Дороти Идън
Горчиво вино (16)

Петнадесета глава

Кристофър Джон Джилбърт Месингъм се роди в Иръби, в провинцията Нов Южен Уелс, на деветнадесетия ден от ноември хиляда осемстотин тридесет и първа година.

Бебето бе слабо и раздразнително според Джилбърт, но за щастие, твърде дребничко и благодарение на това и то, и майка му оцеляха.

Раждането бе нещо, което Юджени се опитваше да забрави. Въпреки че доктор Ноукъс бе пристигнал няколко дни по-рано и стоеше неотлъчно до нея по време на раждането и въпреки че мисис Ешбъртън също ту се появяваше до нея, ту изчезваше като огромен летящ балон, те и двамата не можаха да смекчат напрежението.

Тя не позволи на Джилбърт да я види, докато не събра сили да я срешат и преоблекат в една от най-прелестните й нощници.

По-късно той влезе на пръсти и на лицето му бе изписано безпокойство и смирение.

— Защо гледаш така разтревожено, скъпи? Аз те дарих със син.

Той коленичи и притисна лицето си до гърдите й. Юджени помилва гъстата му коса и събра всичките си сили да каже:

— Това бе едно съвсем обикновено раждане. Следващият път не трябва да се безпокоиш толкова много. По-силна съм, отколкото си мислиш. — Напрежението в тялото му намаля. Тя знаеше, че това бе станало от нейния дребен жест на нежност, триумф и близост. — Ще ми позволиш ли да дам целувка на татенцето?

Мигът бе прекрасен. Чувстваше се така, както когато за първи път прегърна детето си. Това бяха нещата, които осмисляха живота й, те й даваха шанса да забрави за миг тревогите и неприятностите си, да забрави за печалния пейзаж в тази дива страна.

Забавно бе да облече отново хубавите си рокли и да играе ролята на почтена съпруга, макар че внезапно се бе почувствала по-млада и неопитна.

Сигурно нейната неопитност бе причина малкият й Кристофър да плаче толкова много, докато дебеличкото бебе на мисис Джарвис бе винаги спокойно. Нищо не можеше да усмири Кристофър. Юджени го разхождаше нагоре-надолу, а когато се уморяваше, мисис Ешбъртън започваше да го вози с леглото на колелца, напявайки монотонно с дрезгавия си глас.

Детето растеше слабичко, а сините му очи гледаха сърдито от смешното му дребно личице. Бързо се изморяваше и заспиваше, руменината от лицето му изчезваше и то ставаше бледо и почти синкаво.

В края на шестата седмица Юджени изпадна в отчаяние. Тя изпрати бързо писмо до Бес Кели за съвет. Бес й отговори: „Да не е гладен?“.

Как би могъл да е гладен? Той сучеше от гърдите й, докато не заспеше изтощен. И само след по-малко от час се пробуждаше и започваше още по-силно да пищи. Мисис Ешбъртън му даваше да смуче захар, поставена торбичка, а мисис Джарвис я посъветва да поговори с доктор Ноукъс.

 

 

Джилбърт искаше да организира тържество, по случай раждането на сина си. Макар да не бе забравил кошмарите и тревогите по време на раждането, той тайничко се радваше, че Юджени изглеждаше като изисканите и високопоставени дами, които понасяха тежко раждането. Тя вече бе на крака и изглеждаше прекрасно и той искаше да покаже нея и бебето пред гостите си.

— Но не искам момчето да оглася къщата с плача си — сърдито каза той. — Не би ли могла да го храниш по-често? Изглежда така, сякаш го държим гладно.

Юджени трябваше да му разкрие тайните си тревоги. Гърдите й въобще не бяха наедрели и имаха малко мляко. През последните два-три дни детето бе сукало с такава ярост, че тя се тревожеше да не би кърмата да не му достига. Може би Бес Кели имаше право.

— Май ще трябва да опитам да му дам малко краве мляко — предположи тя.

— Той не иска краве мляко, а желае майка му да се грижи за него. — Юджени не се притесни от критичния поглед, с който Джилбърт разглеждаше очертанията на гърдите й. — Дай го на мисис Джарвис.

— Мисис Джарвис си има бебе — настръхна Юджени.

— И мляко за две деца. Ти само я погледни. Направи го, мила. Аз сам ще поговоря с нея.

Стана така, че двете бебета лежаха едно до друго в кошчетата си на верандата в горещите следобеди и деляха млякото на една майка. Кристофър изглеждаше по-добре и това помогна на Юджени да преодолее раздразнението си за това, че детето суче от чужда гръд. Ако не можеше да го кърми, тя би могла да направи поне една бебешка рокличка за него и с голямо удоволствие и гордост го носеше между редовете в църквата по време на кръщавката му.

Това събитие си заслужаваше да бъде описано в посланията й до Сара.

„… Тъкмо бяхме отпразнували Коледа, когато този важен ден настъпи. Семейство Ноукъс дойдоха при нас за празника. Бедната Марион не можеше да се откъсне от детската стая — тя така силно обича бебетата. Джилбърт искаше Филип да бъде кръстник, а мисис Буърки помоли да бъде кръстница. Джилбърт бе във възторг заради оказаната чест, а аз — заради истинската привързаност на мисис Буърки. Тя е изключително свенлива, пряма и тъгува за дома така, както аз самата понякога. Тя също така е с деликатно здраве и трудно понася тукашния климат.

Кръщенето бе изключително събитие. Дойдоха губернаторът Буърки със съпругата си, двама от губернаторските адютанти и други известни хора, с които се запознахме в Перъмейта. (Не допускам, че биха били известни в град с големината на Рочестър, но тук месарят, хлебарят и майсторът на свещници са известни и са точно толкова добри, колкото и скучни хора!) Скъпата Бес Кели не можа да дойде. Тя самата очаква друго дете. И някои от другите ни приятели от Сидни като семейство Уентуорт не бяха тук, защото Джилбърт не пожела да каним много гости. След раждането на Кристофър аз бях изключително изтощена, но сега бързо се възстановявам.

Църквата се изпълни от всичките ни слуги, включително и мъжете на свободен режим. Не мога да ти опиша чувството на гордост у мен докато вървях, държейки Кристофър в неговата дълга кръщелна роба и всички слуги се надигаха на пръсти, за да видят по-добре.

Единственият човек от домашния персонал, който не дойде, бе мисис Джарвис. Тя остана вкъщи, за да приготви официалния обяд, на който бяхме поканили двадесет човека. Джилбърт вдигна тост в чест на сина си с най-доброто си вино. Тази година той бутилира червено вино, което ще бъде пазено до пълнолетието или до сватбата на Кристофър. Боя се, че мисис Ешбъртън, както й бе станало навик в последно време, бе леко пийнала.

Но аз не я обвинявам. Тя не е получавала никаква вест от сина си, откакто преди девет месеца бе тръгнал да прекосява планината Блу Маунтайнс, за да проучва вътрешността на страната. Хората започнаха да изказват опасения, че може би е изчезнал. Изглежда, че наистина Иръби ще стане постоянен дом за мисис Ешбъртън, но аз вече свикнах с нея и сигурно ще ми е мъчно, ако реши да ни напусне. А и Джилбърт й е много задължен.

Той засади още лозя и се надява до две години да се издължи на мисис Ешбъртън.

Скъпият ми язвителен Пибоди бе много доволен, когато гостите се възхищаваха от парка му. Това е почти чудо, като знам с какви усилия го създаде. Отначало разцъфнаха розите, изкопаха езерото с лилиите, макар и все още да не е пълно с вода, орловите нокти вече се бяха увили около колоните на верандата. Това промени вида на къщата и тя наистина изглежда по-привлекателна с бялата си фасада на фона на зелените лози, засадени по хълмовете. Пибоди направи дървени решетки от красиви извити жилави пръчки и през следващата година увивните рози ще изглеждат като една живописна картина. Избрала съм бели рози. Те са като снежинки и ще изглеждат страхотно. Излишно е да ти казвам, че местните храсти израснаха, без да им се обръща особено внимание и са изненадващо красиви — яркият ботлбраш, небесносинята джакаранда, миртата, чиито цветове приличат на тези на прасковата, червеният жасмин, който е сладък като мед, и алената пионсета.

Твърдо съм решила, че Иръби трябва да бъде имение толкова известно с парка си, колкото и с виното си…“

Юджени не бе включила в писмото си последните едно-две събития от този ден. След като гостите си тръгнаха, Джилбърт дойде при нея в спалнята, където тя си почиваше. Той отвори писалището си и взе оттам една малка тъмнозелена кожена кутийка, натисна пружината и капакът се отвори, разкривайки една огромна брошка с топази и диаманти. Или поне на Юджени, която носеше по-скромни бижута, тя й изглеждаше огромна.

— Това е за теб, скъпа моя. Изчаках всички да си тръгнат, за да ти я подаря. — Той не можеше да сдържи радостта и вълнението си. — Вземи я. Погледни я само. Сложи си я.

Пръстите на Юджени неохотно поеха кутията.

— Сигурно е… много скъпа!

— Е, не мога да кажа, че не е, но пък от друга страна — направих изгодна сделка. Случайно срещнах един човек, който е бил помощник-бижутер в Хейтън Гардън. Той ми я направи от няколко камъка, които бях купил. Би трябвало да изобразява роза. Виждаш ли? Знам, че това е любимото ти цвете.

Помощник-бижутерът вероятно е някой затворник, разбира се. Първото си истинско бижу, както и къщата си, тя дължеше на труда на затворници.

„Ох, за бога, глупаво създание, престани да бъдеш в плен на тази отдавнашна натрапчива мисъл!“ — каза си тя и в желанието да превъзмогне скрупулите си, обви ръце около Джилбърт.

На лицето му се изписа удоволствие.

— Значи ти харесва? Имах намерение да ти я подаря, когато Кристофър се роди, но честно казано, тогава нямах достатъчно налични пари, а и знаех, че ще пожелаеш да разбереш дали мисис Ешбъртън не е в дъното на тази работа.

Тя се засмя, макар и с лека горчивина.

— Нима поведението ти е толкова лошо?

— Ах, ти! Ти си моето малко съвършенство! — Той нежно я целуна. — Сега ще можеш да носиш и друго, освен перлите си — каза със задоволство той.

Същата вечер Джилбърт прекара нощта в леглото с нея.

Толкова дълго тя се бе възстановявала след раждането на детето, че той трябваше да проявява търпение и тя знаеше, че би трябвало да му е благодарна. Знаеше, че би трябвало да й е по-приятно в прегръдките му. Ако не можеше да го направи, то поне трябваше смирено да изпълнява съпружеските си задължения.

Но в един брак със сигурност трябва да има много повече от това… не трябва ли да има любовни разговори; удовлетворени страстни желания и близка интимност, та дори и този акт да доставя удоволствие?

Романтичка ли бе тя? Или, може би, една от онези студени жени, неспособни да изпитат желание?

 

 

Тя се измъкна от леглото, наметна се с пеньоар и излезе на балкона. Лятната нощ бе прелестна, въздухът бе топъл, луната осветяваше спокойния пейзаж. Цикадите не спираха вечните си песни, но тя бе свикнала и се отнасяше към тях сякаш въобще не ги чуваше.

Тя погледна назад към тъмната стая и тялото в леглото и очите й се напълниха със сълзи. Колко неблагодарно бе от нейна страна да не е щастлива, да очаква нещо повече, нещо, което не можеше точно да си представи.

Тя имаше своето дете. Защо страдаше душата й?