Дороти Идън
Горчиво вино (17)

Шестнадесета глава

Отново настъпи гроздобер, но вече не бе така оживено. Нямаше го и веселието от предишните години. Реколтата бе бедна. Прибраха я за два дни. За щастие, имаше достатъчно черно грозде и Джилбърт можа да сложи пет дузини бутилки с червено вино да отлежат до пълнолетието на Кристофър. Той постави върху бутилките етикети с надпис: „Иръби, Кристофър — 1831 година“ и след това с голямо нежелание насочи вниманието си към сладкия сотерн, който трябваше да бъде продаден възможно най-бързо.

Следващата година сигурно щеше да бъде по-плодородна.

Юджени разбра, че лозарите са оптимисти. Благодарение на щедростта на мисис Ешбъртън имението Иръби не почувства никакви затруднения.

 

 

Наскоро след настъпването на новата година дойде трагичната вест, че Годфри Ешбъртън бил умрял от глад и изтощение на път за малкото градче Едълейд, разположено на южния австралийски бряг. Докато идентифицират трупа му и изпратят тъжната вест, трябваше да минат много дни. Погребаха го чак след няколко седмици.

Мисис Ешбъртън се затвори в стаята си в продължение на два дни, след което се появи и заяви, че е страдала не толкова от мъка, колкото от скука. Тя не знаеше почти нищо за живота на Годфри след шестнадесетата му година, когато отплавал с някакъв кораб. Той бил непоправим авантюрист и пътешественик, а онова, което научила за него през последната година в Сидни, не й харесало особено. Юджени, Джилбърт и скъпото бебче били сега нейното семейство. Така бил решил Господ и тя с радост щяла да се подчини на волята му.

 

 

Забавата бе изненадващо светско събитие. Бяха поканени и две наскоро пристигнали от Англия дами и Юджени трябваше със самоирония да осъзнае, че сега тя бе една от колонистите, слушащи жадно последните светски новини. За нейно успокоение собствената й рокля от бяла коприна със зелени кадифени панделки изглеждаше съвсем прилично. Тя държеше много на облеклото си и нямаше намерение да се превърне в старомодна и скучна, само защото Лондон и Париж са прекалено далеч.

Тя долови веселия блясък в очите на мисис Буърки и разбра, че и на нея й бяха минали подобни мисли.

— Навярно си мислите, мисис Месингъм, че това място ще стане чудесно кътче за разни превзети особи. Каква, според вас е причината за това? Може би така компенсирате отдалечеността си от цивилизацията?

— А може би то привлича хора, предпочели да бъдат големи жаби в малка локва? — отвърна саркастично Юджени.

— Тази забележка е доста язвителна — каза развеселено мисис Буърки. — Може и така да е, но аз мисля също, че някои хора се чувстват твърде нищожни в такава голяма страна. Така че ние трябва да ги оцветим в ярки цветове, както всички онези безвкусни, крещящи, дългоопашати папагалчета, за да бъдат забелязани.

Самата мисис Буърки бе скромно облечена в рокля от сива коприна. Тя изглеждаше уморена и бледа и Юджени забеляза, че често сяда да си почине за няколко минути, преди отново да тръгне сред гостите си. Нейният слаб и висок съпруг изглеждаше чудесно във вечерния си костюм и вниманието му бе насочено към разговора с мъжете. Той силно се интересуваше от всичко, което би допринесло за благото на страната, и смяташе, че времето, прекарано в комплименти за дамите, е разточителство. За него проблемите на Австралия бяха по-важни.

Юджени долови откъслечни думи за отпускането на земи, увеличаване на добивите от зърно, нарастващото значение на вълненотекстилната индустрия, необходимостта от постоянен приток на добри и трудолюбиви емигранти, които да станат неделима част на висшата класа заселници. Никой не желаеше страната да се ръководи от някаква смесица от бивши затворници и скотовъдци. Майор Буърки бе по-либерален от някои свои предшественици и не страдаше от предразсъдъци към обикновените хора и бившите затворници. Той навярно си спомняше, че майката на приятеля му Уилям Уентуорт е била осъждана.

Мисис Буърки потупа с ветрилото си ръката на мъжа си и му пошепна, че сега било време за забавления, а не за бизнес. Той трябвало да се разхожда повече сред гостите си. А ето че се бяха появили и някои по-късно пристигнали гости, които трябваше да бъдат посрещнати. Дали Юджени ги познавала? Това била една млада двойка, която получила земя на няколко мили оттук. Приятни хора, но съпругата не била достатъчно тактична. Нека я погледнела сега, колко е важна заради късното си пристигане. Но като че ли мистър и мисис Нюман са имали много основателна причина за закъснението си.

Не било ли ужасно, че младият Робърт Уордъл, близък приятел на Уилям Уентуорт, бил убит от трима затворници? Тялото му било намерено скрито в някакви храсталаци, а по-късно били открити и затворниците, които се криели в обраслата с шубрак земя. Непрестанният вой на дивите кучета динго отвел преследвачите до мястото.

Младата мисис Нюман бе с руса коса и бебешки сини очи. Тя поздрави първо мисис Буърки, а след това и Юджени, роптаейки, че тази страна била ужасно място за жени, заради затворниците, змиите и онези огромни отблъскващи гущери, от които й секвал дъхът.

— Как може да сте толкова спокойна, мисис Месингъм? Изпитвала ли сте някога страх от нещо?

Намереното в храсталаците убито тяло, разпокъсаните сенки и зловещите отчаяни очи, прокрадващи се безмълвно нанякъде, виещите кучета… вечният нощен кошмар…

— Човек обикновено свиква — отвърна Юджени. — Длъжен е да го направи. Всъщност, положението не е чак толкова лошо, мисис Нюман, макар че и аз изпитвах същите чувства преди година. О, колко е красива роклята ви! И тя ли е част от вашата зестра?

Момичето неловко се усмихна.

— Такава бе последната модна линия, когато напуснах Англия, но предполагам, че сега вече е демодирана. Не е ли отчайващо, че винаги и от всичко изоставаме?

Отклоняването на разговора към модата на роклите и шапчиците бе по-благоразумно решение от това, да се задържат на темата за самотата в началото на новия си живот в някоя малка фермерска къща, отдалечена на десетки мили от цивилизацията.

Внезапно почувства неудобство от собствения си комфорт в сравнение с уединението на тази млада жена, но когато мисис Нюман отвърна: „Няма значение, аз мога да го понеса заради мъжа ми. Бих могла да понеса всичко заради него“, съчувствието на Юджени изчезна и бе заместено от чувство на завист. Очевидно двамата млади бяха силно влюбени.

Красивата мисис Нюман се отдалечи. Юджени застана до отворения прозорец, за да се поосвежи — полилеите с многобройните им горящи свещи бяха много красиви, но прекалено много нагорещяваха въздуха в стаята. Чу някой да казва:

— Красивата мисис Месингъм! Толкова много съм слушал за вас. Мога ли да се представя?

Високият млад мъж, който й се поклони, бе строен и тъмнокос, с черни очи и сериозно лице. Представи се като Колм О’Конър. Марион, съпругата на доктор Ноукъс от Сидни, му била разказвала за Юджени.

— Тя непрекъснато изтъкваше качествата ви и аз отдавна исках да ви срещна. Не е обичайно явление за представителките на вашия пол да говорят с такова възхищение една за друга.

И тъй като забележката му прозвуча като въпрос, Юджени автоматично отвърна: „Притежаваме плачевни недостатъци, мистър О’Конър!“, опитвайки се да си спомни къде бе слушала да говорят за този млад мъж.

— Мисис Ноукъс ми каза, че ако някога ми се удаде възможност да ви видя, веднага бих пожелал да нарисувам портрета ви.

— Сега, разбира се, се сетих кой сте — художникът Колм О’Конър. Да, спомням си, че някой разказва за вас. Ако не се лъжа, това бе мисис Уентуорт. Рисувал сте портрети на децата й.

— Точно така. И ако се каните да ме запитате какво правя в Перъмейта, ще ви кажа истината. Първопричината не бе в желанието ми да ви срещна, макар да се надявах това да се случи, а в поканата да нарисувам губернаторската резиденция. — Той се усмихна и тъмните му очи заблестяха. — Както виждате, аз се издигам в обществото. Назначен съм, макар и временно, за официален правителствен художник.

Юджени учудено повдигна вежди.

— Издигате ли се мистър О’Конър? Предполагах, че вече сте го направили.

Блясъкът в очите му не изчезваше. Юджени намери това за привлекателно. Имаше обноските на джентълмен, съчетани с непринуденост и оригиналност, която въздействаше ободряващо.

— Е, мога да ви уверя, че не съм бил осъждан, нито съм от затворниците на свободен режим.

— Мистър О’Конър! Какво говорите?

— Съвсем не е необичайно за тази страна. Дори в губернаторската резиденция човек може да срещне най-различни хора. Виждате ли онази особа, която оживено разговаря със съпруга ви? Преди двадесет години е бил заточен за подправяне на документи, а сега е богат земевладелец и възнамерява да вземе участие в управлението на страната.

— А без съмнение съпругът ми възнамерява да му продаде от виното на Иръби — прошепна Юджени и очите й също заблестяха. — Но как разбрахте, че това е съпругът ми?

— Наложи се да го открия.

— Защо?

— Беше ми интересно. Питах се за кого от мъжете в тази зала би се омъжила жена като вас.

— И?

— И какво, мисис Месингъм?

— След като правите такова предположение, трябва да го довършите. Получи ли моят съпруг одобрението ви?

— Как бих могъл да отговоря, преди да съм се срещнал с него? Аз просто предположих, че той ви притежава.

— „Притежава“? — Юджени весело се разсмя. Това бе лек, подобен на флирт разговор, с които тя бе свикнала и които й харесваха. Мина й през ума, че повече от година не бе чувала нищо друго, освен скучните австралийски коментари за сушата, положението на туземците, овцете, затворниците и най-вече лозята. Тя неочаквано се почувства като у дома си. Остроумието й се пробуди, а очите й се радваха на изискания вид на мистър Колм О’Конър. — Да не би след женитбата човек да се превръща в нечия собственост? Но това твърдение има и друг аспект. Вероятно аз също притежавам съпруга си.

— Щастлив човек.

— Мистър О’Конър, вие сте ласкател.

Той поклати глава.

— Не, не. Говоря самата истина.

Той се усмихна, но Юджени откри, че бе доловила някаква меланхолия и самота в очите му. Когато той каза, че било много горещо вътре и предложи да излязат на верандата, тя моментално се съгласи.

— Какво ви доведе в тази страна, мистър О’Конър? Да не би да сте пътешественик?

— Да. Непоправим, но безработен. Подготвям книга за флората и фауната на Антиподите^[1]. Имам намерение да посетя Нова Зеландия, макар да са ми разказвали, че е много по-изостанала от Австралия и че туземците били много войнствени.

— Е, при тях поне няма толкова много опасни затворници — каза Юджени. — Вероятно е глупаво от моя страна, че позволявам така много да ме измъчва тази страна от живота в Австралия. Преживях една ужасна случка наскоро след пристигането ми тук.

— Каква бе тя? Бихте ли ми разказали?

— О, това бе едно сблъскване с избягал затворник. И оттогава се чувствам отговорна за смъртта му, макар всички да ме уверяват, че била напълно заслужена.

— Както виждам, вие сте прекалено чувствителна. Тъгувате ли често за дома?

Топлият мрак, подхождащ напълно на изпълнения му със съчувствие глас, накара Юджени да извика:

— О, да, да и понякога дори ми се струва, че бих могла да умра от носталгия. — И преди да се овладее, добави: — Толкова много неща ми липсват тук. — А след това каза, оправдавайки се: — И особено любимата ми сестра, родителите ми и старият ми дом. Сега имам много красив дом, но той е съвсем нов. Ще ми трябва много време, за да свикна с новата обстановка и да стана част от нея. Съпругът ми казва, че сега ние създаваме собствената си история, но аз все пак бих предпочела място, което има свое минало.

— Не е необходимо да се извинявате за тези свои чувства, мисис Месингъм. Искрено ви съчувствам, защото аз също съм живял в старинна къща. В Гелуей, Ирландия. Тя е обитавана от шест поколения мои предшественици.

— Значи сте ирландец?

— По бащина линия. Майка ми бе англичанка. Умряла е, когато съм се родил. Сега имам мащеха, двама природени братя и сестра, която е най-красивото момиче на Гелуей.

Юджени развълнувано се обърна към него.

— Нима не ви е мъчно за тях?! Как можете да сте щастлив в тази примитивна страна?

— В този миг аз съм много щастлив.

— Казвате го само от кавалерски чувства. Не отговорихте на въпросите ми. — Юджени се наведе над парапета на верандата и вдъхна непознатия аромат на странните храсти. — В Иръби съм посадила орлови нокти, за да се увият един ден около колоните на верандата. Това лято разцъфнаха и ароматът им ми напомняше за Англия. Седях навън в мрака и се отдавах на спомени. Розите, които посадих, също цъфтяха. Имам още ароматен грах, летен шибой, маргарити и градински хелиотроп.

— Значи сте донесли частица от Англия в тази, както я нарекохте, „ужасно примитивна“ страна?

— Нима ние всички не се опитваме да го правим? Какво ви кара да си спомняте за Ирландия тук, мистър О’Конър?

— Срещи като тази.

— Много такива срещи… ли сте преживели?

— Нито една до тази вечер.

Юджени отвори и пак затвори ветрилото си. Тя не можеше да остане повече навън. Джилбърт навярно бе започнал да я търси. Той очакваше от нея да блесне на такова светско събитие. Тя трябваше да изказва мнението си за бившите каторжници и скотовъдите, за политиците и новобогаташите. И за техните съпруги, които бяха дъщери на фермери и магазинери, и в това нямаше нищо лошо, стига да не бяха така отчайващо ограничени събеседнички.

Тя бе двадесет и три годишна омъжена жена и майка, носеща знака на благоволението на съпруга си — прекалено голямата диамантена брошка — върху дантелите на гърдите си. Дните на младежки флиртове за нея бяха минало.

— Ще сметнете ли за неуместно от моя страна, мисис Месингъм, ако ви помоля за позволение да нарисувам портрета ви?

Очите на Юджени заблестяха от удоволствие.

— Надявах се да ме помолите за това. Ще бъда безкрайно поласкана. Но това би означавало да ви позирам?

— Много уморително ли ви се струва? Или може би не разполагате със свободно време?

— О, аз имам прекалено много свободно време. Прекалено много — повтори тя, мислейки си, че това би значело мистър О’Конър да дойде в Иръби, да се разхожда в парка и да постави началото на историята на нейната къща. Ако това бе така, неговата стройна висока и леко меланхолична фигура положително щеше да окаже влияние върху нея.

— Ще трябва да попитам съпруга си — каза тя.

— Дали би имал нещо против? Навярно, не. Той би се гордял да има изображението ви, окачено на стената. Както и да е, аз съм сигурен, че той нищо не ви отказва.

— Вероятно ще е по-добре да съм с бебето. Сигурно тази идея ще му хареса. Да, напълно сте прав. Много малко са нещата, които той ми отказва. — Юджени импулсивно го улови под ръка. — Елате да го попитаме веднага. Мисля, че ще бъде впечатлен от факта, че ви е било възложено да нарисувате губернаторската резиденция. И още нещо — аз бих могла да ви убедя да ми дадете няколко урока по рисуване на акварели. Аз горе-долу съм добра, но не чак толкова, колкото е сестра ми Сара.

Джилбърт вече я търсеше. Тя срещна въпросителния му поглед, когато я видя с компаньона й.

Юджени се засмя, поставяйки ръка върху ръката на мистър О’Конър и нетърпеливо каза:

— Джилбърт, това е мистър О’Конър, художник. Той попита дали би могъл да нарисува портрет на мен и бебето. Моля те, нека го направи! Мисля, че ще бъде чудесно.

Очите на Джилбърт се спряха на пламналото й лице. Защо винаги, когато бе развълнувана, тя трябваше да се изчервява като ученичка? Тя изглеждаше наистина развълнувана и много добре разбираше, че не би могла да заблуди Джилбърт за това.

— С какво можете да удостоверите вашата правоспособност, мистър О’Конър? — попита той.

— С различни поръчки, за които бих могъл да ви разкажа. Подготвям и една книга. Но тук едва ли е най-подходящото място да говорим за работа. Бих могъл да донеса някои свои картини в Иръби, а вие бихте могъл да ми отделите време, да ги разгледате и да решите.

— Не разбирам нищо от рисуване. Единственото изкуство, което владея, е да оценявам достойнствата на доброто вино. Обичате ли виното, мистър О’Конър?

— Почти не пия — отвърна мистър О’Конър. — Но бих могъл да нарисувам една панорамна картина на лозята ви, ако желаете. Това би могло да остане като малък принос за увековечаване на един миг от австралийската история.

— Би могло, наистина — замислено каза Джилбърт. — Струва ми се, че идеята е добра.

— Но аз настоявам да наблегна най-вече на портретите.

— Много добре. Ако одобря способностите ви, бихте могъл да нарисувате портрет на жена ми и сина ми. Не ми се иска да се получи някоя цапаница.

— Джилбърт, мистър О’Конър е рисувал децата на семейство Уентуорт и много други.

— Това все още не е основателна причина, за да му позволя да те рисува. — Джилбърт властно улови ръката на Юджени. — Струва ми се, че образът на жена ми трудно би могъл да се пресъздаде върху платно.

— В лицето ми няма нищо особено! — възпротиви се Юджени.

Мистър О’Конър леко се усмихна.

— По-склонен съм да приема преценката на съпруга ви, пред вашата, мисис Месингъм. В такъв случай приемам, че ще трябва да ви се представя след привършване на сегашното ми задължение.

След като О’Конър леко се поклони и се оттегли, Джилбърт каза:

— Не му позволявай да те очарова. Той може да е добър художник, но не е трудно да се види какво представлява.

— Какво?

— Ремитант, разбира се.

Юджени издърпа ръката си. Червенината от лицето й бе изчезнала.

— Никога не съм знаела какво точно означава тази дума.

— О, стига, любов моя. Достатъчно време си живяла в тази страна. Не може да не си я чувала. Това означава човек, неудобен за семейството си, поради което му плащат, за да живее в чужда страна и колкото по-далеч е тя, толкова по-добре. Обикновено неудобството е предизвикано от бутилката.

— Но мистър О’Конър каза, че почти не пие вино.

— Може би не вино. По-вероятно е да пие ром или бренди. Те опияняват по-бързо и сигурно.

— Няма да ти позволя да го клеветиш, преди да си го опознал! — възнегодува Юджени. — Това не може да е истина. Той е така представителен, така приятен и мил.

— Е, може и да се е променил. Да се надяваме, че е така. Но трябва да кажа, че идеята за панорамната картина на лозята е превъзходна, а така също и за портрета ти.