Дороти Идън
Горчиво вино (14)

Тринадесета глава

Към средата на зимата мисис Ешбъртън пристигна. Тя носеше със себе си толкова много багаж, сякаш въобще не възнамеряваше някога да си отива.

Иръби приличаше на рай в сравнение с шума и суматохата на Сидни. Бе направила грешка, тръгвайки към сина си в Австралия. Една възрастна жена се нуждаеше от тишина и спокойствие. Ако Годфри успееше да намери злато във вътрешността или се появяха други привлекателни възможности, които да го задържат, тя също би останала.

Мисис Ешбъртън се намести по-удобно в креслото си. Приличаше на угоена кокошка, която разперва крила над спокойния си, уютен полог.

— Обещавам да остана поне докато бебето ви се роди.

Започнаха да се повтарят събитията от „Кералайн“. Една пълна фигура, загърната в шал, се носеше след Юджени и нейният недоволен глас неуморно се оплакваше:

— Почакай ме, скъпа! Защо бързаш толкова? Да не би да искаш да останеш сама? Ако не е така, защо тогава захлопна вратата? В твоето положение не е хубаво да оставаш за дълго сама. Така би ти казала и майка ти. Понеже я няма тук, аз ще я заместя.

Или:

— Юджени, аз наистина не мога да разбера защо държиш тоя намусен Пибоди. Когато му давам съвет, той непочтително мърмори. Ти не сполучи и с Джейн, като се стараеш да я облекчаваш. Мисля също, че даваш прекалена свобода на икономката си. Не трябва да забравяш, че тя е била в затвора. Може ли да се вярва на такива хора? А как ще изпълнява задълженията си, след като роди?

Монологът продължаваше дотогава, докато търпението на Юджени не се изчерпеше.

— Това е моята къща и моите слуги, мисис Ешбъртън. Ако ги намираш неподходящи, можеш спокойно да напуснеш.

Гърдите на старата дама се надигаха от възмущение. Но разправиите с нея бързо приключваха. Тя намираше сили да каже:

— Извини ме, скъпа моя! Аз съм отвратително досадна стара жена. Винаги можеш да ми кажеш, щом започна да се държа лошо. Обичам ви двамата с Джилбърт и ти го знаеш. Аз се тревожа за теб като за свое дете.

— И затова се държиш като свекърва — отвръщаше Юджени. — Може би има и нещо мило в това, да си имаш свекърва.

— Би ли ме приела като такава?

— О, глупавичкото ми създание! Мъжът ми би го направил, дори само, за да те утеши. Но той не би понесъл да слуша цял ден натякванията ти.

Мисис Ешбъртън кротко кимваше.

— Абсолютно си права, Юджени. Радвам се, че си побъбрихме за това. От тук нататък, щом усетя необходимост да направя някоя критична забележка, веднага ще стисна устните си. Ще видиш!

Юджени бе уверена, че това едва ли би се случило. Но тя изпитваше силна привързаност към раздразнителната стара жена, а бе вярно и това, че Джилбърт също я обичаше или само така казваше.

 

 

Седмиците се нижеха, изпълнени със спокойствието на домашния уют: шиеха бебешки дрешки, пишеше всяка седмица дълги писма до Сара, наглеждаше прекопаните от Пибоди лехи, мечтаеше за парка, посещаваше неделните църковни служби и гостуваше у мисис Буърки — съпруга на новия губернатор, майор Буърки. Те бяха пристигнали наскоро, за да заместят губернатора Дарлинг. Мисис Буърки се привърза към Юджени и с удоволствие я канеше на чай. Вечер мисис Ешбъртън и Джилбърт разговаряха, а тя спокойно ги слушаше. Не се налагаше да се търси тема за разговор, тъй като мисис Ешбъртън не преставаше с безкрайното си бъбрене.

Единствено в спалнята тя имаше възможност да води лични разговори със съпруга си, но през това време Юджени се бореше с познатите препятствия и макар нощните й кошмари да не бяха така ярки, Джилбърт бе започнал сериозно да се безпокои за нея сега, когато бе бременна. Той се боеше да не би това да навреди на детето.

След това дойде пролетта и нощите с големи слани. Късната слана бе една от опасностите в лозарството. Откакто бе засадил лозето си, Джилбърт само веднъж се бе борил със сланата. Тогава тя не бе така безмилостна и със запалването на достатъчно количество огньове той успя да запази повечето от насажденията си.

Според една френска теория изобилният дим покривал лозите и ги правел устойчиви на сланите. В началото Джилбърт бе успял да си набави само храсти и клони от разлистените дървета, покрити с прах камъни, за да запали димящите огньове.

Сега бе много по-добре подготвен със стотици глинени гърнета, пълни с нефт. Това бяха предохранителните мерки, които бе взел веднага, щом увеличи акрите обработваема земя и когато разбра, че това бедствие може да съсипе реколтата. Това бе опасният фактор, за който го бяха предупреждавали такива проницателни мъже като Уентуорт, Леклен Маккуъри и бившият губернатор. Отглеждането на стадо овце можеше да го подсигури срещу евентуален фалит.

Но Джилбърт Месингъм бе упорит човек и рядко се вслушваше в съвети. Хората казваха, че имало опасност мозъкът му да се разтвори във виното му, тъй като той не можел да мисли за нищо друго, освен за лозята си. Той не желаеше да съзерцава големите стада от овце в имота си. Възнамеряваше да засади една внушителна площ с лозя и навярно щеше да е лош късмет, ако всички лози бъдеха унищожени в продължение само на една година.

През цялата зима той се тревожеше заради мразовете. При най-лекото застудяване той скачаше от леглото и душеше въздуха с чувствителния си нос. Често ставаше в полунощ, обличаше се и отиваше да се разходи до лозята, изучавайки блестящите звезди и напрягайки слух да долови някакво раздвижване в атмосферата. Жена му щеше да се грижи за детето им, но тези обширни пространства с млади лозя бяха всъщност неговото дете.

 

 

Катастрофата стана внезапно. В десет часа Джилбърт надникна навън. Слабият ветрец и облаците, които закриваха луната, не го разтревожиха. Времето не бе по-студено от друг път. Можеше спокойно да си легне.

Беше три часа сутринта, когато Том Слоун го събуди, хвърляйки дребни камъчета по прозореца му.

— Мистър Месингъм, сър! — викаше той с дрезгавия си глас, докато Джилбърт не показа глава на прозореца. — Много застудя. Да запаля ли гърнетата?

Первазът на прозореца блестеше от скреж. Мразовитият въздух блъсна Джилбърт в лицето. Луната блестеше като късче злато на ясното вледенено небе.

Юджени неспокойно се раздвижи.

— Какво има?

— Слана.

— О, и това ли е?

Нахлузвайки панталоните си, Джилбърт успя само рязко да й отвърне:

— Това е достатъчно. Заспивай.

— Помислих, че е станало нещо със затворниците. — Гласът й се бе успокоил. Тя сънливо попита: — Мога ли аз да свърша нещо?

— Какво би могла ти да направиш? Да тичаш нагоре-надолу по браздите с факла в ръка? Това е мъжка работа.

Джилбърт се облече на лунна светлина и излезе. Юджени се сви в затопленото легло и с облекчение усети, че сенките се отдръпнаха. Тази нощ нямаше нито отчаяни бегълци, нито страх от кървяща плът, нито предателски очи. Можеше да спи спокойно.

Тя не успя да види дузината движещи се светлинки, както и мъжете, вдигнати от сън, понесли запалени димящи гърнета против слана нагоре-надолу, изпълвайки лозята с дим. Скоро те самите се опушиха от глава до пети и бяха омаяни от дима. Като слизаха надолу, един от тях се препъна и изпусна глинения съд. След миг Джилбърт застана до него и изруга. Ала преди да успее да събере все още горящите парченца от гърнето, някой друг го бе сторил — една жена.

— Аз ще се заема — каза мисис Джарвис.

— Какво правиш тук навън?

Гласът на Джилбърт бе твърд, издаваше напрежение и умора. Последното нещо, което би направил, бе да позволи на една бременна жена да помага за спасяване на лозята му.

— Можех да съм тук от самото начало, ако знаех. Събудих се и видях светлините. Кажете, какво трябва да правя?

— Просто се движи нагоре-надолу, така че димът да покрие растенията. Ние почти привършихме. Дневната светлина ще ни покаже как сме си свършили работата.

— Не бях чувала за сланите.

В гласа й имаше тревога и Джилбърт позабави ход и закрачи до нея.

— Теб какво те засяга? — попита той.

— Не бих искала да видя реколтата унищожена, сър.

— Да не би да се боиш, че може да изгубиш уютния си дом?

Тя не обърна внимание на сарказма му и простичко отвърна:

— Харесвам тези лозя. Беше ми приятно да взема участие в гроздобера миналото лято. Срамота ще е, ако не остане нищо до следващото лято.

Той бе изненадан, но изпита благодарност от загрижеността й.

— Внимавай за пламъка! Нали не искаш да подпалиш лозята? Това със сигурност би сложило край на щетите от сланата.

— Красиви са — каза мисис Джарвис, загледана в блещукащите светлини. — Като процесия. — Тя се закашля. — Но димът засяда в гърлото.

— Не го вдишвай. Отдръпни лицето си!

Тя тихо се засмя.

— Сигурно детето ми ще се роди черно след всичко това!

Гласът й прозвуча развълнувано, въпреки тревогата. Тя крачеше между редовете — силна и стройна фигура. Джилбърт я наблюдава, докато мракът не скри едрата й снага. Той знаеше, че тя е там и се почувства ободрен.

Час по-късно тъмнината започна да се вдига. Небето над хоризонта порозовя. Жълтите езици на пламъците от почернелите гърнета започнаха да избледняват.

Джилбърт се провикна.

— Чуйте ме всички. Слънцето се показва. Скоро ще узнаем най-лошото.

— Толкова скоро ли? — Мисис Джарвис бе зад него.

— Да. Сланата е като черна ръка. Лозите, които не сме успели да спасим, ще загинат.

Хората мълчаливо се струпаха около него. Развиделяваше се и само бялото на очите им се различаваше върху почернелите им лица.

Светлината над хоризонта стана златиста. Лумнаха небесните огньове и слънцето изгря. Мъглата отстъпи, разкривайки блестящия скреж на сланата и редиците от почернели лози.

За миг никой не бе в състояние да помръдне или да говори. След това Моли Джарвис неочаквано се разплака.

Джилбърт ядосано погледна към нея и изведнъж му се прииска да я удари и да излее безсилния си гняв върху някого.

— Изглежда, че не сме се справили — рязко каза той и с широки крачки се отправи към лозята, за да ги огледа отблизо.

Не можеше да повярва, че всичко е било на вятъра. Все някои от растенията трябваше да са оцелели. Мечтата му не можеше да бъде унищожена още в самото начало.

Той обикаля около час. Започна да брои лозите, които бяха останали здрави. Няколко акра земя на по-ниския хълм, засадени с грозде за стафиди, които бе изоставил, бяха почти недокоснати от бедствието. Един участък с по-устойчиви сортове, донесени от Бордо и Португалия в годината, когато се бе сгодил за Юджени, бе оцелял. Но всички растения, подрязани с ножиците, които Юджени бе донесла, както и едно обширно пространство със сотерн, бяха унищожени.

Той можа да прецени, че от останалите невредими лози щеше да получи една четвърт от очакваната реколта — ако и те оцелееха и не попаднеха под ударите на проливните дъждове и преовлажняването, гъсениците, рояците скакалци и сушата.

Тази година нямаше да може да плати дълговете си. Нямаше да успее да замени попарените от сланата лози с нови, ако банката не му отпуснеше авансов заем. Бе позволил да бъде твърде разточителен и оптимистичен. Бе вложил основния си капитал в Иръби за построяването на къща — твърде амбициозно начинание, защото той се бе оженил за жена, която се нуждаеше от такъв дом и защото така бе планирал живота си. Мечтите му бяха надскочили реалността. Трите добри години и състоянието на пазара го бяха направили невнимателен. Той се бе държал като глупак.

Сега трябваше да отиде смирено при мрачния Ендрю Джексън, неговия кредитор, и да признае, че предупрежденията и предвижданията му от миналото се бяха сбъднали.

— Запази една част за дъждовни дни — бе настоявал мистър Джексън.

Но Джилбърт очакваше пристигането на младоженката си и трябваше да направи много необходими разходи. Сега нямаше особено значение, че не дъждът, а сланата го бе сразила.

Сразила ли? Това не бе дума от неговия речник. Той трябваше незабавно да пише за нова пратка лозови резници. Щеше да се отправи по течението на Хънтър Ривър и да види сортовете, които можеше да вземе от тамошните лозари. Без съмнение някои от тях бяха във финансово затруднение и с удоволствие щяха да продадат част от запасите си.

Той щеше отново да засади пострадалите от бедствието земи. Трябваше да се научи на търпение. В тази бедствена нощ неговите планове трябваше да започнат от нула, както преди три години. Но той все още беше млад, едва тридесетгодишен. Имаше много време пред себе си. Юджени щеше да почака още малко онези съкровища от Ориента. За няколко години Иръби можеше да възкръсне.

Ако и следващата година реколтата се провалеше…

Джилбърт повдигна дръзко брадичката си. Той винаги бе имал щастлива съдба. Трябваше да победи и този път.

 

 

Когато слънцето изгря, той едва не умря при вида на съсипаните си лозя. Горещи сълзи капеха от очите му. Стисна юмруци и яростно разтърка с тях страните си.

Гласът на Том Слоун прозвуча зад него.

— Това е жестоко, сър, но е безполезно да изпадате в паника.

Той се обърна рязко към мъжа и черното му лице се изправи срещу друго почерняло лице.

— Аз не съм в паника. Аз кроя планове.

— Не можете да съживите отново лозите — каза песимистично Слоун. — С тях е свършено.

— Нямам и намерение да опитвам.

— По-добре се приберете и закусете нещо, сър. На пълен стомах нещата не изглеждат толкова зле.

Джилбърт се отдалечи мълчаливо. Не се нуждаеше от съжаление, но изведнъж си спомни за мисис Джарвис.

— Отпрати ли мъжете да си вървят?

— Да, сър. Черни са като негри. Мисис Джарвис също. Тя е силна жена. Работи като роб.

— Да, да, тя ще бъде възнаградена за това. Можеш да почерпиш мъжете с ром. Стана тя, каквато стана, Слоун. Но не си и помисляй, че се предавам.

— Не съм си помислял, сър. Не и вие.

— Благодаря ти, Том. Ти си ми предан, а аз отпратих жена ти далеч оттук.

— Радвам се, че го сторихте, сър. Вече нямам вкус към чернокожите дами.

— Тогава по-добре си намери бяла жена и се ожени за нея.

— Мислил съм за това, сър.

Слоун имаше маймунско лице с тревожен израз, упорито и усърдно. Джилбърт никога не би заплатил пътуването му от Англия, ако не беше сигурен в него. Той мислеше бавно, бе твърде пристрастен към рома, неблагоразумен и недискретен по отношение на жените, но Джилбърт харесваше неговата мъжественост, а във всяко друго отношение Том Слоун бе надежден, честен и лоялен.

Приятно му бе да чуе, че упоритият дребен мъж, който почти бе стигнал четиридесетте, се канеше да миряса. Той с удоволствие би предоставил по-добро жилище за него и жена му.

— Намерил ли си някоя? — Гласът на Джилбърт бе малко разсеян, а съзнанието му не бе изцяло погълнато от проблема. Изгряващото слънце не бе затоплило атмосферата. Сухият студ го пронизваше до костите.

— Да, сър. Когато тя приключи със сегашния си проблем.

— Проблем ли?

— Ще има дете, сър. Нямам намерение да ставам баща на чуждо дете. Не и когато Моли Джарвис е майката.

— Моли… имаш предвид Моли Джарвис? — Джилбърт спря на място.

— Точно за нея говоря. Тя е добра жена. Пет пари не давам за миналото й. — Слоун усети нещо странно в поведението на Джилбърт. — Не се тревожете, мистър Месингъм. Тя ще остане в голямата къща, само че вместо Моли Джарвис ще се казва Моли Слоун.

Мъжът се държеше твърде фамилиарно. Трудно бе да се контролират тези черти на характера в една толкова примитивна страна. При такива огромни разстояния и благодарение на самотата всички мъже ставаха еднакви.

Когато се заеха с общи усилия да покоряват това кътче от пустинята, Джилбърт се отнасяше към Слоун като към приятел. Бяха разговаряли до късно в звездните нощи, бяха обсъждали въпросите за вселената и бяха чертали планове за бъдещето. Бяха се натъквали на групички от враждебни туземци, въоръжени с копия, и бяха отпратили грозните диваци по дяволите. Веднъж Джилбърт бе спасил живота на Слоун, когато дребният човечец бе повлечен от водите на Хоксбъри Ривър при едно от внезапните летни наводнения. Този инцидент ги обвърза завинаги. Но сега, неочаквано, Слоун бе непочтително фамилиарен в поведението си.

— Мислиш ли, че тя ще те вземе? — чу той недружелюбния си, изпълнен с напрежение глас.

— Не мисля, че има място за съмнение. Не говоря за личните си качества. Имам предвид, че всяка жена като нея желае да създаде дом за детето си.

— Тя вече има дом.

— Така се казва, сър. — Сериозните очи на почернялото от дима лице някак тревожно се впериха в Джилбърт и мигновено добиха виновно изражение. — Стига сме говорили за мен, сър. Кой знае, защо подхванах този разговор. Може би вие ме накарахте, споменавайки за Йела.

Джилбърт закрачи бързо към къщата.

— Ти имаш едно дете, към което трябва да чувстваш някакво задължение. Мисис Джарвис няма работа с теб.

Юджени стоеше на вратата. Тя бе загърната в пеньоар и изглеждаше разтревожена.

— Джилбърт, моля те, побързай… — Тя спря, виждайки изцапаното му със сажди лице с бели ивици по страните. — Джилбърт, наистина ли е толкова зле?

— Какво да е зле?

— Ти си… плакал?!

— И ти щеше да се разплачеш, ако бе видяла това, което видях аз — рязко отвърна той. — Какво правиш тук на студа? Дори не си се облякла. Връщай се в леглото. Не искам да загубя и сина си, както лозята.

Тя пристъпи към него, сякаш се готвеше да го целуне, въпреки ужасния му вид. Но после отстъпи и лицето й стана непроницаемо.

— Исках само да ти кажа, че някой трябва да отиде до Перъмейта за доктор. Мисис Джарвис ражда.

Мисис Джарвис… Том Слоун… унищожените лозя… чувството на безкрайно изтощение — всичко това го ужаси. Изведнъж усети, че не желае да прегърне жена си и тя за пръв път открито изрази отвращението си към него.

Просто моментът бе лош. Всичко бе несправедливо. Сега и Моли Джарвис — заради това, че бе работила така усърдно за негово добро, вероятно щеше да изгуби детето си и да се ожени за Том Слоун без препятствия.

— Отдавна ли започна? Имам ли време да се измия? — уморено попита той.

— Не знам. Мисис Ешбъртън е при нея. Тя не ме пуска в стаята. — Лицето на Юджени бе изкривено от яд. — Аз не съм така безпомощна. Всички прекалено много ме глезите. Това е смешно!

— Мисис Ешбъртън е абсолютно права. Благодаря на Бога, че тя е тук — промълви разсеяно Джилбърт и нареди на един от слугите да му оседлае коня. — Качи се горе, мила — каза през рамо той. — Отивам да се измия и си сменя сакото. Ще се върна навреме.

— Джилбърт, ти не ми казваш… лозята…

— По-късно.

Той просто не можеше да повярва, че в този момент можеше да има нещо по-тревожно от мисълта за съсипаните му лозя.

Тази изненада криеше острото чувство на страх от една истина, срещу която той не желаеше да се изправи в този трагичен момент. Нито една друга родилка, освен жена му, не би могла да измести по важност собственото му нещастие.