Дороти Идън
Горчиво вино (15)

Четиринадесета глава

Юджени си помисли, че това бе най-ужасният ден в живота й. Земите с попарени от сланата лозя донесоха много тъга в къщата. Дори когато лъчите на слънцето струяха през прозорците и денят бе свеж, блестящ и красив, никой не вдигаше шум, с изключение на Еразъм, който напоследък повтаряше една фраза на мисис Ешбъртън — „Уверявам ви, за бога!“. Дори и сега той не се отказваше неуморно да я повтаря.

Юджени бе имала два неприятни момента през деня. Първият бе, когато посрещна съпруга си на вратата и той приличаше на човек, излязъл от мина. Изтощеният му и разярен вид бе я накарал да отстъпи назад, когато забеляза предателските светли следи от сълзи по страните му. Тогава й се прииска да го обгърне с ръцете си и да притисне изцапаното му от сажди лице към гърдите си. Но той не бе забелязал импулсивния й жест и избликът на нежност у нея изчезна, когато той рязко й каза да се върне обратно в леглото. Изведнъж тя видя женитбата си като нещо безсъдържателно и ненужно — едно тяло за нуждите му през нощта, съд, в който да носи детето му, една подробност в дома му. Тази мисъл я накара да го наблюдава с вледеняващо спокойствие как се втурна надолу по стълбите, за да възседне коня си.

Можеше и някой друг да отиде да повика лекар. Но кой? Всички мъже се бяха трепали цяла нощ, а Джилбърт бе добър и справедлив господар и от никого не искаше повече от това, което и той самият би могъл да направи. Освен това той се чувстваше лично отговорен за мисис Джарвис, след като родилните й мъки бяха предизвикани от грижата й да помогне при спасяването на лозята.

Юджени мислеше, че всеки, освен нея, бе направил нещо онази нощ. Тя не бе безпомощно създание и отказваше да се отнасят с нея по този начин. Вместо да отиде да си легне, както й бе наредил Джилбърт, тя пресече двора, все още блестящ от скреж и отминавайки кухненските помещения пое по коридора, който водеше към спалните на прислугата. Мисис Джарвис заемаше най-крайната от стаите. Като икономка тя бе настанена в най-хубавата стая, чиято врата водеше към собствената им веранда.

Пред затворената врата Юджени чу гласа на мисис Ешбъртън, последван от продължителен приглушен стон. Сърцето й се сви. Тя си каза, че мъките на мисис Джарвис са все пак нещо естествено. Тя знаеше от майка си колко болезнено може да бъде раждането.

Но нито една от правдивите думи на майка й не я бе подготвил за страхотния писък, който внезапно преряза слуха й. Последва друг писък и ужасяващ стон.

— Няма друг начин, скъпа — каза невъзмутимо мисис Ешбъртън.

Треперещата Юджени си помисли, че мисис Ешбъртън се държи мъжествено. Вкочанените й пръсти завъртяха бравата и тя се озова в стаята, видя изкривеното лице на мисис Джарвис върху възглавницата и широкия гръб на мисис Ешбъртън.

Тя се опита да овладее нервите си и мина напред.

— Нека помогна! Какво мога да направя?

Мисис Ешбъртън се изправи и се обърна. Лицето й бе тъмночервено, обкичено от сивата й коса, а очите й изумено блестяха.

— Боже опази! Юджени, ти не бива да идваш тук!

— Защо не? Аз не съм ли жена?

Тя седна до леглото и улови ръката на мисис Джарвис. Силните пръсти моментално се вкопчиха в нейните, причинявайки й болка. Без да трепне, Юджени погледна в кафявите, изпълнени със сълзи очи и попита:

— Ако това ти помага — ще остана.

— Това място не е за теб — промълви мисис Ешбъртън.

— Щом ти си тук, защо пък и аз да не бъда?

— Защото аз съм на шестдесет и пет години. Ако си премаляла, ще извикам слугите да те изведат.

— Няма да припадна — спокойно отвърна Юджени. — Освен това, тук става нещо, за което аз трябва да науча повече. Мисис Джарвис и аз сме в едно и също положение.

— Не трябва да си толкова любопитна — каза мисис Ешбъртън. — Е, ще ми позволиш ли аз лично да те изведа?

Мисис Джарвис се раздвижи.

— Положението не е чак толкова лошо, госпожо — каза тя и успя да й се усмихне окуражаващо, преди болките да започнат отново.

Юджени бе все още в стаята на родилката, когато два часа по-късно влетя докторът — дребничък, червендалест мъж, който силно миришеше на ром. Преди да застане пред леглото, той нави ръкавите си.

— Отстранете се, госпожо. Има ли достатъчно топла вода? — Той изгледа мисис Ешбъртън. — Вие останете. Изглежда, че имате представа какво става тук. Не желая никакви припадащи девойчета да се мотаят наоколо.

Мисис Ешбъртън кимна леко към Юджени, показвайки й вратата.

— Но тя не е припадащо девойче, докторе — кисело се произнесе тя. — Това е господарката на къщата.

Макар Моли Джарвис да бе трогната и ободрена от идването на господарката, тя мислено й благодари, когато си тръгна. Сега тя можеше да крещи, колкото иска. Но онази нежна ръка, която решително държеше нейната, бе създала още една връзка между нея и господарката. Тя не бе много сигурна дали желаеше това.

Много по-късно над нея се бе навело друго лице. Остриетата на умората се бяха забили в плътта й и биенето на сърцето й я задушаваше.

— Добре ли сте, мисис Джарвис?

— Да, благодаря, сър.

— А бебето?

— Момиченце е, сър. Тя е мъничка, но силна. Докторът каза…

— Знам. Видях го. Каза, че си могла да загубиш детето си след онова, което стана миналата нощ. Дойдох да ти благодаря.

Моли не можеше да понесе помръкналия поглед на сините очи, надвесени над нея.

— Всичко е наред, сър. Аз исках да помогна. Съсипани ли са лозята?

— Не се тревожи за тях. Ще ги оправим. Много съм ти благодарен.

Когато той излезе, стори й се, че сънят никога няма да дойде и страдащото й тяло няма да намери покой.

Денят бе много дълъг за всички. Когато Юджени, мисис Ешбъртън и Джилбърт седнаха да вечерят, те бяха така уморени, че само си разменяха откъслечни фрази.

Джилбърт отвори бутилка от най-доброто си вино. Нямаше повод да празнува, а някаква потребност да се подкрепи след преживяното през деня.

Макар че не бе лоша идеята да пият за новия живот, който бе дошъл в Иръби.

— Добре ли е детето? — попита той мисис Ешбъртън.

— О, да. Тя е дребничка, но жилава. Бих казала, че се е метнала на майка си.

Мисис Ешбъртън отпи от виното си и доволно кимна. Тя бе прекарала деня сама. Ако тя се бе родила с по-ниско социално положение, сигурно би станала акушерка. Харесваше й да държи в ръцете си онези пискливи същества, когато се появяваха на бял свят. Тя се чувстваше силна, мъдра и важна. Онзи вонящ на ром доктор от Перъмейта въобще не бе необходим. Той само се разпореждаше и нищо друго не направи.

— Надявам се, че ще ми позволите да се погрижа също и за теб, Юджени.

Виното й замая главата. През деня не бе намерила време да хапне.

Джилбърт отвърна:

— Имам намерение да доведа тук доктор Ноукъс, но ако Юджени роди преждевременно, ние ще сме в твоите ръце, мисис Ешбъртън.

— Имаш предвид Юджени и детето? — Дантелената шапчица на мисис Ешбъртън се килна настрани, а двойната й брадичка се вирна нагоре. — Ти ще гледаш да не се мяркаш, момко. Това не е работа за мъже. Знаеш ли, че жена ти се държа много добре днес?

Джилбърт я погледна с изненада.

— Казах ти да не ходиш, Юджени.

— Защо не? Макар че не можах много да помогна. Не може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се — каза мисис Ешбъртън. — На първо място, аз съм една богата възрастна жена с един-единствен син, който ако доживее да получи наследството ми, ще го прахоса за година. Това не ме радва, а още по-малко би зарадвало баща му, който, като повечето хора на днешно време, работи много, за да спечели парите си. Той бе служител на „Ийст Индия Къмпани“ и умря от холера, точно преди да се пенсионира и да се радва на дълъг и спокоен живот. Той не би бил истински щастлив, ако Годфри напразно пропилее наследството.

Напрегнатото изражение върху лицето на Джилбърт се посмекчи. Той бе леко възбуден.

— Надявам се, че ти харесва виното ми, мисис Ешбъртън. Бих искал да убедя и жена ми да го харесва.

— Не обръщай внимание на Юджени, Джилбърт. Ако виното не я привлича, то не я увещавай да го пие. Така ще ти остане повече за продан, нали? — Развеселена от логиката си, мисис Ешбъртън звучно се разсмя. — Аз съм практична жена и не се боя да застана лице в лице с неприятностите. Трябвало е за мен да се ожениш, Джилбърт.

— Кой знае, може би наистина е трябвало? — отвърна любезно Джилбърт.

Това, изглежда, бе изключително забавно за мисис Ешбъртън. Сълзи от смях се стичаха по страните й.

— Бъдете така добри! Не разбирам какво става с мен. Мисля, че днес разбрах, че все още мога да бъда полезна някому. Сега леко ми се замая главата. Опитвам се просто да ви кажа, че след като синът ми замина и остави старата си майка да живее сама, сега вие двамата сте моето семейство. Искам да ти помогна да възстановиш лозята си, Джилбърт. Не искам от теб да ипотекираш мястото или да теглиш нов заем от банката. Аз съм готова да те финансирам, докато си възстановиш щетите, нанесени през изминалата нощ. Моля те, не ми казвай „не“. Аз съм ти много задължена. Ти ми осигури покрив над главата и ми даде приятелството си. Къде ли щях да бъда без теб? — Сега тя говореше сериозно. Големите й изпъкнали очи се взираха в Джилбърт. — Признавам, че бих искала ти да си мой син. Ужасно бих се радвала да стана баба след три месеца. Дали Годфри ще ме направи някога баба? Съмнявам се, че това някога ще стане. Или поне, не официално. Е, така стоят нещата — заем или подарък, както ти предпочиташ, но достатъчен, за да спаси лозята ти. Нали няма да откажеш на една самотна стара дама?

Джилбърт напълни отново чашата си и каза:

— Наистина ли мислиш, че това е най-доброто ми вино, мисис Ешбъртън? То е произведено през двадесет и шеста година.

— Ужасно ми харесва. Хиляда паунда ще бъдат ли достатъчни?

— Мисис Ешбъртън, аз наистина не знам какво да кажа…

— Не казвай нищо. Ти трябва да поддържаш едно скъпо струващо място, ти си амбициозен. Това ми харесва. И защо да не бъдеш? За мен ще бъде огромно удоволствие да те опазя от ръцете на лихварите. Това ще бъде моя привилегия. А сега мога да си почина. — И още недоизрекла думите си, старата дама се отпусна назад, затвори очи, забоде брадичка в гърдите си и заспа.

Юджени гледаше втрещено. Джилбърт високо се разсмя.

— Това е от виното на Иръби. То изпълнява желания.

— Джилбърт, надявам се, че не си напил нарочно тази бедна стара жена. Мисля, че ти също си пиян.

— Нямам ли право да се напия? — Очите му се присвиха. — Денят бе много тежък, а сега Иръби, смъртната присъда на Иръби е отменена. Няма да се налага да ходя и да моля за пари стиснатия си банков мениджър.

Лицето му излъчваше безгрижие и по нищо не напомняше трагичното му изражение от тази сутрин. Юджени се запита дали не си бе въобразила всичко това, както и бързо изпарилото се съчувствие, преминало като светкавица в ума й. Мисис Ешбъртън бе успяла за миг да заличи измъчения от бедствието вид на Джилбърт, само с няколко благоразумни думи.

— Означава ли това — попита тя замислено, — че ще трябва да приемем мисис Ешбъртън като постоянен гост?

— Ако пожелае, тя може да остане. Къщата е достатъчно голяма.

— Това ли те накара да я поканиш — защото е богата и може да даде пари в случай на бедствие?

Джилбърт категорично поклати глава.

— Никога! Дал съм ти думата си. Това ли е мнението ти за мен?

— Много си честолюбив.

— И естествено, използвам за това ръцете си, но за да ги протягам и улавям като плячка богати стари жени. Боже мой. Юджени, в какво ме обвиняваш? Дължа благодарност на мисис Ешбъртън, че се грижи за теб, докато ме няма, а освен това — аз я харесвам. Тя е забавна и е добър компаньон. Тя е добре дошъл гост и ако й доставя удоволствие да ми помогне да спася лозята си, защо да не го стори? Не бъди толкова мнителна, любов моя. Не приемай така трагично всичко. Просто направи щастлива старата дама и й помогни да си легне.

За щастие, точно в този момент мисис Ешбъртън отвори очи и объркано се огледа наоколо.

— Я, виж ти! — възкликна тя. — Да не би да съм задрямала? Май се преуморих днес. Моля да ме извиниш, Юджени, но бих желала да се оттегля. Утре сутрин ще съм свежа като маргаритка. — Олюлявайки се, тя се опита да се надигне и се подпря на ръката на Джилбърт. — Благодаря, момчето ми. Това бе удивително добро вино. Произведено в Иръби. Мисля, че още една малка чашка от него ще ми помогне да заспя.

Тя излезе от стаята, клатушкайки се, облегната на ръката на Джилбърт. Приличаше на малък, закръглен плавателен съд, носен от вятъра. Юджени ги чу да се смеят весело. Тя седна, загледана в наполовина изпитата си чаша вино, любувайки се на красивия му рубинен цвят и молейки се да не изпитваше винаги такова отвращение към него, както в този момент. Ужасно бе, но тя си пожела всички лозя на Джилбърт да изчезнат за една нощ, така че той да се види принуден да отглежда овце или говеда, което не би било чак толкава сложно. Или да се реши да сложи край на австралийското приключение и се върне обратно в Англия.

Но тя не посмя да задържи последната си мисъл. Това би я накарало да ридае, погълната от вълната на самота и носталгия.