изрече, бе доста любезен и дори имаше нотка на извинение. След като бе успял да осъществи успешно замисъла си, той бе в състояние да се държи нежно и очарователно.

Юджени се чувстваше уморена от шока, нещастна и болна през цялата сутрин. Тя бутна чинията встрани и каза, че като че ли леко я тресе и би искала да полегне. По-късно мисис Джарвис би могла да донесе бебето горе. Нима можеше да гледа спокойно пълничкото личице на детето си, вземайки решение да го напусне? Двама души обичаше най-много на света — Колм и сина си. Кой от тях трябваше да бъде мечта и кой — реалност?

Колм бе казал, че можели да пресекат Блу Маунтайнс и да изчезнат, ала тя добре знаеше, че петното на позора следваше всяка жена, която е напуснала мъжа си, за да избяга с друг. Така беше както в Австралия, така и в Англия, макар че тук човек можеше по-лесно да преодолее общественото мнение. Дори бе възможно да води почтен живот под чуждо име.

Когато Колм намереше бележката й и отговореше, тя щеше да вземе решение. През този ден не можеше да планира каквото и да било, докато не преминеше ужасното й главоболие.

Съвсем скоро тя щеше да поеме надалеч от Иръби, от парка, от Пибоди, от мисис Джарвис, която държеше пълната ръчичка на Кристофър и й махаше за сбогом, от Джилбърт, който бе присвил очи към слънцето, за да прикрие самотата си… Тази сцена оживя пред очите й. Тя се раздвижи и се събуди, точно когато мисис Джарвис влизаше тихо с подноса с чай.

Малко по-късно мисис Ешбъртън дойде да вземе недокоснатия поднос.

— Какво става, Юджени? Сърдиш ли се за нещо? Не мога да понасям сръдните.

— Не се сърдя — отвърна намусено Юджени. — И не е необходимо да ме гледаш така. Просто стомахът ме боли.

— А-ха!

— За бога, мисис Ешбъртън! Произнесе това „а-ха“ така тайнствено и с такъв висок глас, че ме заболя главата. Какво искаш да кажеш?

Мисис Ешбъртън започна да се смее с нейното подобно на цвилене хихикане.

— Наистина, скъпа моя, за човек, който винаги е бил ненаблюдателен, ти си удивително съобразителна. Преди една-две седмици казах на мисис Джарвис, че ще ни съобщиш някои новости за себе си, когато му дойде времето. Твърде дълго съм живяла и имам усет за тия работи.

Юджени скочи от леглото.

— Мисис Ешбъртън, нямам намерение да обсъждам личните си работи с прислугата!

Най-малко това бе искала да каже, но това, което намекваше мисис Ешбъртън, бе абсолютно неприемливо. Все пак здравият разум й казваше, че би могло и да е истина. С Колм тя бе изживяла нещо подобно на щастлив сън и не бе обърнала внимание на някои съществени неща.

Проницателните очи я наблюдаваха.

— Това ли било, скъпа? Колко време смяташ да го държиш в тайна? Ела, дете! Защо гледаш така?

Юджени блъсна възглавниците със свити юмруци.

— Това е толкова наскоро след Кристофър. Не желая да имам дете точно сега!

Върху лицето на мисис Ешбъртън се изписа състрадание.

— Все още ли си спомняш раждането със страх? Трябва да отбележа, че бе наистина тежко. Все още те чувам да казваш: „Срешете ми косата! Помогнете ми да изглеждам добре, преди съпругът ми да е дошъл!“, докато ти самата нямаше сила и пръста си да помръднеш. Това бяха думи на влюбена жена. И ти бе напълно права, защото Джилбърт бе изключително горд с теб.

Бебето е било в утробата й, когато бе легнала с Колм…

Иронията бе жестока. Интимното им щастие бе разрушено. Сега тя никога не би могла да отиде при него. Една жена, очакваща дете от друг мъж!

— Но втория път няма да бъде така трудно — каза оживено мисис Ешбъртън. — Престани да гледаш така нещастно. Ела долу и кажи на Джилбърт. И без това той се нуждае от повдигане на духа. Бе ужасно обезпокоен от закъснението ти миналата вечер. Предполагам, че вече бе започнал да си мисли, че си избягала с онзи ирландец!

Предизвиквайки съдбата, тя постъпи точно така, както я бе посъветвала мисис Ешбъртън и слезе на долния етаж вечерта. Но решението й не бе много подходящо. Изглеждаше й невъзможно да поведе разговор и след няколкото направени опита Джилбърт поиска да знае дали не би предпочела да се върне в стаята си, защото все още изглеждала зле.

— Не съм болна — упорито отвърна тя. — Оправих се.

— Е, да, лицето ти е бледо като покривката на масата, а видът ти е бодър като на умиращо от глад коте. Да не би да се терзаеш заради пияния си ирландец?

Не би могъл да каже нищо по-пресметливо от това, за да я накара да се изчерви. Тя разбра, че той съвсем преднамерено опитваше да я провокира.

— Не желая да ми говориш с такъв език!

— Казвам самата истина.

— Той се напи, защото ти постоянно пълнеше чашата му с отвратителното си вино. Мразя виното ти! Това е самата истина и аз най-после трябва да ти я кажа!

Джилбърт силно се разсмя. Винаги, когато се смееше, лицето му изглеждаше приветливо, очите му ставаха по-сини.

— Това повече ми харесва — каза Джилбърт. — Вече бях започнал да мисля, че си изгубила остроумието си. Нищо ново не ми казваш. Аз знаех това. Никога не си харесвала лозята и лозарството, нали? Не те обвинявам.

Тя удивено погледна към него.

— Не те ли притеснява това?

— Очаквах да ми кажеш истината. Всяка жена би ревнувала от професията, която отнема толкова много от времето на мъжа й.

Ревност! Значи така си го обясняваше той? Тя изумено се вгледа в него.

— Не мога да разбера — поде той, — защо си решила да ме провокираш, като се отдадеш на флиртуване. Нямам намерение да те успокоявам, че най-накрая си успяла.

Той твърде много си позволи! Много й се искаше да му обясни как стояха нещата, но заради бебето не можеше да го направи точно сега. Може би никога нямаше да събере сили да го стори.

— Наистина не е имало за какво да се притесняваш — уморено каза тя. — Най-после ще се убедиш, че ти принадлежа напълно.

Изглеждаше, че и за него това не бе тайна.

— Бебе ли? — попита радостно той. — В интерес на истината, аз имах известни подозрения.

— Как така всички, освен мен са знаели? — проплака отчаяно Юджени, а Джилбърт отново се разсмя.

— Твоите настроения са изписани на лицето ти, любов моя. Това е очевидно, поне за мъжа ти. Не се съмнявам, че и външен човек би могъл да ги разбере. Много добре стана, че ирландецът си замина. Сигурен съм, че не би се захванал да рисува бременна жена.

Тъй като тя не отговори, той отправи продължителен и все още изпитателен поглед.

— Ти желаеш това бебе, нали?

Тя наведе глава.

— Знаеш, че обожавам децата.

— Ти искаш да имаш това бебе. Гледай напред! Искам от теб да си щастлива. Аз построих Иръби заради теб!

— Знам това.

— Не можеш да направиш щастлив някого, който не желае това! — каза с отчаяние той и гласът му пробуди чувството й за справедливост.

— Понякога ми е мъчно за дома. Много ми е трудно да крия това.

Нотката на безпомощност в гласа й го подтикна да я вземе в обятията си.

— Чуй какво ще ти обещая. Веднага, след като имам добра реколта, ще те изпратя да погостуваш на семейството си. Сестра ти също тъгува за теб и затова ти пише непрестанно.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Ами децата?

— „Децата“ ли? — попита развеселен той. — Право да ти кажа, аз бих искал да са дузина. Като му дойде времето, ще решим и този проблем. А сега ти предлагам да напишеш на Фил и Марион Ноукъс. Ще ги поканим тук за няколко дни. Фил ще може да те прегледа, а Марион ще ти разкаже всички клюки за Сидни. Това ще сложи край на мрачното ти настроение.

През тази нощ, както можеше да се очаква, тя се сгуши в прегръдките му. Той не предприе нищо, само я притисна по-близо до себе си, въпреки че тя усещаше яростната съпротива на тялото си. Тя му бе благодарна за сдържаността, макар да усещаше някакво леко непреодолимо и предателско вълнение от допира с мъжкото тяло. В съзнанието й така ясно изникна образът на Колм, че сълзи започнаха да се стичат от затворените й клепачи.

 

 

Единственото нещо, което вълнуваше Марион Ноукъс, бе, че Еразъм бе прогонен на задната веранда.

— Но той е толкова забавен, Юджени! Нали не те е напуснал с някакви тайни помисли? Чух го да говори с гласа на Джилбърт, а дори и да не бях видяла онзи прекрасен портрет, който Колм О’Конър е нарисувал, щях да разбера, че е бил тук. Тази птица мърмореше нещо с ирландски акцент.

— Той може и да плаче като бебе — каза малко апатично Юджени. — Можеш ли да си представиш, главата му е пълна със звуци, издавани от Кристофър и бебето на мисис Джарвис?

— Да не би да се оплакваш? — попита Марион.

— Не, естествено.

— Бих те напердашила, ако това бе така. Изглежда, че не можеш да разбереш кога си щастлива.

— Всяка сутрин повръщам.

— А аз с удоволствие бих приела да го правя и всяка вечер.

— О, бедната ми, Марион! Прости ми!

— Прощавам ти, защото аз можах да създам само едно болно дете, което не можа да оцелее. С какво ли сме заслужили такава съдба? Но то може да те накара да приемаш по друг начин нещата, когато сутрин ти е лошо. Може би аз ще облекча донякъде страданието ти.

— Какво е бебето на Бес Кели?

— Момченце, тежащо десет паунда. За малко да разкъса бедната Бес, а тя е на мнение, че малкото грозно дяволче било красиво. В интерес на истината, така мисля и аз.

— И след това твърдиш, че не си сантиментална! — каза Юджени.

Другата жена отвърна със свиреп приглушен глас:

— Е, не мога непрестанно да плача, нали?

Тя можеше да прекарва по-голямата част от времето в игра с двете бебета. Роузи Джарвис бе започнала да лази, но нейният свят се въртеше около дървената кошара на Кристофър. Марион безкрайно се забавляваше да види двете бебета заедно.

— Какво ли ще стане с тях, когато пораснат? — питаше се тя. — Изглежда, че не биха понесли да ги разделят.

— Джилбърт иска да изпрати Кристофър в специалното училище, което бе открито в Бадърст — каза Юджени. — Това ще стане, когато навърши осем-девет годинки. Междувременно ще бъде зает със собственото си братче или сестриче. А Роузи? Предполагам, че ще се учи да помага вкъщи.

— Тя е едно прелестно малко създание!

— Тя е дъщеря на затворници.

Марион изгледа сърдито Юджени.

— Винаги ли ще ми напомняш този факт? Въпреки всичко тя е млечна сестра на твоя син.

— Така е.

— Уверявам те, Юджени, че понякога ти не само приличаш, а и се държиш като господарка, милейди от имението. Точно така — недружелюбно, студено и надменно, високомерно.

— А не съм ли „господарка на имението“? — попита със същия възмутен тон Юджени.

В отговор Марион скептично се изсмя.

— Ти си австралийка като всички нас. Може би си открила, че досега само съпругът ти позволяваше да се държиш така. Но ако той си остане такъв романтичен глупчо, аз се съмнявам, че ти някога ще го проумееш.

Юджени леко се намръщи.

— Наистина не разбирам какво се опитваш да кажеш.

— Опитвам се да ти кажа, че не можеш да смесваш порядките на два свята. Или нещо от този род. Но може би ти можеш. Не поставям под съмнение способностите ти. Може би се нуждаеш и от още няколко себеподобни тук?

— Марион! Не ме ли одобряваш?

— Опазил ме Бог! Та аз те обичам, възхитително придирчиво създание! Но ти живееш като в оранжерия и не си се сблъсквала с жегата, мръсотията и мизерията на този новосъздаден свят.

— Да не би Иръби да е оранжерия? — попита Юджени, оправяйки муселинената си рокля. — Сигурна съм, че то е точно такова, каквото си го е представял Джилбърт.

 

 

Писмото на Колм, което тя бе очаквала с огромно нетърпение цели три месеца, най-после пристигна. Бе донесено от млад мъж с брада, който яздеше уморен кон. Той каза на Елън, която го посрещна на вратата, че бил помолен да предаде писмото лично на господарката на имението.

Елън дотича в дневната, където Юджени пишеше.

— Госпожо, пристигна един ядосан човек, който носи писмо за вас. Ще трябва да дойдете. Нямало да го даде на никой друг.

Сърцето й се разтуптя. Не бе необходимо да отваря запечатания плик, за да разбере от кого бе изпратено. Тя се разпореди младият мъж да бъде отведен в кухнята и да му бъде дадена храна. Копнееше да го попита кога за последен път бе видял Колм и как е той. Едва сдържаше нетърпението си да отвори писмото. Тя се качи в спалнята, затвори вратата и се отпусна в креслото пред прозореца, за да прочете скъпоценното послание.

„Alannah,

Ти ме бе помолила да ти пиша и аз го правех всяка вечер, след като открих бележката ти в джоба ми. Но повечето от писанията ми бяха унищожени, защото едно е да напишеш, а съвсем друго — да изпратиш писмото, без да се притесняваш, че би попаднало в чужди ръце. Сега най-после имам тази възможност. Младият мъж, който ти носи това писмо, ми обеща на път за Сидни да се отбие в Иръби.

Няма да си губя времето да се извинявам за онова жалко положение, в което изпаднах през последната вечер, но в същото време те моля да го забравиш, защото оттогава не съм го правил и нямам намерение да го правя и занапред.

Искам да знаеш, че ще живееш в сърцето ми завинаги. Аз непрекъснато се връщам към преживяното онзи ден край езерото и ти благодаря отново и отново. Наложи ми се да работя много усилено и старателно след пристигането ми в Бадърст, който е от другата страна на Блу Маунтайнс. Рисувах децата на някакви френски заселници и един мосю Едуард и съпругата му — много приятни хора, приказливи и жизнерадостни. Също така давах уроци по рисуване на по-голямата им дъщеря Маргюрит и станахме добри приятели. Не трябваше да забравям и книгата си и затова направих рисунки на планински цветя и се запознах с много нови видове птици. Сама ще се убедиш в намеренията ми да стана богат и да направя голямо състояние и може би тогава… ще се осмеля да говоря за тази безумна мечта? За една стара сива къща, зелен парк, покрити с мъх напукани статуи и диви иглики под дърветата, лека мъгла и прозиращи през нея слънчеви лъчи и за теб самата в тази къща и този парк.

Умолявам те да отговориш на това писмо и да оставиш на Едуард да се погрижи за донасянето му. И ми кажи, че вярваш в мечти.

Твой странстващ ирландец, Колм.“

Юджени прочете писмото със смесени чувства на облекчение и тревога.

Изглеждаше, че Колм никога не би се решил на такава безумна постъпка като това, да я моли да избяга с него, преди да можеше да й предложи нещо конкретно. Ето защо тя не бе изправена пред незабавното и мъчително задължение да го лиши от илюзиите му.

Тази мисъл й донесе облекчение.

През тези три месеца Колм е трябвало да оцелее, а той бе достатъчно практичен, за да разбере, че с мечти не можеше да се изхрани.

Но мечтата бе прелестна. Сивата къща и зеленият парк, белите гълъби, кръжащи във въздуха. Юджени се усмихна.

„Аз добавих и гълъби“ — щеше да напише тя.

Някой потропа на вратата.

— Да! Кой е? — извика разсеяно тя.

Надникна Елън.

— Господарят ме изпрати, госпожо. Той пита дали сте добре, обядът е станал студен.

— Чувствам се малко уморена, Елън. Помоли мисис Джарвис да ми донесе поднос с малко супа и печено месо. Възнамерявам да прекарам тук следобеда.

— Добре, госпожо.

— Ще дойда да видя бебето, преди да заспи.

— Да, госпожо.

Елън се поклони и излезе. Тя добре се бе научила да прави реверанси, мислеше Юджени, настанявайки се удобно зад писалището.

„Ти живееш в сърцето ми…“ — започна писмото си Юджени.

 

 

Бебето бе очарователно. То правеше смешни опити да се изправи на неуверените си дебели крачета. Удряше топчестите си юмручета и гърлено се смееше. Бе много красиво и като че ли осъзнаваше своя чар. Малката му млечна сестра му подаваше играчки.

— Тя го глези — мрачно каза мисис Ешбъртън. — Щом започва така още от люлката, този млад човек ще очаква жените да му слугуват цял живот.

— Надявам се да е така — отвърна мисис Джарвис, мислейки си, че Кристофър бе наследил очите на баща си — тъмносини и много енергични. На такива очи една жена трудно би устояла.

Малката Роузи също бе взела от чертите на баща си, но не много. Хари Джарвис бе имал тясно лице и леко скосени кафяви очи. Той беше дребен на ръст и Роузи бе наследила дребното му телосложение, правата кестенява коса и странните скосени очи. Приличаше на малка фея. Възможно бе един ден тя да се превърне в съблазнителна млада жена, мислеше си мисис Ешбъртън. Малката не бе взела нищо от красотата на майка си.

 

 

Всички очакваха появата на новото бебе. Юджени, която така страдаше през първите месеци на бременността си, изглежда се бе отървала от страховете си и сега изглеждаше доста по-жизнена. Въпреки че доста се заседяваше зад писалището си, пишейки безкрайни писма и май се бе вманиачила на тая тема. Писмата бяха като отдушник за нея. Не се срещаше с познати и приятели, не правеше почти нищо повече от това да ходи на църква всяка неделя и да посещава от време на време мисис Буърки, болнава и измъчена от носталгия.

Бебето трябваше да се роди по времето, когато гроздето започваше да узрява. Засега времето бе идеално. Лозите, оцелели след голямата слана, се бяха привели от изобилната реколта, а новите насаждения цъфтяха. Никой не се осмеляваше да прави прогнози и за ден напред, но по всичко личеше, че раждането на бебето и новата реколта щяха да бъдат напълно сполучливи.

Все пак съществуваше един проблем и доктор Ноукъс го бе изразил чрез мнението си, че Юджени не бе такъв тип жена, която щеше да има достатъчно кърма. Ето защо трябваше да намерят друга млада жена, очакваща дете по същото време, или Юджени можеше да избере да опита по-трудния метод на хранене на бебето с биберон и мляко. Мисис Джарвис каза, че второто било за предпочитане. Тя като че ли ревнуваше, че друга жена щеше да й отнеме досегашната привилегия. Майчинството бе доразвило фигурата й. Тя бе наедряла в гърдите и бе много странно, че все още не се бе намерил кандидат, който да поиска ръката й, освен Том Слоун, който й се възхищава, но тя държеше очите си наведени, а устата — затворена. Никой не знаеше какви мисли и надежди се таят в ума й. Вероятно тя имаше всичко, което бе пожелала.

Слънцето, което бе така благодатно за узряването на гроздето, бе мъчително за Юджени през последните седмици от бременността й. Тя обикаляше из затъмнените стаи изтощена и отпусната. Само в ранните утринни и късните вечерни часове се осмеляваше да се покаже навън, но и тогава не правеше нищо друго, освен да се разхожда по изсъхналата тревна площ, спирайки тук и там да помирише клюмналите рози или да се възхити на някое ново хрумване на Пибоди.

Пибоди неуморно пренасяше ведра с вода, правейки компания на господарката, докато се разхождаше из парка в прекрасните утрини и златисти вечери. Той отделяше специално внимание на белите пълзящи растения, защото знаеше, че тя ги обича. И тя самата приличаше на тях с бледите си, влачещи се по земята рокли. Ведрото вода, излято около корените, съживяваше розите, но господарката съвсем се изчерпваше в горещините — очите й се разширяваха, а лицето пребледняваше.

Когато слънцето най-после залезеше, а евкалиптовите дървета се възправяха гарвановочерни и самотни срещу бледнеещото небе, тя за малко се оживяваше.

— Шибоят ухае много приятно, Пибоди. Можем ли да засадим повече от него догодина? Мисис Буърки ми обеща няколко вида карамфили от парка на губернаторската резиденция. Мислиш ли, че ще поникнат в тази суха почва?

— Аз не се справям толкова зле, госпожо. Всички растения, за които мислехте, че няма да се прихванат — розите, самакитката и божурите, вече цъфнаха.

— Това се дължи на грижите ти, Пибоди. Да се надяваме, че изворите няма да пресъхнат. Мистър Месингъм каза, че се случвали такива неща.

— До следващото лято и дърветата ще пораснат. Ще имате повече сенчести места и няма да е нужна толкова вода. Имам намерение да покрия с чакъл алеите, за да не се вдига прах. Мислех да посадя рододендрони в дъното и да оформя една красива зелена алея.

— Бих искала да засадим и няколко люляка — каза Юджени. — Тъмнолилави и червени люляци и бели рододендрони. Ще бъде прекрасно, ако успеем да склоним и дивите безстеблени иглики да поникнат.

— Не можете да имате всичко, милейди. След като се каните да садите лимони и портокали в парка си, ще трябва да се откажете от такива нежни цветя като безстеблените иглики. Навярно сте забелязала, че някои неща в тази страна имат известни преимущества.

Юджени въздъхна.

— Да, Пибоди. Абсолютно си прав. Не ти ли е мъчно за дома понякога?

Старият човек ядосано се намръщи.

— Ще си дам време за една-две такива мисли, когато легна да умирам. — Той вдигна градинарската си мотика и затътри крака нанякъде. — Безстеблените иглики са си точно на мястото. Бледи и нежни творения. Бих ви ги дал, ако можех, милейди.

В края на лятото мисис Буърки, жената на губернатора, бе сломена от жегата. Тя лежеше в леглото си, а слабото й изпотено лице бе започнало все повече и повече да придобива цвят на восъчна свещ и след три седмици тя почина.

Джилбърт искаше да спести на Юджени тази новина. Мисис Ешбъртън възрази грубо:

— Как така?

След като тъжната новина бе разгласена, Юджени каза:

— Джилбърт, ако и аз умра по време на раждането, бих искала да ме погребете близо до мисис Буърки. Тя бе най-скъпата ми приятелка в тази пустош.

— Що за глупости говориш! — яростно избухна Джилбърт.

Той не знаеше какво повече да каже. Ненавиждаше меланхолията и щеше да се опита да предпази Юджени от нея. Бялото й лице приличаше на перла в затъмнената стая. Тя бе съвсем спокойна. Защо ли не зарида, или да даде воля на мъката си?

Той можа само да й каже, че второто раждане е по-леко от първото. Нали и Фил Ноукъс бе казал същото?

Състоянието на Юджени не й позволяваше да отиде на погребението на мисис Буърки. Тя накара Пибоди да направи венец от цветята и го изпрати до Перъмейта.

— Аз сама ще подбера цветята — каза Юджени.

Но не успя да го направи, тъй като още преди Пибоди да подреди отрязаните лилии и делфиниумите, Юджени бе принудена да му се извини, че трябвало да влезе вътре. Тя неочаквано получи няколко пристъпа.

 

 

Бебето й, едно крехко мъничко момиченце, напомняше попова лъжичка и бе взело от майка си големите сиво-сини очи. То се роди през нощта и дойде на бял свят шест седмици по-рано, но въпреки това гласът му бе силен. Когато малката главица легна върху извитата й ръка, тя изпита нежност. Не се беше чувствала така с първото си бебе. Защо ли?

— Искам да я нарека Виктория — каза тя.

— Твърде голямо име за малката скарида — каза мисис Ешбъртън.

— Щом е мъничка, ще има нужда от внушително име.

— Нека бъде така — каза Джилбърт.