Дороти Идън
Горчиво вино (18)

Седемнадесета глава

„… Всички сме много оживени — написа Юджени на Сара — от визитата на младия ирландец на име Колм О’Конър. Той рисува портрета ми заедно с бебето, седнали в парка на фона на къщата.

По молба на мистър О’Конър аз съм облечена в бледолилавата копринена рокля със зеления кадифен колан. Косата ми е навита на спирала и е преметната на лявото ми рамо. Бебето е седнало в скута ми, а като едно оригинално допълнение се явява изображението на Еразъм в клетката, която е встрани от мен.

За пръв път след пристигането ми в Австралия аз усещам, че живея живот, който ми харесва. Обличам се и играя с бебето; давам разпореждания за храната; наблюдавам Пибоди и Елън, на която все още не й достигат почти всички добродетели, освен старание; обикалям из парка с Пибоди, понеже той изключително много се засяга, ако не обърна внимание на важната му особа; позирам с бебето около час или повече, за да може мистър О’Конър да работи над портрета ни; занимавам се с моите собствени картини или с ръкоделието, когато съм с мисис Ешбъртън. Тя също би се чувствала засегната, ако пропусна да й отделя от времето си. Денят отлита неусетно. След това е време да се обличам за вечеря. Дните са по-къси и лампите са запалени, а завесите — спуснати. Мистър О’Конър е превъзходен събеседник. Той дори предразполага Джилбърт да се настройва лирично по много въпроси. Джилбърт не е много словоохотлив, с изключение на темата, по която има най-добри познания — лозарството. Но мистър О’Конър притежава онази странна ирландска дарба да накара всекиго да изглежда остроумен, дори и мисис Ешбъртън. Не съм се смяла толкова много, откакто пристигнах в Австралия…“

Това естествено не би могло да продължи вечно. Портретът щеше да бъде завършен и Колм О’Конър щеше да продължи по своя път.

Бе много добре, че нямаше да продължи вечно, защото Юджени чудесно осъзнаваше факта, че бе започнала да изпитва прекалено силни чувства към него. Той я привличаше неудържимо. Струваше й се, че го бе почувствала още в първия миг от запознанството им. Тогава сърцето й започна да бие по-бързо, а сега то учестяваше пулса си всеки път, когато тя дочуеше стъпките или гласа му. Тя откри, че е започнала да полага извънредни усилия за външния си вид и се караше на Фоби, ако дантелените й шапчици или муселинените рокли не бяха безупречно изпрани и ако фустите й не бяха колосани, а обувките не блестяха. Вместо да й носят подноса със закуската в стаята, тя предпочиташе да слиза да се храни в трапезарията, проявявайки прекалено голям интерес към въпросите на домакинството и дори разговаряше увлечено с Джилбърт за проблемите на лозята.

Когато Джилбърт пожелаеше да узнае защо така внезапно се бе променила и увлякла от проблемите на лозарството, тя изживяваше мигове на вина и разкаяние. Тя не се бе променила и все още й прилошаваше при мисълта за миризмата в избата, а рисковете в тази индустрия й се струваха прекалено големи. Но как би могла да си признае, че в желанието си техният гост да я вижда само в благоприятна светлина, тя бе затънала в лицемерие и суета? Гледайки отражението си в огледалото, тя откриваше, че за първи път в живота си изглеждаше почти красива. Закриваше лицето си с ръце от срам и след това отново поглеждаше с мисълта, че майчинството я правеше по-красива отпреди.

Радост за нея бяха разговорите с художника. Не бе разговаряла толкова много, откакто напусна Лайкфилд Корт. Разбра колко бе жадувала за интересен събеседник. Сега думите сами излитаха от устата й. Тя седеше, осветена от слънцето или скрита в сянката с играещото бебе на скута си и папагала встрани от нея. Полите на плътната бяла коприна изящно се разстилаха около нея, а широкополата й сламена шапка със зелени панделки бе небрежно захвърлена на тревата. Тя говореше и се смееше, докато мистър О’Конър не й кажеше да застане неподвижно за миг, защото имало едно излъчване, което искал да улови.

Той стоеше изправен пред статива си, облечен в работните си дрехи — изцапани от боите панталони и шал, пъхнат свободно под яката на ризата му. Слънцето подчертаваше блясъка на гарвановочерната му коса. Докато работеше, лицето му бе сериозно и вглъбено. Ако бебето започнеше да пляска с ръчички и да гука или Юджени направеше някоя духовита забележка, той повдигаше очите си от платното и се разсмиваше. Този смях издаваше тяхната близост.

— Ние възприемаме нещата по един и същ начин — каза Юджени. — Предполагам, че е така, защото сме водили почти еднакъв начин на живот. Мъжът ми не се разсмива от нещата, които аз намирам за смешни. — Това бе първата неясна критика, която тя отправи към Джилбърт. Почувства се неловко и наведе глава, за да целуне пълничкото вратле на бебето, добавяйки: — Джилбърт е имал самотно и мъчително детство. Това го е направило много силен и го е научило да оценява логиката на фактите. Той не е имал време да обсъжда абстрактни неща.

— А вие обичате ли абстрактното?

— Да, обичам. Човешкото въображение не бива да бездейства. Аз обичам да фантазирам, но тук е страната на логиката и неоспоримите факти.

— А вие сама разбирате, че не сте част от нея. А още по-малко пък аз.

— А на коя страна принадлежим ние? — попита Юджени и сърцето й се разтуптя.

— На Англия, ако щете. Но много повече на Ирландия. Там бихте могла да осъществите всичките си странни приумици. Ние живеем в приказна страна. — Той замислено се загледа в нея и ръката му с четката сякаш се вкамени. — Мога да си представя как се разхождате там в един самотен парк под огромни дъбове. Роклята ви докосва неокосената трева. Очите ви са с цвят на мъгла. Ето на коя страна принадлежите, alannah^[1].

Това не бе приумица, а опасен факт. Юджени така притисна детето към гърдите си, че то започна недоволно да се върти. Тя слушаше като омагьосана.

— Кой би помислил, че мястото ви е тук? Вие се нуждаете от изисканост, атмосфера, дъжд и цвета на мъха по дърветата, от старинни сиви къщи, приличащи на привидения, а не от яростното слънце, прах и птици, които крещят като стари вещици. И грозни, и привлекателни като порока змии.

Той рисуваше с бързи и решителни движения. Юджени разбра, че той й говореше за собствените си нощи. Значи, той също се измъчва от тях. Устните й се разтрепериха от вълнение.

— Моите сънища са свързани със затворниците. С мъжете, оковани във вериги. — Тя бе живяла с мисълта, че никога не би могла да говори с някого за това. — Една нощ видях Джилбърт да бие един от тях. Знам, че това наказание бе необходимо. Джилбърт каза, че трябвало да свикна с този факт, но аз никога не ще мога да го сторя. Никога.

— Построил е за вас импозантна къща — каза Колм О’Конър.

— Знам, но също така е бил воден и от интереса за задоволяване на собствените си амбиции, а и на суетата си, предполагам.

— И ви е поставил в тази къща като украшение. Той има добър вкус.

— За остатъка от живота ми! — въздъхна Юджени. По-рано тя не бе осъзнавала така ясно тази действителност.

Колм О’Конър я погледна многозначително.

— Е, не прекалихме ли малко с приумиците? Онези окаяни мъже от бараките в подножието на хълма са затворниците, а не красивата мисис Месингъм. Не сме ли твърде претенциозни в преценките си за тази страна? Залезите идват направо от рая… или от пламтящия ад, кой знае… а цветовете на птиците ме карат да се чувствам като пиян, или луд. Дали е възможно това да ни промени до такава степен, че да забравим дори за Британските острови?

Той каза „ни“.

— Все още не сте видял черните лебеди от езерото — каза Юджени, отклонявайки се от темата. — Все още не мога да разбера дали ги намирам красиви или ми напомнят оплаквачки от погребение. Някой ден ще трябва да пояздим до там и да ги видим. Колко време още ще отнеме рисуването на портрета, Колм?

Името му се бе изплъзнало несъзнателно от езика и лицето й пламна.

— Една или две седмици, alannah.

Тя не смееше да го погледне. Ласката в гласа му бе съвсем явна.

— Време е да прибера детето вкъщи. Бихте ли взели Еразъм?

Папагалът неочаквано плесна с крила и изкрещя. После изрече с тих прочувствен глас: „Alannah“.

Те се спогледаха объркано. Колм разклати клетката.

— Мили боже, та ти си бил много умен!

След това се разсмя и лицето му бе така весело, че накара Юджени да се присъедини неуверено към смеха му.

— Една мъничка ирландска дума, която не означава нищо — каза той.

— Наистина ли?

— Е… може би малко повече от нищо. Остави ме да си държа езика зад зъбите в присъствието на тази перната вещица.

Това, че я улови под ръка, докато прекосяваха парка, изглеждаше като случаен жест.

Като погледна през прозореца, Моли Джарвис ги видя да приближават към къщата. Изглеждаха като щастливо семейство — бебето, което се смееше, докато майка му го люлееше във въздуха, и ирландецът, чието внимание бе изцяло насочено към тях.

Лицето на господарката не бе така розово заради господаря. Бе жалко, че тя не разбираше, че сладкодумният ирландец просто я ласкае. Изглежда, че тя приемаше насериозно всяка дума на джентълмена.

— Какво е мнението ти за него, Моли?

Моли се обърна и дъхът й секна от изненада.

— Не знаех, че сте тук, сър. Чаках господарката, за да нахраня детето.

— Аз също съм гладен. Можеш ли да ми предложиш нещо преди обяда? Искам този следобед да отида с кабриолета до Перъмейта и да намина към складовете.

— Разбира се, сър. Има студено говеждо месо и студена баница със свинско.

— Сложи ми по малко и от двете, Моли. Ще ям в кухнята.

Той бе започнал да я нарича Моли много скоро след онази ужасна нощ, когато падна сланата и когато тя едва не загуби бебето си. Той не направи нищо повече, освен че й изказа обикновена благодарност за помощта й през онази нощ, но обръщението му към нея по име изразяваше неговата признателност.

Това дълбоко я трогна. Все пак бе забелязала, че в присъствието на господарката тя бе просто мисис Джарвис, но не си позволи да гадае дали това имаше някакво по-особено значение. Самообладанието й бе тренирано достатъчно дълго, за да я подведе точно сега. Тя бе заета с изпълнението на обичайните си задължения, наслаждавайки се на бебето си и откривайки ненадейно, че посредством кърменето, другото бебе също бе завладяло сърцето й. Това едва ли бе изненадващо. Та то беше син на Джилбърт Месингъм.

— Не отговори на въпроса ми, Моли. — Дълбоката бръчка на челото му, която се появяваше в моменти на ярост, бе много изразителна. Той отново погледна през прозореца и очите му се присвиха подозрително. — Какво мислиш за нашия ирландски приятел?

— Виждала съм такива като него и преди — каза Моли.

— Искаш да кажеш — много очарование и никаква отговорност?

— И пиенето, сър.

— А! Но той не е близнал и капка повече от чаша вино по време на вечеря.

— Все някога ще поиска да опита отново.

Моли погледна господаря си откровено и забеляза, че той й се усмихва с благодарност за проявеното разбиране. Тя знаеше много добре, че той й се възхищава за това, че бе способна, наблюдателна и дискретна. Тя се питаше какво ли би си помислил, ако узнаеше колко често си спомня тя за целувката му в мрака.

Той винаги се бе учудвал на категоричния й отказ да се омъжи за скучния дребничък Том Слоун.

След миг обаче вниманието му бе отвлечено от нея и дълбоката бръчка на челото му се появи отново.

— Е, Моли, моята жена няма опита, който ти имаш. Не е ли жалко, че опитът винаги е горчив?

 

 

Понеже бе настъпил хубав зимен ден и бе топло както в Англия през лятото, на Юджени й хрумна да поязди към езерото и да покаже на мистър О’Конър черните лебеди, за които му бе разказвала. Джилбърт бе заминал за Перъмейта, мисис Ешбъртън дремеше в плетения стол на верандата, а Елън щеше да отнесе Кристофър в стаята му след храненето.

Те яздеха спокойно надолу по прашната пътека, а след това нагоре по хълма, докато къщата и лозята се изгубиха от погледа им и останаха само ниските склонове, самотните евкалиптови дървета, бодливите храсти и острия пронизителен писък на калугериците, а в една далечна падина водата на езерото шумолеше с плясъка на вълните.

Отдалече то приличаше на сапфирено бижу, но Юджени знаеше, че водата е застояла и дъното е покрито с тиня, която по време на сушата се изпаряваше под изгарящите лъчи на слънцето, оставяйки само една пропукана яма.

Този ден езерото изглеждаше великолепно. И черните лебеди бяха там. Повече от дузина се носеха като тържествено погребално шествие по развълнуваната водна повърхност. Други по-малки водни птици стремително се гмуркаха и изпълваха въздуха с крясъците си.

Развълнуван от гледката, Колм подкара коня си в галоп и се спусна надолу по склона, като спря на брега на езерото. Той бе добър ездач.

Юджени спря коня си встрани от него. Тя продължи да се смее.

— Обикновено езерото изглежда така.

— Не е възможно. Багрите се променят. Ще може ли слънцето да блести точно така, вятърът да предизвиква точно същите движения на водната повърхност или лебедите да се подредят точно по този начин? Или вие — той я погледна с изключително красноречивите си черни очи — да се спуснете от коня си — той разтвори ръце — и да притиснете главата си до сърцето ми?

— Колм! Не!

— Но нали няма да останете там завинаги? — Гласът му бе нежен и предизвикателен. Това бе собствената му необуздана фантазия, която изразяваше романтичния му характер.

— Изведнъж станахте много поетичен, мистър Колм О’Конър.

— Щях да поискам да съм глух и ням, ако не бях такъв? Всичко е заради мястото и компанията. Сега вашият поглед ми напомня, че сме дошли тук, за да работим.

Тя кимна и му позволи да й помогне да слезе от коня.

Но как можа да постъпи толкова глупаво и да дойде тук с него сама? Трябваше да вземе Фоби, Елън и бебето и да си направят пикник. И да не позволи на бурния живот да разтупти сърцето й.

Колм разопаковаше чантата с материалите за рисуване. Той донесе отнякъде един побелял пън и й предложи да седне и да се залови за работа. Самият той възнамеряваше да отиде съвсем близо до водата и да направи няколко скици в близък план на топчестите черни стерни^[2], които летяха ниско над водната повърхност и се гмуркаха сред водораслите.

— Това е прекрасен материал за книгата ми.

Опасността бързо бе изчезнала и тя се нацупи. Беше си помислила, че той ще поиска да седне близо до нея, за да наблюдава работата й.

Тя ядосано си каза, че се бе държала много превзето и глупаво. Трябваше да се успокои и работи сериозно.

Не бе така трудно, както бе очаквала. Дори бе започнало да я увлича. Точно час по-късно Колм дойде да види какво е постигнала и да я посъветва какво още да направи.

— Това е добре — каза той. — Това е най-добрата ти работа досега. Мисля, че притежаваш талант в рисуването на птици. Онази, която лети…

— Имах вдъхновение — каза, без да иска Юджени и той внезапно се хвърли върху нея и развълнувано изрече:

— Умирам от любов към теб!

— О! Скъпи мой! Не!

— Да, скъпа моя. Та ти си по-заслепена от мен.

Юджени седеше вкаменена.

— Не трябваше да идваме тук.

— Тук е само място сред природата. Аз толкова много те обичам и когато се разхождаш в парка си, и когато те виждам да слизаш по стълбите, и когато слушам как свириш на пиано или когато играеш с бебето си. — Той постави ръката си върху нейната. — Задръж още малко погледа си към мен. Очите ти са изпълнени с любов.

— Не! — въздъхна тя.

— Това езеро ми напомня Лайкфилд Корт и Ирландия. Там няма черни лебеди, а бели чапли. И стари дървета, покрити с мъх. Би могла да се разхождаш там в бялата си рокля.

— Колм, всичко това е само мечта.

— Така е, а пък аз съм само мечтател.

— Не можеш да си представяш всичко това.

Това бе грешка. Мигновената болка в очите му нарани сърцето й.

— Така е, само защото аз не се осмелявам да го направя.

— Ти не трябва да го правиш. И двамата с теб сме малко луди. Трябва ли да ти напомням, че имам съпруг и дете?

— И бе почти безжизнена, преди аз да се появя.

Тя сложи пръста си върху устните му.

— Не казвай нищо повече. Ако едно нещо не бъде изречено, то може би и не е реалност.

— Желая те, alannah.

Тя гневно се изправи. Намеренията му ясно се четяха в очите му. Тя усети, че не може да издържа на погледа му.

— Казах ти да не говориш… и да не превръщаш чувствата си в думи. Трябва да тръгваме. Джилбърт сигурно се е прибрал у дома. Бебето ще плаче за мен, защото е свикнало аз да го приспивам. Такава е действителността.

— Сигурно. И те са част от нея. Но блясъкът от очите ти изчезва, когато започнеш да ми говориш за тях.

Той протегна ръце и я улови здраво. Тя се засмя, не допускайки, че би могъл да осъществи намерението си, но когато се опита да се отдръпне, откри, че не е в състояние да го отблъсне. Той така силно я притисна, че тя загуби равновесие и политна напред, попадайки направо в обятията му. Сякаш той точно това имаше предвид. Съпротивата й се изпари и тя не можеше да му се противопостави, дори и да искаше. Когато я целуна, тя бе обхваната от такова леко и приятно чувство, което я накара да замре и да се притисне силно към него от страх да не припадне. Единственото й желание бе да я положи върху топлата трева, както бе постъпил той, и да бъде освободена от дрехите си, както инстинктивно бе направил той.

Когато откъсна устните си от нейните, тя прошепна:

— Не си отивай!

— Само за миг, alannah.

Той събличаше собствените си дрехи, захвърляйки сакото, развързвайки шалчето и разкопчавайки копчетата си.

Юджени притвори очи и усети топлината на слънцето върху клепачите си. Слънцето се скри зад наведената му глава. Тя моментално отвори очи и промълви с променен до неузнаваемост глас:

— По-добре съблечи роклята ми…

 

 

Денят мина неусетно. Внезапният мрак никога не бе настъпвал така предателски бързо. Последната миля от пътуването до дома изминаха слепешком в пълна тъмнина.

— Не бързай толкова — каза Колм.

— Закъсняхме. Глупаво бе от моя страна да не забележа, че времето е напреднало.

— Щеше да е глупаво, ако го бе направила — поправи я Колм.

Тялото на Юджени усещаше топлота и пламтеше, сякаш бе просмукано от слънчевите лъчи. Тя все още бе отпусната и замечтана, но разумната половина от съзнанието й я караше да бърза. Джилбърт щеше нетърпеливо да крачи нагоре-надолу, както правеше винаги, когато тя закъснееше за вечеря. Харесваше му тя да го очаква в трапезарията.

— Alannah, трябва да поговорим — настоя Колм.

— Не сега.

— Тогава кога?

— Утре сутринта в парка, докато работиш над портрета ми. — Тя посегна към ръката му. — По-добре ще е да имаме време да размислим.

— Точно от това се страхувах — че ще започнеш да мислиш за бебето, мъжа и къщата си.

— Аз съм длъжна да мисля за тях — промълви Юджени и се разрида.

— Омъжила си се за мъж, когото не обичаш. Не трябва да изживееш целия си живот с тази грешка. Тази страна е достатъчно голяма. Можем да прекосим Блу Маунтайнс и да изчезнем.

— Моля те, Колм! Ще поговорим утре за това.

Той пусна ръката й.

— Моля да ме извиниш, че бях така нетърпелив!

— Защо се засягаш? Аз просто съм човек, който не може с лекота да наруши реда и закона. Необходимо ми е време, за да размисля.

— Съжаляваш ли, че не ти дадох време и този следобед?

Скованият му от болка глас я накара да се обърне и да скрие лицето си в мрака.

— О, никога! Никога, никога!

— Тогава, защо, за бога, сме така потиснати?!

Тя неуверено се засмя и във веселието и смеха й имаше нещо безумно и истерично.

— Колм — каза най-сетне тя с прочувствен глас, — изневярата не е за смях. Не мога да разбера защо тя трябва да ни изглежда като чудо.

 

 

Всичко в Иръби бе точно така, както си го бе представяла. Свещите горяха, разпръсквайки светлина върху сребърните и кристални сервизи, подредени върху полираната маса. Джилбърт ловко режеше овнешкия бут, но Юджени забеляза, че ножът се движи малко по-бързо, издавайки раздразнението му. Мисис Ешбъртън, както можеше да се очаква, бе твърде досадна и любопитна. Тя искаше да знае да не би Юджени да е получила слънчев удар, защото изглеждала много мрачна и зачервена. Дали Джилбърт бил на същото мнение?

— Мисля, че изглежда изключително добре — отвърна Джилбърт.

Гласът му бе необичайно нежен и така различен от рязкото нетърпение, с което я бе поздравил след късното й прибиране, та Юджени обезпокоено го изгледа. Дали бяха разбрали за вината й? Тя все още усещаше сладостната топлина във вените си и не смееше да погледне към Колм, да не би нежността в очите й да я издаде.

— Между другото, мистър О’Конър — поде Джилбърт, — кога можем да очакваме този знаменит портрет да бъде завършен?

— Той е почти готов — отвърна Колм. — Необходимо е още малко туширане. Истината е, че един художник никога не желае да се раздели с картината си. Тя е част от него, както навярно разбирате.

— Да, можем да разберем това.

Джилбърт се наклони напред, за да допълни с вино чашата на Колм. Юджени възрази:

— Нима си забравил, Джилбърт? Мистър О’Конър не пие вино.

— Не съм забравил, мила моя, но тази вечер настоявам той да наруши принципите си. По дяволите, човече, почти месец ти бе мой гост и не направи нещо повече от това, да отпиеш по глътка от виното ми. Това е направо неучтиво. Опитай това сега и ми кажи не е ли еликсир Юджени, alannah.

Той задържа за миг каната с вино и нарочно погледна към Юджени, очаквайки да види смаяния й поглед.

— Изненада ли те това, любима? Научих думата от Еразъм. Дяволски умна птица е!

— Това е ирландска дума — отвърна бързо Юджени.

— Аз често я употребявам — каза Колм. — По навик.

— Да, и трябва да ви кажа, че ирландците притежават способността да се изразяват поетично. А аз съм просто един откровен англичанин. Колкото до портрета, мисля, че аз съм единственият, който не го е виждал. Това не е справедливо, все пак аз съм съпруг на модела. Искам да го видим след вечеря.

— Няма ли да е жалко? Та той все още не е завършен — възрази Юджени. Сърцето й ускорено заби. Не й харесваше този блясък и злорадството в очите на съпруга й.

— Той е прелестен! — каза мисис Ешбъртън. — Прелестен! Достатъчно добър е, за да бъде окачен в Кралската академия в Лондон. Не мога да проумея, защо мистър О’Конър не отиде в Англия да рисува портрети на графините и да направи състояние.

— Днес той нарисува черните лебеди — каза Юджени. — Трябва да покажете картината на мисис Ешбъртън, мистър О’Конър.

— Може да го направи и по-късно — каза Джилбърт.

— Надявам се, че най-после си харесал виното ми, скъпи приятелю. Позволи ми да напълня отново чашата ти. Трябва да ти кажа, че щях да остана много разочарован, ако ти бе напуснал Иръби, преди да си оценил достойнствата на вината му. Не мислиш ли, че това тук може да се сравни с френското бургундско?

— Боя се, че не мога да ви отговоря, мистър Месингъм. Както вече ви казах, аз не съм любител на виното.

— Е, никога не е късно да започнеш. Това е мотото ми. Имам една изненада за теб по-късно — една бутилка коняк „Наполеон“, която бях запазил за някой по специален повод.

— И какво е специалното на този случай — попита рязко Юджени.

— Окачването на портрета ти, любов моя — отвърна Джилбърт, отправяйки блестящия си невъзмутим поглед към нея. — Е, някой може да е очаквал и нещо по-важно!

Въпреки всичките й протести Джилбърт настоя след вечерята портретът да бъде донесен в трапезарията. Когато го поставиха срещу Джилбърт, той дълго го съзерцава и най-после каза:

— Има голяма прилика с оригинала. Ще ти платя обещаното възнаграждение, О’Конър, и пет гвинеи отгоре.

— Не желая нищо повече от уговореното — отвърна Колм с непоколебим глас.

— Твоя си работа. Пийни поне още една чашка от коняка с мен.

— Благодаря.

— Мисля, че има защо. Тук има само едно подходящо място за портрета — над камината в гостната. Нека видим как ще изглежда.

— Джилбърт, но той все още не е в рамка! — възрази Юджени.

— Ще я направим по-късно. Сигурен съм, че мистър О’Конър също би искал да види ефекта.

Юджени забеляза, че Колм вече бе погълнал всичкия коняк от чашата си. Погледът му бе мрачен. Той се усмихна за пръв път, откакто бяха седнали да вечерят, вдигна портрета и поведе шествието към гостната.

След като го закрепи над камината, О’Конър отстъпи, за да огледа работата си. Докато прескачаше някаква табуретка, той падна назад върху кушетката и изненадващо се заля в гръмогласен смях.

— Мисля, че от този ъгъл изглежда най-добре. Мистър Месингъм, елате и седнете до мен, погледнете себе си, запазен за потомството. Ето ви тук — красив пионер, който посреща храбро диваците, донасяйки милост и цивилизация в една страна, която се нуждае и от двете.

Юджени хвърли бърз поглед на собственото си изображение, мислейки, че каквито и нови чувства да се появяха в очите й след този ден, тя никога не би могла да изглежда така ведра и спокойна.

Мисис Ешбъртън шумно похвали картината, а Джилбърт поклати критично глава и още веднъж заяви, че е доволен. Идеята за рисуване на портретите била чудесна. Майсторът, който бил направил декорирания с гроздове рафт над камината, ще може сега да направи и рамките за картините. Той бил умен човек, който бил направил нещастна грешка в началото на кариерата си. Но кой ли не греши от време на време, попита любезно Джилбърт, спирайки, за да надигне отново бутилката с коняк.

— Кой ли, наистина! — каза Колм, повдигайки чашата си. — Радвам се, че така ме разбираш, скъпи приятелю. Отначало те мислех за малко скучен, говориш само за твоето лозе. Изглеждаше, че го обичаш повече от жена си. — Гласът му звучеше малко неясно. Чашата му се наклони, заплашвайки да излее съдържанието си. — Alannah, мисис Месингъм, къде отивате?

— На горния етаж — отвърна Юджени. — Уморена съм. Надявам се да ме извините.

— Разбира се, любов моя — каза Джилбърт. — Аз ще дойда по-късно. Мога да оставя мисис Ешбъртън да развлича госта ни.

Мисис Ешбъртън високо се изкиска.

— Мистър О’Конър и аз ще обсъдим виното. Не е ли прекрасно, Джилбърт, че го убедихме колко приятно е виното?

Юджени повдигна леко роклята си и се заизкачва нагоре. Тя не можеше и миг повече да наблюдава тягостната сцена. Може би се бе отрекла от Колм. Но как можеше да се откаже от някого, който вече бе забравил за съществуването й? Какво би могла да направи, ако останеше, освен да изтръгне чашата с коняк от ръцете му, но тогава той щеше да се изсмее и да си вземе друга.

Ремитант, бе казал за него Джилбърт с безцеремонния си и самоуверен глас. Тя никога не би повярвала в това. Колм бе очарователен, чувствителен, умен, самотен и тъгуващ за дома си.

Когато Джилбърт се качи, тя още не бе съблечена.

Той каза:

— Какво, още ли не си в леглото? Побързай, любов моя. Уморен съм. Искам да угася свещите.

Юджени се отправи към шнура за звънеца. Джилбърт възнегодува:

— Недей да звъниш на Фоби! Аз ще ти помогна да се съблечеш.

Когато пръстите му се заровиха във фуркетите в косата й, Юджени ужасено се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Той се престори на учуден.

— Сърдиш ли ми се? Нали ти казах, че приятелчето е пияница.

— Само защото ти го накара. Ти постоянно пълнеше чашата му.

— Но аз не съм наливал виното в гърлото му. Той пи с желание. Не съм толкова жесток, колкото си мислиш. Рано или късно той трябваше да се издъни. Тия приятелчета, алкохолиците, винаги го правят. Трябваше да ти го покажа, преди да започнеш да приемаш насериозно поетичния му език. — Той я обърна към себе си. — А ти не го приемаш сериозно, нали? Да яздиш до езерото просто така, без да предупредиш! Изпаднах в глупавото положение да ревнувам. Обвиняваш ли ме? Ела и престани да гледаш така отчаяно. Ще започна да си мисля, че се притесняваш за приятелчето. Ще се наспи и ще му мине. Той изпи само половин бутилка коняк. Обзалагам се, че това е обичайната му доза.

— Престани! — извика Юджени и притисна с ръце ушите си. — Трябва ли да злорадстваш заради това? Мислиш ли, че съм доволна да съм тук с теб, докато Колм… докато бедният Колм…

Дланите на Джилбърт болезнено притиснаха ръцете към лицето й.

— Ти си моя жена, Юджени! Ти си моя жена, за бога!

Тя кимна и затвори очи. Цялото й тяло трепереше.

— Да не мислиш, че съм сляп? Въобразяваш си, че не забелязвах умилкването и приятелските погледи? Изчаквах да стигнете до днешната лудория.

— Джилбърт, остави ме.

— Нали не съм те докоснал?

— Това бе единственото нещо, което исках.

Ръцете му се отдръпнаха от лицето й.

— Тогава нека спрем да спорим и да си легнем.

Гласът бе изпълнен с гняв и болка. Наблюдаваше го как сваля дрехите си. После разкопча безбройните й копчета. Никой досега не й бе казвал, че семейният й живот може да бъде толкова нелепо нещо — двама души, които, отчуждени един от друг, лежат в едно легло. Тя и Колм нямаше да разговарят на другата сутрин.

Трябваше да мине малко време преди всеки от тях да реши какво да каже.

 

 

Разговорът само бе отложен, казваше си тя на зазоряване, докато стъпваше на пръсти към долния етаж.

В гостната се носеше миризма на коняк. Колм лежеше изтегнат на канапето и дълбоко спеше. Юджени дръпна завесата.

За първи път тя ясно долови чертите на порока. Джилбърт е бил прав — тя бе учудващо наивна и ненаблюдателна. Лицето на спящия човек бе предателско. Устните бяха отпуснати, липсваше оживлението и възбудата. Високото интелигентно чело си бе на мястото, както и леко хлътналите страни и дългите черни мигли. Тя ужасно го обичаше и бе сигурна, че заедно можеха да се преборят със слабостта му.

Заедно… Каква жестока дума за влюбени, на които не им оставаше нищо друго, освен раздялата.

Тя вдигна празната бутилка от коняк, сякаш искаше да заличи следите от ужасната вечер. След това отиде до писалището си в дневната и написа:

„Скъпи мой Колм! Пиши ми! Кажи къде бих могла да те видя. Обичам те!

Юджени“

Докато поставяше бележката във вътрешния му джоб, той леко се раздвижи. Тя се вцепени от уплаха, че можеше да го събуди, но той продължи дълбоко да спи и тя се отдалечи на пръсти. Знаеше, че преди отново да слезе долу на закуска, той щеше да си е отишъл.